Уилям Грифин
Заложникът (51)

(ДВЕ)

След като приключи разговора с посланика, на Кастило му остана време колкото да забележи, че батерията на мобилния телефон е паднала, а след това, щом чу, че вратата на стаята се отваря, го пъхна в джоба си. Две доста яки медицински сестри в сини униформи на хирургично отделение, вкараха носилка.

Тласнаха я вътре много по-грубо, отколкото на Чарли му се искаше, и прехвърлиха тялото на леглото, а след това го свързаха с какви ли не жици и тръби. Едва след това по-яката от двете се настани на стол до стената — изглежда, нямаше намерение да ходи където и да е — и Чарли се приближи, за да погледне Бети.

Цялото й тяло, с изключение на лицето и едната ръка, бе увито в бледосини чаршафи, а по-голямата част от лицето бе бинтовано. Кожата й му се стори сивкава и отпусната.

Отново му прилоша.

Вратата се отвори и доктор Дядо Коледа се вмъкна вътре. Хирургическата му маска висеше на врата, а престилката бе изпръскана с кръв.

Усмихна се на Чарли и протегна и двете си ръце, вирнал палци.

След това забеляза лицето на Чарли.

— Стани от този стол — обърна се той към сестрата и накара Чарли да седне. — Наведете глава между коленете си — продължи да нарежда той и натисна Кастило.

Чарли нямаше представа колко време е останал в тази поза, ала след известно време усети някой да поднася амоняк под носа му.

Той го отблъсна и се изправи.

— Обикновено — заяви сухо доктор Дядо Коледа, немският му акцент бе ясно изразен — ми се налага да прилагам тази процедура за съпрузи, които настояват да присъстват на чудото на раждането. Добре ли сте?

Чарли усети ръцете на доктор Дядо Коледа по лицето си, след това усети, че хирургът отваря очите му, очевидно за да ги провери. След това отговори сам на въпроса си.

— Нищо ви няма.

— Благодаря ви — въздъхна Чарли. — Как мина операцията?

— Процедурите, в множествено число — поправи го лекарят. — Раната на крака се оказа значително по-безпроблемна, отколкото се притеснявах отначало. Има мускулни поражения и известно време ще й бъде трудно да ходи. — Същото важи и за раната под корема. В момента няма никакви поражения върху репродуктивните органи…

„Какво трябва да означава това «в момента»?“

— Там също ще има болки известно време — особено когато пациентката се движи, но за момента не виждам причини да не се възстанови напълно.

„Благодаря ти, Господи!“

— Проблематична е травмата на челюстта. Първоначалната травма и травмата, нанесена по време на отстраняването на куршума, който се оказа доста дълбоко заседнал, причиниха фрактура. Обездвижих челюстта й, което означава, че известно време ще може да приема само течности. Щом доктор Кус се върне…

— Това онзи със ските ли е?

— Да. Много ми се иска да прегледа пациентката.

— Докторе, уредих самолет да я върне в Съединените щати веднага щом е в състояние. Ще ми кажете ли кога може да замине?

Хирургът не отвърна направо.

— Има чудесен хирург по челюстно-лицева хирургия в университетската болница на Пенсилвания. Казва се Райгър. Уилям Райгър.

— Какъв хирург?

— Челюстно-лицева хирургия — повтори той. — За подобна травма са необходими трима специалисти — по челюстно-лицева хирургия, пластичен хирург и ортодонт.

— Ще ми кажете ли още веднъж името на лекаря?

Хирургът каза по букви и името на хирурга, и специалността му и Чарли записа.

— Тя може да пътува по някое време утре, при условие че е придружена от лекар и сестра. Ще приготвя рентгеновите й снимки, доклад с процедурите, на които е била подложена, и използваните лекарства, за да го вземете.

— Благодаря ви.

— Сигурно искате да знаете кога ще се събуди.

— Да.

— Ще мине известно време, преди да се събуди напълно, и тогава ще започнат да й дават предписаните болкоуспокояващи. Предполагам, няма да ме послушате и да се приберете вкъщи, да се наспите и да се върнете утре сутринта. Тази вечер едва ли ще ви познае.

— Ще остана.

— Малко по-късно ще намина да видя как е — отвърна доктор Дядо Коледа и излезе от стаята.

Кастило тръгна след него.

Ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота бе взел отнякъде втори сгъваем стол и се бе настанил до Джак Бритън.

— Бети ще се оправи — уведоми ги Кастило. — Колкото по-бързо я върнем във Филаделфия, толкова по-добре. Доктор… абе забравих му името…

Той посочи хирурга, застанал пред асансьора.

— Та той ми даде името на добър лекар във Филаделфия, в университетската болница. Райгър. Да сте чували за него?

Бритън поклати глава.

— Трябва да се свържа с него по телефона, но батерията ми е паднала — обясни Кастило. — Погледна ефрейтор Брадли. — Брадли, ще отидеш ли да ми купиш едно зарядно? Това е „Моторола“, струва ми се. — Провери и подаде телефона на Брадли. — Погледни го. Гледай да е зарядно, което става за този модел.

— Съжалявам, господине, но никак не ми се иска да ви оставям.

— Нищо няма да ми стане за няколко минути — отвърна Кастило и бръкна в джоба си, за да извади пари. — Не само че агентите на ДРУ пресяват всички, които идват на етажа, ами и специален агент Бритън ще бъде с мен.

Ефрейтор Брадли го гледаше с нескрито съмнение, а след това понечи да каже нещо.

„Мили боже, събрал е кураж да ме попита защо не изпращам Бритън за зарядно!“

— Брадли, ти имаш един нищо и никакъв пистолет. Специален агент Бритън има „Мадсън“ и в Тайните служби му се носи славата, че е един от най-добрите стрелци с този модел.

— Слушам, господине — отвърна с нежелание ефрейтор Брадли, огледа мобилния телефон и го върна на Кастило.

— Ще се върна колкото е възможно по-скоро, господине — заяви Брадли и хукна към асансьорите.

— Значи в Тайните служби му се носела славата, че е един от най-добрите стрелци с този модел. Друг път — изсмя се Бритън.

— Доколкото ми е известно, ти си най-добрият стрелец с „Мадсън“ в Тайните служби, така че гледай да не ме опровергаваш — усмихна му се Кастило и се върна в стая 677.

Яката сестра се беше настанила удобно на сгъваемия метален стол до прозореца. Беше качила крака на огромния кош за боклук и четеше списание с краля на Испания на корицата. Нещо като кухненски таймер тиктакаше на перваза на прозореца.

„Предполагам, че щом звънне, ще провери как е Бети.“

Кастило се приближи до леглото и погледна Бети. След няколко минути нежно постави пръсти на китката й точно над иглата, бодната в горната част на ръката й, за да влива някаква течност във вените й.

 

 

Чарли бе все още вътре, когато ефрейтор Брадли влезе безшумно в стаята и се извини шепнешком, че се е забавил толкова време.

След това започна да търси контакт, за да включи зарядното. Откри един до нощното шкафче, включи зарядното и го свърза с мобилния на Кастило.

— Готово, господине — обяви той.

— Браво на теб — Кастило веднага посегна към мобилния.

Кабелът не беше достатъчно дълъг, за да говори изправен.

Настани се по-близо до нощното шкафче и набра дълъг номер, който знаеше наизуст.

От другата страна не се обадиха веднага и той реши, че в Сан Антонио е седем — време за вечеря — и децата вдигат толкова много шум или че новият шеф на Каза Лопес гледа „О’Райли“ по канал „Фокс“ и не иска никой да го безпокои. Накрая нетърпелив глас изсъска:

— Какво?

— Дон Фернандо?

— Si.

— Обажда се дон Карлос.

Кастило чу тежката отчаяна въздишка на Фернандо Лопес. След това Фернандо заговори:

— Чудех се кога ще благоволиш да се обадиш, гринго. Дават ви по всички телевизии.

— Моля?

— „Нашият специален пратеник в Буенос Айрес предава на живо. Аржентинците се редят търпеливо на дълги опашки пред националната катедрала, за да отдадат последна почит на Дж. Уинслоу Мастърсън…“

— Господи!

— И тъй като ти си шефът на целия цирк там, държа да ти кажа, че цял ден висим пред телевизора, само и само да зърнем чичо гринго.

Кастило чу два женски гласа. Единият предупреди:

— Не говори така пред децата, за бога!

Чарли позна гласа на Мария, съпругата на Фернандо. Вторият извика:

— Фернандо! — Жената звучеше раздразнена и тъжна. Кастило позна и този глас. Беше баба му — също и баба на Фернандо — доня Алисия Кастило.

— Докато излизаш от стаята, за да не чуе Abuela разговора, помисли внимателно над следното: споменава ли се името ми, или определението „президентски агент“, пуснали ли са снимката ми по телевизията?

Чарли чу оправданието на Фернандо.

— Нищо не чувам. Ще говоря от библиотеката.

След малко Фернандо се бе преместил.

— Казвай.

— Ти отговори на проклетия въпрос.

— Не.

— Как тогава разбра, дяволите да те вземат, че съм шефът?

Фернандо се поколеба, колкото Кастило сам да се сети за отговора.

— Ще му пръсна главата на онзи бъбрив негодник.

— Спокойно, гринго — опита се да го успокои Фернандо.

— Майната ти.

— Когато приключиш с нервните изблици, ми кажи.

— За бога, та той е федерален агент! Не би трябвало да дрънка за щяло и не щяло!

— Първо, агент е на Агенцията за борба с наркотиците.

— Пет пари не давам.

— Отначало Рикардо искаше да стане пилот. Също като героите на фамилията, Хорхе Кастило и сина му Карлос. Само че не успя да мине през цедката на медицинската комисия и реши да стане обикновен офицер от армията, също като мен. След като и там медицинската комисия не го одобри, той реши, че има и по-добър начин да служи на родината си, като постъпи в Агенцията за борба с наркотиците. На тях им трябваше колежанин, който да говори испански.

— Ти май доста знаеш за негодника.

— Естествено, че знам.

— Това пък какво трябва да означава?

— Ти май не знаеш, а? — попита Фернандо, неспособен да повярва.

— Какво трябва да знам, за бога?

— Ако проявяваше елементарен интерес към семейството си, Карлос, може би щеше да знаеш.

„Фернандо ми казва Карлос само когато е вбесен.“

— Хайде казвай.

— Abuela е кръстница на Рикардо.

— Нямах представа.

— Естествено, че нямаше. Когато майката на Рикардо почина, той беше на тринайсет… Ти на колко беше, когато майка ти почина?

— На дванайсет.

— Познай от три пъти, гринго, коя мила стара дама си спомни и прие напълно сериозно задълженията на кръстница и отгледа Рикардо Солес?

— Не знаех — призна тихо Кастило. — А и той не каза нищо.

— Та стана така, че Abuela се обади на Рикардо — да те светна, гринго, че има едно изобретение, наречено телефон, което хората използват, за да кажат: „Здрасти, как си?“, а не само когато са го закъсали или искат нещо — и той отвърна: „Здравей, доня Алисия, познай кой е шеф на разследването на убийството на Джак Пачката и защитава семейството му?“ Може да не го е казал точно по този начин, но е било в този смисъл. Та нашата Abuela, на която устата й не спира, ме повика и ми каза: „Слушай, Фернандо, ти знаещ ли кой е шеф…“

— Добре де, добре. Съжалявам. Не знаех.

— И така, цялото семейство се настани пред телевизора с надеждата да види — как те наричаше Ото? — „блудния син“ в действие.

Кастило не отговори.

— Кажи, гринго, какво си я забъркал този път? С какво може да ти помогне семейството?

— Прав си — съгласи се Кастило.

— Да не би това да означава, че си голям негодник или че си в беда?

— И двете.

— В какво си се забъркал, гринго? — попита Фернандо. В гласа му прозвуча загриженост.

— В момента седя на пода в Немската болница. В леглото до мен е Бети Шнайдер…

— Какво? Тя пък какво търси в Аржентина?

— Току-що я изкараха от операционната, където извадиха три деветмилиметрови куршума от автомат „Мадсън“ от нея…

— Madre de Dios!

— Един от крака, един от челюстта и един от мястото, което лекарят евфемистично нарече „под корема“.

— Ще се оправи ли?

— Ще се оправи.

— Слава богу!

— Вината е моя. Когато агент Шнайдер е била ранена, е пътувала с моята кола от мястото, където е била на пост — къщата на семейство Мастърсън — към един бар, наречен „Канзас“, където гаджето й я чакаше. По всяка вероятност мръсниците, които са очистили Мастърсън, са нападнали въпросния автомобил с надеждата да попаднат на мен, но не се получило. Наврели дулото на автомата през прозореца и изпразнили пълнителя. Гръмнали шофьора, изключително мило момче на двайсет години, морски пехотинец, щаб-сержант Роджър Маркъм, като са му пръснали главата и междувременно са улучили Бети три пъти.

— Значи не са успели да ликвидират гаджето? — попита Фернандо. — Кой е той, по дяволите?

Кастило не отговори. След секунда Фернандо разбра.

— Не може да бъде! Кога се случи?

— Снощи. Малко след като пристигна.

— Ами! — възкликна Фернандо. — Значи си бил доста зает. — Замълча за момент, след това продължи: — С какво да помогна? Я преди това ми кажи ти как си. Кой ти пази гърба?

— Имам бодигард пехотинец — отвърна Кастило. — И Рикардо, и Джак Бритън — нали го помниш?

— Черното ченге под прикритие от Филаделфия ли?

— Да. Рикардо и Джак пазят Бети. Утре, най-късно вдругиден, ще я кача на самолет за Филаделфия. Ще се наложи да й се направи нова операция на лицето и челюстта. Дадоха ми името на най-добрия лекар. Работи в университетската болница на Пенсилвания.

— Гринго, не я качвай на граждански полет. Ако утре сутринта взема „Лиъра“…

— Сетих се за „Лиъра“. Ще ти се наложи да зареждаш поне два пъти.

— И какво от това?

— „Гълфстрийм“ на Военновъздушните сили ще стигне до Филаделфия само с едно презареждане. Освен това има болнична конфигурация. Ако искаш, изпрати „Лиъра“ във военновъздушна база „Кислър“ в Мисисипи.

— Защо пък там?

— Защото там ще откарам тялото на Мастърсън, жена му и децата. После ще ми трябва бърз превоз.

— Добре.

— Излитаме от Буенос Айрес най-късно утре на обяд, местно време. Ще пътуваме с „Глоубмастър“, което означава, че пътят ще е около десет часа. Разликата е два часа, така че ще кацнем някъде към осем, осем и половина утре вечер.

— Ще те чакам.

— Казах да изпратиш „Лиъра“.

— А аз отговорих, че ще те чакам. Има ли нещо друго, гринго?

— Нали не ми казваш така, когато децата слушат?

Фернандо се изсмя.

— Ще се моля за момичето ти, гринго.

— И Abuela да каже една молитва. Тя сигурно има повече влияние от теб.

— Пази си гърба.

 

 

Кастило стана от пода, изправи се до леглото и остана загледан в специален агент Шнайдер. След това опря гръб на стената, плъзна се надолу и набра друг номер.

Специален агент Том Макгайър от американските Тайни служби отговори на второто позвъняване.

— Четири-нула-седем-седем.

— Ти ли си, Чарли?

— Да.

— Как е Шнайдер?

— Току-що излезе от операционната. Ще се оправи. Само че е лошо ранена. Щом разрешат да пътува — или утре, или на следващия ден, — ще я изпратя във Филаделфия. На „Гълфстрийм“ на Военновъздушните сили. Това е едно от нещата, заради които са обаждам.

— Преди да ми разкажеш всичко, кажи ти как си.

— Добре.

— Какво да направя за теб?

— Можеш ли да уредиш някой да посрещне самолета? Хирургът, който я оперира…

— Чарли. Тя е от Тайните служби. Ние се грижим за нашите хора. — Той замълча, след това попита предпазливо: — Нали не я връщаш сама?

— Джак Бритън ще бъде с нея. Има и лекар, и сестра. Хирургът, който я оперира, има цяла папка с рентгенови снимки, предписани лекарства и разни такива. Ще я дам на Джак. Искам да съм сигурен, че няма да има проблем…

— На летището ще има хора. Ще направят необходимото. Накарай пилота да прати съобщение веднага щом влезе на американска територия. Става ли?

— Дадоха ми името на един лекар от университетската болница на Пенсилвания и ми казаха, че бил много добър.

— Как се казва? Ще го проверя.

— Уилям Райгър.

— Шнайдер от какво има нужда?

— Деветмилиметров куршум беше заседнал в челюстта. Има и още два в тялото. Проблемът обаче е челюстта. Запиши си.

— Готов съм.

— Специалист по лицево-челюстна хирургия.

— Записах. Нещо друго?

— Пластичен хирург и ортодонт — добави Кастило.

— Ще ги има.

— Благодаря.

— Какво стана, Чарли? Разбрахме само, че е била простреляна, а шофьорът е бил убит.

— Устроили са засада на колата ми… — В главата му прозвуча предупреждението на Джак Бритън: „Страхувам се, че ако продължаваш в този дух и повтаряш пред всеки «вината е моя», някой важен ще те чуе и ще те отстранят.“ Кастило замълча.

— И какво? — настоя Макгайър.

Кастило разказа само най-основното.

— Спрели на едно кръгово близо до дома на Мастърсън. Някой накарал шофьора да свали прозореца, пъхнал автомат „Мадсън“ и изпразнил пълнителя. Шофьорът, щаб-сержант от морската пехота, казваше се Маркъм, е улучен с два куршума в главата, докато се е опитал да даде на заден. Лекарят смята, че Шнайдер е била улучена от рикошети в бронираните стъкла.

„Казах ли го достатъчно професионално и безпристрастно? Дали Макгайър ще се усети?“

— Казваш, че се е случило в автомобила ти. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ти си бил целта?

— Не знам, Том.

— Едва ли става въпрос за „Дай сега да очистим един американец.“ Не е това. Очевидно тези хора са професионалисти. Защо да рискуват всичко, само и само да ликвидират един агент на Тайните служби? Освен ако, първо, не са очаквали ти да си в колата и, второ, да са знаели, че не си просто агент на Тайните служби, а президентски агент. В такъв случай попадаш в същата категория като Мастърсън — достатъчно важен човек, който да бъде убит, независимо от причината.

— Тогава пак да се върнем на въпроса защо са убили Мастърсън. Защо не са убили госпожа Мастърсън, когато са имали шанс да го сторят?

Макгайър не отговори веднага, след това подхвърли подигравателно:

— Ако те интересува мнението на един застаряващ, оплешивяващ, но въпреки това врял и кипял агент от Тайните служби, държа да ти кажа, че има нещо гнило в Дания. Много ми се иска да разбера какво е то.

— И на мен, Том.

— Какво друго мога да направя за теб?

— Две неща. Накарай Дик Милър да вземе пистолета ми 45 калибър — скрит е зад книгите над леглото — и да го сложи и него, и малко летни дрехи за няколко дни в Мисисипи в един сак и да ми го прати.

— Дадено, Чарли, ще свърша тази работа. Двамата с Джоуел заминаваме с шефа на „Еър Форс Едно“.

— Благодаря.

— Нещо друго?

— Помолих братовчеда Фернандо да докара самолета си в „Кислър“. Не съм сигурен, че ще го приемат там. Можеш ли да уредиш нещо?

— Няма проблем. Ако все пак изникне нещо, ще му позвъня и ще му кажа къде може да кацне.

— Още веднъж ти благодаря.

— Чарли, ще приемеш ли съвет от един стар ирландец?

— Слушам внимателно.

— Хрумна ми, че си имаме работа с луд или луди — не е задължително да са тамошни, може да са американци, — които се прехранват, като изтрепват важни хора. Мастърсън беше дипломат, а преди това нямаше човек, който да не знае кой е Джак Пачката. Може би затова са отвлекли съпругата му и не са я убили. Просто са търсили начин да се доберат до него.

Кастило изръмжа.

— Може би затова са се опитали да те убият. Президентският агент има същите права като дипломат. Може би дори се нарежда по-високо. Този факт тайна ли е там?

— Някой е изпял през „Ню Йорк Таймс“, че е изпратен президентски агент. Знаят и журналисти от пресата. Доколкото знам, името ми все още не е излязло.

— Това може и да обяснява засадата. Знаеш ли кой е приказливецът?

— Имам подозрения.

— А име ще ми кажеш ли?

— Не съм сигурен, Том.

— Когато се опитват да те очистят, Чарли, благородството може да се окаже смъртоносно.

— Има един агент от ФБР, който май ме е изпортил.

— Как така те е изпортил?

— Ти мислиш ли — въпреки че президентът лично нареди на директора да остави на мира Певснер, — че те все още се съобразяват със заповедта да не го закачат?

— Би било много глупаво от тяхна страна, но няма да се изненадам, ако не са се подчинили. Много им се иска да спипат Кенеди.

— Въпросният агент се казва Юнг. Изпратен е в посолството в Монтевидео и уж проследява прането на пари.

— Уж?

— Срещнах случайно Хауърд Кенеди…

— Той там ли е? — прекъсна го Макгайър. Дори не прикри изненадата си.

— Беше тук.

— Какво правеше?

— Каза, че бил дошъл, за да натовари пратка с произведения на изкуството за ислямския център „Крал Фейсал“, и връщал товар понита за Арабския свят.

— Странно, но тази работа ми се струва напълно законна.

— Според мен нямаше друго. Както и да е, той си замина и според мен нито той, нито Певснер имат нещо общо с цялата тази работа. Певснер иска да стане невидим, а Кенеди иска същото, което иска и Певснер, така че убийството на американски дипломат не е най-подходящият начин да останат невидими.

— Когато става въпрос за Певснер, човек никога не може да бъде сигурен.

— Както и да е, Кенеди каза, че познавал въпросния Юнг, и каза, че бил голяма клечка и едва ли работата му в Монтевидео била свързана с проследяването на пране на пари.

— Много интересно. Ще видя какво мога да изровя за него.

— Още веднъж ти благодаря, Том.

— Тъкмо се канех да ти дам съвет.

— Казвай.

— Имаш ли нещо против да позвъня на Тони Сантини и да му кажа да не те изпуска от поглед, докато си там?

— Тони е със семейство Мастърсън. Според мен трябва да остане при тях. Освен това си имам морски пехотинец за бодигард и той не ме изпуска от поглед.

— Както кажеш, Чарли. Колкото повече мисля по този въпрос, толкова повече ми се струва, че някой се опитва да ти види сметката, така че бъди много внимателен.

— Добре.

— И още нещо — сети се Макгайър. — Напълно неофициално.

— Слушам те.

— Нападателите — на Шнайдер, ако се окаже, че не си бил ти мишената — изпращат послание.

— Какво послание?

— Още не съм го измислил. Само че то може да се окаже: „Имаме начин да стигнем до вас, стига да решим, независимо от охраната, осигурена от Тайните служби.“

— Не знам, Том.

— Казах ти, че е напълно неофициално, но това не значи, че не е вярно.

— Тогава възниква още един въпрос, Том. Какво ще правим, за да осигурим безопасността на семейство Мастърсън в Мисисипи?

— Чарли, президентът ще бъде там. Тайните служби ще плъзнат из базата „Кислър“. Президентската охрана е наясно, че той е побеснял заради убийството на Мастърсън.

— Президентът няма да остане в Мисисипи.

— Така е. Ще поговоря с Джоуел да видим той какво има да казва. Друго има ли?

— Не се сещам.

— Добре, ще се видим там.

 

 

Кастило се обади на посланик Силвио и му каза, че Бети е излязла от операционната, но е все още в безсъзнание, а лекарят е разрешил да пътува на следващия или по-следващия ден.

След това се изправи отново и погледна Бети. Тя все още не бе дошла в съзнание.

Кастило се обърна към яката сестра.

— Колко още време ще бъде в това състояние? — попита той.

— Поне още час, сеньор.

— Ако се събуди, преди да се върна, кажете й, че ще дойда — нареди той.

— Добре.

Кастило извади зарядното от контакта, видя, че батерията е достатъчно заредена, докато се върне до „Фор Сийзънс“, и я пъхна в джоба си. След това излезе от стаята.

Ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота, застанал до Джак Бритън, скочи веднага, щом видя Кастило.

Кастило погледна Бритън.

— Все още е в безсъзнание. Сестрата каза, че ще се събуди след около час. Двамата с ефрейтор Брадли отиваме да събера багажа. След това ще преместя и твоите, и нейните неща в моята стая и ще уредя сметката. Като заминем утре, ще има кой да ви смени със Солес…

— Ясно — прекъсна го Бритън.

— Докато се оправям в хотела, Брадли ще отиде да събере достатъчно дрехи за една седмица, плюс парадната униформа, ще се върне в хотела, за да ме вземе, и ще дойдем пак тук.

— Господине? — обади се Брадли.

— Какво?

— Наредено ми е да не ви оставям. И защо ми е парадната униформа?

— Защото, ефрейтор Брадли, на теб се полага тъжната задача да откараш щаб-сержант Маркъм у дома и да го погребеш.

— Не ми е казано нищо по този въпрос, господине.

— Защото никой не знае още.

— Господине, не мога да тръгна без пряка заповед.

— Току-що получи заповедта — отвърна Кастило. — Ако ще си по-спокоен, обади се на началника си и му съобщи какво съм наредил.

— Добре, господине — отвърна със съмнение Брадли.

 

 

Един от агентите на ДРУ в коридора последва Кастило и Брадли до асансьора и щом се отвори вратата в подземието, други двама мъже, очевидно агенти на ДРУ, ги поеха.

Кастило се запита как са разбрали, че идват, защото не бе забелязал първият агент да има дори мобилен.

„Колко съм тъп. Сигурно някой от другите агенти се е обадил и е казал, че слизаме.

След като ти отне толкова дълго време, за да се сетиш, значи си уморен и не мислиш достатъчно бързо.“

— Господине, аз съм майор Керина от ДРУ и имам честта да осигуря безопасността ви…

— Говоря испански, майоре — прекъсна го Чарли.

Човекът не скри облекчението си.

— Отивате ли някъде, господине?

— Първо до „Фор Сийзънс“. Докато съм там, бодигардът ми ще отиде до казармата на пехотинците, за да си събере багажа.

Майор Керина погледна с огромно съмнение ефрейтор Брадли, но не каза и дума.

— След това — продължи Кастило — ще се върне във „Фор Сийзънс“, за да ме вземе, и ще се върнем тук. — Той се обърна към Брадли. — Къде се намира квартирата ти, ефрейтор?

— До „Либертадор“… — започна Брадли.

— Знам къде е — прекъсна го Керина. — На двайсет, може би на трийсет минути път с кола от „Фор Сийзънс“. Времето от значение ли е?

— Иска ми се да се върна тук колкото е възможно по-бързо.

— Позволете да направя едно предложение, господине. Защо не изпратим ефрейтора с един от нашите автомобили? Така ще спестим време, а за вас ще осигурим две от нашите коли.

„Аз мога да пътувам с ДРУ, а Брадли да отиде със служебната кола.

Само че в такъв случай, ако онези гадове искат — как го каза Том Макгайър? — «да изпратят послание», като ме очистят, тогава на съвестта ми ще тежат двама мъртви пехотинци. Господи, това е последното, което ми трябва.“

— Майор Керина бе така любезен да предложи един от техните автомобили да те откара до казармата. — Той забеляза как Брадли посърна. — Ефрейтор, тръгваш с един от техните автомобили и те ще те върнат направо в болницата. Не подлежи на обсъждане.

— Слушам, господине — унило отвърна Брадли.