Стефани Майър
Затъмнение (23)

22. ОГЪН И ЛЕД

Вятърът тресеше палатката и аз се тресях с нея. Температурата падаше. Можех да го усетя през якето си. Бях дебело облечена, нямаше никаква разлика. Как можеше да е толкова студено? Как можеше да става все по-студено? Трябваше да спре да се влошава, нали?

— К-к-колко е ч-ч-часът? — насилих думите да излязат през тракащите ми зъби.

— Два — отговори Едуард.

Едуард седеше, колкото беше възможно най-далеч в тясното пространство, изплашен дори да диша до мен, след като вече бях толкова студена. Бе твърде тъмно, за да видя лицето му, но гласът му беше пълен с притеснение, нерешителност и безсилие.

— Може би…

— Не д-д-добре съм, н-н-наистина. Не и-и-искам да и-излизам навън.

Вече бе опитал да ме накара да се откажем десетина пъти, но аз бях ужасена от идеята за напускане на палатката. Ако ми беше толкова студено тук, защитена от яростния вятър, можех да си представя колко лошо щеше да бъде ако бягахме през него. И всичките ни усилия този следобед щяха да отидат напразно. Щяхме ли да имаме достатъчно време да починем, когато бурята приключеше? Ами, ако не приключеше? Нямаше смисъл да се местим сега. Можех да изкарам една вечер, мръзнейки. Тревожех се, че следата, която бях оставила можеше да се изгуби, но той ме увери, че ще остане ясна за идващите чудовища.

— Какво мога да направя? — той почти ме умоляваше.

Аз просто поклатих глава. Навън на снега, Джейкъб виеше нещастно.

— М-м-махай се от-т-тук — наредих аз отново.

— Просто се тревожи за теб — преведе Едуард. — Той е добре. Тялото му е направено така, че да може да се справя с това.

— Т-т-то… — исках да кажа, че той все пак трябваше да тръгва, но не успях да го изкарам от устата си. Едва не си прехапах езика докато опитвах. Поне Джейкъб изглеждаше добре екипиран за снега, дори по-добре от другите от глутницата с неговата по-гъста, по-дълга, по-рунтава и червеникавокафява козина. Зачудих се защо е така.

Джейкъб скимтеше с остър, дрезгав глас, пълен с уплаха.

— Какво искаш да направя — изръмжа Едуард, прекалено разтревожен, за да се мъчи да бъде мил. — Да я пренеса през този ад? Не мисля, че си особено полезен в момента. Защо не отидеш да нагрееш времето или нещо подобно?

— Д-д-добре съм — протестирах аз. Съдейки по въздишката на Едуард и по нямото ръмжене извън палатката, не убедих никого. Виелицата люлееше палатката грубо и аз зъзнех в хармония с нея.

Внезапен вой раздра фученето на вятъра и аз си закрих ушите от звука.

Едуард се намръщи.

— Това едва ли бе необходимо — измърмори той — И това е най-лошата идея, която съм чувал някога — каза високо.

— По-добра от всичко, което ти измисли — отговори Джейкъб, неговият човешки глас ме обезпокои. — Защо не отидеш да нагрееш времето — промърмори той. — Аз да не съм Господ?

Чух звука на ципът, който беше около вратата на палатката, да се спуска бавно надолу. Джейкъб се плъзна през най-малкия отвор, който бе възможен, докато арктическия въздух се завихряше около него, няколко снежинки паднаха на пода на палатката. Разтресох се толкова силно, че беше като конвулсия.

— Това не ми харесва — изсъска Едуард, докато Джейк затваряше вратата на палатката. — Просто й дай палтото и излез.

Очите ми бяха привикнали достатъчно, за да виждам очертания. — Джейкъб носеше якето, който висеше на дървото до палатката.

Опитах се да попитам за какво говореха, но всичко което излезе от устата ми беше:

— З-з-з-з — студът ме караше да заеквам неконтролируемо.

— Якето е за утре — прекалено студена е, за да може да го затопли. Замръзнала е — той го остави до вратата. — Ти каза, че тя се нуждае от затопляне и ето ме. — Джейкъб задържа ръцете си толкова широко, колкото позволяваше палатката — Както обикновено, когато тичаше като вълк, той бе облякъл основното — само чифт дънки, без блуза, без обувки.

— Д-д-д-джейк ще з-з-з-замръз-з-знеш — опитах се да се оплача.

— Не аз — каза той бодро. — Тези дни съм около 108,9 градуса. Ще те накарам да се изпотиш за нула време.

Едуард изръмжа, но Джейкъб дори не го погледна. Вместо това, той се плъзна до мен и започна да разкопчава спалния ми чувал. Ръката на Едуард изведнъж беше на неговото рамо, задържайки го, снежнобяла срещу тъмната кожа. Челюстта на Джейкъб се стегна, ноздрите му се разшириха, тялото му настръхна от студеното докосване. Дългите мускули на ръцете му се прегънаха автоматично.

— Свали си ръката от мен — изръмжа той през зъби.

— Дръж си ръцете далеч от нея — отговори Едуард мрачно.

— Н-н-н-не се б-б-бийте — помолих аз. Друг трепет ме разтресе. Усещах как зъбите ми се разрушават, те тракаха толкова силно.

— Сигурен съм, че тя ще ти благодари за това, когато пръстите й почернеят и окапят — отсече Джейкъб.

Едуард се поколеба, после си махна ръката и се плъзна назад в предишната си позиция в ъгъла. Гласът му беше равен и плашещ.

— Внимавай.

Джейкъб се ухили.

— Дръпни се, Бела — каза той, разкопчавайки, ципа по-надолу.

Втренчих се гневно в него. Нищо чудно, че Едуард реагираше по този начин.

— Н-н-н — опитах се да протестирам.

— Не бъди глупава — каза той раздразнен. — Не ти ли харесва да имаш десет пръста?

Той пъхна тялото си в несъществуващото пространство, затваряйки със сила ципа зад себе си. И после не можех да възразя — не исках. Той беше толкова топъл. Ръце му се увиха около мен, държейки ме здраво срещу неговата брадичка. Топлината беше неустоима, като въздух след като си бил под вода. Той се сви, когато аз притиснах ледените си пръсти срещу кожата му.

— Божичко, замръзнала си, Бела — оплака се той.

— И-и-и-извинявай — прошепнах аз.

— Опитай се да се успокоиш — предложи той, когато друг трепет премина през мен много силно. — Ще се стоплиш за минута. Разбира се щеше да се стоплиш по-бързо ако беше свалила дрехите си.

Едуард изръмжа остро.

— Това е просто факт — защити се Джейкъб. — Едно към едно за оцеляващия.

— П-п-престани, Джейк — казах ядосано, макар тялото ми да отказваше дори да се отдели от него. — Н-н-никой н-н-не се нуждае н-н-наистина от десет п-п-пръста.

— Не се тревожи за кръвопиеца — кажа Джейкъб и тонът му стана самодоволен — той просто ревнува.

— Разбира се, че ревнувам. — Гласът на Едуард беше кадифен отново, под контрол, като музикален шепот в тъмнината. — Нямаш ни най-малка идея колко много бих желал да мога да правя това, което правиш ти за нея, мелез.

— Тези са възможностите — каза Джейкъб безгрижно, но след това тонът му стана кисел. — Поне ти знаеш, че тя желае да си на мое място.

— Така е — съгласи се Едуард.

Изтръпването отслабна, стана по-търпимо, докато те спореха.

— Ето така — каза Джейкъб, доволен. — По-добре ли се чувстваш?

Най-накрая бях способна да отговоря ясно.

— Да.

— Устните ти са сини — размишляваше той. — Искаш ли и тях да стопля? Само трябва да помолиш.

Едуард въздъхна тежко.

— Дръж се прилично — промърморих аз, притискайки лицето си в рамото му.

Той потрепери отново, когато студената ми кожа докосна неговата, и се усмихна с тънко отмъстително задоволство.

В спалния чувал беше вече топло и уютно. Горещината от тялото на Джейкъб сякаш се излъчваше от всякъде — може би защото беше толкова голям. Събух си ботушите и пъхнах пръстите между краката му. Той подскочи леко и после си облегна главата, така че да притисне горещата си буза до скованото ми ухо. Забелязах, че кожата на Джейкъб имаше горски, мускусен мирис — тя се сливаше с условията, тук насред гората. Беше хубаво. Чудех се дали Кълънови и Килайетите не си бяха измислили цялата тази работа с миризмата заради техните предразсъдъци. Всички ми миришеха хубаво.

Бурята виеше като животно, нападащо палатката, но това не ме тревожеше. Джейкъб не беше на студа, аз също. Плюс това просто бях толкова изтощена, за да се тревожа изобщо за нещо — бях изморена от стоенето до толкова късно и болката от мускулните спазми. Тялото ми си отпочиваше бавно, докато се разтапях, парче по парче, и после се отпуснах.

— Джейк? — промърморих заспало — Може ли да те питам нещо? Не се опитвам да бъда кретен ли нещо подобно, просто съм любопитна. — Това бяха същите думи, които той използва, когато беше в кухнята ми… преди колко време?

— Разбира се — усмихна се той, спомняйки си.

— Защо си толкова по-космат от твоите приятели? Не трябва да отговаряш, ако ставам груба.

Не знаех правилата за етикет, които се употребяват във върколашката култура.

— Защото косата ми е по-дълга — каза той, засмян. Въпросът ми не го подразни изобщо. Той поклати главата си, така че рошавата му коса — пораснала до брадичката му погъделичка бузата ми.

— Ох! — бях изненадана, но имаше смисъл. Това беше причината, поради която всички бяха отрязали косите си в началото, когато се присъединиха към глутницата. — Тогава защо не я подстрижеш? Харесва ли ти да бъдеш рошав?

Той не ми отговори веднага, този път и Едуард се засмя изпод дъха си.

— Извинявай — казах аз, прекъсвайки, за да се прозея. — Не исках да любопитствам. Няма нужда да ми отговаряш.

Джейкъб издаде дразнещ звук.

— Ох, той ще ти каже така или иначе, така че по-добре… Оставих косата ми да расте, защото… мислех, че ти харесва повече, когато е дълга.

— Оу! — почувствах се странно. — Аз, ъъъ, харесвам я и по двата начина, Джейк. Няма нужда да… се безпокоиш.

Той сви рамене.

— Оказа се много удобно тази вечер, така че не се безпокой за това.

Нямах нищо друго да кажа. След като тишината продължи, клепачите ми се спуснаха надолу и се затвориха, дишането ми ставаше по-бавно, по-равно.

— Всичко е наред, мила, заспивай — прошепна Джейкъб.

Аз въздъхнах, доволна, вече наполовина изгубила съзнание.

— Сет е тук — промърмори Едуард на Джейкъб и изведнъж разбрах целта на виенето.

— Чудесно. Сега можеш да се погрижиш за всичко останало, докато аз се грижа за приятелката ти вместо теб.

Едуард не отговори, но аз простенах, безсилно.

— Спрете — промърморих.

След това стана тихо, или поне вътре. Вън вятърът пищеше безумно през дърветата. От вибрирането на палатката беше трудно да се спи. Коловете, на които бе закрепена, изненадващо се раздрусваха и потреперваха, изваждайки ме от ръба на безсъзнание всеки път, когато бях толкова близко до заспиването.

Почувствах се толкова зле за вълка, момчето което стоеше вън на снега. Замислих се, докато чаках сънят да ме намери. Това малко топло местенце ми напомни за преди, за дните с Джейкъб и си спомних как той беше заместник на моето слънце, топлината която правеше моя празен свят поносим. Беше минало известно време, откакто мислех за Джейкъб по този начин, но ето го — беше тук отново и не топлеше, както преди.

— Моля те! — изсъска Едуард — Ако обичаш!

— Какво? — отвърна Джейкъб изненадано.

— Мислиш ли да се опиташ да контролираш мислите си? — тихият шепот на Едуард беше разярен.

— Никой не е казал, че трябва да слушаш — промърмори Джейкъб, дързък, но все още объркан. — Излез ми от главата.

— Иска ми се да можех. Нямаш идея колко са силни малките ти фантазии. Сякаш ми ги крещиш.

— Ще се опитам да ги задържа — прошепна саркастично Джейкъб.

Имаше кратък момент на мълчание.

— Да — отвърна Едуард на неизказана мисъл, мърморейки толкова тихо, че едва долових какво казваше. — Ревнувам и за това също.

— Представих си го точно така — прошепна, самодоволно, Джейкъб. — Сякаш резултатът от играта леко се изравнява, нали?

Едуард се ухили.

— В мечтите ти.

— Знаеш, че тя все още може да промени мнението си — подразни го Джейкъб. — Имайки предвид всички неща, които можех да направя с нея, а ти не можеш. Или поне не и без да я убиеш.

— Заспивай, Джейкъб — промърмори Едуард — Започваш да ми лазиш по нервите.

— Мисля, че ще го направя. Чувствам се много удобно.

Едуард не отговори.

Аз бях се отнесла прекалено далеч, за да мога да им кажа да спрат да говорят за мен сякаш не съм там. Разговорът беше като сън за мен и аз не бях сигурна дали наистина съм будна.

— Може би щях — каза Едуард след момент, отговаряйки на въпрос, който не бях чула.

— Но щеше ли да бъдеш честен?

— Можеш винаги да питаш и ще видиш — тонът на Едуард ме накара да се зачудя дали не бях пропуснала някаква шега.

— Добре ти виждаш отговорите в главата ми — позволи ми и аз да видя отговорите на моите въпроси.

— Главата ти е пълна с въпроси. На кой от всички искаш да отговоря?

— Ревността… тя би трябвало да те изяжда отвътре. Не може да си толкова сигурен в себе си, колкото изглежда. Освен ако нямаш съвсем никакви емоции.

— Разбира се. — Едуард се съгласи без много да мисли. — Точно сега е толкова лошо, че едва контролирам гласа си. Разбира се, по-лошо е, когато тя е далеч от мен, с теб, и не мога да я видя.

— Мислиш ли за това през цялото време? — прошепна Джейкъб. — Трудно ли ти е да се концентрираш, когато тя не е с теб?

— И да и не — каза Едуард; той, изглежда, беше решен да отговори честно — Моят ум не работи точно като твоя. Мога да мисля за много повече неща наведнъж. Разбира се, това означава, че винаги мога да мисля за теб, дали тя мисли за теб, когато е тиха и замислена.

Те мълчаха за минута.

— Да, бих предположил, че мисли за теб често — прошепна Едуард в отговор на мислите на Джейкъб. — По-често, отколкото бих желал. Тя се притеснява, че си нещастен. Не, че не го знаеш. Не че не го използваш.

— Трябва да използвам всичко, което мога — промърмори Джейкъб. — Аз не мога да използвам твоите преимущества — преимущества като това, че тя е влюбена в теб.

— Това помага — съгласи се Едуард с мек глас.

Джейкъб беше упорит.

— Тя е влюбена и в мен, нали знаеш.

Едуард не отговори.

Джейкъб въздъхна.

— Но не го знае.

— Не мога да ти кажа дали си прав.

— Това безпокои ли те? Искаш ли да видиш и нейните мисли?

— И да, и не, отново. Така повече й харесва и, макар че понякога това ме изкарва извън кожата ми, предполагам че така е щастлива.

Вятърът препускаше около палатката и я тресеше като земетресение. Ръцете на Джейкъб се стегнаха покровителствено около мен.

— Благодаря ти — прошепна Едуард. — Вероятно ще прозвучи странно, но се радвам, че си тук, Джейкъб.

— Имаш предвид „колкото и да искам да те убия, се радвам, че тя е топла“, нали?

— Това е неудобно примирие, нали?

Шепотът на Джейкъб изведнъж стана самодоволен.

— Знаех си, че си толкова безумно ревнив, колкото съм и аз.

— Не съм такъв глупак, че да го нося на ръкава си като теб. Това не ти помага особено.

— Ти си по-търпелив от мен.

— Трябва. Трябваха ми сто години да го постигна. Сто години, чакайки нея.

— Е… кога реши да играеш доброто търпеливо момче?

— Когато видях колко много я наранява това да избира. Обикновено не е толкова трудно да се контролирам. Мога да сдържам… по-малко цивилизованите чувства, които изпитвам към теб през повечето време. Понякога си мисля, че тя вижда през мен, но не мога да съм сигурен.

— Мисля, че ти просто се тревожиш, че ако я притиснеш, може да не избере теб.

Едуард не отговори веднага.

— Това е една част — призна той накрая. — Но само малка част. Всички имаме моменти на съмнение. В повечето случаи се притеснявах, че ще се нарани, когато се опитва да се измъкне, за да те види. След като се съгласих, че тя е повече или по-малко защитена заедно с теб — до колкото изобщо може да е защитена — изглеждаше най-добре да спра да я притискам към крайности.

Джейкъб въздъхна.

— Казах й всичко това, но тя не ми повярва.

— Знам — звучеше сякаш Едуард се усмихваше.

— Мислиш си, че знаеш всичко — промърмори Джейкъб.

— Не знам какво е бъдещето — каза Едуард, неговият глас внезапно стана несигурен.

Имаше дълга пауза.

— Какво ще да направиш, ако промени мнението си? — попита Джейкъб.

— И аз не знам.

Джейкъб се изкикоти тихичко.

— Ще опиташ да ме убиеш? — саркастичен отново, сякаш се съмняваше във способността на Едуард да го направи.

— Не.

— Защо не? — тонът на Джейкъб продължаваше да бъде подигравателен.

— Наистина ли мислиш, че щях да я нараня по този начин.

Джейкъб се поколеба за секунда и после въздъхна.

— Да, прав си. Знам, че това е правилно. Но понякога…

— Понякога е любопитна идея.

Джейкъб притисна лицето си в спалния чувал, за да потисне смеха си.

— Точно така — съгласи се накрая.

Какъв странен сън беше това. Чудех се дали безмилостния вятър ме караше да си въобразявам всичкото това шептене. Само вятърът пищеше повече от шептенето…

— Какво е? Усещането да я загубиш? — попита Джейкъб след момент на мълчание, и внезапно нямаше никакво загатване за хумор в неговия дрезгав глас. — Когато си помисли, че си я загубил завинаги. Как се… справи?

— Трудно ми е да говоря за това.

Джейкъб чакаше.

— Имаше два различни момента, в които си го помислих. — Едуард изричаше всяка дума по-бавно от нормалното. — Първият път, в който помислих, че мога да я оставя… беше… почти поносимо. Защото си мислех, че ще може да ме забрави и да бъде сякаш никога не бях докосвал живота й. Повече от 6 месеца бях способен да стоя настрани, да удържа обещанието си, да не се намесвам отново. Ставаше все по-трудно — борех се, но знаех, че няма да победя. Трябваше да се върна… просто да я видя. Това си бях казал все пак. И ако бях я открил прилично щастлива… харесваше ми да мисля, че ще мога да си тръгна отново.

Но тя не беше щастлива. И трябваше да остана. Ето как ме накара да остана с нея и утре, разбира се. Ти се чудеше за това преди, какво беше възможно да ме мотивира… защо тя се чувстваше толкова непоносимо виновна. Тя ми напомни какво й стори вината, когато аз я оставих — какво продължава да й причинява, когато си тръгвам. Тя се чувства ужасно, когато говори за това, но е права. Никога няма да съм способен да го компенсирам, но ще продължавам да опитвам, въпреки това.

Джейкъб не отговори за момент, слушайки бурята или осмисляйки какво беше чул, не знам кое точно.

— А другия път — когато помисли, че тя е мъртва? — прошепна Джейкъб, грубо.

— Да. — Едуард отговори на друг въпрос. — Ще изглежда точно като за теб, нали? Начинът, по който ни възприемаш, можеше да нямаш възможността да я видиш като Бела повече. Но това ще бъде тя.

— Не попитах това.

Гласът на Едуард стана отново бърз и твърд.

— Не мога да ти кажа как се почувствах. Няма думи, с които може да се опише.

Ръцете на Джейкъб се огънаха около мен.

— Но ти си тръгна, защото не искаше да я правиш кръвопийца. Ти искаше тя да е човек.

Едуард заговори бавно.

— Джейкъб, в секундата, в която осъзнах, че я обичам, знаех че има само четири възможности. Първата възможност, най-добрата за Бела, щеше да бъде ако тя не ме търсеше толкова силно — ако беше ме преодоляла и продължила. Щях да приема това, макар че това никога нямаше да промени начина, по който се чувствах. Ти ме мислиш за жив камък — твърд и студен. Когато това се случи, откакто Бела навлезе в живота ми, това е доживотна промяна. Няма връщане назад…

Втората възможност, единствената, която първоначално бях избрал, беше да остана с нея, с нея до края на човешкия й живот. За нея това не беше добър избор, да си губи живота с някого, който нямаше да бъде човек с нея, но това беше възможността, която можех най-лесно да приема. Знаейки, че след като тя умре, щях да намеря начин и аз да умра. 60 години, 70 години — за мен щяха да изглеждат като много, много кратко време… Но след това се оказа, че за нея тази близост с моя свят е твърде опасна. Изглеждаше, че всичко лошо, което можеше да се случи, се беше случило. Или висеше над нас… чакайки да падне. Бях ужасен, че нямаше да има тези 60 години, ако бях близо до нея докато тя е човек.

Така че, избрах възможност три. Която се оказа най-лошата грешка в моя много дълъг живот, както знаеш. Избрах да се махна от нейния свят, надявайки се да я задържа в първата възможност. Не проработи и това почти уби и двама ни.

Какво ми бе останало освен четвъртата възможност? Тя е това, което Бела иска, или поне така си мисли. Опитвах се да я забавя, да й дам време да намери причина, за да промени решението си, но тя е толкова… упорита. Ти знаеш това. Ще се радвам да удължа това с няколко месеца. Тя изпитва ужас, че става по голяма, а и рождения й ден е през септември…

— Харесва ми възможност едно — промърмори Джейкъб.

Едуард не отговори.

— Знаеш точно колко много мразя да се примирявам с това — прошепна Джейкъб бавно — но мога да видя, че и ти я обичаш… по твой начин. Не мога да споря за това повече. Плюс това, не мисля, че трябваше да се отказваш толкова рано от първата възможност. Мисля, че имаше много добър шанс тя да бъде добре. След време. Знаеш ли, ако не беше скочила скалата през март… и ако беше изчакал още шест месеца, преди да я видиш… Добре, може би щеше да я видиш прилично щастлива. Имах план.

Едуард се усмихна.

— Може би щеше да проработи. Беше добре измислен план.

— Да — въздъхна Джейкъб. — Но… — изведнъж той шепнеше толкова бързо думите, че се обърках — дай ми година, Едуард. Мисля, че наистина бих могъл да я направя щастлива. Тя е упорита, никой не знае това по-добре от мен, но е способна да се излекува. Тя можеше да се излекува преди. И щеше да бъде човек, с Чарли и Рене и щеше да порасне, и да има деца и… да бъде Бела. Обичаш я достатъчно за да видиш предимствата на този план. Тя мисли, че ти си много щедър… наистина ли е така? Можеш ли да обмислиш идеята, че е възможно аз да съм по-подходящ за нея от теб?

— Трябва да го обмисля — отговори Едуард тихо — в някои неща, ти би бил по-подходящ за нея от всеки друг човек. Бела има нужда от грижи, и ти си достатъчно силен, за да я защитиш от самата нея, и от всичко друго, което заговорничи срещу нея. Веднъж вече си го правил, за което ще съм ти признателен докато съм жив или до вечността, което дойде първо… Дори попитах Алис дали може да види — да види дали Бела би била по-добре с теб. Тя не може, естествено. Тя не може да те види и Бела ще е сигурна в своите действия, за сега. Но не съм достатъчно глупав, за да направя същата грешка, която направих преди, Джейкъб. Няма да опитвам да я принуждавам към тази първа възможност отново. Докато тя ме иска, аз съм тук.

— И ако беше решила, че иска мен? — предизвика Джейкъб — Добре, това е нереално, но все пак?

— Щях да я пусна.

— Просто така?

— При условие никога да не й покажа колко трудно ще бъде за мен, да. Но щях да продължавам да я наблюдавам. Виж, Джейкъб, може да я оставиш някога. Като Сам и Емили, няма да имаш избор. Винаги ще чакам, надявайки се това да се случи.

Джейкъб изсумтя тихо.

— Добре, беше по-честен, отколкото имах право да очаквам… Едуард. Благодаря ти, че ме допусна в главата си.

— Както казах, чувствам се странно благодарен за твоето присъствие в нейния живот тази вечер. Беше най-малкото, което можех да направя… Знаеш ли, Джейкъб, ако изключим факта, че сме естествени врагове и това, че се опитваш да откраднеш причината за моето съществуване, можеше всъщност да те харесам.

— Може би… ако не беше противен вампир, който се опитва да опропасти живота на момичето, което обичам… добре, не, и тогава не.

Едуард се изкикоти.

— Може ли да те попитам нещо Джейкъб? — каза Едуард след момент.

— Защо трябва да питаш?

— Мога да чуя само ако си го мислиш. Това е просто история, която Бела изглежда неохотно ми разказа онзи ден. Нещо за трета съпруга…

— Какво за нея?

Едуард не отговори, слушайки историята в главата на Джейкъб. Чух тихото му съскане в тишината.

— Какво? — изсъска Джейкъб отново.

— Разбира се — изръмжа Едуард. — Разбира се! Бих желал вашите по-възрастни да бяха държали тази история за себе си, Джейкъб.

— Не обичаш пиявиците да бъдат рисувани като лошите момчета? — подигра се Джейкъб — Знаеш, че те са. Тогава и сега.

— Наистина не бих могъл да се интересувам по-малко за тази част. Не можеш ли да познаеш с кой герой би се определила Бела?

Това отне минута на Джейкъб.

— Оу. Ъх. Третата съпруга. Добре, виждам смисъла.

— Тя иска да бъде там в яснотата. Да направи малкото, което може, като го призовава — той въздъхна. — Това беше втората причина да стоя с нея утре. Тя е доста изобретателна, когато иска нещо.

— Знаеш, че твоят военен брат й даде идеята толкова, колкото и историята.

— Никоя страна нямаше да навреди — пошепна Едуард, примирен сега.

— И кога това малко примирие ще приключи? — попита Джейкъб. — На зазоряване? — Или да изчакаме след битката?

Имаше пауза докато двамата решиха.

— На зазоряване — прошепнаха заедно, и се засмяха тихо.

— Спи добре, Джейкъб — промърмори Едуард. — Наслади се на момента.

Беше тихо за момент, и палатката стоеше мирно за няколко минути. Вятърът изглежда беше решил, че въпреки всичко няма да ни повали и се беше отказал от битката.

Едуард простена тихо.

— Нямах предвид тихо толкова буквално.

— Съжалявам — прошепна Джейкъб. — Можеш да си отидеш и да ни дадеш ни малко уединение.

— Искаш ли да ти помогна да заспиш Джейкъб? — предложи Едуард.

— Можеш да опиташ — каза Джейкъб, незасегнат — Щеше да бъде интересно да се види кой си отива, нали?

— Не ме изкушавай толкова много, вълк. Търпението ми не е чак толкова съвършено.

Джейкъб прошепна през смях.

— Честно казано не бих мърдал точно сега, ако нямаш нищо против.

Едуард започна да си тананика, по-високо от обикновено — опитвайки се да удави мислите на Джейкъб, предполагам. Но това беше моята песен, която той тананикаше, и, въпреки нарастващите ми тревоги от този странен сън, потънах в по-дълбоко безсъзнание… в други сънища, които имаха по-голям смисъл.