Уилям Фокнър
Чичо Уили (6)

VI

Та как можеха да разправят, че съм бил подлъган? Как можеха? Сигурно още тогава съм подозирал, че всичко това едва ли ще стане, че не може да стане, защото е твърде хубаво, за да бъде истина. Струва ми се, познавах дори как ще завърши само от навъсените погледи на Секретар всеки път, когато чичо Уили мечтаеше гласно да научи управлението на самолета, или от особения израз на стария Джоб и не толкова от онова, което той направи, а от готовността му да направи нещо, стига да му падне случай. Защото аз бях вторият бял. Нищо, че и Секретар, и старият Джоб бяха по-стари от мене, аз бях бял и каквото и да направех, то щеше да бъде на място. Сякаш още тогава съм знаел, че каквото и да се случи с чичо Уили, той за нищо на света не би умрял; затова си мислех, че само да мога и аз като него да живея, каквото и да ми се случи, също никога не бих умрял.

И така, тръгнахме на следното утро, щом се развидели, тъй като според една друга глупава наредба Секретар можеше да излита едва след като на летището всичко се вижда и му разрешат да потегли. Заредихме самолета с бензин и Секретар се покатери отгоре му, уж отново да се упражнява. След това чичо Уили ни накара незабавно да се качим на колата, защото, както каза той, аеропланът можел да вдига до шейсет мили в час и Секретар щял да пристигне в Ренфроу много преди нас. Но като стигнахме в Ренфроу, от Секретар нямаше и помен. Разпънахме палатката, хапнахме за обяд, а него все го няма, чичо Уили почна да ругае, след това вечеряхме, стъмни се, а Секретар още го няма и чичо Уили здравата се разпсува. Появи се чак на другия ден. Чухме го, изскочихме от палатката и го гледаме — прелетя над нас, но идва не откъм Мемфис, а точно от обратната посока, префуча отгоре ни, ние всички се развикахме и взехме да махаме. Но той се скри, чичо Уили заподскача и заруга, натоварихме палатката в автомобила и се приготвихме, щом се върне, да го погнем по земята. Но този път моторът му изобщо не се чу, витлото беше неподвижно и като че Секретар нямаше намерение да кацне на пасбището, а някъде в дърветата на другия му край. Но самолетът мина на един пръст от дърветата и се блъсна в земята, а ние хукнахме нататък и гледаме Секретар: седи в самолета със затворени очи, лицето му пепеляво и говори:

— Капитане, кажете моля как да намеря Рен… — но в този момент отвори очи и ни видя. Разправи ни как вчера кацал седем пъти и все не било Ренфроу, казвали му как да стигне до Ренфроу, пак излитал, но пак не стигал Ренфроу; снощи спал в самолета и не бил ял, откак сме напуснали Мемфис, защото похарчил трите долара, които чичо Уили му остави за бензин, и ако бензинът не се бил свършил ей-сега преди малко, изобщо нямало да ни намери.

Чичо Уили ме накара да прескоча до града и да взема бензин, та веднага да почне упражненията със самолета, но Секретар не се съгласи. Направо отказа. Обясни, че аеропланът наистина принадлежи на чичо Уили, че и той сам принадлежи на чичо Уили, поне докато се приберат у дома, но че сега машината си е дала даването за днес и повече не може. Ето защо чичо Уили почна на другия ден.

По едно време си помислих, че трябва да тръшна стария Джоб на земята и да не му давам да стане, защото изведнъж се развика:

— Не се качвай на туй нещо! Аз ще го науча него!

В това време наблюдавахме самолета — със Секретар и чичо Уили на борда, той като че подскочи във въздуха, преметна се и след това заора надолу, сякаш чичо Уили бе решил да стигне до Китай по най-прекия път — през земното кълбо, после отново се устреми нагоре, най-сетне се задържа в приблизително права линия, почна да обикаля поляната и се приготви да кацне. Старият Джоб викаше по чичо Уили всеки ден, от околните ниви взеха да се показват фермери, хора с каруци спираха на пътя да гледат самолета, като каца или като ни отминава, а в него чичо Уили и Секретар, един до друг, абсолютно еднакви, не толкова по лице, а просто като двата върха на градинско гребло, преди да се забие в земята; виждахме очите на Секретар и проточените му напред устни и дори ни се струваше, че го чуваме, като вика „Хууууууу!“ А очилата на чичо Уили блестяха, косата му се вееше изпод каскета и над колосаната яка, която переше всяка вечер преди лягане и слагаше без вратовръзка — и всичко това префучаваше край нас, а старият Джоб ревеше: „Слизай оттам! Слизай от туй чудо!“, след което се обаждаше и Секретар: „Отпускай, чичо Уили! О-т-п-у-с-к-а-й!“, самолетът продължаваше нататък, ту с носа, ту с опашката нагоре, ту с едното крило по-ниско от другото, ту обратно, след това тръгваше на една страна и дори първия път тъй щеше и да кацне, да се разбие, да се вдигне олелия и прахоляк, но след миг се изправи и Секретар отново се развика: „Отпускай, чичо Уили!“ Нощем очите на чичо Уили продължаваха да светят в палатката, вълнението му не го напускаше и той не спираше да говори и не искаше да заспи, а мен ми се струваше, че откак е решил да си купи самолет, капка спирт не е слагал в устата си.

О, да, известно ми е какви ги дрънкаха, когато всичко свърши, какво приказваше баща ми, когато той и мисиз Меридю пристигнаха нея сутрин: че аз съм бил вече голям, и при това бял човек, а Секретар и старият Джоб — просто безотговорни негри. И все пак именно старият Джоб и Секретар се помъчиха да му попречат. Защото точно тъй стана. Ето, това те не можаха да проумеят!

Помня последната нощ, когато Секретар и старият Джоб заедно го придумваха и накрая старият Джоб накара Секретар да каже на чичо Уили, че никога няма да се научи да лети, а чичо Уили млъкна, изправи се и погледна Секретар.

— Ти не се ли научи за две седмици? — каза той. Секретар кимна. — Ти това, един проклет, пиклив, нищожен, неграмотен и твърдоглав негър! — Секретар отново кимна. — И ти ми ги разправяш на мен, дето съм завършил университета и четирийсет години съм въртял търговия за петнайсет хиляди долара, че нямало да се науча да управлявам това нищо и никакво аеропланче, дето струва хиляда и петстотин? — После ме погледна. — Ти вярваш ли, че мога да го карам?

Вдигнах очи и рекох:

— Да. Вярвам, че всичко можеш.