Нора Робъртс
Отмъщение в смъртта (13)

Тринайсета глава

Рурк си проби път измежду тълпите хора и спрелите линейки. Над улицата кръжаха хеликоптери и прожекторите им осветяваха ужасяващата картина. Разнасяше се вой на сирени и миризмата на кръв и на обгорена плът. Някакво дете неистово пищеше. Млада жена седеше на платното, осеяно с големи колкото юмрук парчета стъкло, и беззвучно плачеше.

Накъдето и да погледнеше, Рурк виждаше хора с лица, почернели от дим и с широко отворени очи, но от Ив нямаше и следа.

Той си каза, че не бива да чувства, да мисли, да си въобразява най-лошото.

Двамата с Макнаб бяха в кабинета на Ив, когато тя се свърза с Пийбоди. Рурк беше продължил работата си, като развеселено слушаше раздразнения глас на съпругата си.

После беше дочул ужасяващата, наподобяваща на женски писък експлозия, която беше накарала комуникатора да подскочи в ръката на Пийбоди. Рурк не беше чакал дори секунда и бе изтичал при колата си, докато сътрудничката на Ив отчаяно се опитваше да се свърже с нея.

Беше изоставил автомобила си на една пресечка от местопроизшествието, но успяваше да се движи сравнително бързо, защото хората се отдръпваха, щом забележеха студената ярост в очите му.

Той отчаяно търсеше с поглед Ив, докато забеляза колата на Ив или по-точно — останките й. Автомобилът беше почти неузнаваем и бе покрит с дебел слой бяла пяна. Рурк усети, че сърцето му престана да бие.

Не знаеше колко време е стоял почти без да диша, треперещ от шока. После се отърси от вцепенението си и се спусна към колата, за да извади тялото на любимата си.

— По дяволите, вече ти казах, че кракът ми няма да стъпи в болница! Превържи раните ми и ми намери комуникатор, преди да съм изритала мършавия ти задник.

Рурк рязко се обърна, сякаш беше вълк, който е подушил женската. Ив седеше на стъпалото на камионетката на медицинския екип и тероризираше млад медик, който се опитваше да намаже с мехлем изгарянията по кожата й.

Беше обгорена, от раните й течеше кръв, но бе жива и дори имаше сили да командва.

Той не се приближи веднага до нея, а изчака ръцете му да престанат да треперят и сърцето му да възстанови нормалния си ритъм. Облекчението му подейства като силна напитка и за миг му се зави свят. Внезапно осъзна, че се усмихва при вида на Ив, която удари с лакът медика, който се готвеше да й инжектира успокоително.

— Разкарай този боклук! Нали ти казах да ми намериш комуникатор!

— Върша си работата, лейтенант. По-добре е да ми се подчинявате и…

— Само това ми липсваше. Ако се оставя в ръцете ти, нищо чудно да ми надянат усмирителна риза и да ме затворят в стаичка с тапицирани стени.

— Трябва да постъпите в болница. Имате сътресение на мозъка и многобройни наранявания, получила сте контузии и изгаряния от втора степен… изпаднала сте в шок…

Ив го сграбчи за яката и изсъска:

— Обещавам, че и ти ще изпаднеш в шок, ако не ми донесеш комуникатор.

— Лейтенант, радвам се, че си в обичайната си форма.

Тя вдигна поглед и като видя Рурк, докосна почернялото си от дима лице.

— Здравей. Точно се опитвах да накарам този мухльо да ми донесе комуникатор, за да ти съобщя, че ще закъснея за вечеря.

— Досетих се, че ще закъснееш, когато чух експлозията. — Той приклекна и я огледа. На челото й имаше дълбока рана, от която още течеше кръв, а ризата й беше разкъсана и обгорена. Левият й ръкав беше окървавен, панталоните й се бяха превърнали в дрипи. — Скъпа, не искам да те обидя, но видът ти е ужасен.

— Щом този глупчо ме позакърпи, веднага ще… Хей, какво правиш! — Тя рязко подскочи и плесна медика през ръката, но той вече беше успял да я инжектира. — Какво беше това?

— Болкоуспокояващ препарат. Страхувам се, че като излезете от шока, ще изпитвате силни болки.

— Да му се не види! Болкоуспокояващите ми пречат да мисля, нали, Рурк? Знаеш, че от тях ми се замайва главата…

— Което те прави кротка и ми доставя удоволствие — прекъсна я той. Повдигна брадичката й и попита: — Колко предани съпрузи виждаш в момента?

— Само един. Бъди спокоен, нямам сътресение на мозъка…

— Има, има — обади се медикът с бодър глас. — А разрезът на лявата й ръка е дълъг двайсетина сантиметра и е замърсен. Не се безпокойте, господине, сега ще почистя раната и ще я зашия.

— Побързай — подкани го Ив. Беше започнала да трепери от студа и от шока, но не го осъзнаваше. — Трябва да повикам пожарната и сапьорския отряд. За бога, къде се губи Пийбоди… по дяволите, започва се… чувствам езика си надебелял… — Тя с усилие държеше главата си изправена. Напуши я смях и едва се въздържа да не се изкикоти. — Не е ли по-добре вместо инжекция да ми бяха дали няколко глътки бърбън?

— Прекалено е скъп, освен това не го харесваш. — Рурк седна до нея и заоглежда нараняванията й.

— Не харесвам и опиатите. Карат ме да се чувствам особено. — Тя се втренчи в медика, който прокара специалното устройство над дълбокия разрез и раната като по чудо се затвори. — Моля те, не им позволявай да ме закарат в болницата. Да знаеш, че ще побеснея от гняв.

Той се огледа, но не видя любимото й кожено яке и си каза, че трябва да й купи друго. Свали сакото си, наметна я и промълви:

— Скъпа, след една-две минути няма да осъзнаваш какво правя с теб или къде ще те отведа.

Ив почувства замайване, а тялото й сякаш беше леко като перце. Като в просъница проговори:

— Да, но ще разбера, когато се свестя. А, ето я и Пийбоди… а това е Макнаб. Нали са хубава двойка?

— Великолепни са. Хайде, позволи на добрия чичо доктор да бинтова главата ти.

— Дадено. Здрасти, Пийбоди. Навярно с Макнаб сте тръгнали да се позабавлявате…

— Инжектираха й болкоуспокояващо — обясни Рурк. — Транквилантите винаги й действат по този начин.

— Тежко ли сте ранена? — Пийбоди, която беше пребледняла и изплашена, коленичи до Ив. — Лейтенант, зле ли сте?

— Нищо ми няма. — Ив махна с ръка и отново удари многострадалния медик. — Имам само няколко незначителни наранявания. Божичко, как полетях! Честно да ви кажа, докато си във въздуха е адски приятно, но приземяването е гадно. Бам! — Тя демонстрира падането, като понечи да удари бедрото си, но не го улучи и юмрукът й попадна право в чатала на медика. — Извинявай! — възкликна тя, докато младежът се превиваше от болка. — Хей, Пийбоди, в какво състояние е колата ми?

— Готова е за автомобилното гробище.

— Да му се не види! Е… лека нощ. — Тя се сгуши в обятията на Рурк и въздъхна.

Медикът най-сетне успя да си поеме въздух, изправи се на крака и заяви:

— Нищо повече не мога да направя за нея. Сега е в ръцете ви.

— Точно така. Хайде, скъпа, да си вървим.

— Оставихте ли ми парче пица? Не, не искам да ме носиш… срамота е… мога да ходя.

— Разбира се. — Той я вдигна на ръце.

— Видя ли, че мога? — Ив отпусна натежалата си глава на рамото му. — Ммм, как ухаеш. — Сгуши се до гърдите му като кученце и прошепна: — Нали е много сладък? И изцяло е мой. Само мой. Вкъщи ли отиваме?

— Да. — Рурк не спомена, че по пътя ще се отбият в най-близката болница.

— Пийбоди трябваше да остане… да остане за… Ах, сетих се. Хвани мръсниците, дето бяха поставили бомбата и ги накарай да изпеят всичко, Пийбоди.

— Не се безпокойте, лейтенант. Утре сутринта ще имате подробен доклад.

— Искам го още тази вечер… толкова е рано… още не се е стъмнило…

— Подготви го за утре — промълви Рурк, сетне се обърна към Макнаб: — Съобщи ми всички подробности.

— Непременно. — Младежът го изчака да се отдалечи, с Ив в прегръдките му, после се обърна да разгледа колата. — Тръпки ме побиват, като си помисля какво щеше да се случи с лейтенанта, ако беше вътре…

— За щастие беше излязла — сопна се Пийбоди. — Да се залавяме за работа.

 

 

Когато Ив се събуди, наоколо цареше тишина. Тя смътно си спомняше, че няколко души с бели престилки бяха опипвали крайниците й и бяха прикрепвали към тялото й различни устройства. Спомняше си още, че ги беше наругала… Затова се събуди обзета от паника и гняв. Първата й мисъл беше, че за нищо на света няма да остане в болницата.

Седна в леглото и усети, че й се зави свят. Ала изпита неописуемо облекчение, когато установи, че е в спалнята си.

— Къде отиваш, лейтенант? — Рурк стана от канапето, откъдето едновременно можеше да следи информацията на монитора и да наблюдава спящата си съпруга.

Ив не легна отново, въпреки че й се искаше. Въпрос на чест беше да му покаже, че не е някаква мекушава жена.

— Иска ми се да избягам от теб, защото въпреки изричното ми настояване, снощи ме заведе в болницата.

— Моля да ме извиниш. Имам навик, след като жена ми е била ранена при експлозия, да се отбивам в болницата. — Приседна на ръба на леглото и без да откъсва поглед от лицето й, вдигна три пръста. — Колко са тук? Колко пръста виждаш?

Ив си спомни, че през нощта няколко пъти се беше събуждала, а той й задаваше същия въпрос.

— Колко пъти ще ме питаш?

— Вече ми стана навик, от който трудно ще се отърва. Хайде, кажи колко пръста виждаш.

— Трийсет и шест. — Тя леко се усмихна, като забеляза разтревоженото му изражение. — Добре де, само три са. Престани да се правиш на шут. Още съм ти сърдита.

— Съкрушен съм. — Ив понечи да стане, но той я хвана за рамото. — По-добре легни.

— Хей, да не си ме объркал с някой кокер шпаньол?

— Всъщност забелязвам известна прилика в очите. Ив, трябва да останеш в леглото поне до обяд.

— Нямам намерение да…

— Слушай, знаеш, че мога да те принудя. — Той протегна ръка и повдигна брадичката й. — Тогава ще се почувстваш унизена и ще ме намразиш. Помисли си — гордостта ти няма да бъде наранена, ако останеш в леглото още няколко часа.

Ив преценяващо го изгледа и погледът му й подсказа, че Рурк със сигурност ще изпълни заканата си. Освен това самата тя още не беше възвърнала силите си.

— Съгласна съм, но при условие, че изпия чаша кафе.

Той я погали по страната и промълви:

— Твоите желания са закон за мен. — Наведе се, леко я целуна по челото, сетне внезапно я притисна до гърдите си, опитвайки се да прогони мисълта, че най-скъпото му същество е могло да загине. — Боже мой!

Тя беше трогната от този неочакван изблик на чувства.

— Добре съм. Не се безпокой — прошепна му. — Добре съм.

Рурк мислеше, че през безсънната нощ е овладял страха и ужаса си от случилото се, но сега усети, че отново го завладяват. Притисна още по-силно Ив към себе си, сякаш искаше да се увери, че е невредима.

— Дочух експлозията по комуникатора на Пийбоди — заобяснява той и притисна страната си до нейната. — Струваше ми се, че са изминали часове, докато се добера до местопроизшествието и докато се ориентирам в суматохата. Бях заобиколен от окървавени хора, под краката ми хрущяха стъкла, димът влизаше в очите ми. После чух как командваш медика и се почувствах като възкръснал. — Нежно я целуна и добави: — Сега ще ти поднеса кафето.

Ив огледа ръцете си и забеляза, че медикът е свършил добра работа — драскотините и раните бяха почти зараснали под въздействието на новите препарати, наричани „чудо на медицината“.

— Никой преди теб не ме е обичал — прошепна тя на Рурк, който донесе чаша кафе и отново седна на леглото. — Мислех си, че никога не ще свикна с любовта ти… а може би до края на живота ми тя ще бъде загадка за мен, но разбрах, че не мога без нея. — Хвана ръката му и продължи: — След експлозията първата ми мисъл беше да ти съобщя, че съм невредима — затова настоявах медикът да ми намери комуникатор.

Той целуна ръката й и заяви:

— Ето че го направихме.

— За какво говориш?

— С теб станахме едно цяло.

Ив се поусмихна.

— Така е. Как се чувстваме сега?

— Добре. Лекарят препоръча да пиеш бульон, но ми се струва, че организмите ни се нуждаят от истинска храна.

— Мисля, че бих могла да изям живо теле.

— Съмнявам се, че ще успея да ти го осигуря, но ще проверя какво има в хладилника.

Докато разрязваше омлета с гъби, приготвен с истински яйца, Ив си каза, че не е толкова лошо да се грижат за теб, особено когато ти поднасяха закуска в леглото. Изяде и една канелена кифличка и доволно въздъхна.

— Сега наистина съм добре.

Рурк си взе една от огромните малини в кристалната купичка и отбеляза:

— Действително изглеждаш добре, като се има предвид какво си преживяла. Между другото, имаш ли представа как и кога са успели да поставят бомба в колата ти?

— Имам известни предположения, но… — Тя леко се намръщи, когато на вратата се почука.

— Сигурно е Пийбоди. Тя е олицетворение на точността.

Рурк отиде да отвори.

— Как е тя? — прошепна му Пийбоди. — Мислех, че ще я задържат в болницата.

— Искаха да го сторят, но тогава тя щеше да убие мен.

— Престанете да си шушукате — извика Ив. — Полицай, очаквам рапорта ти.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди прекрачи прага и се ухили до уши. Жената с червена копринена нощница, облегната върху пухени възглавници в огромното легло, с поднос и изящен порцеланов сервиз на скута й, изобщо не приличаше на Ив Далас с протърканото кожено яке. — Вие… вие сте като актриса от някой стар филм… като Бети Крофорд.

— Сигурно имаш предвид Бети Дейвис — подсказа й Рурк и се изкашля, за да прикрие напушилия го смях. — Или Джоун Крофорд.

— Все едно. Изглеждате страхотно, лейтенант.

Този път Ив наистина се разгневи, седна в леглото и се сопна:

— Не съм поискала рапорт за външния ми вид, полицай.

— Още не се е оправила след шока — побърза да се намеси Рурк. — Искаш ли кафе, Пийбоди? Закусвала ли си?

— Да, но… — Очите й светнаха. — Не мога да повярвам — та това са малини!

— Току-що са набрани. Наблизо имам парник. Заповядай, вземи си.

— След като престанете да си разменяте любезности, може би сътрудничката ми ще ми отдели малко време, за да поговорим за… например за взривни устройства.

— Нося рапортите на „метачите“ и на сапьорите. — Пийбоди седна на ръба на леглото, като подръпна идеално изгладените си панталони. — Много благодаря — обърна се тя към Рурк, който й подаде поднос с чаша кафе и купичка с малини. Пийбоди си взе от ароматните плодове и въздъхна. — Когато бях малка, родителите ми отглеждаха малини. Сега имам чувството, че съм се върнала в миналото.

— Опитай се да останеш в настоящето — сряза я Ив.

— Слушам, лейтенант. Аз… — На вратата се почука три пъти. — Сигурно е Макнаб.

Младежът надникна през открехнатата врата и заяви:

— Наоколо е чисто, няма бомба. Господи, това се каза спалня! Нима долавям аромата на кафе? Хей, лейтенантът изглежда добре… Какви са тези плодове?

Той прекоси помещението, следван по петите от котарака Галахад, после двамата се разположиха на леглото, Ив смаяно зяпна, сетне процеди:

— Чувствай се като у дома си, Макнаб.

— Благодаря. — Младежът с взе от малините и отбеляза: — Видът ви е добър, лейтенант.

— Ако някой не ми рапортува по възложените задачи, видът му ще пострада — кисело заяви Ив. — Ти започни, Пийбоди, и престани да се държиш като слабоумна.

— Слушам, лейтенант. Взривното устройство е било саморъчно изработено и то от специалист. Обсегът му на действие е бил малък, поради което колата е била унищожена, но експлозията е причинила сравнително малко щети в района наоколо. Останалите превозни средства са пострадали само защото вашият автомобил се е намирал в непосредствена близост до тях.

— Има ли човешки жертви?

— Не, за щастие. Двайсет души са ранени, но само трима от тях са с опасност за живота. Останалите вече са изписани от болницата. Вие сте получила сериозни наранявания, защото сте била незащитена по време на експлозията.

Ив си спомни за младежа и девойката, които миг преди взрива бяха преминали покрай нея и изтръпна при мисълта какво е могло да им се случи.

— Как е била взривена бомбата? Използван ли е часовников механизъм?

— Нека аз да обясня — обади се Макнаб и разсеяно погали котарака. — Престъпникът е предпочел стандартния начин за взривяване на автомобил. Ако бомбата е била с часовников механизъм… тази сутрин нямаше да похапвате малини, лейтенант. Взривното устройство е било свързано със системата за запалване и би трябвало да избухне, когато включите двигателя. За щастие вие карате… или по-точно карахте едно недоразумение на автомобилната индустрия — нито една система във вашата бивша кола не работеше както трябва. Обзалагам се, че и вчера двигателят не се е включил веднага.

— Позна — запали едва при третия опит.

— Ясно. — Младежът си взе още една малина. — От този момент нататък бомбата е могла да избухне всеки момент… при попадане на колата на дупка в асфалта или при рязко спиране…

— Спомням си, че затръшвах вратата — промълви Ив. — Онези шофьори ме вбесиха, тогава изскочиха от колата и блъснах вратата.

— Вероятно това е предизвикало експлозията. Лично огледах останките от колата и се убедих, че бомбата е била направена от специалист, който е използвал най-качествените материали.

Ив въздъхна.

— Излиза, че дължа живота си на ограничения бюджет на нашия отдел и на механиците от сервиза, дето ги мързи да си помръднат задниците.

— Много точно се изразихте. — Макнаб я потупа по ръката. — Ако карахте лъскаво возило като на момчетата от отдела за антитероризъм, щяхте да се взривите още в гаража на полицейското управление.

— По дяволите, как престъпникът е влязъл в гаража?

— Позволете да обясня — през зъби процеди Пийбоди и хвърли гневен поглед към колегата си. Макнаб не само рапортуваше, без да спазва дължимото уважение към лейтенанта, но се опитваше да изземе и нейните функции. — Командирът ми разреши да направя копие от записите на охранителните камери.

— Носиш ли диска?

— Да. — Пийбоди самодоволно посочи чантата си. — На сигурно място е.

— Предлагам да го… По дяволите! — възкликна Ив, когато на вратата отново се почука. — Влез! — извика и едва чуто добави: — Май ще трябва да продаваме билети на желаещите да посетят спалнята ми.

— Далас! — Надин се втурна през вратата и едва не скочи върху леглото. Очите й, които не пропускаха нито една любопитна подробност, сега бяха замъглени от сълзи. — Слава богу, че си жива и здрава. Буквално се поболях от тревога. Нито един от източниците ми не знаеше какво е истинското ти състояние. Обаждах се тук сто пъти, но Съмърсет все казваше, че почиваш. Затова реших да проверя как си.

— Сама виждаш, че се чувствам отлично, дори съм поканила гости на закуска. — Поднесе й купичката с малини, която Макнаб беше преполовил, и попита: — Гладна ли си?

Надин притисна длан към потрепващите си устни и възкликна:

— Вината е изцяло моя! Щяла си да загинеш заради онова, което сторих!

— Слушай, Надин…

— Ясно е като бял ден какво се е случило — прекъсна я репортерката. — Излъчихме моето интервю с теб, а само след няколко часа колата ти е била взривена. Престъпникът е искал да те отстрани, защото е гледал репортажа…

— Точно това исках — спокойно отговори Ив. Не беше очаквала подобен истеричен изблик от репортерката. — Нарочно ти наговорих всичко, исках убиецът да предприеме следващата си стъпка и да набележи мен като поредната си жертва.

— Какво искаш да кажеш? — Надин вдигна ръка и помълча, докато овладя гнева си. — Значи признаваш, че си ме използвала!

— Услуга за услуга, Надин. Бих казала, че взаимно сме се използвали.

Репортерката отстъпи крачка назад, очите й бяха като разпалени въглени, беше пребледняла като платно.

— Мръсница! Мръсно, гадно ченге!

— Почакай. — Ив уморено потърка очите си. — Почакай — повтори, преди репортерката да е напуснала стаята. — Моля да ни оставите насаме с Надин.

Пийбоди и Макнаб побързаха да излязат, но Рурк се приведе над леглото и процеди:

— Мисля, че ми дължиш обяснение, лейтенант.

Тя реши, че е най-добре да не казва нищо и го изпрати с поглед, докато той тихо затвори вратата след себе си.

— Няма да ме разбере — промълви, после се обърна към журналистката: — Надявам се, че поне ти ще проявиш разбиране.

— И още как, Далас. Решила си да ускориш разследването, като разиграеш цирк пред мен. Защо да не ме използваш, аз нямам никакви чувства! Аз съм една от многото малоумни журналистки, които четат новините.

— Не съм разигравала никакъв цирк. — Ив отмести подноса, каквито и да бяха лекарските съвети, нямаше намерение да се изтяга в леглото, докато спори с Надин. — Изразих пред камерата онова, което чувствах и което при нормални обстоятелства не бих споделила с никого.

Отметна завивките и се изправи, но установи, че краката й се подкосяват. За да запази достойнството си, приседна на ръба на леглото.

— Действах импулсивно. Не, не се опитвам да се оправдая. Знаех какво правя и как ще реагираш. Но запомни, че това нямаше да се случи, ако не ме беше преследвала.

— Такава ми е работата.

— А моята работа е да заловя този психопат. От мен зависи дали ще има нови жертви, между които може да бъде и Рурк. Затова съм готова на всичко, дори да използвам една стара приятелка.

— Можеше да ми се довериш.

— Вярно е, но не го сторих. — Усещаше мъчително главоболие — навярно ефектът от лекарствата преминаваше. Каза си, че предпочита болката пред упойващите средства. — Сега ще ти издам една тайна и хич няма да ме е грижа, ако я съобщиш на целия свят. Страхувам се. — За миг закри лицето си с длани, сетне продължи: — Страхувам се до смърт, защото знам, че за убиеца другите жертви са като… пластове. Той преминава през тях, за да достигне до сърцевината, до Рурк.

Очите на Надин се разшириха от смайване. Никога не беше виждала Ив толкова уязвима. Но жената, която седеше на леглото и беше закрила лицето си с длани, не беше лейтенант Далас от нюйоркската полиция, а само едно изплашено и безпомощно същество.

— Затова си искала да отвлечеш вниманието му, да го накараш да преследва теб — промълви тя.

— Точно така.

Надин усети, че гневът й се стопява. Седна до Ив и я прегърна.

— Вече не ти се сърдя. Разбрах защо си го направила. Иска ми се да не бях толкова ревнива. Знаеш ли, завиждам ти. Имала съм много любовници, но никога не съм попадала на мъж като Рурк, не съм била истински влюбена.

— Навярно любовта не бива да се търси. Тя сама те намира, сграбчва те за гърлото и те прави безпомощен. — Потърка очите си и въздъхна. — Признавам, че постъпих лошо с теб и моля да ме извиниш.

— Божичко, сигурно имаш сътресение на мозъка, щом ми се извиняваш.

— Тъй като сме сами и няма кой да ме чуе, а ти проявяваш съчувствие към мен, ще ти доверя, че се чувствам ужасно.

— Връщай се в леглото.

— Не мога. — Тя раздвижи схванатите си рамене. — Престъпникът все още е две крачки пред мен, но ще го настигна. — Внезапно й хрумна нещо и тя се втренчи в Надин. — Питам се как ще реагира, ако една прочута репортерка обяви по телевизията, че нараняванията на лейтенант Далас са сериозни, поради което ще бъде лекувана в дома си и че разследването ще се забави с няколко дни.

— Нима искаш да излъжа обществеността? — Надин повдигна вежди.

— Наистина съм сериозно контузена и лекарите искаха да остана в болницата, но аз се възпротивих. Освен това сама можеш да се убедиш, че се възстановявам в дома си.

— Ами какво ще кажеш за забавянето от няколко дни?

— Имам чувството, че съм затворена тук дни наред. Слушай, така ще спечеля време. Психопатът ще изчака да се изправя на крака, за да предприеме следващата си стъпка. Скучно му е да играе сам, иска да има противник… Не който и да е противник, а мен. Знае, че не мога да се включа в играта, ако съм на легло.

— Ще го направя. — Репортерката стана и изгледа Ив. — Няма да се изненадам, ако Рурк се погрижи през следващите дни да те задържи на легло. — Преметна чантата си през рамо и добави: — Все пак се радвам, че не си мъртва.

— Аз също.

Когато Надин си отиде, Ив успя да стане и олюлявайки се отиде в банята. Подпря двете си ръце на стената под душа и поиска водата да бъде с температура четирийсет градуса. Горещият душ й подейства добре, а след като се облече се почувства почти нормално.

Ала щом влезе в кабинета си и забеляза студеното изражение на Рурк, й се прииска да се пъхне обратно в леглото.

— Мислех да легна тук, на специалния стол за отдих. Усещам се прекрасно — побърза да добави, когато той продължи да мълчи. — Май си бил прав, задето снощи си ме завел в болницата. Много съм ти благодарна…

— Нима си въобразяваш, че ще укротиш гнева ми с подмазване?

— Струваше си да опитам — поусмихна се тя, сетне лицето й стана сериозно. — Слушай, наистина съм добре и трябва да свърша нещо.

— Щом си си наумила, ще го направиш, нали? И аз имам доста работа. — Тръгна към вратата, но внезапно се обърна и добави: — Уведоми ме, когато имаш свободно време, лейтенант, за да обсъдим някои лични въпроси.

— По дяволите! — въздъхна Ив, когато той затвори вратата, свързваща кабинетите им.

— Никога не съм виждал толкова разгневен човек — отбеляза Макнаб, — но той умело прикрива гнева си и това е още по-страшно… чак тръпки ме побиват.

— Престани да дърдориш празни приказки. Дай ми диска със записите на охраняващите камери от гаража. — Тя седна зад бюрото. — Пийбоди, ще започнем със записа след шестнайсет часа, когато пристигнах в участъка. — Опита се да забрави проблемите с Рурк и се съсредоточи върху изображенията на монитора. — Интересуват ме вратите — все през някоя е влязъл.

Известно време наблюдаваха как влизат и излизат камионетки и автомобили. Всеки път лампичката на камерата над вратата светваше в зелено — знак, че на превозното средство е разрешен достъпът или излизането от гаража.

— Това едва ли е представлявало проблем за нашия човек, нали, Макнаб? Той очевидно разбира от електроника и спокойно би могъл да се промъкне покрай скенера.

— Грешите, лейтенант, не е толкова лесно. След като по време на Гражданските войни много обществени сгради били разрушени от бомби, на входа на всички правителствени здания са били инсталирани съвременни системи за сигурност. Въпреки ограничения бюджет, те се поддържат добре и се модернизират два пъти годишно в изпълнение на федералните разпоредби. Специализирана комисия от дроиди редовно прави внезапни проверки.

— Попитах те дали той би могъл да се промъкне незабелязано.

— Да, въпреки че е много, много трудно и изключително рисковано. Ако алармата се включи, всички врати автоматично се затварят и нашият човек би се озовал в капан.

— Репортажът на Надин го е разгневил и той е забравил всякаква предпазливост. — Ив се облегна назад. — Готов е бил да рискува… и е успял. Влязъл е в полицейския гараж, поставил е бомбата и се е измъкнал. Това е единственото място, където би могъл да се добере до колата ми. Компютър, покажи участък АБ, второ ниво. Ето я — съвсем невредима.

— Ако знаете как изглежда сега… — Пийбоди едва се сдържа да не потръпне. — Докараха я, за да бъде разгледана от специалния екип. Подала съм молба за нов автомобил.

— Навярно ще й завинтят няколко болта и отново ще ми я зачислят — заяви Ив, която тайничко си мечтаеше това да стане. — Бюрократите непрекъснато… почакай, какво е това?

Компютърът услужливо я осведоми, че превозното средство се нарича турбо камионетка, модел „Джетстрийм“, произведен през 2056.

— Стопкадър! Погледни. — Ив направи знак на Пийбоди да се приближи. — Стъклата са тъмни, което е забранено. Виж регистрационните табелки — та те са на такси, за бога! Това е нашият човек!

— Браво, лейтенант — одобрително каза Макнаб, натисна няколко клавиша и направи разпечатка на изображението на монитора. — Ще проверя от каква кола са откраднати табелките с регистрационния номер.

— Да видим какво ще направи — промърмори Ив. — Компютър, продължавай. — Видяха как камионетката бавно обиколи из първото ниво, после се изкачи на второто и спря точно зад колата й. — Пипнахме го. Знаех си, че ще стане непредпазлив и ще допусне грешка.

Вратата на камионетката се отвори. Отвътре слезе човек с дълго палто, шапката му беше нахлупена почти до носа.

— Мръсникът носи палто на квартален полицай, шапката също е униформена… но обувките не са. Нито едно ченге не ходи с маратонки. По дяволите, лицето му не се вижда, защото носи черни очила.

Внезапно непознатият се обърна и погледна право в камерата. Ив забеляза, че кожата му е много бяла. След миг престъпникът извади нещо, наподобяващо на тънък жезъл, насочи го към камерата и изображението на монитора беше заменено от хаотично преплитащи се цветове.

— Майната му! Заглуши сигнала! По дяволите, какво беше това в ръката му? Компютър, върни кадъра.

— Никога не съм виждал такъв заглушител. — Макнаб с възхищение се взираше в монитора. — Дълъг е не повече от петнайсет сантиметра и е с дебелина на щека. Рурк непременно трябва да го види.

— По-късно ще му го покажем. — Тя нетърпеливо махна с ръка. — Вече знаем от коя раса е престъпникът, височината и телосложението му, както и модела на камионетката. Да видим как ще използваме информацията.

Продължи да се взира в монитора, сякаш искаше да види лицето под ниско нахлупената шапка; очите, скрити зад тъмните очила.

— Пийбоди, искам списък на притежателите на този модел камионетка. Макнаб, провери на кой таксиметров шофьор са били откраднати регистрационните табели. Ето какво ми хрумна: престъпникът е влязъл в гаража в 6:23, по-малко от час след излъчването на репортажа на Надин. Да предположим, че бомбата е била предварително изработена, но му е било необходимо време да я приспособи за монтиране в кола, да си състави план и да открие къде се намирам. Навярно му е трябвало време и да овладее пристъпа си на гняв. Колко ли време е останал в колата? — Тя доволно се усмихна и добави: — Обзалагам се, че той живее близо до полицейския участък. Тъй да се каже, ще работим в собствения ни заден двор.

Тя нареди на компютъра да продължи — искаше да провери за колко време престъпникът е поставил бомбата.