Гордън Томас
Тайната история на Мосад (7)

4.
Шпионинът с желязната маска

Заможните жители на модерното предградие Афека в северната част на Тел Авив бяха свикнали да виждат Рафаел Ейтан, наричан за кратко Рафи — нисък, широкоплещест възрастен мъж, късоглед и почти глух с дясното ухо след участието си във Войната за независимост на Израел, да се прибира у дома с парчета изхвърлени водопроводни тръби, скъсани вериги от велосипеди и други подобни метални отпадъци. Той обикновено носеше евтини панталони и също такава риза. Лицето му вечно беше скрито зад маска на оксиженист, защото изработваше от отпадъците сюрреалистични скулптури, които запояваше с ацетиленова горелка.

Някой от съседите му се чудеха дали това не е начин да избяга за малко от спомена за онова, което някога беше вършил. Всички знаеха, че беше убивал в името на отечеството си, но не на бойното поле, а по време на секретни мисии, част от непрекъснатата тайна война, която Израел водеше срещу враговете си. Нито един от съседите обаче не знаеше колко са жертвите на Рафи Ейтан, убивани понякога от него по най-брутален начин, с голи ръце. Веднъж им беше казал: „Всеки път, когато умъртвявах, изпитвах належаща потребност да погледна очите на жертвите си. Бялото на очите им. Тогава ставах изключително спокоен и се съсредоточавах върху онова, което трябваше да направя. И го правех. Това беше.“ Тези думи той придружаваше с мила усмивка, до каквато някои силни мъже прибягваха, когато търсеха одобрение от страна на други, по-слаби духом от тях.

Рафи Ейтан беше изпълнявал длъжността заместник-началник по секретните операции почти четвърт век, въпреки че не бе създаден да седи зад бюро, да чете доклади и да изпраща другите да вършат работата. При всяка възможност той излизаше на арената, обикаляше света, хвърляше се с главата напред, воден от философия, сведена до следната максима: „Ако не си част от отговора, значи си част от проблема.“

Никой друг не притежаваше неговата смразяваща безмилостност, ловкост, импровизаторски способности, прилагани светкавично, с рядко срещана жестокост, вродено умение да надхитри и най-добре замисления план на противника, както и несекващ хъс да преследва жертвите си докрай. Той беше мобилизирал всички тези свои способности за една-единствена брилянтна операция, на която най-вече дължеше неувяхващата си слава — отвличането на Адолф Айхман, нациста бюрократ, олицетворяващ ужаса на Хитлеровото „окончателно решение“.

За съседите си на улица „Шай“ Рафи Ейтан беше уважавана личност, мъжът, който беше отмъстил за техните мъртви роднини, някогашният партизанин, който имаше шанса да напомни на света, че никой жив нацист не е в безопасност. Не им омръзваше да го посещават в къщата му и да слушат разказите му за операцията, която си оставаше образец за дързост и безстрашие. Заобиколен от скъпи предмети на изкуството, Рафи Ейтан скръстваше мускулестите си ръце, накланяше ъгловатата си глава на една страна и за момент оставаше смълчан, като даваше възможност на слушателите си да се пренесат във времената, когато напук на всичко и на всички Израел е бил конституиран като държава. После с уверения, приповдигнат глас на обигран актьор, без да изпуска нито една подробност, той започваше да разказва на доверените си приятели как се е захванал със задачата да залови Адолф Айхман. Първо въвеждаше слушателите в предисторията на едно от най-драматичните похищения на всички времена.

 

 

След Втората световна война преследването на нацистките военнопрестъпници в началото е дело на самите оцелели от Холокоста. Те наричаха себе си Нокмин или „Отмъстителите“. Никой не си правеше труда да организира законни процеси. Просто екзекутираха всеки разкрит нацист. Според Рафи Ейтан нямаше случай, когато да са сгрешили. Официално в Израел малко се интересуваха от преследването на военнопрестъпници. Беше въпрос на приоритети. Израел едва оцеляваше като държава, плътно заобиколена от враждебно настроените арабски страни. Всяко нещо по реда си. Страната беше почти пред банкрут. Нямаше финансови средства да се разправя със злите призраци от миналото.

През 1957 година в Мосад пристигна сензационната новина, че Айхман е забелязан в Аржентина. На Рафи Ейтан, чиято звезда вече изгряваше след организирането на серия коварни удари срещу арабите, беше възложено да залови Айхман и да го доведе в Израел, за да получи подобаващо възмездие.

Казаха му, че успешният изход на операцията ще има няколко важни последици. Това ще бъде акт на висша справедливост от страна на неговия народ. Ще напомни на света за лагерите на смъртта и необходимостта да се действа за пресичането на възможността тези ужаси да се повторят. Ще повдигне неимоверно авторитета на Мосад сред световната разузнавателна общност. Нито една друга тайна служба не се бе осмелявала да организира подобна операция. Рисковете бяха огромни. Той щеше да действа на хиляди километри от родината си, да пътува с фалшиви документи, да разчита изцяло на себе си и да работи във вражеска среда. Аржентина беше убежище за нацистите. Екипът на Мосад можеше да свърши в затвора или да бъде избит до крак.

В продължение на две дълги години Рафи Ейтан търпеливо чакаше първоначалната информация да бъде потвърдена — а именно, че мъжът, който живееше в едно предградие за средната класа в Буенос Айрес под името Рикардо Клемент, е Адолф Айхман.

Когато най-сетне беше даден старт на операцията, Рафи Ейтан доби завидна хладнокръвност. Беше обмислил всички възможни ситуации, в случай че нещата се объркат. Политическите, дипломатическите, а за него и професионалните последици щяха да бъдат невъобразими. Беше обмислял и варианта какво да предприеме, ако залови Айхман, ако аржентинската полиция се намеси. „Бях решил да удуша Айхман с голи ръце. Ако ме хванеха, щях да защитавам тезата в съда, че съм действал според стария библейски закон око за око, зъб за зъб.“

Израелските авиолинии „Ел Ал“ купиха специално за дългия полет до Аржентина самолет „Британия“ с пари от тайните фондове на Мосад. Рафи Ейтан си спомня:

„Просто изпратихме наш човек в Англия да направи покупката. Той плати и се сдобихме със самолет. Официалната информация беше, че полетът до Аржентина ще обслужва израелска делегация, която ще присъства на празненствата по случай сто и петдесетата годишнина от независимостта на Аржентина. Нито един от делегатите не знаеше защо пътуваме с тях, нито за клетката в задната част на самолета, където да затворим Айхман.“

Рафи Ейтан и екипът му пристигнаха в Буенос Айрес на 1 май 1960 година и се нанесоха в седем тайни квартири, предварително наети от човек на Мосад. Една от тях получи кодовото название на иврит Маоз или „Крепостта“. Апартаментът щеше да служи за база на операцията. Друга тайна квартира беше наречена Тира или „Двореца“, където след залавянето му щеше да бъде отведен Айхман. Другите квартири щяха да им послужат в случай, че се наложеше Айхман да бъде преместван, ако започне полицейско преследване. За операцията бяха подсигурени и десетина автомобила.

След като всичко беше подготвено, Рафи Ейтан се изпълни със спокойствие и решителност. Всички съмнения за неуспех изчезнаха. Мисълта за предстоящата операция измести напрежението, породено от дългото чакане. В продължение на три дни той и екипът му следиха тайно Адолф Айхман. Някога той беше пътувал навсякъде с мерцедес лимузина с личен шофьор, а сега се придвижваше с автобус, от който слизаше на ъгъла на улица „Гарибалди“ в едно от предградията в покрайнините на града — точен, както и при подписване на заповедите за поредното еврейско попълнение за лагерите на смъртта.

През нощта на 10 май 1960 година Рафи Ейтан избра за похищението един шофьор и двама други служители на Мосад, които да охраняват Айхман в колата. Един от тях бе специално обучен да обезврежда разузнавателна „мишена“ на улицата. Рафи Ейтан щеше да заеме мястото до шофьора, „готов да помогне, ако се наложи“.

Операцията беше насрочена за следващата вечер. В осем часа вечерта на 11 май колата на похитителите спря на улица „Гарибалди“.

Не се усещаше никакво напрежение. Вече всички бяха преминали тази фаза. Никой не говореше. Нямаше какво повече да си кажат. Рафи Ейтан си погледна часовника — двадесет часът и три минути. Автомобилът им бавно се движеше нагоре-надолу по улицата. Двадесет часът и четири минути. Няколко автобуса минаха покрай тях. В двадесет часа и пет минути се зададе нов автобус и спря. Видяха Айхман да слиза. Според Рафи Ейтан: „Стори ми се малко уморен, така както може би е изглеждал след още един ден, в който е изпратил мои събратя евреи в лагерите на смъртта. Улицата беше пуста. Чух как зад мен специалистът по отвличанията отвори вратата на колата. Карахме точно зад Айхман. Той вървеше доста бързо, сякаш искаше да се прибере навреме вкъщи за вечеря. Чувах равното дишане на служителя, така както го бяха учили на тренировки. Беше успял да постигне рекордно време на отвличане — дванадесет секунди. Излизаше, сграбчваше го за врата, натикваше го в колата и сам сядаше в нея. Излизаше, сграбчваше го, натикваше го…“

Колата се изравни с Айхман. Той се извърна и погледна изненадано служителя, който в този момент слезе от колата. Тогава мъжът неочаквано се препъна във връзката на обувката си, залитна и за малко не падна на земята. Рафи Ейтан се стъписа. Беше пропътувал половината земно кълбо, за да хване нациста, който беше изпратил шест милиона евреи на смърт с изключителна методичност и изобретателност, а те щяха да го изпуснат заради една недобре завързана връзка на обувка! Айхман припряно се отдалечи. Рафи Ейтан изскочи от колата.

„Сграбчих го за врата с такава сила, че видях как очите му изскочиха от орбитите. Малко по-силно и щях да го удуша. Служителят се беше съвзел и тутакси отвори вратата. Метнах Айхман на задната седалка. Служителят се качи вътре и го затисна с тялото си. Всичко продължи не повече от пет секунди.“

От предната седалка Рафи Ейтан усещаше киселия дъх на Айхман, който се мъчеше да си поеме въздух. Служителят раздвижи горната му челюст нагоре-надолу и Айхман се поуспокои. Той дори успя да попита какво означава това светкавично нападение.

Никой не му каза и дума. Пристигнаха в тайната квартира, която се намираше на около пет километра. Рафи Ейтан направи на Айхман жест да се съблече. После провери физическите му данни според досието на СС, с което разполагаха. Не бе изненадан, че Айхман е успял по някакъв начин да заличи татуировката си на есесовец. Другите му мерки обаче съвпадат с тези от досието — обиколка на главата, разстояние от лакътя до китката и от коляното до глезена. Завърза Айхман на едно легло и го остави в продължение на десет часа в пълна тишина. Рафи Ейтан си спомня: „Исках да му внуша чувство на обреченост, на безнадеждност. Точно преди изгрев слънце Айхман изпадна в криза. Попитах го за името му. Той ми каза испанско име. Аз обаче настоях: «Не! Не! Не! Вашето немско име.» Тогава той ми каза онова, което беше използвал при бягството си от Германия. Отново настоях: «Не! Не! Не! Името ви на есесовец.» Той се изопна на леглото, сякаш искаше да ми направи особено впечатление и произнесе с висок, ясен глас: «Адолф Айхман.» Не му зададох повече въпроси. Нямаше нужда.“

През следващите седем дни Айхман и неговите похитители останаха затворени в къщата. Никой не разговаряше с него. Той ядеше, къпеше се и ходеше до тоалетната в пълна тишина. Според Рафи Ейтан: „Тишината беше нещо повече от оперативна необходимост. Не искахме да показваме на Айхман колко нервни сме в действителност. Това щеше да го обнадежди. А надеждата прави един отчаян човек изключително опасен. Трябваше ми безпомощен, каквито са били и моите събратя, когато ги е товарил на влакове на път за лагерите на смъртта.“

Решението на проблема как да го откарат от тайната квартира до самолета на „Ел Ал“, който чакаше, за да върне делегацията в Израел, съдържаше доза черен хумор. За начало облякоха Айхман в резервната униформа на „Ел Ал“, която Рафи Ейтан беше донесъл от Израел. После го накараха да изпие бутилка уиски и го оставиха да изпадне в пиянско вцепенение.

Рафи Ейтан и екипът му също облякоха униформи на авиокомпанията и се напръскаха с уиски. Сложиха пилотка на главата на Айхман и го настаниха на задната седалка на колата. Рафи Ейтан откара колата до военновъздушната база, където самолетът „Британия“ ги очакваше с включени двигатели.

На входа на базата аржентинските войници спряха колата. Айхман хъркаше на задната седалка. Рафи Ейтан разказва:

„Колата вонеше на кръчма. В този момент всички спечелихме Оскарите си от Мосад. Изиграхме ролите си на пияни евреи, които не понасят силния аржентински алкохол. Пазачите се развеселиха и дори не погледнаха Айхман.“

Пет минути след полунощ на 21 май 1960 година „Британия“ излетя с Адолф Айхман на борда, който продължаваше да хърка в клетката си в задната част на самолета.

След продължителен процес Айхман бе признат за виновен в престъпления срещу човечеството. В деня на екзекуцията му на 31 май 1962 година Рафи Ейтан бе един от присъстващите в залата за изпълнение на смъртните присъди в затвора „Рамла“. Той си спомня: „Айхман ме погледна и каза: «Скоро и ти ще ме последваш, евреино» — а аз му отговорих: «Но не и днес, Адолф, не и днес.» В следващия момент капакът се отвори. Айхман се задуши. Чуваше се как вътрешностите му се бунтуват, в следващия миг остана само звука от опъването на въжето. Звук, който донесе задоволство.“

За кремиране на тялото на Айхман бе построена специална пещ. Часове след кремацията прахът му бе разпилян над морето. Бен Гурион бе заповядал от него да не остане и следа, за да не бъдат окуражени симпатизантите му и да го превърнат в култова фигура за възраждащия се нацизъм. Израел искаше той да бъде заличен от лицето на земята. След кремацията пещта бе демонтирана, за да не бъде използвана никога повече. Същата вечер Рафи Ейтан застана на брега със зареян в морето поглед. Изпълваше го безметежно спокойствие, защото „знаех, че съм изпълнил задача си. Това винаги е прекрасно усещане.“

 

 

Постът му на заместник-директор на Мосад по оперативната част изискваше от Рафи Ейтан да обикаля Европа, да открива и да екзекутира арабски терористи. Екзекуциите извършваше с помощта на взривни устройства с дистанционно управление, предпочитаните от Мосад пистолети „Берета“, а където се налагаше някой да бъде премахнат тихомълком, правеше го с голи ръце, като или удушаваше жертвата със стоманена жица, или й нанасяше смъртоносен „заешки“ удар — кратък, много силен удар в основата на врата, близо до черепа. Винаги убиваше без угризения, защото знаеше кои са жертвите му.

Когато се прибираше вкъщи, с часове оставаше пред пещта на открито, навсякъде край него хвърчаха искри от оксижена, той бе напълно погълнат от процеса на подчиняване и стопяване на метала. После отново заминаваше, като понякога се налагаше да сменя по няколко пъти самолета, преди да стигне крайната цел. За всяко пътуване си избираше различна националност и самоличност благодарение на големия брой откраднати или майсторски фалшифицирани паспорти, с които Мосад методично се запасяваше.

Освен екзекутирането на врагове сред другите му любими занимания беше вербуването на саяними. Беше си изработил стратегия, която залагаше на изконната любов на евреите към тяхната родина.

„Обикновено им казвах, че в продължение на две хиляди години народът ни е мечтал. Че в продължение на две хиляди години ние, евреите, сме бленували за избавлението. Не само в песните и писанията си, но и в сърцата си сме пазили жива тази мечта, а тя е поддържала нас живи. Сега тя вече е факт. После добавях: «И за да продължим делото, ние имаме нужда от хора като вас.»“

В кафенетата по парижките булеварди, в ресторантите по бреговете на Рейн, в Мадрид, в Брюксел и в лондонската синагога „Голдърс Грийн“ той повтаряше тези трогателни слова. В повечето случаи неговата представа за това какъв би трябвало да бъде съвременният евреин печелеше нов саяним. Пред онези, които се колебаеха, той умело смесваше личните и политическите интереси, като подбираше истории за времето, което беше прекарал в Хагана, и ги преплиташе със случки за Бен Гурион и другите лидери, разказани със затрогваща любов. По този начин премахваше и последната съпротива.

Не след дълго той разполагаше в Европа с над сто мъже и жени, негови агенти — адвокати, зъболекари, учители, лекари, шивачи, магазинери, домакини, секретарки. Една от групите, които особено ценеше, бяха германските евреи, завърнали се в земята на Холокоста. Тях Рафи Ейтан наричаше „моите оцелели шпиони“.

 

 

Рафи Ейтан влагаше робски труд в операциите на Мосад, но внимаваше да стои настрани от политиканстването, което бавно разяждаше отвътре израелското разузнаване. Той обаче беше наясно какво става — военното разузнаване Аман и Шин Бет правеха всякакви маневри, за да омаловажат върховенството на Мосад. До него достигаше информация за интригите и заговорите, които те постоянно замисляха, както и за „свръхсекретните“ доклади, които изпращаха в кабинета на министър-председателя. По време на управлението на Меир Амит обаче положението на Мосад остана стабилно и всички опити за отнемане на първенството му бяха успешно отблъснати.

Дойде обаче времето, когато Меир Амит напусна ръководния пост. В коридорите вече не можеше да се види забързаната му фигура, пронизителния му поглед и усмивката, която сякаш никога не стигаше до устните му. След оттеглянето му колегите на Рафи Ейтан се опитаха да го убедят да им позволи да лобират за него като заместник на Меир Амит. Аргументите им бяха, че притежава необходимата квалификация и се радва на лоялност и изключителна популярност в Мосад. Ала преди Рафи Ейтан да вземе решение, постът беше предложен на член на Работническата партия — незабележимия и педантичен Цви Цамир. Рафи Ейтан подаде оставка. Той не бе имал разногласия с новия шеф на Мосад, но просто бе усетил, че повече няма да се чувства „удобно“ там. По време на управлението на Меир Амит Рафи Ейтан бе упълномощен да действа както намери за добре. По думите му Цамир щеше да „прави нещата като по учебник. А това не беше за мен.“

Рафи Ейтан започна работа като частен консултант, предлагаше уменията си на компании, които трябваше да подсилят охраната си, или на богаташи, чиято охрана трябваше да бъде обучена как да действа в случай на терористичен акт. Скоро обаче работата му стана еднообразна и безинтересна. Само след година свободна практика Рафи Ейтан даде да се разбере, че е готов да се завърне в динамичната, напрегна атмосфера на разузнаването.

 

 

Когато през 1974 година Ицхак Рабин зае поста министър-председател, той назначи агресивния практик Ицхак Хофи за генерален директор на Мосад, на пряко подчинение на Ариел Шарон, съветник по въпросите на сигурността на Рабин. Шарон бързо направи Рафи Ейтан свой най-приближен сътрудник. Така Хофи бе принуден да работи с човек, който споделяше неговата собствена безмилостна нагласа по отношение на разузнавателните операции.

Три години по-късно, при поредната рокада по върховете, новият министър-председател Менахем Бегин назначи Рафи Ейтан за свой личен съветник по въпросите на тероризма. Първата задача на Ейтан беше да организира убийството на палестинеца, отговорен за клането на единадесетте израелски спортисти по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 година. Преките изпълнители на убийствата отдавна бяха ликвидирани, екзекутирани един по един от Мосад.

Първият от тях беше разстрелян в Рим с единадесет куршума от непосредствена близост — по един за всеки от убитите спортисти, — докато стоял във фоайето на сградата, където се намирал апартаментът му. Следващият терорист от списъка бе ликвидиран от малка бомба, монтирана в слушалката на телефонния апарат и задействана с дистанционно управление. Третият бе екзекутиран, докато спял в хотелската си стая в Никозия, с подобна бомба. За да предизвика паника сред останалите живи членове на групировката „Черният септември“, участвали в убийството на спортистите, арабски саяним на Мосад публикува техните некролози в местни арабски вестници. Семействата им получили цветя и съболезнователни телеграми малко преди всеки един от тях да намери смъртта си.

Сега Рафи Ейтан се зае със задачата да открие и елиминира техния лидер Али Хасан Саламех, известен в арабския свят като Червения принц. След клането в Мюнхен той пътувал от една арабска столица до друга и съветвал различни терористични групировки по стратегически въпроси. Всеки път, когато Рафи Ейтан се готвеше да нанесе удар, Червения принц изчезваше. Най-накрая той се установи за постоянно при специалистите по взривни устройства в Бейрут. Рафи Ейтан познаваше града добре. Въпреки това обаче реши да опресни паметта си и замина за Бейрут под самоличността на гръцки бизнесмен. През следващите няколко дни той откри точното нахождение на Саламех и проучи навиците му.

Когато приключи, се завърна в Тел Авив и се зае да подготви операцията. Трима агенти на Мосад, които лесно можеха да минат за араби, отпътуваха за Ливан и пристигнаха в града. Единият от тях нае кола. Вторият зареди няколко бомби в шасито, покрива и вратите. Третият агент паркира колата по маршрута, по който Червения принц пътуваше всяка сутрин до офиса си. Рафи Ейтан беше направил толкова прецизни изчисления, че колата избухна точно когато Саламех минаваше покрай нея. Взривът разкъса тялото му.

За пореден път Рафи Ейтан бе доказал, че е най-обиграният специалист в израелските тайни служби. Ала министър-председателят Менахем Бегин реши, че е прекалено ценен, за да рискува живота му в други опасни мисии. Той съобщи на съветника си, че от този момент нататък Рафи Ейтан ще работи от кабинета си, излизайки в анонимност, без името му да бъде замесвано в каквито и да било операции на Мосад. Неотдавна Джон льо Каре използва личността на Ейтан в един от своите трилъри като прототип на главния герой, който преследва терористи.

Фактът, че бе придал достоверност на писателското въображение, не можеше да тушира постоянното безпокойство, което мъчеше Рафи Ейтан. Той искаше да е в центъра на събитията, а не зад някое бюро или в заседателната зала, където съвещанията се точеха безкрайно и тягостно. Започна да преследва министър-председателя Бегин с молба да му възложи конкретна задача.

След известно колебание (тъй като Рафи Ейтан беше незаменим съветник по въпросите на контратероризма) Бегин му предложи един от деликатните постове в разузнаването, за който се изискваше изключителен интелект и който щеше да задоволи желанието му да практикува професията си. Назначи го за директор на Бюрото, специализирано в събирането на научна информация — разузнавателни служби, известни повече с акронима си на иврит ЛАКАМ.

Създадено през 1960 година, Бюрото функционираше като шпионски отдел към Министерството на отбраната и събираше научноизследователски данни с всички възможни средства. На практика това означаваше кражби или подкупване на хора, които да осигуряват информация. От самото начало дейността на ЛАКАМ беше възпрепятствана от враждебното отношение на Мосад, която го възприемаше снизходително като „новото хлапе в квартала“. Както Исер Харел, така и Меир Амит се бяха опитали навремето да предизвикат закриването на ЛАКАМ или сливането му с Мосад. Но Шимон Перес, заместник-министър на отбраната на Израел тогава, упорито беше настоял, че и Министерството на отбрана също има нужда от своя собствена служба за събиране на информация. Оттогава ЛАКАМ бавно и неуморно си проправяше път в бизнеса, откриваше представителства в Ню Йорк, Вашингтон, Бостън и Лос Анжелис — главните модерни научни центрове. Служителите на ЛАКАМ прилежно пренасяха кашони с техническа информация в Израел с ясното съзнание, че ФБР следи дейността им.

Тяхната разузнавателна дейност се разшири особено след 1968 година, когато стана известно, че един от инженерите, проектиращи френския изтребител „Мираж IIIС“, е направил двеста хиляди копия на плановете. Той получи присъда от четири и половина години затвор, след като обаче беше снабдил ЛАКАМ с необходимата документация, за да проектират свое собствено копие на „Мираж“. След този случай ЛАКАМ не регистрира повече кой знае какви успехи.

За Рафи Ейтан споменът за случая „Мираж“ изигра решаващо значение. Нещо, което беше правено преди, можеше да бъде постигнато отново. Той можеше да превърне буквално агонизиращия ЛАКАМ в сила, с която другите тайни служби да се съобразяват.

Сега, когато вече се беше измъкнал от претъпканите кабинети в глухите предградия на Тел Авив, той съобщи на членовете на новия си екип, отнасящи се със страхопочитание към легендарната фигура, която сега ги оглавяваше, че онова, което знае за науката, може да се събере в една епруветка и в нея пак да остане достатъчно празно място. Ала след това беше добавил: „С уточнението, че уча бързо.“

И той се потопи в света на науката в търсене на подходящите сфери, към които да насочи усилията си. Напускаше дома си преди изгрев слънце и често се връщаше почти в полунощ с купчини технически материали и четеше до малките часове на нощта. Нямаше много време да релаксира сред металните отпадъци. Покрай огромното количество информация, която поемаше, той възстанови контактите си със старата си служба. Сега Мосад имаше нов директор — Наум Адмон. Подобно на Рафи Ейтан и Адмон таеше дълбоки подозрения относно намеренията на Съединените щати в Близкия изток. Външно Вашингтон продължаваше да демонстрира открито приятелските си връзки с Израел, а ЦРУ поддържаше канала си за обратна връзка, който Исер Харел и Алан Дълес бяха установили. Но Адмон недоволстваше, че информацията, която пристига от този източник, е маловажна и незначителна.

Шефът на Мосад се тревожеше и за докладите на катците и саянимите във Вашингтон. Те бяха разкрили тайни срещи между високопоставени правителствени служители и арабски лидери, поддръжници на Ясер Арафат, на които бяха обсъждани начини Израел да бъде притиснат и заставен да стане по-сговорчив относно исканията на палестинците. Адмон каза на Рафи Ейтан, че вече не може да се отнася към Съединените щати като към „приятел в нужда“ заради нечестната им игра.

Тази позиция беше потвърдена от един инцидент, който щеше да подрони вярата на американците в тяхната непобедимост повече от всичко, случило се след Виетнамската война.

През август 1983 година агенти на Мосад разкриха заговор за нападение срещу американския военен контингент в Бейрут, който беше част от умиротворителните сили на ООН. Агентите проследиха камион „Мерцедес“, в който беше заложен половин тон експлозив. Съгласно споразумението за обратна връзка Мосад трябваше веднага да предаде тази информация на ЦРУ. Но на съвещание в щабквартирата на Мосад, с изглед към булевард „Цар Саул“, служителите на Мосад бяха информирани, че „просто трябва да наблюдават камиона. Що се отнася до янките, те не са тук, за да ги защитаваме. Грижата за наблюдението е тяхна. Започнахме да правим твърде много за янките и по този начин вредим сами на себе си.“

На 23 октомври 1983 година наблюдаваният отблизо от агентите на Мосад камион връхлетя в щабквартирата на Осми американски батальон на морската пехота, дислоциран в непосредствена близост до бейрутското летище. Загинаха двеста четиридесет и един морски пехотинци.

Реакцията във висшите етажи на Мосад според бившия офицер Виктор Островски е: „Щом си пъхат носа в ливанските проблеми, нека сега си търпят последиците.“

Това още повече окуражи Рафи Ейтан да се замисли сериозно и да вземе на прицел Съединените щати. Тяхната наука беше най-напредналата в света, а военните им технологии нямаха равни. Ако ЛАКАМ успееше да се добере до каквато и да било информация, това щеше да е страхотен успех. Първото препятствие, което трябваше да преодолеят, беше и най-трудното — да открият информатор, заемащ пост, който му позволява да набира достатъчно полезна информация.

Като използва списъка с американски саяними, в чието вербуване беше участвал, докато работеше за Мосад, Рафи Ейтан пусна слуха, че се интересува от човек в американските научни среди, който да е с произраелски убеждения. Месеци наред не последва никакъв отговор.

През април 1984 година Авием Села, полковник от Израелските военновъздушни сили, който беше за една година на специализация по компютърни науки в университета в Ню Йорк, беше поканен на прием, даван от богат евреин гинеколог в Горен Ийст Сайд, Манхатън. Села се радваше на известна популярност в еврейската общност в града като пилота, предвождал преди три години въздушното нападение, в резултат на което беше унищожен иракски ядрен реактор.

На приема присъстваше стеснителен млад мъж с плаха усмивка, който явно се чувстваше не на място в компанията на лекари, адвокати и банкери. Той се представи на Села под името Джонатан Полард и веднага му каза, че е дошъл на приема единствено за да се срещне с него. Смутен от явното ласкателство, Села поговори любезно с него и точно се канеше да си тръгне, когато Полард му призна, че е убеден ционист, но работи за американското военноморско разузнаване. За кратко време хитрият, проницателен Села научи, че Полард работи в Антитерористичния център в едно от най-секретните военноморски поделения на Съединените щати в Сютланд, Мериленд. Задълженията на Полард бяха да прави преглед на всички постъпили материали за глобалната терористична дейност. Работата му беше толкова важна, че беше получил най-високото възможно равнище на достъп до секретна информация в американското разузнаване.

Села не можеше да повярва на ушите си, особено когато Полард започна да му изрежда подробности за случаи, при които американското разузнаване умишлено не си бе сътрудничило със своите израелски колеги. Това го накара да се усъмни дали Полард не участва в тайна операция на ФБР за вербуване на израелски поданици.

Имаше обаче нещо в държането на Полард, което му подсказваше, че онова, което чува, е истина. Същата нощ Села телефонира в Тел Авив на своя шеф от военновъздушното разузнаване, той пък от своя страна съобщи получената информация на своя началник от израелските ВВС. В резултат на това Села получи заповед да установи незабавно тесен контакт с Полард.

Те започнаха да се срещат редовно — на ледената пързалка на Рокфелер Плаза, в кафенето на Четиридесет и осма улица, в Сентръл парк. Всеки път Полард му носеше секретни документи, с които потвърждаваше истинността на казаното от него. Села изпращаше материалите в Тел Авив, изпълнен със задоволство от възможността да участва в такава важна секретна операция. Разбираемо беше учудването му, когато научи, че Мосад знае всичко за Полард, който преди две години си беше предложил услугите като шпионин, но бил отхвърлен като „емоционално нестабилен“. Един от катците на Мосад в Ню Йорк беше описал Полард като „самотен особняк… с нереалистична представа за Израел“.

Села обаче нямаше никакво намерение да се откаже от участието си в операция, която със сигурност беше по-вълнуваща от перспективата да седи пред компютъра в учебната зала, затова реши да вземе нещата в свои ръце. По време на престоя си в Ню Йорк той се запознал с аташето по науката в израелското консулство в града. Името му беше Йосеф Ягур. Той ръководеше всички операции на ЛАКАМ в Съединените щати, упълномощен лично от Рафи Ейтан.

Села покани Ягур на вечеря, на която щеше да присъства и Полард. По време на вечерята Полард отново наблегна на факта, че Израел е лишен от информация, която да помогне на страната да се защити от арабските терористи, само защото Съединените щати не желаят да развалят отношенията си с арабските страни — производителки на петрол.

Същата вечер Ягур телефонира на Рафи Ейтан по специалната линия от консулството. В Тел Авив минаваше полунощ, но Ейтан продължаваше да работи в кабинета си. Той затвори телефона чак призори. Беше изпаднал в еуфория — най-после имаше информатор.

През следващите три месеца Ягур и Села методично обработваха Полард и бъдещата му съпруга Ан Хендерсън. Водеха ги в скъпи ресторанти, на представления на Бродуей, на премиери. Полард продължи да ги снабдява с важна документация. Рафи Ейтан не можеше да повярва до колко ценни сведения вече имаха достъп. Той реши, че е време лично да се срещне с информатора.

През ноември 1984 година Села и Ягур поканиха Полард и Хендерсън на екскурзия до Париж за своя сметка. Ягур каза на Полард, че ваканцията е „малка награда за всичко, което направихте за Израел“. Всички летяха с първа класа, а на летището ги посрещна лимузина с шофьор и ги закара в хотел „Бристол“. Там ги очакваше Рафи Ейтан.

До края на вечерта Рафи Ейтан беше уредил практически всичко, което му осигуряваше по-нататъшното сътрудничество на Полард. Нещата повече нямаше да бъдат оставени на случайността. Села трябваше да отпадне от играта, ролята му беше приключила. Ягур ставаше официална свръзка на Полард. Изработиха подходяща система за предаване на документи. Полард щеше да ги доставя в апартамента на Ирит Ерб, сивокосата секретарка от посолството във Вашингтон. В кухнята й беше инсталиран ксерокс, последна дума на техниката, за надеждно размножаване на документите. Визитите на Полард щяха да се редуват с посещения в предварително набелязани автомивки. Докато обработваха колата на Полард, той щеше да предава документите на Ягур, чиято кола минаваше през същите процедури. Под таблото на автомобила беше скрит копирен апарат на батерии. Както апартаментът на Ерб, така и автомивките се намираха в непосредствена близост до националното летище във Вашингтон, така че на Ягур да му е лесно веднага да отпътува за Ню Йорк. Той изпращаше документите в Тел Авив по специален факс от консулството.

Рафи Ейтан се завърна в Тел Авив обнадежден. Получените данни надминаваха и най-смелите му очаквания. Това бяха подробности за руските оръжейни пратки за Сирия и други арабски държави, между които и точното базиране на ракетите СС–21 и СА–5; карти и сателитни снимки на арсенала на Ирак, Сирия и Иран, включително и на техните секретни лаборатории за химическо и биологично оръжие.

Рафи Ейтан бързо си състави ясна картина за американските методи за събиране на информация не само в Близкия изток, но и в ЮАР. Полард му беше изпратил доклади на оперативни служители на ЦРУ с приложени планове на цялата американска разузнавателна мрежа. В един от документите имаше подробно описание на секретна операция, при която ЮАР се бе опитала да взриви ядрено оръжие в южната част на Индийския океан на 14 септември 1979 година. Правителството в Претория отричаше упорито твърденията, че има намерения да се превърне в ядрена сила. Рафи Ейтан уреди Мосад да предаде копия от материалите за ЮАР на Претория, като по този начин на практика унищожи мрежата на ЦРУ. Дванадесет агенти бяха принудени спешно да напуснат страната.

През следващите единадесет месеца Джонатан Полард продължи да дискредитира с дейността си американското разузнаване. На Израел бяха предадени над хиляда свръхсекретни документа, обем от десет кубически метра хартия. Рафи Ейтан ги проучваше най-внимателно, преди да ги предостави на Мосад. Благодарение на получената информация Наум Адмон посъветва коалиционното правителство на Шимон Перес да отвърне на политиката на Вашингтон в Близкия изток по подобаващ начин — стъпка, която бе невъзможна преди. Един стенограф, присъствал на неделните съвещания на кабинета в Ерусалим, писа, че „изслушването на Адмон е също толкова вълнуващо преживяване, колкото и присъствието на среща в Овалния кабинет. Ние знаехме не само последните планове на Вашингтон по всички засягащи ни въпроси, но разполагахме и с достатъчно време за ответна реакция, преди да вземем решение.“

Полард се беше превърнал във важен фактор за маньоврите в израелската политика и за трудния избор при вземане на решение. Рафи Ейтан уреди Полард да получи израелски паспорт под името Дани Коен, както и щедра месечна издръжка. В замяна на това той поиска Полард да му осигури подробности за електронните подслушвателни устройства в Агенцията за национална сигурност — АНС, в Израел и за специалните подслушвателни методи, използвани в посолството на Израел във Вашингтон, както и в другите дипломатически представителства в Съединените щати.

Преди обаче Полард да успее да достави нужната информация, той беше арестуван на 21 ноември 1985 година пред израелското посолство във Вашингтон. Часове по-късно Ягур, Села и секретарката на посолството във Вашингтон взеха полет на „Ел Ал“ от Ню Йорк до Тел Авив, преди ФБР да стигне до тях. В Израел благодарното разузнаване им помогна да изчезнат. Полард беше осъден на доживотен затвор, а съпругата му получи петгодишна присъда.

 

 

През 1999 година Полард с радост научи за неуморните опити на влиятелното еврейско лоби да го освободи от затвора. По време на Конференцията на най-големите американски еврейски организации, която обединява над петдесет групировки, беше поставено началото на активна кампания за освобождаването му, тъй като не можеше да се твърди, че той е извършвал шпионаж срещу Съединените щати, „защото Израел винаги е бил и си остава техен съюзник“. Подкрепа им оказаха и не по-малко влиятелни еврейски религиозни фракции като Реформисткия съюз на Американските еврейски конгрегации и Ортодоксалния съюз. Професор Алан М. Дершовиц от Харвардския юридически колеж, адвокат на Полард по време на процеса, заяви, че няма доказателства шпионинът в действителност да е изложил на риск „възможностите на страната за събиране на информация или пък да е направил достояние важни разузнавателни сведения“.

Разтревожено от случилото се, което смяташе за добре организирана от Израел кампания за манипулиране на обществеността, американското разузнаване предприе необичаен ход. То излезе в публичното пространство и изложи фактите за предателството на Полард. Това беше смело и рисковано решение. То не само щеше да хвърли светлина върху секретни материали, но също така щеше да мобилизира изключително влиятелното еврейско лоби да продължи атаките си. Американците бяха свидетели на всичко, което евреите бяха в състояние да причинят на други в трескавата, френетична атмосфера на Вашингтон. Репутацията на всеки можеше да бъде съсипана на питие в посолството, между първо и второ действие на някоя пиеса в центъра „Кенеди“ или по време на вечеря в Джорджтаун.

Служителите на разузнаването се бояха, че Клинтън — „в едно от своите донкихотовски настроения“ по думите на старши офицер от ЦРУ — ще освободи Полард в края на работния си ден, ако това ще му осигури присъединяването на Израел към мирно споразумение и пореден външнополитически успех. По времето, когато пишех тази книга, директор на ЦРУ беше Джордж Тенет. Той предупреди президента, „че освобождаването на Полард ще деморализира разузнаването“, а Клинтън отговори с думите: „Ще видим, ще видим.“

Рафи Ейтан внимателно следеше от Тел Авив всеки ход на американския президент и споделяше пред приятели, че „наближава денят, когато Джонатан ще пристигне в Израел и аз с радост ще изпия чаша кафе с него“.

Междувременно Ейтан се радваше на успеха на друга операция, насочена отново срещу Съединените щати. Тя направи Израел първата ядрена сила в Близкия изток.