Емилио Салгари
Тронът на фараона (17)

17. Великият Тети

Ние оставихме Оунис сам в пустинята, осеяна с трупове на падналите воини. Но не сме обяснили още как се озова той там. След като Миринри, увлечен от чаровете на красивата Нитокрис, забрави всичко и тръгна след носилката на принцесата, а с нето изчезна и Нефер, Оунис се спусна към скривалището си. Той знаеше, че делото му е в смъртна опасност и че може да го спаси само незабавно въстание. Той дълго търси Ато, но не го намери никъде. Тогава Оунис по околни пътища се добра до пирамидата Родопис и видя бойното поле, труповете на воините и орляк птици над тях. Той разбра, че всичко е загинало и единственото, което му остава, е да чака смъртта…

Грабливите птици, които се виеха над труповете, и изведнъж се подплашиха. Отначало те само лениво повдигаха окървавените си глави, вслушваха се и се споглеждаха. Сетне една след друга напущаха труповете, виеха се във въздуха, тежко махайки с крила, се издигаха, за да кацнат на някоя развалина.

Оунис дигна глава и се заслуша: някой навярно беше оживял, някой от ранените, който е бил сметнат за мъртъв, е станал и сега се лута около пирамидата.

Но не: чуваха се груби весели гласове, звън от оръжие. Инстинктивно Оунис напипа и скри в гънките на дрехата си бронзовия меч.

В далечината се показаха хора. Няколко воина и след тях — женска фигура, навярно пленница.

Оунис се прилепи към камъка, на който стоеше.

— Е, стига. По-нататък не отивам нито крачка — каза някакъв груб глас.

— Е, какво? Може и тук! — отговори друг. — Да почваме, нали?

— Бийте, момчета, но помнете! Не до смърт! — обади се трети глас.

Оунис погледна иззад камъните. С гръб към него стоеше жена, която закриваше с оголени ръце лицето си. Около й се трупаха воини с бичове в ръце. Те се канеха да заудрят жертвата си и сега с равнодушието на калени палачи се сговаряха как да пристъпят към позорното дело.

— А какво ще правим с нея, когато престанем да я бием? — зададе въпрос един от воините.

— Ще взема красавицата като наложница! — се обади някой.

— Но защо пък той, а не аз? И защо пребита, осакатена! — запротестира трети. — Тя е млада и хубава и защо да не се насладим по-напред на ласките й?

— Само че внимавайте! Да не се разчуе! — със зловещ глас се обади първият, навярно най-старият. — Тук нас никой няма да ни види. Красавице! Слушай…

Жената се обърна. Оунис затрепера от гняв и се хвана за меча: в жертвата на свирепите палачи той позна нещастната Нефер.

След миг Оунис стоеше при войниците.

— Злодеи! Как смеете? — завика той.

— Махай се! От теб никой няма да иска позволение! — грубо се засмя един от палачите.

— Нима вие не знаете че тази девойка е от царски род? Вижте!

И Оунис с едно движение смъкна дрехата от рамото на Нефер.

Войниците видяха върху нежното рамо татуиран знак на царския произход и се смутиха. Но след миг един от тях вдигна бича си и замахна над главата на Оунис:

— Махай се! Не ни пречи! Заповядано ни е. А за да помниш, че не трябва да се бъркаш там, където не ти е работа — ето…

И бичът свирна във въздуха.

Но бързият като мълния Оунис отскочи настрана, отново се спусна — и воинът се търколи на земята с разсечен череп.

Вторият воин се нахвърли на стария жрец отстрана, но Оунис отблъсна удара на меча и прониза гърдите му.

Третият и четвъртият воин бяха по-внимателни, може би по-опитни от първите: прикривайки се с мечове, те изведнъж нападнаха Оунис. И той трябваше да употреби много умение, за да издържи бурния им и внимателен натиск. Но в жилите на старецът течеше кръвта на лъв. Той се нахвърли върху враговете си с такава ярост, че след няколко минути срещу него, стъписвайки се, се защитаваше само един воин.

След миг и последният палач падна бездушен.

Отпуснал меча, по който още течеше кръв, Оунис се приближи до Нефер, като искаше да й каже нещо.

Но в този миг към него се приближи отряд от тридесет войници и командуващият офицер завика:

— Оунис! Открит си! Предан се! В името на фараона!

Жрецът се огледа наоколо. Бяха му отрязани всички пътища за спасение. Да се защитава беше немислимо. А умори се той от вида на кръвта. Не искаше да пролива повече кръв. Та това са роби — изпълнители на чужди заповеди…

— Добре! Къде ще ме водите? — попита той офицера.

— В Мемфис. При писарите на фараона — отговори офицерът.

— А тази девойка? — Оунис показа Нефер. — Какво ще стане с нея?

— Ние нямаме работа с нея! — сви рамене офицерът. — Нека върви където иска.

И те потеглиха на път към Мемфис. Нефер ги следваше. По пътя Оунис се разговори с офицера и той, без да се стеснява, му разказа всичко, което знаеше. Впрочем той знаеше малко: някакъв млад човек бил на пир у фараона. Изглежда, че юношата е оскърбил божествения фараон: вързали го след свършването на пира и отрядът войници изпълнил заповедта на фараона — юношата затворили в една от празните гробници на Некропол.

— А дъщерята на фараона, Нитокрис? Какво стана с нея?

— Но какво общо има тука принцесата? — учуди се офицерът. — Тя се весели с прислужниците си в градините, вози се с позлатена ладия по Нил…

— Може би тя нищо не знае? — изказа съмнение Нефер. — Аз ще се опитам да и съобщя Тя, изглежда, обича Миринри.

— Иди, опитай се. Все едно, всичко загина — поклати глава старият жрец, усмихвайки се горчиво. Той беше в отчаяние от изхода на делото си. В това време отрядът дойде до вратата на Мемфис. Тук, при входа в града, Нефер се омеси с тълпата и изчезна.

След един час глашатаи тичаха от улица а улица и викаха:

„Всемилостивият фараон е осъдил на смърт важен държавен злодей, лъжец, магьосник. Осъденият ще бъде хвърлен, за да бъде разкъсан от гладен лъв, в зданието на Лабиринта всички верни поданици могат да присъствуват при наказанието. Нека народът знае как фараонът наказва престъпници, които посягат на спокойствието на царството.“

И тълпата зрители на Мемфис побърза да заеме места в арената на Лабиринта. И самият фараон присъствуваше: студен, но доволен, ликуващ. Той зае място с отряд телохранители на балкона на арената, сред която стоеше, очаквайки смъртта си, въоръжен с къс, но тежък меч, Оунис.

Народът гледаше стареца. Мнозина си шепнеха: всички поразяваше сходството на „злодея“ с покойния велик Тети. При това, говори се, че Тети съвсем не бил умрял. Може би е той. Но тогава…

Роби-нубийци довлякоха на арената клетка, в която безпокойно се мяташе гладен огромен лъв. Те отключиха вратичката, като отскочиха и се скриха зад решетката. Лъвът натисна с цялото си тяло вратичката на клетката и се претърколи като жълта топка по арената след малко се оправи и клекна на земята, готвейки се да се спусне върху жертвата си. Но пламенният му поглед се срещна с устремения върху му спокоен човешки поглед и хищникът не се реши на пряко нападение: той запълзя като котка, правейки кръг, като влачеше корема си по пясъка, тресеше гривата си и се удряше в хълбоците с жилавата си опашка.

Старецът стоеше спокойно, очаквайки нападението на царя на животните — прав, приличащ на бронзова статуя.

Обедното слънце светеше право над Лабиринта и палещите му лъчи безпощадно горяха главата на Оунис. На небето нямаше нито едно облаче.

И изведнъж… Какво става? Слънцето започна с неимоверна бързина да тъмнее, като че угасва…

Лъвът изплашено се спря, издигна се на предните лапи, тревожно зарева и повдигна очи към небето, като че ли оттам го заплашваше опасност. Народът, който съзерцаваше човека и лъва, смутено се развълнува. Сред телохранителите на фараона също се забеляза някакво вълнение.

Оунис погледна към небето и погледът му пламна: да, яркото слънце гаснеше сред деня. Единият му край беше почернял и черната сърповидна ивица растеше, като се разширяваше и беше обхванала вече четвъртината на слънчевия диск.

Тълпата глухо се вълнуваше, виждайки в това зловещо знамение. Озирис-Ра закрива божественото си лице от верните синове на Египет…

— Мъже египтяни! — разнесе се по целия лабиринт мощният глас на Оунис. — Мъже египтяни! Вие виждате: лъчезарният бог Ра си закрива лицето, за да не види подлото престъпление, което трябва да се извърши тук. Внимавайте, мъже на Египет! Знайте: аз съм фараон Тети, когото вие считахте за загинал. Да, аз съм Тети! Погледнете ме в лицето!…

— Тети! Възкръснал от мъртвите! Жив Тети! Чест и хвала на великия воин! — се раздаде в отговор от много уста.

— Убийци! Искаха да убият Тети! — ревеше възбудената тълпа в отговор.

А слънцето гаснеше. Гаснеше с поразителна бързина. И в зданието на Лабиринта се подемаше дива, кървава бъркотия тълпата нахлу като поток и смете стражата, която заобикаляше от всички страни ложата на бледния, неподвижен фараон Пепи.

— Спасявайте фараона! — извика някой.

— Кого, кого да спасяваме? Пепи или Тети? — отговаряше тълпата.

В това време лъвът, който дебнеше Оунис, скокна върху стареца. Оунис отскочи встрани. Бързо, като удар от мълния засвири мечът в могъщите му ръце.

И тълпата зарева:

— Убит! Лъвът убит!

Хората скочиха на арената, дето. Оунис, държейки в ръка меча си, стоеше, стъпил с крак върху обливащото се с кръв тяло на убития лъв.

Сетне събитията тръгнаха с необикновена бързина. Жив поток от хора, убивайки попадналите по пътя им войници и ненавистните чиновници на Пепи, се спусна, предвождан от Тети-Оунис към двореца. Пепи избяга от Лабиринта и се скри в тронната зала.

Народът настойчиво искаше главата му и Оунис — възкръсналият Тети — вървеше начело на тълпата свои привърженици да завладее трона и короната.