Жул Верн
Село във въздуха (11)

XI. Денят 19-и март

При последното спиране Камис пресметна, че по-голямата част от пътя е измината, и ако понататъшното пътуване върви благополучно, скоро ще достигнат целта си.

Когато се разсъмна, нашите пътешественици отново потеглиха напред, заедно с непредвидения мъничък спътник, от когото Лланга за нищо на света не желаеше да се раздели. Хлапакът го настани върху суха трева под навеса на сала и приклекна до него, като не губеше надежда, че дребосъчето ще отвори очи.

Както Макс Юбер, така и Джон Корт бяха напълно уверени, че малкото същество е рожба на някакви горили, шимпанзета, макак, мандрили и др. Разбира се, ако Лланга би им казал, че малката маймунка говори, че през нощта четири пъти е повторила думата „Нгора“, те сигурно биха й обърнали по-голямо внимание, за да узнаят, каква е тази нова маймунска порода. Но Лланга мълчеше, мълчеше, понеже сам не беше уверен, дали просто не му се е сторило, че маймунката приказва. Впрочем хлапакът реши, щом дребосъчето произнесе само още една дума, веднага да съобщи това на приятелите си. Милосърдният хлапак искаше да нахрани маймунката, но с какво? Маймуните се хранят с плодове, а той не би могъл да й предложи друго, освен антилопово месо и печени дрофи. Впрочем в този момент Лланга изобщо нямаше възможност да нахрани малкото същество, понеже то все още беше в безсъзнание, може би изтощено от глад или пък обзето от силна треска, която не му позволяваше да приема храна.

— Е, как е твоята маймунка? — попита Макс Юбер.

— Все спи, приятелю Макс.

— Ами, непременно ли искаш да я задържиш при себе си?

— О, да… да… толкова ми е мъчно за нея!

— Както искаш, обаче пази се да не те издраска; тези маймунки са твърде зли!

— Ах. не! Особено тази… Тя е толкова мъничка… Лицето й е толкова кротко…

— Как ще я наречеш? Жако? Всичките маймуни се наричат Жако!

Но хлапакът не отговори: очевидно, това име никак не му хареса.

Времето пак стана хубаво; пътешествениците не страдаха от горещина, а това беше особено важно сега, когато от двете страни се проточиха голи и блатисти брегове, обрасли само с гъста висока тръстика.

Разбира се, щеше да бъде лошо, ако изведнъж се излееше дъжд от облаците, които закриваха слънцето: тогава нашите пътешественици не биха намерили никакъв подслон, за да се прикрият.

Наоколо прелитаха най-разнообразни птичи ята, но по бреговете не се виждаха нито антилопи, нито елени, нито някакви други тревопасни. По неволя трябваше да се задоволяват с птици и с риба, макар че тази храна им беше дотегнала, и пътешествениците с нетърпение очакваха да стигнат до първата мисия по пътя си, където най-после да хапнат хляб и сол.

През целия ден Камис напразно диреше подходящо заливче за сала, и до 5 часът никъде не можаха да спрат.

— В тази гора няма нищо тайнствено, сякаш е най-обикновен храсталак, и дори не прилича на горите в Америка, където все пак съществува известен риск да бъдем нападнати от червенокожите индианци, за които толкова много се пише! — непрестанно повтаряше Макс Юбер. — Трябва да призная, че отначало очаквах нещо особено от тази гора: онези огньове, блуждаещи високо между клоните на дърветата, бяха раздразнили моето въображение… Къде ли изчезнаха тези невиждани туземци? До този момент не срещнахме нито едно човешко същество.

— Макс — извика Джон Корт, — вижте там!

— Какво? Нима някой горски жител?

— Да, горски жител, но не такъв, какъвто мислите, а четирикрак. Вижте какви прекрасни рога!

— Бивол! — Възкликна Макс Юбер. — Великолепно животно и само на някакви 50 крачки оттук!

Застанал наблизо до сала, без да подозира опасността, биволът наподобяваше каменна статуя, по своята неподвижност. Макс Юбер натисна спусъка; екна гърмеж. Опашката на животното разсече въздуха между тръстиките, и страшен рев, а не обикновено биволско мучене, огласи крайбрежието. Смъртноранено животното падна и обагри с кръвта си крайбрежния пясък.

Подир минута салът спря на мястото, където падна биволът, и форлоперът се приготви да го одере. Джон Корт и Макс Юбер не можаха да се налюбуват на този прекрасен тип на див африкански бик с исполински размери. Можете да си представите картината, когато грамадно стадо от 200 — 300 подобни животни се носи по равнината и вдига облаци прах!

Този бик беше от онези, които туземците наричат „онжди“, т.е. самотен бик — скитник, който по размерите си надминава всички свои сродници, и европейски, и американски. Челото му е по-тясно, муцуната — по-издължена и малко прилича на муцуната на лоса, рогата му са грамадни и извити надолу. Месото на тези животни е извънредно вкусно.

Форлоперът скочи на брега и веднага се зае с работа; понеже не желаеше да натрупа излишна тежест върху сала, изряза само най-хубавите части, а другото остави на брега: 40–45 килограма месо бяха предостатъчен запас за няколко дена.

Докато Камис и двамата младежи се занимаваха на брега с убитото животно, Лланга, който всякога от всичко се интересуваше, дори за миг не отърча да види грамадния бивол с толкова необикновени рога, а остана под навеса на сала, до своя малък храненик. Причината бе, че когато изтрещя гърмежът, малкото същество трепна, отхвърли ръчички и без да отвори очи, пак пошепна с малките си устнички същата дума: „Нгора… Нгора“…

Сега Лланга беше сигурен, че не се лъже. Жалният гласец на дребосъчето трогна хлапака до дълбочината на душата му; опита се да капне няколко капки вода в устата на малкото същество, но белите, като бисери зъбчета, бяха здраво стиснати. Тогава Лланга започна да мокри устничките му със снопче суха трева, натопено във вода. Като че ли това беше приятно на дребосъчето, понеже малката ръчичка сякаш стисна ръката на момчето и думата „Нгора“ по-ласкаво се отрони от устата му. „А Макс казва, че това е маймунка!“ — печално помисли Лланга и щом дребосъчето отново потъна в сън, побърза да отиде при своите приятели, за да им разкаже всичко.

— Е, как е твоята маймунка? — попита Макс Юбер.

Лланга го изгледа сякаш с упрек, после ласкаво постави ръка върху рамото му и каза:

— Това не е маймунка, приятелю Макс!…

— Не е маймунка?! — възкликнаха двамата младежи. — Нима си въобразяваш, че е дете, като тебе!

— Да, дете… Не като мене, но все пак дете! — настоя хлапакът. — Знае да говори… Снощи говореше…

— Знае да говори?

— Да… Преди малко пак говореше… Каза „нгора“ няколко пъти…

— Пак същата дума! — възкликна Джон Корт. — Такава, каквато и аз неотдавна чух. Трябва да проверим това, драги Макс!

Младежите отидоха под навеса, за да разгледат по-добре малкото спящо същество. На пръв поглед то приличаше на маймунка, но след това се оказа, че има две ръце, а не четири, и краката му са пригодени за ходене, а не за катерене, както у маймуните. Според последните класификации на Блубенбах, от целия животински свят единствен човекът принадлежи към двуръките, следователно — това мъничко същество беше човек.

Джон Корт обясни мисълта си на своя приятел, но той с известно съмнение сви рамене и пошепна:

— Чудно, чудно! Колко мъничко е това дребосъче!

Макар на вид да изглеждаше пет-шестгодишна, маймунката беше твърде дребна на ръст. Не беше обрасла с косми, както другите маймуни, но по тялото й все пак се виждаше твърде гъст и дълъг слабо-червеникав мъх. По челото, страните и брадичката също нямаше косми, но по гърдите, по бедрата и по крачката, този мъх се извиваше на дребни пръстенчета. Ушите на малкото същество не приличаха на маймунски уши, пък и ръцете му не бяха несъразмерно дълги. Нямаше никаква опашка. Главичката му беше почти кръгла и покрита със също такова руно, което заместя косата у много туземни племена из Централна Африка.

Представете си учудването на Макс Юбер и на Джон Корт, когато откриха, че малкото същество принадлежи към някакъв нов, неизследван от антрополозите тип, някакво ново преходно стъпало между човека и животните.

Младежите смаяно, наблюдаваха дребното същество, а Лланга непрестанно мокреше челото и слепите му очи със студена вода. Температурата чувствително спадна, дишането стана по-равномерно. Изведнъж дребосъчето отвори уста и със слаб, но ясен глас, произнесе: „Нгора!… Нгора!.“

Двамата приятели не повярваха на ушите си. Как, нима това същество говори?! Наистина до този момент не беше произнесло никаква друга дума, освен тази, но навярно знаеше изобщо да говори, да изразява мислите си. Като искаше да чуе още нещо, или поне да долови разумен поглед, когато отвори очите си, Джон Корт внимателно пъхна ръката си под главата на дребосъчето.

Неочаквано ръката му напипа някаква връв около врата на малкото същество. Опита се да я издърпа, за да намери възела, но изведнъж, за най-голямо свое учудване забеляза, че на връвта виси малък, никелов орден, с изгравиран надпис върху едната страна, а върху другата — някакво изображение.

— Макс! Вижте!… Орденът на доктор Йохаузен! — възкликна Джон Корт.

— Пак той! — неволно се откъсна от устата на младия французин. — По какъв начин орденът е попаднал на врата на този малък жител на горите из Убанги?!

— Г-н Макс! Г-н Джон! — изведнъж прозвуча гласът на форлопера. — Не чувате ли някакъв шум?

Младежите се ослушаха. Наистина, дочуха някакъв подозрителен шум, и по лицата си почувствуваха леки, влажни капчици.

— Водопад! — промълви Макс Юбер.

— Да! — отговори Камис и млъкна.

Положението не беше завидно; трябваше да се позамислят. Салът бързо летеше напред, а след няколко десетки метра реката правеше остър завой. Една минута по-късно и салът описа този завой, носен от течението. Напред, по цялата си ширина между двата бряга, реката беше преградена от грамадни камъни, а силно развълнуваните и разпенени вълни буйно се промъкваха между един тесен проход по средата. От двете страни на този назъбен скалист проход, се изливаха страшни водопади. Салът безвъзвратно ще пропадне, ако навреме не достигне до единия или до другия бряг: водопадите ще го стрият на трески, ако течението го отвлече в прохода между скалите. Трябваше незабавно да вземат някакво решение: бързината на течението се увеличаваше с всеки миг.

— Към брега! Към брега! — извика Камис и остро изви кормилото към левия бряг, но течението беше толкова силно, че той не можа да се справи с него. Макс Юбер побърза да му помогне, и с общи усилия двамата отклониха сала към брега. По всичко личеше, че трудната маневра ще бъде изпълнена сполучливо, брегът вече беше съвсем близо, но изведнъж кормилото изпращя и се пречупи, понеже не можа да издържи силния напор на водата, а течението подхвана сала, сякаш жалка треска, и го понесе към тесния проход. След миг, полуизгнилият сал със страшна сила се блъсна о една от скалите от лявата страна на прохода. Камис и другарите му напразно се опитваха да се заловят за скалите, върху които светкавично бяха успели навреме да изхвърлят пушките си, сандъка с патроните и някакви дребни вещи… Страшната стихия ги блъскаше обратно към прохода, където пенестите вълни яростно подхвърляха жалките останки от сала. Всичко наоколо беше обгърнато от някаква бяла прозрачна мъгла и от водни капки.