Уилям Грифин
Заложникът (47)

(ДВЕ)

Немска болница

„Авенида Пуейредон“

Буенос Айрес, Аржентина

19:20, 24 юли 2005

 

Кастило пристигна в интензивното на болницата тъкмо когато вкарваха специален агент Шнайдер в едно от отделенията. Около носилката имаше толкова много лекари и сестри, че Кастило почти не успя да я види.

Един от лекарите буташе нещо като закачалка на колелца. От нея висяха три пластмасови торбички с тръби, които минаваха под сините чаршафи. В една от тях имаше човешка кръв.

Чарли само можеше да гадае какво има в другите две.

Бети бе омотана в бледосини чаршафи. Бяха чисти, колосани, ала попили кръв под корема и отстрани. Главата й бе омотана в бинтове, също попили кръв. Очите й бяха отворени, но реакция не се забелязваше, докато персоналът тласкаше количката към асансьорите. Той измести една от сестрите, за да я погледне отблизо.

— Не виждам реакция — обади се той.

— Не говори английски — обясни един от мъжете в зелена хирургическа престилка.

Чарли повтори въпроса на испански.

— В момента е под упойка — отвърна мъжът.

Стигнаха до асансьора. Натиснаха едно от копчетата и след миг вратата се отвори.

— Сега ще откараме пациентката в операционната — продължи хирургът. — Вие не можете да дойдете с нас.

Чарли се канеше да заяви: „Майната им на забраните!“, но в същия момент Мунц го стисна за рамото.

— Шефът на хирургическия екип ще обясни какво става, Карл — спря го тихо Мунц. — Просто не можеш да влезеш с нея в операционната.

 

 

Завеждащият хирургичното приличаше на Дядо Коледа без брада. Огромното му шкембе бе напънало копчетата на бялата найлонова престилка. На малка табелка бе написано името му: „Д-р Хосе П. Ромин“.

На едната стена в кабинета му имаше табло за разглеждане на рентгенови снимки, на което бяха подредени толкова много, че някои се припокриваха.

— Съжалявам, мой английски недобър — извини се доктор Ромин, докато стискаше ръката на Кастило.

— Господин Кастило говори немски — намеси се Мунц на немски.

— Значи ще бъде лесно. — Ромин също премина на немски. — Завърших в Германия. Първо във „Филипс“, после в Марбург, накрая в Хайделберг.

— Познавам тези школи — отвърна Кастило.

„Немските доктори — а съм сигурен, че й бяха осигурени най-добрите — не успяха да оправят майка ми. Дано да се справиш по-добре с Бети, хер доктор Дядо Коледа.

Моля те, Господи, нека да успее!“

— Интересува ни диагнозата ви, хер доктор — започна Мунц.

— Разбира се. — Лекарят се обърна към снимките и взе показалка. — Както виждате, раната в крака е причинила мускулно разкъсване, а ще има и нови поражения, докато се извади куршумът, но можеше да е много по-зле.

„Естествено, онези копелдаци можеха да я гръмнат с двайсетмилиметров.

Господи, ако са искали да очистят мен, а очевидно имат достъп до оръжия, защо просто не са използвали граната? Щом са накарали Роджър да свали прозореца, просто е трябвало да я хвърлят в колата. Можем веднага да забравим разказите за геройски постъпки, но когато някоя граната тупне, малцина са онези, които ще успеят да я метнат обратно.“

Кастило си представи как Роджър Маркъм отчаяно търси граната на пода и я открива миг преди да избухне. Парчета от гранатата ще разкъсат и тапицерията, и метала без особено усилие. И със сигурност ще отскочат от чудесното бронирано стъкло.

Сложната лекция на доктор Ромин за раната в крака на Бети бе илюстрирана с повече от десет рентгенови снимки и отне поне три минути.

Същото стана и с втората част, посветена на куршума под корема, още една сериозна рана, но можело да бъде и по-зле. Рентгеновите снимки показваха, че възпроизводителните й органи не са увредени, освен симпатикова травма…

„Каквото и да означава това.“

… хирургът щял да отстрани куршума и да отговори на всички неясноти по снимката.

— Раната в лицето ще причини най-големи трудности — обясни доктор Ромин и се обърна към снимките на черепа на пациентката и насочи вниманието на слушателите си към областта на долната челюст.

— Както виждате, куршумът е дълбоко заседнал в костта. — Той посочи с показалката три от снимките, представящи мандибулата от различни ъгли. — Това е фрактура и може да се очаква сцепване. Изваждането на куршума ще се окаже трудна работа. Ние не сме специализирани в лицево-челюстна хирургия, затова се опитах да открия добър специалист, но той е на ски в Барилока и през следващите няколко дни няма да бъде на разположение.

„Дано копелето гадно си счупи и двата крака.“

Кастило попита:

— Да не би да се опитвате да ни кажете, че ще оставите куршума в челюстта, докато онзи се върне от Барилока?

— Казва се доктор Кус. А, не. Куршумът трябва да бъде изваден незабавно. Само че възстановителната хирургия — челюстта й ще трябва да бъде стегната неподвижно — е изключително важна и трябва да бъде поверена в ръцете на най-добрия.

„Господи, в момента гледам черепа на Бети.“

Кастило усети как му се завива свят, след това му прилоша.

„Ти какво, да не би да смяташ да припадаш? Или може би да повърнеш на лъскавия под на Дядо Коледа? Не, по дяволите, ще успея да се овладея!“

Той се стегна и се подпря на таблото за снимки.

— Докторе, кога можем да я преместим?

— Моля?

— Кога можем да я прехвърлим в Съединените щати?

— А, разбрах какво имате предвид. — Той се замисли над въпроса и продължи: — Това ще зависи до голяма степен дали ще осигурите кислород, кръв… — в случай че получи неочакван кръвоизлив — по време на полета. Освен това трябва да има с какво да я храните. Само течности. Както вече ви казах, челюстта й, ще бъде неподвижна в продължение на поне две седмици. Ще трябва да я придружават и лекар, и сестра. Това е в случай, че решите да я местите днес, утре или на следващия ден. Ако искате да почакате седемдесет и два часа или деветдесет и шест часа — три-четири дни — докато се почувства малко по-добре, пътуването ще бъде значително по-лесно. Разбира се, и тогава трябва да бъде придружена от медицински персонал.

— Колко време ще бъде в операционната?

— Според мен… — започна доктор Ромин, след това мълча замислен поне двайсет секунди. — Два часа, може би дори малко повече. Трябва да вървя да се измия. Пациентката със сигурност вече е подготвена.

— Вие ли ще оперирате?

— Разбира се. Полковник Мунц ми обясни положението. За мен ще бъде чест.

Доктор Ромин излезе от кабинета, без да каже нищо повече. Измъкна се толкова бързо, че Чарли не бе сигурен, че е чул думите му на благодарност.

— Добре ли си, Карл? — попита Мунц.

Кастило кимна.

— Одеве ми се стори пребледнял.

— Добре съм. Благодаря ти за всичко.

— Да вървим да пием по чаша кафе — предложи Мунц. — И да помислим къде да похапнем нещо.

— Алфредо, не съм гладен.

— Ако хората не се хранят, кръвната им захар спада, особено след като са били подложени на стрес, и припадат — уведоми го Мунц.

Кастило го погледна за момент и разбра, че е прав, затова кимна от благодарност.

— Добре — примири се Кастило и се отправи към вратата. — Да вървим.

— Седни, Карл — нареди Мунц. — Ще накарам да ни донесат нещо.

— Алфредо, наистина ли мислиш, че онези мръсници ще се опитат да ме очистят в кафенето на болницата?

— Тъкмо това е проблемът. След като нямаме никаква представа кои са престъпниците, почти е невъзможно да разберем какви са плановете и възможностите им.

Мунц натисна копче за автоматично набиране на мобилния и нареди някой да слезе до кафенето и да донесе сандвичи, кафе и някакъв сладкиш.

Кастило се настани на стола на доктор Дядо Коледа и загледа куршума, заседнал в челюстта на Бети.

 

 

Джак Бритън пристигна тъкмо когато донесоха сандвичите. Носеше автомат „Мадсън“, прехвърлен през рамо.

— Тя е в операционната — каза направо Кастило, без да го чака да попита. Посочи рентгеновите снимки, след това оръжието. — Три рани от същото оръжие.

— Същото? — попита Бритън, неспособен да повярва.

— Да, същото. Ти откъде го взе?

— От Дарби — отвърна Бритън. — Той ме попита дали ще се справя с него и аз излъгах. Никога не съм виждал подобно нещо. Значи са стреляли по Бети с такова чудо.

— Да, с деветмилиметровия модел. Сержант Маркъм е мъртъв.

— Чух — отвърна Бритън. — Какво, по дяволите, става, Чарли?

— Нямам никаква представа — призна Чарли и протегна ръка, за да вземе, автомата. — Дай ми го. Ще ти покажа как работи.

Бритън го подаде на Кастило. Той извади пълнителя и провери дали в цевта има патрон.

— Внимавай, Джак. Може да ти се наложи да го използваш — предупреди Кастило.

— Слушам те най-внимателно — отвърна Бритън.

— Това е „Мадсън“ S53 — започна Кастило. — Калибър деветмилиметров „Парабелум“. Дъгов пълнител с трийсет патрона. Има режим за автоматична и единична стрелба. Нали си стрелял с автоматично оръжие?

— Да, но не с това.

— Много хора харесват „Мадсън“ — обясни Кастило. — Стреля от отворена цевна кутия, с други думи, за да изстреляш куршум, дърпаш затвора от горе и назад. Ако пълнителят е зареден, затворът ще отвори цевната кутия, вкарвайки го в действие, и така произвежда изстрел. После затворът се връща в задна позиция. Произвежда 650 изстрела в минута. Пълнителят е с 30 патрона, двуредов.

Върна оръжието на Бритън.

— Спусни предпазителя.

Джак го послуша.

— Сега можеш да върнеш предпазителя. — Остана да го наблюдава, докато пълнителят щракна на място.

— Готово — обади се Бритън.

— Браво — похвали го Кастило. — Сега го остави внимателно. В момента няма да ти трябва, а аз искам да си изям сандвича. Ти гладен ли си, Джак?

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? Сандвичите ми изглеждат добре. — Кастило посегна да си вземе.

 

 

Кастило тъкмо дояждаше огромно парче невероятно вкусен apfelstrudel — „Защо ли се изненадвам? Нали сме в Немската болница“, — когато на вратата се почука. Едър мъж в цивилни дрехи влезе и подадена полковник Мунц малък пластмасов плик.

— Полковник, едни американци търсят сеньор Кастило.

Мунц не отговори веднага. Стискаше плика. Кастило видя, че в него са прибрани две гилзи.

— Има и други, нали? Няма да ни свършат работа в съда.

— Общо са двайсет и четири, полковник. Все още търсим. Възможно е някои от свидетелите да са си взели за сувенир.

Мунц отвори плика и извади гилзата, огледа я внимателно и я подаде на Кастило.

— Израелски — каза той. Същите като онези на „Авенида Томас Едисън“ в таксито.

Кастило взе гилзата и я подаде на Бритън.

— Вече имаме убедително доказателство, че през 1999 година израелците са произвеждали муниции.

Мунц му се усмихна.

— Не се усмихвай — отсече Кастило. — Не мога да измисля за какво друго доказателство могат да ни послужат. — Погледна Бритън. — Само от любопитство искам да видя с какво е зареден „Мадсън“ на посолството.

Бритън извади пълнителя, измъкна един патрон и огледа основата му.

— Израелски, 1992 година.

— Убедително доказателство, че лошите разполагат с по-нови муниции от добрите — отвърна Кастило. — Не че има значение, но започвам да се питам дали ще имаме шанс да отвърнем на огъня.

— Искаш ли ги? — кимна Мунц.

— Да, благодаря — отвърна Кастило и взе пластмасовия плик, взе гилзата от Бритън, пусна я вътре, затвори плика и го пусна в джоба си.

— Американци ли каза, че ме чакат? — обърна се той към подчинения на Мунц.

— Si, senor.

Кастило даде знак да ги въведат.

Бяха двама — един цивилен — Кастило го помнеше от брейнсторминга, но така и не бе запомнил името му — и пехотинец. Мъжът в средата на двайсетте бе с маслинова кожа и Кастило реши, че е от агентите на Агенцията за борба с наркотиците. Носеше пушка „М–16“.

Пехотинецът бе в зелена униформа, на колана му висеше кобур с „Берета“ и имаше чин ефрейтор.

— Аз съм Кастило. Мен ли търсите?

— Солес, господин Кастило. Агенция за борба с наркотиците. Казаха ми да се явя при вас и да чакам заповедите ви.

— Говорите ли испански, господин Солес? — попита Чарли на испански.

— Говорех го, преди да науча английски — отвърна Солес на испански.

Кастило забеляза акцента му.

— От Тексас сте, нали? Откъде? — продължи да пита той на испански.

— От Сан Антонио, сеньор.

— И аз.

— Да, господине, знам.

— Откъде?

— Баща ми е Антонио Солес, господине. Вие го познавате.

Антонио Солес бе един от помощниците във фермата на дядо му, който работеше и в офиса, и из фермата и бе сред мъжете, които носеха ковчега на погребението на дон Хуан Фернандо Кастило. Чарли веднага си представи едрия мургав мъж, застанал над отворения гроб, сълзите, рукнали по бузите му.

— Познавам го, разбира се. Той как е?

— Все още се грижи за дон Фернандо — отвърна с усмивка Солес.

Чарли не го разбра в първия момент. След това се усмихна.

— Откога дебелият ми грозен братовчед се нарича „дон Фернандо“?

— Хората започнаха да се обръщат към него по този начин, след като дон Фернандо почина. Все още не му харесва. Но пък на доня Алисия й допада.

— Ти си Рикардо, нали? Последното, което чух за теб, е, че си в колеж.

— Si, senor. Завърших през 2001 и постъпих направо в Агенцията за борба с наркотиците.

— Не е нужно да се обръщаш към мен с „господине“. Недей.

Солес кимна.

— Защо не каза нищо по време на брейнсторминга? — попита Кастило.

Солес сви рамене.

— Не бях сигурен дали ме помниш.

— Трябваше да те позная. Извинявай.

Солес отново сви рамене.

— Няма нищо. Имаше си други неща на главата. И двамата сме далече от Сан Антонио.

— Много се радвам да те видя, Рикардо — отвърна Кастило. — Разбра ли какво се е случило?

Солес кимна.

— В момента е в операционната — обясни той. — Ще остане там поне още два часа. От мига, в който слезе от асансьора, докато се върна, искам или ти, или специален агент Бритън — нали се познавате? — да сте до нея.

— Познаваме се.

— След като говорите за мен, не може ли да минете на английски, Чарли? — попита Бритън.

— Извинявай. — Чарли веднага превключи на английски. — Специален агент Солес не само че е от Тексас, ами семейството му са приятели с моето от поколения.

— Баща ми е главен инженер на фирмата на Кастило — заяви гордо Солес. — Освен петролния бизнес.

Бритън го погледна и кимна.

— Добре — продължи Кастило. — От мига, в който специален агент Шнайдер излезе от операционната, докато успея да я изкарам от това място, искам един от вас двамата да е плътно до нея, за предпочитане и двамата.

— Дадено — отвърна Бритън и Солес кимна.

— С вас, разбира се, ще има и хора от ДРУ — намеси се Мунц.

Бритън и Солес отново кимнаха.

Кастило се обърна към ефрейтора и за пръв път го погледна внимателно. Бе към метър и шейсет и пет и едва ли тежеше повече от шейсет килограма. Приличаше на седемнайсетгодишно момче.

„Защо си мислех, че пехотинците на служба в посолствата са поне един и деветдесет, стокилограмови мъже? Този дребосък откъде се появи?

А, да. Нали имаше нещо такова, че във всяка военна организация трябва да има и администратори?

Момчето са го пратили като шофьор.“

— Ти си шофьорът, нали ефрейтор?

Ефрейторът се изпъна.

— Не съм, господине. Шофьорът остана в колата. Бях инструктиран да ви съобщя, че в момента не разполагат с брониран автомобил, затова да предприемете съответните мерки, докато ви намерят.

— Добре.

— Аз съм ефрейтор Лестър Брадли, господине. Аз съм вашият бодигард.

В първия момент се възцари тишина, след това Джак Бритън не успя да сдържи пристъп на задушаваща кашлица. Полковник Мунц бе почервенял целият, а специален агент Солес от Агенцията за борба с наркотиците изведнъж откри много интересни неща по рентгеновите снимки.

Майор К. Г. Кастило — след като покри устата си с ръка, за да не се види как е прехапал устни в опит да потисне избликналия смях, защото и най-незначителният звук щеше да отприщи истеричен кикот — най-сетне прецени, че може да има доверие на гласа си.

— Много се радвам, че ще бъдеш до мен, ефрейтор — отвърна той. — Знам, че на пехотинците може да се има пълно доверие.

— Semper fi^[1] господине — отвърна убедено ефрейтор Лестър Брадли.

Полковник Мунц се обърна от апарата за четене на снимки и тъй като все още не смееше да заговори, кимна към вратата, за да подскаже на Кастило, че иска да поговори с него насаме.

— Бихте ли ме извинили за момент, момчета — обади се Чарли и се отправи към коридора с Мунц.

Мунц стисна ръката му.

— Карл, след като вече разчиташ на защитата на американските пехотинци, имаш ли нещо против да те оставя?

— Недей да подценяваш пехотинците, Алфредо. Струва си да са на твоя страна.

— Всички ли са като това момче?

— Не се случва често да имат съмнения по отношение на себе си — отвърна Чарли.

— И ти трябва да си такъв, Карл — отвърна сериозно Мунц. — В тоя занаят съм от доста време и съм срещал малцина, които имат твоя талант.

— Това е невероятен комплимент, Алфредо.

— Това е самата истина. Слушай ме, Карл. Не бива да се притесняваш от онова, което се случи вътре…

„Има предвид, че за малко не припаднах.“

— Би трябвало нещо да не е наред с мъжа, който оглежда куршума, попаднал в главата на любимата му, ако остане безразличен и спокоен.

Кастило го погледна, но не отговори.

Мунц стисна ръката му.

— И обърни внимание, бодигардът те предупреди, че нямаш бронирана кола — ухили се Мунц. — Предполагам, ще бъдеш във вашето посолство.

„Защо не? Доктор Дядо Коледа каза, че Бети ще бъде в операционната два часа. И без това трябва да говоря с Вашингтон по обезопасена линия.“

Кастило кимна.

— Приех го напълно сериозно.

— Ще те придружава кола на ДРУ — отвърна Мунц и протегна ръка. — Сбогом, Карл.

„Това пък «сбогом» какво трябва да означава?“

— Благодаря ти за всичко, Алфредо.

— Ще се моля за момичето ти, Карл. — Мунц докосна рамото на Кастило, след това закрачи бързо по коридора към асансьорите.

Чарли се върна в кабинета, съобщи на Бритън и Солес, че отива в посолството, и помоли да му позвънят веднага щом научат нещо, а след това, неотлъчно следван от ефрейтор Брадли, тръгна към подземния гараж и се качи в небронираната кола на посолството.

По пътя мобилният му иззвъня и той отговори със свито сърце. Беше посланик Силвио, който му съобщи, че госпожа Мастърсън е съгласна да участва в церемонията в катедрала „Метрополитана“.

— На път към посолството съм, господине. Трябва да позвъня във Вашингтон. Искате ли да ви изчакам, докато дойдете и вие?

— Да, Чарли, ако обичаш, изчакай. Ще бъда при теб след половин час.