Жул Верн
Село във въздуха (1)

I. Керван ловци

— Значи, Джон, за американско Конго и дума не може да става? — попита Макс Юбер.

— Защо ни е, любезни Макс, — отговори Джон Корт, — за щастие ние притежаваме предостатъчно ненаселени земи: от Аляска до Тексас се простират грамадни пространства, където спокойно можем да създадем колонизация, и това, според мен е много по-полезно, отколкото да се занимаваме със същото из други страни.

— Струва ми се, не е далече времето, когато европейските народи ще си поделят целия африкански материк! Нима американците ще допуснат цяла Африка да остане в ръцете на Англия, Германия, Холандия, Португалия, Франция, Италия, Испания и Белгия?

— Нито русите, нито американците имат нужда от земи, поради една и съща причина…

— Именно?

— Защо да изморяват краката си, когато е достатъчно само да протегнат ръката — каза Джон Корт.

— Не, каквото и да говорите, мили Джон, ако не днес — утре федералното правителство ще пожелае да получи своята част от африканския сладкиш. Французите имат Конго, белгийците имат Конго, немците имат Конго, съществува и някакво независимо Конго, което впрочем, само чака, за да се прости със своята независимост! Ами, онези земи, които посетихме през последните три месеца? Не, дълбоко съм убеден, че Щатите биха могли да си създадат тук прекрасна колония!

— В която човек може жив да се изпече! — пошегува се Джон Корт.

— Хе, сега горещината още не е толкова голяма! Не забравяйте, че сме март! Какво бихте казали през юли или през август, когато слънцето пече така, като че ли ви пронизва с нажежени игли?

— Не, Макс, въпреки всичко, ние с вас едва ли толкова лесно бихме станали зинзибарци или жители на страната на племето „пагуини“. Впрочем, макар че с радост ще се върна в Мибревил^[1], в нашите фактории, все пак трябва да призная, че нашето пътешествие беше извънредно интересно и приятно!

— Разбира се, беше интересно, — отговори Макс Юбер, — обаче, очаквах нещо повече от него!

— Какво говорите, Макс! Нима преживяното ви беше малко? Няколко стотин мили скитане из непроходими дебри, много неочаквани и опасни приключения, срещи с диви туземни племена, лов на пантери, на лъвове и на слонове, за да доставим удоволствие на нашия прекрасен Урдакс, който ни се отплати с грамадно количество превъзходна слонова кост, — а вие, пак не сте доволен!

— По-право, не напълно доволен! Което видяхме и преживяхме при това пътешествие, по-рано са видели и преживяли всички, които преди нас са пътували из централна Африка; и всичко е разказано подробно в пътните записки на Барт, Бъртън, Спик, Грант, Ливингстон, Стенли, Серп, Галиепи, Пинто, Ардерсон, Камерон, Хассари, Браци, Висман, Буонофанти, Дибавски и др. Бих желал да видя и да преживея нещо необикновено, което никой друг не е виждал, не е преживял!

— Иначе казано, желаете, например, да прекарате известно време в стомаха на някой лъв, или на някой канибал от племето „убанги“, нали, мили Марк?

— Не, Джон, не това! Бих желал да преживея нещо извънредно, да открия нещо ново, което не е известно на никого!

— Ах, недоволник такъв! Впрочем, можете да бъдете спокоен, мили Макс: нашето пътешествие още не е свършено. Оттук до Либревил ни предстоят пет или шест седмици пътуване, и през това време…

— Стига, Джон! През това време нищо интересно не може да се случи. Това пътуване прилича на най-обикновена разходка с дилижанс, от станция до станция, както са пътували по-рано…

— Кой знае! — промълви Джон Корт.

В същия момент фургонът, в който пътуваха нашите туристи, спря. Беше решено да направят тук престой и да се разположат за пренощуване.

Избраното за престоя място беше в подножието на малък хълм, по който растяха няколко прекрасни дървета. Тези дървета бяха единствените из цялото безкрайно пространство на озарената от слънчевите лъчи равнина.

Слънцето вече стоеше низко над хоризонта, и макар да беше само седем часът вечерта, но из тази страна, където изобщо няма здрач, нощта настъпва твърде бързо. Днес пътниците можеха да очакват особено тъмна нощ, понеже облаци надвиснаха по небето, и отдавна закриха тънкия сърп на бледната луна.

Фургонът предназначен изключително за пътешествениците, не съдържаше нито излишен товар, нито хранителни припаси. Това беше особен вид вагон, върху тежки, дървени колела, теглен от шест вола. Вратата беше на задната стена, а една преграда разделяше вътрешността на две половини, подобни на стаи, където светлината проникваше през малки прозорчета, изрязани в страничните стени на фургона. Задната стаичка служеше за спалня на двамата младежи, американецът Джон Корт и французинът Макс Юбер. Предната половина заемаха португалецът Урдакс, търговец, и „форлоперът“ Камис. В Африка, обикновено така наричат водача на кервана; беше роден в Камерун, отлично запознат с трудните задължения на дебрите и пустините на страната Убанги.

По отношение на своята здравина и издръжливост, фургонът беше прекрасно построен; въпреки дългото и трудно пътешествие, и днес имаше такъв вид като че ли е извървял само няколко мили по добър, равен път.

Всъщност, преди три месеца този фургон напусна Либревил, столицата на французко Конго, и оттам, с посока към изток, беше дълбоко навлязъл в долината на Убанги, зад Бахр-ел-Абиад, която откъм юг се влива в езерото Чад. Убанги е най-главният десен приток на реката Конго, или Заир, и е дал името си на цялата област.

Тази област е разположена на изток от областта Камерун и представлява грамадна пустиня, като Сахара, но отличаваща се със своята богата растителност и живописна природа. Тук-там, на грамадни разстояния едно от друго, са пръснати селата на войнствените туземци, които вечно враждуват помежду си и се хранят с човешко месо, например „Мубутту“, които живеят между басейна на Нил и Конго. Тези племена задоволяват кръвожадните си инстинкти предимно с деца, и мисионерите полагат изключителни старания, за да спасяват нещастните от тяхната горчива участ, като или ги отнемат от родителите им, или ги откупват с пари. Много такива деца се възпитават в мисиите покрай река Сирамба. Трябва да добавим, че навсякъде в Убанги децата служат за разменна монета при търговските сделки. За хранителни припаси и за други предмети от първа необходимост, туземните жители плащат с децата си на търговците, които доставят стоки из всички кътища на страната. Ето защо за най-богат човек минава онзи, който има най-много деца.

Не с търговска цел португалецът Урдакс беше тръгнал да пътешествува из тези страни, и никъде не влизаше в търговски преговори с местните крайбрежни племена на Убанги; единствената цел в дадения случай, беше ловът на слонове, които се срещат в грамадни количества из тези местности. Обаче през цялото време на пътуването си, не веднъж се виждаше принуден да прибягва до оръжието, взето изключително за лов, за да се брани от честите нападения на дивите туземни племена. В резултат, експедицията би могла да се нарече твърде сполучлива и напълно благополучна, понеже до сега керванът не беше загубил нито един човек от състава си.

Нещо повече: в този смисъл нашите пътешественици дори бяха направили една придобивка. Ето как. Когато минаваха покрай едно село, близо до изворите на Бахр-ел-Абиад, двамата младежи — Джон Корт и Макс Юбер, спасиха от страшна участ едно нещастно момче, като го откупиха за шепа стъклени маниста. Около десетгодишно, момчето имаше твърде симпатична външност; негърският тип в него, както понякога се случва, беше силно смекчен: сравнително светъл цвят на кожата, не ситно къдрава, а леко начупена коса, носът — по-скоро гърбав, а не сплеснат, както у повечето негри.

Добре развито, с блестящи и умни очи, негърчето се оказа извънредно умно и приятно момче, и с цялата си душа се привърза към двамата младежи. Името му беше Лланга; нямаше нито баща, нито майка. Известно време Лланга живял при мисионерите, където се научил малко да говори на френски и на английски, но по-късно, вследствие на някакъв нещастен случай, Лланга отново попаднал в ръцете на „данкасите“ (едно диво туземно племе), които решили с него да задоволят своя кръвожаден апетит, и благодарение само на намесата на двамата приятели, момчето останало живо. Сега неговите спасители го водеха със себе си във факторията Либревил.

Младежите от сърце се привързаха към момчето, обличаха го, обуваха го и го пазеха, като свое дете, а Лланга от своя страна беше готов да пожертвува живота си за тях.

Щом фургонът спря, воловете изведнъж се отпуснаха върху тревата, крайно изморени от дългото и мъчително пътуване, а Лланга, който из целия път тичаше ту пред колата, ту зад нея, побърза да отиде при младежите точно в момента, когато двамата слизаха от фургона.

— Изморен ли си, Лланга? — попита Джон Корт.

— О, не, не!… Крака мои много здрави… обичат много тичат! — отговори момчето, и с щастлива усмивка се взря в очите на своите покровители.

— Време е да хапнем, — каза Макс Юбер.

— Да хапнем… да!… — възкликна хлапакът, целуна ръцете на двамата младежи и отърча към сенчестите дървета, под които носачите се грижеха да приготвят вечерята.

Както казахме по-горе, фургонът служеше само за жилище на португалеца Урдакс, на Камиса и на двамата им спътника, а всичките хранителни припаси, останалия багаж и целия товар със слонова кост, носеха на гръб 50 наети носача. Това бяха силни, здрави, едри негри, родени в Камерун. Като хвърлиха върху тревата товара си, т.е. слоновите зъби и сандъчетата с хранителни припаси, всички весело и шумно се заеха да приготвят вечерята.

Тези чернокожи бяха професионални наемници, свикнали със своята тежка работа, и никой от тях не „свиваше гнездо“, т. е, водеха чергарски живот. Още от ранно детинство започват своя тежък занаят, и го продължават, докато имат сили, докато краката им държат. От разсъмване до 11 часът преди пладне, и от следобедната почивка до късна вечер, неспирно крачат напред, наведени под своя товар — тежки слонови зъби и сандъчета с всевъзможни предмети. От пестеливост, те ходят почти голи, и затова често разраняват босите си крака, а мускулестите им тела са избраздени с белези от острите шипове на храстите, между които се принудени да се промъкват. Впрочем, за да запазят интересите си, техните наематели им плащат щедро, хранят ги добре и не ги затрудняват с непосилни товари. От друга страна, тези ловци на слонове са изложени на постоянни и твърде сериозни опасности, освен срещите с лъвове и с пантери, и в такива трудни моменти те трябва да бъдат напълно уверени в хората си, всецяло да разчитат на тях; а после, като съберат достатъчно количество скъпоценна слонова кост, за ловците е особено важно да пристигнат благополучно и по-скоро в крайбрежните фактории. Интересът на самите ловци изисква, нищо да не задържа кервана при пътуването: нито излишна преумора на носачите, нито случайни заболявания; особено трябва да се пазят от опасната шарка, която силно свирепствува из тези области. Ето защо, като знаеше всичко това от опит, португалецът Урдакс полагаше извънредни грижи за хората си; вследствие на това, всички негови експедиции из недрата на екваториална Африка, всякога завършваха успешно, благополучно и с големи печалби.

Същото би могло да се каже и за сегашното пътуване, понеже в момента носеше предостатъчно и от най-добро качество слонова кост, събрана иззад Бахр-ел-Абиад, дори до границата на Дарфур.

Нашите пътешественици разположиха лагера си под сянката на разкошните тамаринди. Докато носачите се грижеха за вечерята, Джон Корт започна разговор с португалеца Урдакс, който прекрасно владееше английски.

— Струва ми се, че избраното място е прекрасно за лагер. Съгласен ли сте с моето мнение, г. Корт? — попита Урдакс.

— Да, разбира се, и за нашите волове тук има готова трапеза, тревата е гъста, сочна, дори сам бих започнах да паса, ако имах същите храносмилателни органи, каквито имат тревопасните животни!

— Не, не съм съгласен с вас, — усмихна се Урдакс. — Аз предпочитам нашите морски сухари, парче антилопово месо, изпечено на шиш, и литър силна, капска мадейра, към която може да се прибави малко от бистрата вода на този поток, който протича през равнината! — И португалецът показа с ръка към малката река, вероятно някакъв приток на Убанги, която минаваше на запад от хълма, където бяха се спрели.

През това време, цялата слонова кост беше наредена пред фургона; наблизо пристъпваха воловете, като пощипваха сочната трева; тук-там весело пращяха няколко лагерни огньове. „Форлоперът“ обходи всички групи, за да се увери, че хората са здрави, че имат достатъчно храна и пиене, че всичко е в ред. Навсякъде лъхаше миризма на печено месо; всички с прекрасен апетит унищожаваха неотдавна убитата антилопа. Според заведения ред, оръжията бяха оставени във фургона.

Най-късно подир час, целият лагер щеше да потъне в здрав сън, след уморителното дневно пътуване. За всеки случай, Камис — водачът на кервана, се погрижи да остави на стража няколко души от носачите, които щяха да се сменят през два часа. Такава предпазливост е твърде необходима из тези диви местности, където постоянно бродят двукраки и четирикраки неприятели. В това отношение Урдакс никога не забравяше да вземе нужните предпазни мерки. Петдесетгодишен, енергичен и силен, португалецът се отличаваше с извънредна издръжливост и опитност при организирането на подобни експедиции. Впрочем, в това отношение не му отстъпваше и Камис: тридесет и пет годишен, строен, ловък, невъзмутимо спокоен и съобразителен, храбър и хладнокръвен, дори и при най-опасни моменти, и затова минаваше за най-сигурен и опитен водач на кервани през африканските дебри.

Докато вечеряха, пътешествениците поведоха оживен разговор във връзка с онова, което очаква кервана при връщането, понеже, до факторията Либревил имаше още повече от 2,000 километра, сиреч девет-десет седмици път.

До този момент, от границите на Дарфур керванът се спусна към Убанги, премина през брод Аукадебе и неговите многобройни притоци, и сега беше спрял тук, където 22-ят меридиан пресича 9-я паралел.

— Сега — каза Урдакс, — ще потеглим към югозапад.

— Това е неизбежно, понеже, ако не се лъжа, цялата южна част на хоризонта е преградена от гора, чийто край не виждам нито от източната, нито от западната й страна! — забеляза Джон Корт.

— Да, това е безкрайна гора — обясни Урдакс. — Ако пожелаем да я заобиколим откъм изток, навярно ще изминат няколко месеци, преди да можем да я оставим зад себе си.

— Нима не бихме могли да съкратим пътя, ако тръгнем направо през гората? — попита Макс Юбер.

— Сигурно, поне с две седмици! — каза Урдакс.

— Тогава, защо не минем през гората?

— Защото е непроходима!

— Непроходима? Хайде де!… Не вярвам! — възрази Макс Юбер.

— Впрочем, пешеходецът би могъл да се промъкне по някакъв начин, — продължи португалецът, — макар, че все пак не е много сигурно, тъй като никой до днес не е правил подобен опит; а колкото за преминаването на фургона — това е абсолютно немислимо!

— Значи, Урдакс, вие твърдите, че никой до днес не е правил опит да проникне в тази гора?

— Дали не е правил опит — не твърдя, но със сигурност зная, че никой не е постигнал успех. Нито в Камерун, нито в Конго ще намерите човек, който би се решил да стори това. Защото, невъзможно е да се премине там, където не съществува дори най-малка пътека всред плътната мрежа от пълзящи лиани и остри храсти, където дори с огън и с брадва не всякога е възможно да се пробие път, без да говорим за повалените от буря дървета, които са натрупани така, че образуват непреодолима преграда!

— Ами, непреодолима! — недоверчиво възкликна Юбер.

— Макс, недейте да се съблазнявате от мисълта да навлезете в тази гора! — каза Джон Корт. — Бъдете доволен, че ще можем да я заобиколим. Лично аз намирам, че е положително безумие, ако възприемем риска да навлезем в този горски лабиринт!

— Нима не ви интересува онова, което крие в себе си тази гора?

— Всъщност, какво желаете да намерите в гората, Макс?… Някакви неизвестни царства, омагьосани дворци, митологични същества, петкраки зверове или трикраки хора?

— Защо не, Джон?… Защо да не надникнем там?

Скрит зад гърбовете на своите покровители, Лланга внимателно се вслушваше в техния разговор, и погледът на големите му и умни очи като че ли искаше да каже, че е готов да тръгне с Макс Юбер, ако младежът реши да навлезе в тайнствената гора.

— Във всеки случай, Макс — продължи Джон Корт, — понеже г. Урдакс изобщо не мисли да минава през гората, тъй като едва ли някога ще може да излезе из нея, най-добре ще бъде за нас да легнем да спим. По този начин, на сън, ще можете хубавичко да поскитате из тази гора, макар че и това не е съвсем безопасно, според мен!…

— Смейте се, Джон, смейте се, колкото искате, но все пак тайнствената гора силно ме привлича…

— Макар и така да е, но най-разумното сега ще бъде, ако си легнем, Макс. Лека нощ!

Въпреки облачното небе, едва ли щеше да вали, и затова нашите пътешественици, свикнали да прекарват нощта навън, решиха да нощуват под сянката на тамариндите.

Лланга донесе възглавници и одеала, и нашите приятели побързаха да легнат между корените на дърветата, а малкият туземец се намести до краката им, както винаги, сякаш вярно куче-пазач.

Урдакс и Камис, преди да последват техния пример, решиха още веднъж да обиколят лагера, за да видят дали воловете са по местата си, дали негрите-пазачи не са заспали, дали огньовете не са загасени, тъй като последното беше много важно за избягване на пожари тук, където само една искра е достатъчна, за да пламнат тревата и пръснатите наоколо храсти, силно изсушени от жежките слънчеви лъчи. Щом намериха, че всичко е в ред, двамата се върнаха при фургона и легнаха край него.

Малко по-късно и двамата заспаха така, че дори гръм не би могъл да ги пробуди. Навярно и пазачите не бяха устояли срещу съня, понеже към десет часът вечерта никой не можа да забележи подозрителните блуждаещи огньове, внезапно появили се из грамадната гора.