Гордън Томас
Тайната история на Мосад (11)

8.
„ОРА“ и чудовището

Мрачното фоайе на хотел „Палестин-Меридиан“ в Багдад както обикновено беше изпълнено с хора през онзи последен петък на април 1988 година, а всеобщото настроение беше жизнерадостно. Ирак току-що бе спечелил решителната битка срещу Иран в залива Басра и се налагаше мнението, че войната най-сетне отива към своя край след седем кървави, изпълнени с насилие години.

Една от причините за неизбежната победа на Ирак се дължеше на чужденците, които седяха във фоайето, облечени в добре ушити блейзери и панталони с идеално изгладени ръбове, с неизменната усмивка на преуспели бизнесмени. Те бяха търговци, пристигнали да продадат последните си модели оръжие, макар и рядко да ги наричаха така, предпочитайки по-неутрални определения като: „оптимален интерфейс“, „контролни системи“ и „възможност за нарастване“. Между тях имаше търговци, които представляваха оръжейната индустрия на Европа, Съветския съюз, Съединените щати и Китай. Работният им език беше английският, който се говореше с най-различни акценти.

Иракските им домакини не се нуждаеха от превод — предлагаха им набор от бомби, торпеда, мини и други екипировки, предназначени за унищожение. На рекламните каталози, които се разнасяха наоколо, бяха показани хеликоптери с имена на анимационни герои — Морския рицар, Чинук и Морския жребец. Един от вертолетите — „Голямата майка“, можеше да транспортира цял малък мост. На борда на „Невероятната машина“ се побираше цял взвод войници. Каталозите предлагаха оръжия, които можеха да изстрелват по две хиляди куршума в минута или да поразяват движеща се мишена в абсолютна тъмнина, тъй като бяха снабдени с компютърен чип, който им осигуряваше видимост на тъмно. С една дума, продаваха се всевъзможни видове оръжия.

Домакините говореха на разбираем само за тях жаргон: „двадесет на деня“, „тридесет на половин и половин минус едно“, тоест двадесет милиона долара в деня на доставката и тридесет милиона долара на пратка, платена на две части, едната в момента на договарянето, а другата в деня, преди оръжията да бъдат доставени. Всички плащания се извършваха в щатска валута, която продължаваше да бъде предпочитаната конвертируема парична единица в този затворен свят.

Това непрекъснато променящо се тържище на търговци и клиенти, които общуваха на чаша ментов чай, беше под зоркото наблюдение на служители от Далрат ал Мухабарат ал Амах — главната разузнавателна служба на Ирак, ръководена от Сабба, почти толкова смразяващия доведен брат на Саддам Хюсеин.

В един съвсем различен ден преди седем години някои от търговците на оръжие седяха в същото фоайе на този хотел, когато потресените им домакини им съобщиха, че Израел, враг, мразен дори повече от Иран, нанесъл сериозен удар върху иракската военна машина.

 

 

От създаването на еврейската държава между Израел и Ирак се установи и съществуваше формално положение на война. Израел се чувстваше уверен, че при една конвенционална война неговите сили сравнително лесно ще могат да извоюват победа. Но през 1977 година Мосад откри, че френското правителство, предоставило на Израел ядрени мощности, беше снабдило също и Ирак с реактор и му бе оказало „техническа помощ“. Централата се наричаше Ал Тувейтха и се намираше на север от Багдад.

Израелските ВВС започнаха да планират как да бомбардират площадката, преди тя да се е „нажежила“ от урановите заряди в активната зона на реактора. Унищожението й би предизвикало смърт и радиационно замърсяване в огромен радиус и би превърнало Багдад и значителна част от Ирак в радиоактивна пустош, а Израел щеше да бъде заклеймен от цялата международна общност.

Поради тези причини Ицхак Хофи, тогавашният генерален директор на Мосад, се противопостави на нападението, като се аргументира, че един въздушен удар при всяко положение би довел до множество жертви сред френските технически кадри и би изолирал Израел от европейските държави, които Тел Авив се стараеше да убеди в своите миролюбиви намерения. Бомбардирането на реактора със сигурност щеше да сложи край на деликатните опити Египет да бъде убеден да подпише мирен договор.

Хофи обаче се озова в ситуацията да управлява ведомство, в което мненията се разделяха на две. Няколко шефове на отдели се мъчеха да го убедят, че алтернативата е неутрализирането на реактора. Саддам бе безпощаден враг. Веднъж сдобил се с ядрено оръжие, той не би се подвоумил да го използва срещу Израел. А и откога Израел се стреми да печели приятели в Европа? От първостепенно значение винаги са били САЩ, а от Вашингтон им намекнаха, че изваждането на реактора от строя няма да доведе до по-сериозна ответна мярка от леко мъмрене от страна на американската администрация.

Тогава Хофи се опита да поеме друг курс на действие. Той предложи Съединените щати да упражнят дипломатически натиск върху Франция, за да се спре подготовката по експортирането на реактора. Ала Вашингтон получи неочакван и рязък отказ от страна на Париж. Това накара Израел да избере по-пряк път. Хофи изпрати отряд катци, които да осъществят удар върху френския завод в Ла Сен-сюр-Мер, близо до Тулон, където се строеше активната зона на иракския реактор. Тя беше унищожена от организация, за която още никой не беше чувал — „Френска екологична група“. Хофи лично бе подбрал името й.

Докато французите се заеха да строят наново активната зона на реактора, иракчаните изпратиха Яхия ал Мешад, член на Комисията за атомна енергия, в Париж, за да уговори условията за доставката на ядрено гориво за Багдад. Хофи изпрати отряд кидони да го ликвидират. Докато останалите патрулираха и наблюдаваха околните улици, двама катци използваха шперц и проникнаха в спалнята на Ал Мешад. За секунди му прерязаха гърлото и го пронизаха в сърцето. Разхвърляха стаята, за да инсценират грабеж. Проститутка от съседната стая каза на полицията, че е обслужила учения часове преди неговата смърт. По-късно, докато забавлявала друг клиент, тя чула „странен шум“ откъм стаята на Ал Мешад. Часове след като дала показания в полицията, тя стана жертва на улична злополука — беше блъсната от кола от неизвестен шофьор, избягал от местопроизшествието. Колата така и не беше открита. След приключване на задачата отрядът кидони хвана полета на „Ел Ал“ обратно за Тел Авив.

Въпреки този пореден удар Ирак, подкрепян от Франция, продължи да упорства в начинанието си да се превърне в ядрена сила. В Тел Авив израелските ВВС продължаваха да се подготвят за нов удар, докато шефове на разузнаването спореха с Хофи, тъй като той постоянно имаше възражения. Ръководителят на Мосад беше провокиран от там, откъдето най-малко очакваше. Неговият заместник, Наум Адмон, твърдеше, че унищожаването на реактора не е от съществено значение, но е важно дотолкова, доколкото ще даде „на всички останали араби с мегаломански амбиции добър урок“.

До октомври 1980 година този спор присъстваше неизменно на всяко заседание на кабинета, което се председателстваше от Менахем Бегин. Отново и отново се разменяха познати аргументи. Гласът на Хофи оставаше все по-изолиран. Въпреки това той упорстваше, дори беше формулирал обстойна писмена позиция по въпроса, макар да знаеше, че по този начин пише професионалния си некролог.

Адмон вече не се стараеше да прикрива презрението, с което се отнасяше към виждането на Хофи. Двамата мъже, някога близки приятели, се превърнаха в отчуждили се колеги. Въпреки това трябваше да минат още шест месеца на яростен конфликт между заелия отбранителна позиция директор на Мосад и неговите заместници, преди Генералният щаб да одобри нападението и да го насрочи за 15 март 1981 година.

От тактическа гледна точка атаката представляваше шедьовър. Осем бомбардировача F–16, ескортирани от шест прехващача F–15, прелетяха ниско над пясъчните дюни на Йордания, преди да навлязат във въздушното пространство на Ирак. Те достигнаха целта точно в уговорения час — пет и тридесет и четири следобед, местно време, минути след като френските строители, бяха напуснали площадката. Жертвите бяха девет. Ядрената централа беше срината със земята. Екипажът и бомбардировачите се върнаха невредими в базата си. С кариерата на Хофи в Мосад беше свършено. Неговият пост беше зает от Адмон.

 

 

Сега, през тази априлска сутрин на 1988 година, търговците на оръжие във фоайето на хотела, които седем години преди това бяха изказали съжаленията си на своите шокирани домакини за израелската атака, малко преди да продадат на Ирак по-модерна версия радарни системи, щяха да бъдат силно изненадани да научат, че в хотела агент на Мосад тихичко записва техните имена и прави списък на стоката им.

Същия петък малко по-рано преговорите във фоайето бяха прекъснати за кратко от пристигането на Сабба ал Тикрити, началника на иракската тайна полиция, придружен от личната си преторианска гвардия. Доведеният брат на Саддам Хюсеин с небрежна походка стигна до асансьора. Беше се запътил към един апартамент на най-горния етаж на сградата. Там го очакваше висока закръглена проститутка, долетяла специално от Париж, за да му достави удоволствие. Работата й беше високоплатена, но и много рискована. Някои от предишните жрици на платената любов просто изчезваха, след като Сабба приключеше с тях.

Шефът на сигурността си тръгна рано следобед. Малко по-късно от апартамента, който беше непосредствено до този на проститутката, излезе висок млад мъж, облечен в синьо памучно яке и спортен панталон. Той изглеждаше добре, макар и поуморен. Явно имаше навика да поглажда нервно мустаци или да потърква лице, което го правеше да изглежда по-уязвим.

Името му беше Фарзад Базофт. Във формуляра за регистрация в хотела — копие от който, в съответствие с установената практика, беше изпратено във ведомството, завеждано от Сабба, Базофт беше написал, че е „специален чуждестранен кореспондент“ на „Обзървър“ — националния британски неделен вестник със седалище в Лондон. Описанието му беше неточно — само щатните служители на вестника, които бяха получили акредитация извън границите на страната си, можеха да се наричат „чуждестранни кореспонденти“. Базофт беше независим журналист, чието име за последната година се свързваше с няколко истории, публикувани в „Обзървър“, посветени на Близкия изток. Беше споделил пред репортери от други медии, които пътуваха заедно с него този път за Багдад, че винаги се представял като специален чуждестранен кореспондент на „Обзървър“ при пътувания до градове като Багдад, защото така си осигурявал най-хубавата стая в хотела. Тази невинна простъпка се възприемаше от околните като пореден пример за неговата очарователна момчешка натура.

Това, което колегите му вестникари не познаваха, беше тъмната страна на личността на Базофт, която можеше да постави тяхната сигурност на изпитание, ако се заподозреше, че са свързани с истинската причина за идването му в Багдад. Базофт беше шпионин на Мосад.

Той беше вербуван, когато преди три години бе пристигнал в Лондон от Техеран, където негативното му отношение към режима на Хомейни беше изложило живота му на опасност. Както повечето пришълци, Базофт почувства Лондон като студен, чужд град, а англичаните му се сториха доста резервирани. Беше се опитал да си извоюва собствено място в иранската общност в изгнание и за известно време относително широките му сведения за настоящата политическа обстановка в Техеран го направиха желан гост на вечеря. Ала гледката на едни и същи лица бързо омръзна на амбициозния, с непокорен дух млад човек.

Базофт започна да се оглежда за нещо по-вълнуващо от тълкуването на новините от Техеран. Затова се зае да установи контакти с Ирак — смъртния враг на Иран. В средата на 80-те години в Лондон имаше многобройна колония иракчани, които бяха добре дошли, тъй като Великобритания възприемаше Ирак не само като един от основните вносители на стоки, но също и като нация, която, начело със Саддам Хюсеин, ще успее да неутрализира заплахата от ислямския фундаменталистки режим на Хомейни.

Базофт откри, че по време на събиранията на иракската общност „работи успешно за себе си“. Новите му домакини бяха по-спокойни и с по-голяма готовност от иранците сваляха маската си. На свой ред и те скоро се оказаха покорени от неговия учтив маниер и неизчерпаеми остроумия, насочени към аятоласите в Техеран.

На едно от тези събирания дойде и иракският бизнесмен Абу ал Хибид. Той слушаше Базофт — отново подпийнал порядъчно в края на вечерта, — който разпалено правеше достояние на присъстващите трайната си амбиция да бъде репортер и възхваляваше кумирите си Боб Удуърд и Карл Бърнстейн, които бяха свалили от власт президента Никсън. Базофт споделил с Абу ал Хибид, че ще умре щастлив, ако успее да свали аятолах Хомейни.

Абу ал Хибид беше псевдоним на катца, роден в Ирак. В следващия си доклад до Тел Авив той включи и сведения относно Базофт, настоящата му дейност и неговите кроежи. В това нямаше нищо необичайно. Всяка седмица в архивите бяха подавани стотици имена, всяко от които намираше място в информационната банка на Мосад.

Ала откакто Наум Адмон оглавяваше Мосад, той беше станал още по-нетърпелив да развие връзките с Ирак. Лондонският катца беше инструктиран да обработи Базофт. По време на измамно идиличните вечери Базофт се оплака на Ал Хибид, че редакторът му не използвал пълноценно потенциала му. Неговият домакин подхвърли идеята, че той би трябвало да се опита да пробие в средите на водещата английска журналистика. Не можело да няма отворени врати за репортер с такива добри лингвистични умения и познания за Иран. Ал Хибид предложи за изходна точка Би Би Си.

В електронната медия имаше няколко саяними, чиито задачи включваха осъществяване на контрол над постъпващите материали от Израел и следене на служителите на арабската секцията на Би Би Си. Дали някой саяним е изиграл пряка роля в назначаването на Базофт, така и няма да стане известно със сигурност, но малко след срещата с Ал Хибид той бе нает от Би Би Си, за да направи журналистическо разследване. Справи се чудесно и последваха други ангажименти. Щатните редактори решиха, че могат да се доверят на Базофт да разгадава машинациите на Техеран.

В Тел Авив Адмон реши, че е настъпил моментът за следващия ход. Докато в Съединените щати набираха скорост разкритията във връзка с Ирангейт, директорът на Мосад реши умишлено да разобличи Яков Нимроди, бивш оперативен служител на Аман, като главен участник в разрастващия се скандал. Той влизаше в състава на консорциума, създаден от Давид Кимше, но бе използвал собствените си връзки и опит в шпионажа, за да държи Мосад настрани от случващото се. Лукав, с бърз ум, Нимроди беше внушил още в началото на сделката оръжие — заложници на държавния секретар на Съединените щати Джордж Шулц да направи изявлението, че „целите на Израел не са същите като на американците и всяко обвързване с Израел в областта на разузнаването, касаещо Иран, би могло да се окаже недостатъчно надеждно“.

Когато Кимше се оттегли от консорциума, Нимроди остана там още известно време. Но тъй като отзвукът от Вашингтон ставаше все по-силен и все повече притискаше Израел, бившият оперативен служител на Аман отново потъна в тълпата. Адмон, който бе огорчен от отношението на Нимроди към Мосад, имаше други планове — публично да изложи Нимроди и същевременно да подпомогне кариерата на Базофт, така че да е по-полезен на Мосад.

Ал Хибид предостави достатъчно подробности на репортера, за да разбере, че това може да се окаже големият му професионален шанс. Той отнесе историята в „Обзървър“ и тя беше публикувана. В материала се споменаваше за „мистериозен израелец на име Нимроди, замесен в Ирангейт“. Не след дълго Базофт се превърна в постоянен сътрудник на „Обзървър“. В крайна сметка той се сдоби със собствено бюро — мечтана награда за човек, който никога дотогава не бе имал постоянна служба. Това означаваше, че вече няма да плаща сам огромните си телефонни сметки, за да разследва някоя история от дома, а и щеше да има повече пари да заживее по-охолно. Но все още щяха да му се плащат само публикуваните материали. За него това беше стимул да търси нови истории и да се стреми да получи акредитация за Близкия изток. Тогава щяха да бъдат покрити всичките му разходи и подобно на всички репортери той щеше да манипулира работодателите си, за да измъква повече пари в брой, отколкото всъщност беше похарчил, като задържа разликата. Недостигът на пари беше вечен проблем за Базофт, ала той грижливо криеше това от колегите си в „Обзървър“. Със сигурност никой не подозираше, че репортерът, който прекарваше часове в телефонни разговори на фарси със свръзките си, е съден за кражба. Базофт беше прекарал осемнадесет месеца в затвора, след като ограбил някакво строително дружество. Докато излежавал присъдата си, съдията издал разпореждане Базофт да бъде екстрадиран от страната, след като излезе на свобода. Базофт отправил молба на основание, че ще бъде екзекутиран, ако бъде отново върнат в Иран. Макар че молбата му бе отхвърлена, разрешиха му „право на изключителен престой“, по силата на което той можеше да остане във Великобритания за неопределен период от време. Причините за това необичайно решение останаха скрити зад вратите на Министерството на вътрешните работи.

Дали Мосад, забелязвайки потенциала на Базофт, беше използвал един от саянимите си на висок пост в Уайтхол, за да улесни решаването на въпроса, остава без отговор. Но тази възможност не бива да бъде отхвърляна с лека ръка.

След като Базофт бе освободен от затвора, пристъпите му на депресия зачестиха. Той лекуваше страданието си с хомеопатични препарати. Този факт беше установен от катцата на Мосад. По-късно един английски писател — Рупърт Алисън, депутат в парламента от Консервативната партия и признат капацитет по методите за вербуване на шпиони, щеше да каже, че личност като Базофт веднага се превръща в първостепенна мишена за Мосад.

Година след първата им среща Ал Хибид вече беше вербувал Базофт. Кога и къде — не се знаеше. Допълнителните приходи със сигурност оставаха едно от основанията на Базофт, който все така страдаше от липса на пари. За човек, който толкова често гледаше живота през драматична призма, перспективата да изживее поредната си мечта — да стане шпионин, подобно на друг чуждестранен кореспондент, комуто се възхищаваше — Филби, също работил за „Обзървър“ като прикритие за истинската му дейност на съветски шпионин, — също беше определящ фактор.

Базофт постепенно започна да гради собствената си репутация с повече увереност. Несъвършения си стил на писане, той компенсираше с обстойни разследвания. Всяко негово разкритие в Иран веднага беше предавано на лондонския катца. Освен за „Обзървър“ Базофт работеше също за „Индипендънт телевижън нюз“ и „Мирър груп нюзпейпърс“. По онова време редактор на международния отдел в „Дейли мирър“ беше Никълъс Дейвис. Със своя костюм, стил сафари, Дейвис изглеждаше като слязъл от страниците на „Сензация“ на Ивлин Уо. Той притежаваше репортерския талант да улавя клюката, носеше на алкохол и винаги беше готов да почерпи присъстващите. Североанглийският диалект, на който първоначално говореше, вече беше изчезнал. Колегите му казваха, че прекарвал часове в усъвършенстване на мелодичната си интонация. Привличаше жените със спокойните си изискани маниери и увереността, с която поръчваше вечерята и избираше добро вино. Те обожаваха държанието му на човек, бил навсякъде и правил едва ли не всичко, начина, по който говореше за далечни места, сякаш бяха част от личното му пространство. Късно през нощта, по време на поредното питие, той започваше да разказва с недомлъвки авантюри, за които циниците казваха, че били чиста измислица.

Дори за миг никой от неговите колеги в „Мирър“, както и от широкия му приятелски кръг извън вестникарския свят, дори и съпругата му Джанет — актриса, родена в Австралия, участвала в доста нашумелия телевизионен сериал по Би Би Си „Доктор Ху“, не се беше усъмнил, че Наум Адмон лично е упълномощил своите хора да вербуват Дейвис.

Дейвис винаги бе заявявал категорично, че дори и „да установят контакт с него“, той никога не би служил като агент на Мосад и че присъствието му в хотелското фоайе през този петъчен следобед на април е просто по повод журналистическо разследване, свързано с търговците на оръжие. По-късно той нямаше да може да си спомни дори какво са си говорили двамата с Базофт във фоайето, щеше само да каже: „Предполагам, било е за нещо, свързано с актуални събития.“ Той отказа да даде допълнителни подробности — позиция, която впоследствие щеше неотклонно да отстоява.

Двойката беше пътувала до Ирак с група журналисти (между които и аз, авторът на тази книга, по поръчка на „Прес асосиейшън“ — националната телеграфна агенция на Великобритания). По време на полета за Лондон Дейвис забавляваше групата с пикантни историйки за Робърт Максуел, който най-накрая беше купил „Мирър нюзпейпърс“. Той го наричаше „сексуално чудовище с огромен апетит да прелъстява секретарки от персонала си“. Даваше да се разбере колко близък е с Максуел, макар да твърдеше, че „да бъдеш в компанията на капитан Боб си е жив ад, но той знае, че ми е известно прекалено много, за да ме изхвърли“. Твърдението на Дейвис, че е застрахован заради информираността си за медийния магнат, беше квалифицирано от слушателите му като преувеличение.

По време на полета Фарзад Базофт мълчеше. Почти не продума с околните. Ограничи се единствено до разговор с обслужващия персонал на фарси. На летището в Багдад езиковите му познания помогнаха за преодоляване на трудностите в превода с иракската „охрана“, която се присъедини към групата. На ухо Дейвис ми каза, че всъщност са агенти на службата за сигурност. „Тези глупаци не биха разпознали шпионин, дори да им го посочиш с пръст“ — промърмори Дейвис.

В „Палестин-Меридиан“ човекът от „Мирър“ уведоми спътниците си, че е тук само защото „се отегчава до смърт в Лондон“. Той обаче даде да се разбере, че няма намерение да следва официалния маршрут, който включваше посещение на района на бойните действия в Басра, където иракската армия беше готова да покаже пораженията от войната след победата си над иранските сили. Базофт не смяташе също така, че пътуването на юг към Залива би представлявало интерес за вестника му.

През тази петъчна вечер на април 1988 година, след като прекара часове във фоайето на хотела, където наблюдаваше търговците на оръжие да пристигат и да си заминават и след като разговаря с Дейвис на няколко пъти, Фарзад Базофт седна да се храни сам в кафетерията на хотела. Той отклони поканата да се присъедини към другите репортери от Лондон с обяснението, че трябва „да прегледа програмата си“. По време на храненето го извикаха, за да говори по телефона във фоайето. След няколко минути се върна със замислен вид. Макар вече да беше поръчал десерта, той рязко стана от масата, без да обръща внимание на подмятанията на репортерите, че сигурно си е намерил някоя красавица.

Върна се чак на следващия ден. Изглеждаше дори още по-напрегнат, особено когато реагира на някаква реплика на Ким Флечър (независим журналист, който тогава работеше за „Дейли мейл“) в присъствието и на другите: „Лесно ти е на теб, нали си роден във Великобритания, а и си отгледан там. Но аз съм иранец. Доста е различно.“ Флечър не беше единственият сред английските репортери, който се чудеше дали това „не е поредният блъф от страна на Базофт за това, колко трудно е на човек с произход като неговия“.

Базофт прекара по-голяма част от деня, крачейки из фоайето на хотела или из своя апартамент, на два пъти напуска хотела за малко, разговаря във фоайето с Никълъс Дейвис, който по-късно каза, че Базофт „изглеждал като човек, попаднал по следите на история, без да знае дали ще се добере до желаното“. От своя страна чуждестранният редактор на „Мирър“ оповести, че няма да пише каквото и да било, „тъй като тук няма нищо, което да заинтригува Капитан Боб“.

Късно следобед Базофт отново напусна хотела. Както обикновено, той беше следван по петите от иракска охрана. Ала когато се появи отново, беше сам. Репортери го чуха да казва на Дейвис, че „няма да им позволи да го преследват като разгонена кучка“.

Смехът на Дейвис обаче не успя особено да разведри Базофт. Той отново се качи в апартамента си. Следващия път, когато се появи във фоайето, той заяви на неколцината репортери там, че няма да се върне с тях в Лондон. „Появи се нещо“ — обясни той с тайнствен тон, който обичаше да използва понякога.

„Историята трябва наистина да си заслужава, за да ме задържи тук“ — промърмори Флечър.

След няколко часа Базофт напусна хотела. Това бе последният път, когато някой го виждаше, докато не се появи на видеокасета, разпространена по целия свят от режима в Ирак, седем седмици след ареста му и след като беше признал, че е шпионин на Мосад.

През това време Базофт изпълняваше мисия на Мосад, която би поставила на изпитание дори и уменията на опитен катца. Беше му наредено да се опита да открие докъде са стигнали плановете на Джералд Бул за осигуряване на свръхмодерно оръдие за Ирак. Фактът, че на журналиста беше възложена подобна задача, ясно показваше в каква степен неговите инструктори бяха готови да го използват. Мосад също беше взела мерки, в случай че Базофт бъде заловен, да подсигури публикуването на информацията, че той работи за компанията „Дифенс системс лимитед“ със седалище в Лондон. При залавянето на Базофт в близост до площадката за изпитания на супероръдието иракските агенти бяха открили у него достатъчно документи, доказващи, че Базофт е провел няколко разговора от хотела с офисите на „Дифенс системс лимитед“. Компанията категорично отрече да познава някакъв си Базофт, нито пък че е свързана с Мосад.

На видеокасетата погледът на Базофт на моменти се вторачваше невиждащо, после той премигваше рязко и очите му се стрелкаха из стаята, в която на заден фон се виждаше приятна за окото завеса, изпъстрена с леко размазан флорален рисунък. Изглеждаше като човек, убеден в невъзможността да избегне собственото си елиминиране.

Психолозите на Мосад в Тел Авив внимателно изследваха всяка подробност. Според тях етапите в личностния срив на Базофт следваха модела, установен от техни служители, водещи разпити на заловени терористи, от които се мъчеха да изтръгнат признания. Първоначално Базофт вероятно не е вярвал, че случилото се е истина, и инстинктивно се е опитал да отхвърли факта, че това става с него. След това трябва да се е появило, подобно приливна вълна, внезапното, разтърсващо осъзнаване, че това наистина се случва, и то на него. На този етап безпомощният репортер може би е усетил и друг тип реакции — парализиращ страх и натрапчиво желание да говори. По всяка вероятност именно тогава е направил признанието, запечатано на видеозаписа, че е агент на Мосад.

От монотонния му глас можеше да се съди, че е изпаднал в депресия под влияние на външни фактори, докато е бил в плен, в резултат на това, че бе измъкнат от познатата заобикаляща го среда и че с нормалния му начин на живот е свършено. Умората му прогресивно се е засилвала и малкото сън, който са му разрешавали, не е могъл да го ободри. Именно тогава самообвиненията му са ескалирали до деструктивни, а чувството му на безпомощност е стигнало краен предел. Самообвиненията направо са го задушавали и подобно на затворника в „Процесът“ на Кафка той трябва да се е чувствал като „пълен глупак“ заради начина, по който се е държал и е изложил други хора на опасност.

На видеозаписа очите на Базофт ясно показваха, че е бил дрогиран. Фармаколозите на Мосад не можаха да установят с какви точно наркотици е бил упоен.

За Наум Адмон нямаше съмнение, че подобно малодушно признание като записаното на касетата е прелюдия към екзекуцията на Базофт. Шефът на Мосад нареди на специалистите си по водене на психологическа война да предприемат кампания, която да отклони неудобните въпроси за връзките на службата с Базофт.

Депутати от британския парламент скоро публично разкритикуваха „Обзървър“ за това, че е изпратил Базофт в Ирак. Същевременно чрез доверени репортери беше публикувана информация, че Саддам Хюсеин гледа на видеозапис всеки етап от разпита на Базофт. Възможно е и така да е било. Ала по-вероятно е това твърдение да е използвано като предлог, под който да се напомни на света, че мъченията и убийствата са част от инструментите на държавната политика в Ирак. Базофт беше обесен в Багдад през март 1990 година. Последните му документирани думи на бесилото бяха: „Не съм израелски шпионин.“

 

 

В Лондон Никълъс Дейвис прочете репортажа за екзекуцията в информацията на Ройтерс, която стигна до международния отдел на „Дейли мирър“. Следвайки инструкциите, че всички събития от Близкия изток са важни, Дейвис занесе материала в кабинета на Робърт Максуел.

От 1974 година издателят беше най-могъщият саяним във Великобритания. По този повод Дейвис си спомня, че: „Боб прочете материала без коментар“, ала самият той, „съвсем искрено“, не можеше да си спомни какво точно беше почувствал, когато беше разбрал за смъртта на Базофт.

В Тел Авив сред хората, прочели репортажа за екзекуцията, беше Ари Бен Менаше — може би най-колоритният сред големите шпиони на Израел. Дотогава той не беше и чувал за Базофт, но както обикновено това не спря непостоянния в емоционално отношение, подвластен на Меркурий, Бен Менаше да изрази съжаления, че „поредният добър човек се беше озовал на неподходящото място в неподходящото време“. Именно подобни изказвания бяха направили тъмнокосия, хубав и находчив Бен Менаше нежелан кандидат за ключов пост в израелските разузнавателни служби. Въпреки това в продължение на десет години — от 1977 до 1987 година — той беше заемал деликатен пост в Отдела за външни отношения (ЕРД) на Израелските въоръжени сили — една от най-могъщите и тайни организации в разузнаването.

Отделът за външни отношения беше създаден през 1974 година от министър-председателя Ицхак Рабин. Горчиво разочарован от начина, по който Израел беше изненадан от сирийско-египетската атака по време на Йомкипурската война, той беше стигнал до решението, че единственият начин да предотврати подобни шпионски провали, беше да има контролен орган, който да следи останалите разузнавателни служби и в същото време да събира разузнавателна информация по собствени канали.

Бяха създадени четири подотдела, които да действат под чадъра на Отдела за външни отношения. Най-важният беше СИМ. Той предоставяше „специална помощ“ за растящия брой „освободителни движения“ в Иран и Ирак и в по-малка степен в Сирия и в Саудитска Арабия. Вторият подотдел РЕШ поддържаше отношения с приятелски разузнавателни мрежи. Начело на този списък беше Южноафриканското бюро за държавна сигурност. В Мосад имаше аналогична единица, наречена ТЕВЕЛ, която също поддържаше тесни връзки с разузнавателните служби на ЮАР. Отношенията между РЕШ и ТЕВЕЛ често се изостряха заради неизбежното препокриване на дейността.

Третият подотдел на Отдела за чуждестранни отношения „Връзки с чужбина“ се занимаваше с израелските военни аташета и останалия персонал на ИДФ, работещ зад граница. Подотделът координираше и дейността на чуждестранните военни аташета в Израел. Това предизвика допълнителен конфликт, този път с Шин Бет, която дотогава единствена имаше прерогатива да докладва за тази дейност. Четвъртият подотдел се наричаше „Разузнаване 12“. Създадено, за да поддържа връзката с Мосад, това звено в още по-голяма степен влоши отношенията с вишестоящите на булевард „Цар Саул“, защото смятаха, че отделът ще узурпира част от властта им.

Бен Менаше беше прикрепен към РЕШ със специалната задача да отговаря за иранския „въпрос“. Той възникна във време, когато Израел беше на път да изгуби най-могъщия си съюзник в региона. Повече от четвърт век шахът на Иран упорито беше работил задкулисно, за да убеди арабските съседи на Израел да променят враждебното си отношение към еврейската държава. Шахът постигна определен напредък особено с крал Хюсеин в Йордания дори след като беше свален от Пауновия престол в резултат на ислямската фундаменталистка революция на аятолах Хомейни през февруари 1979 година. След идването си на власт Хомейни незабавно предаде сградата на израелското посолство в Техеран на ООП. Същевременно обаче и Израел започна да подпомага кюрдите да поведат партизанска война срещу новия режим. В същото време Израел продължаваше да доставя оръжие на Техеран, което той използваше срещу Ирак. Политиката „с един куршум — два заека“, която Давид Кимше и други негови съмишленици от Мосад приветстваха, се осъществяваше реално.

Бен Менаше се оказа част от големия план на Давид Кимше в Иран за размяната на заложници срещу оръжие. Двамата мъже пътуваха заедно до Вашингтон, където Бен Менаше твърдеше, че е обходил широките коридори на Белия дом, срещал се е с президента Рейгън и е разговарял на ти с най-приближените хора от екипа му.

Чаровен и непринуден, Бен Менаше беше популярна личност на сбирките на израелската разузнавателна общност, на които влиятелни политици разменяха истории с шпионите на взаимноизгодна основа. Малцина можеха да разказват така интригуващо както Бен Менаше. По времето, когато Кимше стартираше сделката заложници — оръжие, Бен Менаше беше назначен за „личен консултант“ на министър-председателя Ицхак Шамир по въпросите на разузнаването, след като заявил пред премиера Шамир, че знае „къде са погребани всички трупове“ по собствените му думи. Кимше реши, че това правеше Бен Менаше идеалния човек за работа с единствения служител в разузнаването, на когото се възхищаваше повече от всички останали — Рафи Ейтан. С безрезервното одобрение на министър-председателя Бен Менаше бе освободен от всичките си останали задължения, за да може да се присъедини към Рафи Ейтан. Двамата мъже се преместиха в Ню Йорк през март 1981 година. Целта им по думите на Бен Менаше беше ясно формулирана: „Нашите приятели в Техеран отчаяно се нуждаят от най-модерно електронно оборудване както за въздушната, така и за наземната си отбрана. Израел, разбира се, ще им помогне, доколкото може, в тяхната борба срещу Ирак.“

Те отпътуваха с британски паспорти за Съединените щати, любим похват на Мосад, и основаха компания във финансовата част на Ню Йорк. Своевременно наеха екип от петдесет брокери, които да проучат електронната индустрия на Съединените щати за подходящо оборудване. Всички продажби бяха придружени със сертификати, в които бе посочено, че екипировката е предназначена единствено за Израел. По-късно Бен Менаше си спомняше: „Имахме купчини сертификати, които трябваше да се попълнят и да се изпратят в Тел Авив, където щяха да ги съхраняват, в случай че някой реши да направи проверка.“

Оборудването беше доставено със самолет в Тел Авив. Там, без да минава през митническа проверка, то бе прехвърлено на самолет и с чартърен полет на ирландската „Гинес Пийт“ транспортирано в Техеран. „Гинес Пийт“, добре позната компания за чартърни полети, очевидно беше правилният избор. Идеята да се използват ирландски пилоти принадлежеше на Рафи Ейтан. Той поддържаше по думите му „ирландски връзки. Когато се стигне до сделка, ирландците спазват правилата. Това, на което държат, е да се плати в уречения ден.“

С увеличаването на обема на сделката в Ню Йорк, се наложи създаването на централна холдингова компания, която да вкара в обръщение милиардите долари, свързани със закупуването и продажбата на оръжие. Компанията беше кръстена „ОРА“, което на иврит означава „светлина“.

През март 1983 година Рафи Ейтан нареди на Бен Менаше да вербува Никълъс Дейвис за целите на „ОРА“. Старият разузнавач най-вероятно беше разбрал за Дейвис от Мосад. Службата на свой ред беше научила за Дейвис от Базофт, който беше работил и като независим журналист под ръководството на чуждестранния редактор на „Мирър“. По-късно същия месец Бен Менаше и Дейвис се срещнаха във фоайето на лондонския хотел „Чърчил“. Още преди да си тръгне, Бен Менаше беше убеден, че Дейвис е „техният човек“. На следващия ден те обядваха в дома му. Там присъстваше и съпругата на Дейвис Джанет. Опитното око на Бен Менаше веднага забеляза, че изисканият, спокойно говорещ Дейвис се страхува да не я загуби. „Това е добре. Прави го уязвим.“

Ролята на Дейвис като консултант на „ОРА“ беше уточнена в подробности по време на среща в хотела „Дан Акадия“ на брега на морето, северно от Тел Авив. Бен Менаше си спомня: „Договорихме се той да бъде нашият лондонски посредник в търговията с оръжие, човекът, който да осъществява контакта както с иранската страна по сделката, така и между страните при други сделки. Домашният му адрес щеше да служи за пощенска кутия, а телефонният му номер в офиса 822–3530 да бъде използван както от нашите, така и от иранските контрагенти.“

В замяна Дейвис щеше да получава комисионни, пропорционални на неговата нова роля като ключов играч в операцията „оръжие за Иран“. Като цяло сумата възлиза на един и половина милиона долара, депозирани в банкови сметки на Каймановите острови, Белгия и Люксембург. Част от парите впоследствие отидоха за уреждане на развода му. На Джанет й бяха платени еднократно петдесет хиляди долара. Дейвис изчисти всичките си банкови задължения и си купи четириетажна къща. Тя се превърна в европейското седалище на „ОРА“. Телефонният й номер беше 231–0015 — още един начин за свръзка с оръжейните търговци, които се превърнаха в част от живота на журналиста. Благодарение на поста си на редактор по световна политика Дейвис започна по-активно да пътува до Съединените щати, Европа, Иран и Ирак.

Бен Менаше със задоволство установи, че „по време на своите пътувания той се представя от името на «ОРА Груп». Уреждаше си някаква среща, обикновено уикенда, и летеше до съответния град, където договаряше количеството оръжие за доставка и начина на плащане.“

През 1987 година иранският аятолах Али Акбар Хашеми Рафсанджани получи съобщение от „ОРА“, касаещо продажбата на Иран на четири хиляди ракети ТОУ, всяка от които на стойност тринадесет хиляди и осемстотин долара. Съобщението завършваше с потвърждението, че Никълъс Дейвис е представител на „ОРА лимитед“ с необходимите пълномощия да подписва договори.

Време беше да се отвори шампанското за Ари Бен Менаше, Никълъс Дейвис и влиятелната фигура, чиято намеса в настоящите събития беше по-значима от всякога — Робърт Максуел. Но никой не подозираше дори и за миг колко вярна ще се окаже суровата истина, съдържаща се в холивудското клише, което Дейвис обичаше да цитира: „Няма такова нещо като безплатен обяд.“