Кир Буличов
Не мести предметите, Вячек! (5)

5

— А сега бихте ли могли да преместите нещо? — попита Люда. Бяха се върнали в хотела.

— Не знам — каза Вячек — За това трябва да съм в специално настроение.

— И сега не сте?

— Бях, там, при магазина.

— И какво се случи?

— Не зная. Нещо се случи.

— Да — съгласи се Люда. — Нещо се случи.

Следващите дни все не успяваха да останат само двамата и трепетът в гърдите, сладко измъчващ Вячек при вида иа Люда, не намираше изход. Преди заминаването английските колеги дадоха вечеря в чест на групата. Мария Петровна държа двадесетминутна благодарствена реч.

— Утре — каза Вячек, — ще бъдем в Москва.

— Да — каза Люда. — Радвам се, че се запознах с вас.

— Ще се видим ли в Москва? — попита Вячек.

— А защо? Това не е нужно иа никого.

— Как така защо? — И Вячек не можа да измисли причина за среща.

Нощта в стаята, където живееха Завадовски и Вячек, премина тъжно. Вячек седеше там съвсем сам, скривайки се от спътниците си, които отидоха да скитат в нощния град, и мислеше за това, че животът може да свърши и към тридесет и пет години. Неговата скоротечност, продължителност зависят от случайни причини, които се събират в общия модел на неуспехите.