Стефани Майър
Затъмнение (13)

12. ВРЕМЕ

— Имах видение… — започна Алис със зловещ тон.

Едуард се опита да я сръга в ребрата с лакът, но тя спокойно го избегна.

— Хубаво — измърмори тя недоволно. — Едуард ме кара да го направя. Но наистина имах видение, че ще бъдеш много по-трудна, ако те изненадам.

Вървяхме към колата след училище и изобщо си нямах представа за какво говори тя.

— Превод? — попитах аз.

— Не се прави на бебе за това. Без внезапни избухвания.

— Сега вече съм уплашена.

— Значи ти, исках да кажа ние, ще правим парти за завършването. Не е нещо особено. Нищо, заради което да откачиш. Но видях, че щеше да откачиш, ако те бях изненадала — тя се отклони танцувално от пътя, след като Едуард се протегна да й разроши косата — и Едуард каза, че трябва да ти кажа. Но няма да е нищо особено. Обещавам.

Въздъхнах тежко.

— Има ли някакъв смисъл изобщо да споря?

— Никакъв.

— Добре, Алис. Ще бъда там. И ще мразя всяка минута от това парти. Обещавам.

— Това е смисълът! Между другото, подаръкът много ми харесва. Наистина не трябваше.

— Алис, не съм го купила!

— О, знам. Но ще го купиш.

Напрегнах панически мозъка си, опитвайки се да си спомня какво изобщо бях решила да й взема за завършването, че тя да го е видяла.

— Невероятно — промърмори Едуард. — Как може някой толкова дребен да бъде толкова досаден?

Алис се засмя.

— Талант!

— Не можа ли да изчакаш няколко седмици, за да ми кажеш? — попитах кисело. — Сега само ще се притеснявам по-дълго.

Алис ми се намръщи.

— Бела — каза бавно тя. — Знаеш ли кой ден е днес?

— Понеделник?

Тя извъртя очи.

— Да. Понеделник е… четвърти. — Тя ме хвана за лакътя, завъртя ме наполовина обратно по пътя и посочи към голям жълт плакат, залепен на вратата на салона. Там, с ясни черни букви, беше датата на завършването. Точно една седмица от днес.

— Четвърти? Четвърти юни? Сигурни ли сте?

Нито един от двамата не отговори. Алис само поклати тъжно глава, правейки се на разочарована, а веждите на Едуард се повдигнаха.

— Не може да бъде! Как е станало това? — опитах се да преброя обратно в главата си, но не можех да разбера къде бяха изчезнали тези дни.

Почувствах се сякаш някой ми беше огънал краката. Седмиците на напрежение, тревоги… някак по средата между всичките ми обсебености за времето, самото то беше изчезнало. Времето ми за разясняване, за планове, просто се изпари. Нямах време. А не бях готова.

Не знаех как да го направя. Как да се сбогувам с Чарли и Рене… с Джейкъб… с човешкия живот.

Знаех точно какво искам, но внезапно бях ужасена да си го получа.

На теория, бях неспокойна, дори нетърпелива, да заменя смъртността с безсмъртност. Все пак, това беше ключът към вечния живот с Едуард. Но от друга страна беше фактът, че бях преследвана от знайни и незнайни личности. Предпочитах да не стоя така безпомощна и вкусна, чакайки някой от тях да ме хване.

На теория, всичко това имаше смисъл.

Но на практика… да бъда човек беше всичко, което познавах. Бъдещето зад това беше голяма тъмна бездна, която нямаше да познавам докато не се хвърлех в нея.

Това обикновено знание, днешната дата — която беше толкова очевидна, че би трябвало да съм я потискала подсъзнателно — направи крайния срок, от който нетърпеливо отброявах оставащите дни, да изглежда като дата за стрелба на открит огън.

По неясен начин, усещах само как Едуард ми отваря вратата на колата, как Алис говори от задната седалка, как дъждът барабани по предното стъкло. Едуард изглежда осъзна, че съм там само телом, но не опита да ме извади от разсеяния ми унес. Или може би опита, но аз просто пропуснах да забележа.

Пристигнахме пред къщата ми, където Едуард се излегна на дивана и ме придърпа до себе си. Гледах през прозореца, през светлата сива мъгла и се опитвах да открия къде беше избягала решителността ми. Защо се паникьосвах сега? Знаех, че наближава. Защо трябваше да ме плаши, когато почти беше дошло?

Не знам колко дълго ме остави Едуард да гледам мълчаливо през прозореца. Но дъждът изчезваше в тъмнина, когато той вече не издържа.

Постави студените си ръце върху двете страни на лицето ми и фиксира златните си очи върху моите.

— Би ли ми казала, моля те, какво си мислиш? Преди да полудея?

Какво можех да му кажа? Че съм страхливка? Затърсих се за думите.

— Устните ти са бели. Говори ми, Бела.

Издишах тежко. Колко ли дълго си задържах дъха?

— Датата ме свари неподготвена — прошепнах. — Това е всичко.

Той изчака, лицето му изразяваше тревога и скептицизъм.

Опитах се да обясня.

— Не съм сигурна какво да правя… какво да кажа на Чарли… какво да кажа… как да… — гласът ми се изгуби.

— Не е заради партито?

Смръщих се.

— Не. Но благодаря, че ми напомни.

Дъждът се усилваше, докато той разгадаваше лицето ми.

— Не си готова — прошепна той.

— Готова съм — излъгах незабавно, рефлексна реакция. Знаех, че той не ми е повярвал, затова поех дълбоко въздух и казах истината. — Трябва да съм.

— Не трябва да си нищо.

Можех да усетя паниката, изплуваща в очите ми, когато назовах причините.

— Виктория, Джейн, Кай, който и да е бил в стаята ми…!

— И всички са причини да почакаш.

— Но в това няма смисъл, Едуард!

Той притисна ръцете си по-силно в лицето ми и заговори бавно и предпазливо.

— Бела. Не всеки от нас е имал избор. Видяла си какво е причинило това… особено на Розали. Всички сме се борили, опитвайки да се помирим със себе си, с нещо, над което вече нямахме контрол. Няма да допусна това да се случи и с теб. Ти ще имаш избор.

— Вече съм направила избора си.

— Няма да преминеш през това само защото над главата ти тегне опасност. Ние ще се погрижим за проблемите и ще се погрижим за теб — обеща той. — Когато преминем през това, когато нищо не те насилва, тогава можеш да решиш да се присъединиш към мен, ако все още искаш. Но не и защото си уплашена. Няма да направиш това насила.

— Карлайл обеща — промърморих, противно на навиците си. — След завършването.

— Не и докато не си готова — каза той със сигурен глас. — Определено не и докато се чувстваш застрашена.

Не отговорих. Нямах сили да споря, изглежда не можех да намеря задължението си в този момент.

— Ето — той ме целуна по челото. — Няма за какво да се тревожиш.

Засмях се с треперещ смях.

— Нищо, освен неизбежна гибел.

— Довери ми се.

— Вярвам ти.

Все още гледаше лицето ми и чакаше да се успокоя.

— Може ли да те питам нещо? — попитах.

— Каквото и да е.

Поколебах се, хапейки устна и после зададох различен въпрос от този, който ме тревожеше.

— Какво ще купя на Алис за завършването?

Той се подсмихна.

— Изглежда щеше да ни вземеш и на двамата концертни билети…

— Вярно! — бях толкова облекчена, че почти се усмихнах. — Концертът в Такома. Видях обява във вестника миналата седмица и си помислих, че ще би ви харесало, понеже казахте, че дискът е бил добър.

— Чудесна идея. Благодаря.

— Надявам се, че билетите не са продадени.

— Важно е, че си помислила. Би трябвало да знам.

Въздъхнах.

— Нещо друго искаше да ме питаш — рече той.

Намръщих се.

— Добър си.

— Упражнявах се да разчитам по лицето ти. Питай ме.

Затворих очи и се облегнах на него, скривайки лицето си в гърдите му.

— Ти не искаш да бъда вампир.

— Не, не искам — каза меко той и почака за още. — Това не е въпрос — напомни той след миг.

— Ами… безпокоях се за… защо мислиш така.

— Безпокояла си се? — каза той с изненада.

— Би ли ми казал защо? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми?

Той се поколеба за минута.

— Ако отговоря, ще ми обясниш ли после въпроса си?

Кимнах, лицето ми все още скрито.

Той си пое дълбоко въздух преди да отговори.

— Можеше да живееш много по-добре, Бела. Знам, че вярваш, че имам душа, но аз не съм изцяло убеден в това и да рискувам твоята… — той поклати бавно глава. — За мен да позволя това — да те оставя да станеш такава, какъвто съм аз, за да не те загубя никога — е най-егоистичното нещо, което мога да си представя. Искам го повече от всичко, но за себе си. За теб, искам много повече. Да те оставя да го направиш, това си е чисто престъпление. Това би било най-егоистичното нещо, което ще направя, дори да живея вечно. Ако имаше някакъв начин да стана човек заради теб, на каквато и да е цена, бих го направил.

Стоях неподвижна, асимилирайки това.

Едуард смяташе, че е егоист.

Усетих как усмивката бавно се разтяга по лицето ми.

— Значи… не е защото се страхуваш, че няма… да ме харесваш толкова, когато се променя — когато не съм мека и топла и не мириша така? Наистина ли искаш да останеш с мен, независимо в какво се превърна?

Той издиша остро.

— Тревожеше се, че нямаше да те харесвам? — попита той. И още преди да отговоря, той се смееше. — Бела, за сравнително интуитивен човек можеш да си толкова глупава!

Знаех, че той ще го помисли за глупаво, но все пак бях облекчена. Ако той наистина ме искаше, щях да мина през всичко… някак. Егоист изведнъж ми започна да ми звучи като много красива дума.

— Не мисля, че осъзнаваш колко по-лесно би било за мен, Бела — каза той, хумористичната нотка все още звучеше в гласа му — когато не трябва да се концентрирам непрекъснато над това да не те убия. Разбира се, ще има неща, които ще ми липсват. Това например…

Той ме погледна в очите като помилва бузата ми и почувствах как кръвта ми внезапно оцвети кожата ми.

Той се засмя нежно.

— И звукът на сърцето ти — продължи той, по-сериозен, но още леко усмихнат. — Това е най-важният звук в живота ми. Толкова съм свикнал с него сега, че кълна се, бих го разпознал от километри. Но нито едно от тези неща няма значение. Това — каза той, вземайки лицето ми в ръце. — Ти. Това искам да запазя. Винаги ще бъдеш моята Бела, просто ще бъдеш малко по-здрава.

Въздъхнах и затворих очи от задоволство, подпряна на ръцете му.

— Сега ще ми отговориш ли ти на един въпрос? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми? — попита той.

— Разбира се — отговорих веднага, очите ми се отвориха в изненада. Какво ли би искал да знае?

Той каза бавно думите.

— Не искаш да ми бъдеш съпруга.

Сърцето ми спря и после задумка като след спринт. Студена пот изби на врата ми и ръцете ми се вледениха.

Той чакаше, гледайки и слушайки реакцията ми.

— Това не е въпрос — прошепнах най-накрая.

Той погледна надолу, миглите му оставяха дълги сенки по скулите му и пусна лицето ми, за да вдигне ледената ми лява ръка. Игра си с пръстите ми докато заговори.

— Безпокоях се защо се чувстваш така относно това.

Опитах се да преглътна.

— И това не е въпрос — прошепнах.

— Моля те, Бела?

— Истината? — попитах, изговаряйки беззвучно думите.

— Разбира се. Мога да я понеса, каквато и да е.

Поех си дълбоко дъх.

— Ще ми се смееш.

Очите му светнаха срещу моите учудено.

— Ще се смея? Това не мога да си го представя.

— Ще видиш — промърморих аз и въздъхнах. Лицето ми премина от бяло в алено при внезапния пламък на огорчение. — Добре, хубаво! Сигурна съм, че това ще ти прозвучи като някаква голяма шега, но наистина! Просто е толкова… толкова… толкова неудобно! — признах аз и отново скрих лице в гърдите му.

Настъпи кратка пауза.

— Не те разбирам.

Вдигнах глава и го погледнах, смущението ме караше да се бунтувам.

— Не съм такова момиче, Едуард! Такова, което се жени веднага след като завърши гимназия като някоя малка провинциалистка, която е забременяла от приятеля си! Знаеш ли какво биха си помислили хората? Осъзнаваш ли кой век е? Хората не се женят просто на 18! Не и умните хора, отговорните и зрелите! Няма да съм това момиче! Просто това не съм аз… — изгубих си мисълта, губейки енергия.

Лицето на Едуард беше невъзможно за разгадаване, докато той мислеше над отговора ми.

— Това ли е всичко? — попита той накрая.

Премигах.

— Не е ли достатъчно?

— Значи не си… изгаряла от желание толкова за самото безсмъртие, колкото за мен?

И тогава, въпреки че предполагах, че той ще се засмее, изведнъж аз бях тази, която изпадаше в истерия.

— Едуард! — казах със задъхване между пристъпите на истеричния смях. — Боже… винаги… съм си мислела… че си… толкова много… по-умен от мен!

Той ме взе в ръцете си и усещах, че и той се смее с мен.

— Едуард — казах, напрягайки се да говоря по-ясно с малко усилие — няма смисъл да живея вечно без теб. Не бих искала и един ден без теб.

— Е, това е облекчение — каза той.

— Все пак… не променя нищо.

— Макар че е хубаво да разбера. И разбирам целите ти, Бела, наистина. Но бих ги харесал много повече, ако опиташ да премислиш и моите.

Бях се успокоила дотогава, затова кимнах и се опитах да запазя несмръщеното си лице.

Течно-златните му очи станаха хипнотизиращи докато ми задържаха погледа.

— Виждаш ли, Бела, аз винаги съм бил такова момче. В моя свят бях вече мъж. Не търсех любов — не, прекалено много исках да съм войник; не мислех за нищо друго, освен за славата от войната, за която набираха бъдещи войници — но ако бях намерил… — той направи пауза, изкривявайки глава настрани. — Щях да кажа, ако бях намерил някого, но не. Ако бях намерил теб, нямам съмнения как бих продължил живота си. Бях това момче, което би — веднага след като откриех, че ти си това, което търся — паднало на колене и би ти поискало ръката. Щях да те искам за цяла вечност, макар че тогава думите нямаше да имат точно същото значение.

Той ми се усмихна с кривата си усмивка.

Гледах го със замръзнали и широко отворени очи.

— Дишай, Бела — напомни ми той усмихнат.

Издишах.

— Можеш ли да видиш през моите очи, Бела, поне малко?

И за една секунда, наистина можех. Видях се в дълга пола и дантелена блуза с висока яка, косата ми стегната на тила ми. Видях Едуард, изглеждащ елегантно в светъл костюм и с букет диви цветя в ръка, седящ до мен на люлка на веранда.

Разклатих глава и преглътнах. Току-що получих ретроспективно видение стил Ан от Грийн Гейбълс.

— Работата е там, Едуард — казах с разтреперан глас, отбягвайки въпроса — че за мен бракът и вечността не са взаимно свързани или взаимно обхващащи се понятия. И тъй като живеем в моя свят за момента, може би трябва да живеем според времето, ако разбираш какво имам предвид.

— Но от друга страна — възрази той — скоро ще оставиш времето зад себе си напълно. Защо трябва моментните обичаи на една местна култура да влияят на решението ти толкова много?

Свих устни.

— Кога в Рим?

Той ми се засмя.

— Не трябва да казваш да или не днес, Бела. Макар че е добре да разбереш и двете страна, не мислиш ли?

— Значи условието ти…?

— Все още е в сила. Разбирам гледната ти точка, Бела, но ако искаш аз да те променя…

— Та-да-тада… — изтананиках изпод дъха си. Започнах сватбения марш, но прозвуча малко като погребална песен.

 

Времето продължаваше да лети.

Тази нощ отлетя без сънища и после дойде сутринта и завършването ме зяпаше право в лицето. Имах да уча купчини за изпитите, от които знаех, че няма да взема и половината през няколкото дни, които ми оставаха.

Когато слязох долу за закуска, Чарли вече беше излязъл. Беше оставил вестника на масата, което ми напомни, че имам да пазарувам. Надявах се, че обявата за концерта все още беше в сила. Трябваше ми телефонният номер, за да взема глупавите билети. Не изглеждаше много като подарък сега, когато нямаше да е изненада. Разбира се, да се опитам да изненадам Алис не беше най-добрият план, с който да започна.

Щях да отгърна направо на страницата за забавление, но удебеленото черно заглавие грабна вниманието ми. Усетих нотка на страх като се наведох по-близо, за да прочета историята на първата страница.

СИАТЪЛ ТЕРОРИЗИРАН ОТ УБИЙЦИ

Изминало е повече от десетилетие, откакто Сиатъл бе място за подвизаване на най-опасните серийни убийци в историята на САЩ. Гари Риджуей, убиецът от Грийн Ривър, беше заловен за убийствата на 48 жени.

И сега обкръженият Сиатъл трябва да се изправи пред възможността да подслонява дори по-ужасяващо чудовище в този момент.

Полицията не отговаря за скорошните масови убийства и изчезвания, работа на сериен убиец. Поне не още. Те не са склонни да повярват, че такова клане би могло да е работа на един. Този убиец — всъщност ако е един — тогава щеше да е отговорен за 39 свързани убийства и изчезвания през последните три месеца. За сравнение, 48-те убийства на Риджуей са били извършени в период от над 21 години. Ако тези смъртни случаи можеха да се свържат с един човек, то тогава това е най-бруталното буйстване на серийни убийства в американската история. Полицията не вярва на теорията, че в това е замесена цяла група. Тази теория се подкрепя от очевидния брой жертви и от факта, че изглежда няма никаква връзка в избора на жертвите.

От Джак Изкормвача до Тед Бънди, мишените на серийни убийства са свързани по прилики във възрастта, пола, расата или комбинация и от трите. Жертвите на това престъпление влизат в диапазон от 15-годишната студентка Аманда Рийд до 67-годишния пенсиониран пощальон Омар Дженкс. Свързаните убийства включват приблизително 18 жени и 21 мъже. Жертвите са от различна раса: бели, афроамериканци, евреи и азиатци.

Изглежда изборът е случаен. Мотивът изглежда не е никакъв друг, освен просто за убийство.

Затова защо изобщо се обмисля варианта за сериен убиец?

Има достатъчно прилики в начина на извършване на престъплението, които би трябвало да изключат несвързаните убийства. Всяка открита жертва е била изгорена, за което са били нужни дентални сведения за идентификация. Употребата на нещо като катализатор, като бензин или алкохол, изглежда предизвиква мощното изгаряне. Както и да е, не са били открити следи от такава употреба. Всичките тела са били просто зарязани, без никакви старания да бъдат скрити.

Сега още по-ужасно, повечето от останките показват, че е извършено брутално насилие — потрошаване на кости, причинено от някакъв огромен натиск, който съдебните лекари смятат, че е бил извършен преди времето на смъртта, макар че е трудно да бъдат сигурни за това, вземайки под внимание състоянието на уликите.

Друга прилика, поради която се спират на сериен убиец е, че всяко убийство е перфектно почистено от останали доказателства, освен от останките на жертвите. Нито един отпечатък, нито следи от гуми или чужд косъм е бил оставен. Няма видени заподозрени при отвличанията.

И ето че се стига и до самите изчезвания — наистина много добре прикрити от извършителите. Нито една от жертвите не е изглеждала като лесни мишени. Нито един не е беглец или бездомен, които биха могли да изчезнат незабелязано и рядко да бъдат обявени за изчезнали. Жертвите са изчезнали от домовете си, от апартамент на четвърти етаж, от болница, от рецепцията в сватбена агенция. Може би най-поразителното: 30-годишния боксьор-любител Робърт Уолш влязъл в кино за среща; след няколко минути от филма, жената разбрала, че той не е на мястото си. Тялото му било открито три часа по-късно, когато пожарникарите били повикани на горящото място, в Дъмпстър Траш, на около 20 километра.

Друга прилика, която е присъща за убийствата е, че всички жертви са изчезнали през нощта. А най-обезпокоителната прилика? Скорост. Шест от убийствата са били извършени през първия месец, единадесет — през втория. Двадесет и две са се появили в последните десет дни. А полицията все още не е напреднала в намирането на отговорниците за това.

Доказателствата са противоречиви, а парчетата от пъзела — ужасяващи. Ужасна нова банда или подивял неспирен сериен убиец? Или нещо друго, до което полицията още не беше стигнала?

Едно нещо беше неоспоримо: нещо отвратително дебне в Сиатъл.

Отне ми три опита да прочета последното изречение и осъзнах, че проблемът беше в треперенето на ръцете ми.

— Бела?

Така както се бях съсредоточила, гласът на Едуард, макар че беше тих и не съвсем неочакван, ме накара да се задъхам и да се завъртя бързо.

Той се беше подпрял на вратата, веждите му сключени в една. И тогава изведнъж той вече беше до мен, хванал ръката ми.

— Стреснах ли те? Извинявай. Почуках, но…

— Не, не — казах бързо аз. — Видял ли си това? — посочих вестника.

На челото му се намести смръщена бръчица.

— Още не бях видял днешните новини. Но знаех, че става по-зле. Ще трябва да направим нещо… бързо.

Това не ми харесваше. Мразех, когато някой от тях да взема такива решения, а каквото или който и да беше в Сиатъл, сериозно започваше да ме плаши. Но идеята за идването на Волтури тук беше също толкова плашеща.

— Какво казва Алис?

— Точно там е проблема. — Той се смръщи още повече. — Не може да види нищо… макар че взимахме решения дузина пъти да проверим какво става. Тя започва да губи увереност. Чувства се сякаш пропуска много неща тези дни, че може би нещо се е объркало. Че може би виденията вече изчезват.

Очите ми се разшириха.

— Това може ли да се случи?

— Кой знае? Никой никога не е правил проучвания… но всъщност се съмнявам. Тези неща имат склонността да се усилват и подобряват с времето. Виж за пример Аро и Джейн.

— Тогава какво не е наред?

— Мисля, че пророчеството е самоизявително. Все още чакаме Алис да види нещо, за да можем да отидем… а тя не вижда нищо, понеже ние няма да тръгнем докато тя не види. Затова тя не ни вижда там. Може би ще трябва да действаме на сляпо.

Потреперих.

— Не.

— Много ли ти се ходи на училище днес? Остават ни още само няколко дни до завършването, мисля, че няма да ни предават нещо ново.

— Мисля, че мога да преживея един ден без училище. Какво ще правим?

— Искам да говоря с Джаспър.

Джаспър отново. Беше странно. В семейство Кълън Джаспър беше винаги малко накрая, част от нещата, но никога в центъра им. Безсловесно бях приела, че той просто е там заради Алис. Имах чувството, че ще я последва навсякъде, но че начинът му на живот не е първият му избор. Фактът, че той се справяше по-трудно с него отколкото другите може би обясняваше защо той се затрудняваше със спазването му.

Във всеки случай, никога не бях виждала Едуард да има нужда от Джаспър. Отново се зачудих в какво точно беше експерт Джаспър. Наистина не знаех много за историите на Джаспър, само че е дошъл от някъде от юг преди Алис да го намери. По някаква причина Едуард винаги беше доста резервиран към всякакви въпроси относно най-новия си брат. А и винаги бях леко уплашена от високия рус вампир, който изглеждаше като мрачна кинозвезда, за да го попитам откровено.

Когато пристигнахме в къщата, там заварихме Карлайл, Есме и Джаспър да гледат съсредоточено новини, макар че звукът беше толкова намален, че аз не можех да разбера нищо. Алис се беше разположила на най-долното стъпало от главното стълбище, лицето й в двете й ръце, а изражението й беше обезкуражено. Като влязохме, Емет излезе бавно от кухнята, изглеждаше напълно спокоен. Нищо никога не тревожеше Емет.

— Здрасти, Едуард. Бягаш от училище ли, Бела? — ухили ми се той.

— И двамата бягаме — напомни му Едуард.

Емет се засмя.

— Да, но на нея й е за пръв път по време на гимназията. Може да пропусне нещо.

Едуард завъртя очи, но иначе пренебрегна любимия си брат. Той метна вестника на Карлайл.

— Видя ли, че сега обмислят възможността за сериен убиец? — попита той.

Карлайл въздъхна.

— Тази сутрин по CNN двама специалисти обсъждаха тази възможност.

— Не можем да оставим това да продължава.

— Да вървим — каза Емет с внезапен ентусиазъм. — Умирам от скука.

Тихо съскане отекна от стъпалата.

— Тя е такава песимистка — промърмори Емет на себе си.

Едуард се съгласи с него.

— Ще трябва да отидем някога.

Розали се появи на стълбите и заслиза бавно надолу. Лицето й беше спокойно и безизразно.

Карлайл клатеше глава.

— Притеснявам се. Никога не сме се замесвали в подобно нещо. Не е наша работа. Не сме Волтури.

— Не искам на Волтури да им се налага да идват тук — каза Едуард. — Това ще ни остави много по-малко време за реагиране.

— И всички тези невинни хора в Сиатъл — промърмори Есме. — Не е редно да ги оставим да умират по този начин.

— Знам — въздъхна Карлайл.

— Оу — каза остро Едуард, обръщайки леко глава да погледне Джаспър. — Не помислих за това. Разбирам. Прав си, това трябва да е. Е, това променя всичко.

Не бях единствената, която го зяпаше объркано, но сигурно бях единствената, която не изглеждаше леко раздразнена.

— Мисля, че е по-добре да обясниш на останалите — каза Едуард на Джаспър. — Каква може да е целта на това? — Едуард започна да се разхожда, забил поглед в пода и загубен в мислите си.

Не я бях видяла да става, но Алис беше застанала до мен.

— За какво говори той? — попита тя Джаспър. — Какво си мислиш?

Изглежда Джаспър не обичаше да е център на вниманието. Той се поколеба, докато разгадаваше всяко лице от кръга, в който всички се бяха събрали, за да чуят какво ще каже, и после очите му се спряха на моето лице.

— Объркана си — каза ми той с дълбок много тих глас.

Нямаше въпросителна нотка в това негово предположение. Джаспър знаеше какво чувствам, какво чувстват всички.

— Всички сме объркани — измърмори Емет.

— Можеш да си позволиш време за търпеливост — каза му Джаспър. — Бела също трябва да разбере това. Сега тя е една от нас.

Думите му ме изненадаха. Тъй като правех много малко неща в компанията на Джаспър, особено след последния ми рожден ден, когато се опита да ме убие, не бях разбрала, че той мисли така за мен.

— Колко знаеш за мен, Бела? — попита Джаспър.

Емет въздъхна театрално и се стовари на канапето, за да чака с преувеличено нетърпение.

— Не много — признах си аз.

Джаспър погледна към Едуард, който погледна нагоре, за да срещне погледа му.

— Не — отговори Едуард на мисълта му. — Сигурен съм, че можеш да разбереш защо не съм й разказвал тази история. Но предполагам, че тя трябва да я чуе сега.

Джаспър кимна замислено и после започна да навива ръкава на пуловера си с цвят слонова кост. Гледах любопитна и объркана, опитвайки се да разбера какво прави. Той протегна китката си под лампата до него, близо до светлината на електрическата крушка и проследи с пръст белег с форма на полумесец върху бледата си кожа.

Отне ми минута да разбера защо формата ми изглеждаше така странно позната.

— Оу — издишах аз когато осъзнах причината. — Джаспър, имаш белег точно като моя.

Протегнах ръка, белегът със сърповидна форма изпъкваше повече на кремавата ми кожа, отколкото върху неговата алабастрова.

Джаспър се усмихна леко.

— Имам много белези като твоя, Бела.

Лицето му беше неразгадаемо, докато той дръпваше ръкава на тънкия си пуловер още по-нагоре по ръката си. Първоначално очите ми не можеха да различат структурите, напластени дебело по кожата му. Изкривени полумесеци се пресичаха в рехава шарка, която беше видима само, бяло на бяло както беше, защото ярката светлина от лампата до него правеше леките изпъкналости в релефни, с леки сенки, подчертаващи формите. И тогава разбрах, че шарките бяха направени от отделни полумесеци като този на китката му… като този на ръката ми.

Погледнах пак към моя малък единствен белег и си спомних как го бях получила. Гледах към формата на зъбите на Джеймс, щамповани завинаги на кожата ми.

И после ахнах, гледайки обратно към него.

— Джаспър, какво ти се е случило?