Стефани Майър
Здрач (15)

14. СЪЗНАНИЕТО НАД МАТЕРИЯТА

Трябваше да призная, че можеше да кара добре, когато поддържаше скоростта в границите на разумното. Както много други неща, изглеждаше че прави никакво усилие. Почти не гледаше пътя, и въпреки това гумите не се отместиха и със сантиметър от средата на платното. Той караше с една ръка, като с другата държеше моята на седалката. Понякога се вглеждаше в залязващото слънце, понякога поглеждаше към мен — към лицето ми, към косата ми, която бе развяна от вятъра, който идваше от отвореният прозорец, към сключените ни ръце.

Беше превключил на радио, което пускаше шлагери, и припяваше на една песен, която не бях чувала. Знаеше всяка дума.

— Харесваш музиката от петдесетте? — попитах аз.

— Музиката през петдесетте беше хубава. Много по-добра от шейсетте или седемдесетте, блях! — Той потрепера. — Осемдесетте бяха поносими.

— Ще ми кажеш ли някога на колко си години? — попитах несигурно, защото не исках да развалям жизнерадостното му настроение.

— Има ли такова значение? — Усмивката му, за мое облекчение, си остана непомрачена.

— Не, но все още се чудя… — Направих гримаса. — Няма нищо като една нерешена загадка, която да те държи буден през нощта.

— Питам се дали ще те разстрои — говореше той на себе си. Загледа се в слънцето — минутите минаваха.

— Пробвай ме — казах накрая.

Той въздъхна, след което ме погледна в очите, изглежда напълно забравил пътя за известно време. Каквото и да е видял, сигурно го е окуражило. Той се взря в слънцето — светлината на залязващото кълбо блестеше от кожата му в рубинен блясък — и заговори.

— Роден съм в Чикаго през 1901. — Той се спря и ме погледна с ъгълчето на очите си. Лицето ми бе внимателно неизненадано, търпеливо за останалото. Той се усмихна лекичко и продължи. — Карлайл ме откри в една болница през лятото на 1918. Бях на седемнайсет и умирах от испанският грип.

Той ме чу да си поемам дъх, макар звукът да бе неуловим за моите уши. Той отново се вгледа в очите ми.

— Не си спомням много добре — беше много отдавна, а човешките спомени постепенно изчезват. — Той се бе изгубил в мислите си за кратко време преди да продължи. — Все пак си спомням как се чувствах, когато Карлайл ме спаси. Не е нещо лесно, нито нещо, което би могъл да забравиш.

— Родителите ти?

— Вече бяха починали от болестта. Бях сам. Затова ме бе избрал. В целият хаос от епидемията никой не би разбрал, че ме няма.

— Той как те… спаси?

Минаха няколко секунди преди да отговори. Изглежда подбираше внимателно думите си.

— Беше трудно. Няма много от нас, които да притежават нужната сдържаност, за да го изпълнят. Но Карлайл винаги е бил най-хуманният, най-състрадателният от нас… Не мисля, че би могла да откриеш някой като него през цялата история. — Той замълча. — За мен беше изключително много, много болезнено.

Можех да разбера от положението на устните му, че няма да каже нищо повече по темата. Потиснах любопитството си, което обаче продължаваше да гори. Имах много неща за премисляне по тази особена тема, неща които чак сега започнах да осъзнавам. Няма съмнение, че бързият му ум бързо е схванал всеки аспект, който ми убягваше.

Нежният му глас прекъсна мислите ми.

— Самотата го е подтикнала. Обикновено това е причината зад избора. Бях първият в семейството на Карлайл, въпреки че той скоро след това откри Есме. Тя паднала от скала. Занесли я право в моргата на болницата, макар някак си сърцето й още да биело.

— Значи трябва да умираш, за да станеш… — Никога не казвахме думата, така че не посмях да я използвам сега.

— Не, просто Карлайл си е такъв. Никога не би го сторил с някой, който има друг избор. — Уважението в гласът му винаги бе значително, когато говореше за човека, който му бе като баща. — Въпреки че той казва, че е по-лесно — продължи той, — ако кръвта е по-слаба. — Той погледна към сега тъмният път, и можех да усетя как темата се затваря отново.

— Ами Емет и Розали?

— Карлайл доведе Розали следваща в семейството ни. Чак по-късно осъзнах, че той се надяваше тя да бъде за мен това, което беше Есме за него — той внимаваше с мислите си около мен. — Той извъртя очи. — Но тя не ми е била никога нищо повече от сестра. Само след две години по-късно тя откри Емет. Беше на лов — бяхме в Апалачите тогава — и тя го открила точно преди една мечка да го довърши. Тя го занесла обратно при Карлайл, повече от стотици километри, като се страхувала, че няма да се справи сама. Едва сега започвам да предполагам колко трудно е било това пътуване за нея. — Той хвърли многозначителен поглед в моята посока, и повдигна ръцете ни, все още сключени заедно, за да докосне бузата ми с опакото на ръката си.

— Но е успяла — насърчих го аз, отмествайки поглед от неустоимата красота на очите му.

— Да — прошепна той. — Видяла е нещо в лицето му, което й е дало достатъчно сили. И са заедно оттогава. Понякога живеят отделно от нас, като женена двойка. Но за колкото по-млади се преструваме, толкова по-дълго време можем да останем на някое дадено място. Форкс изглеждаше идеално, затова всички се записахме в гимназията. — Той се засмя. — Предполагам, че ще трябва да повторим сватбата им след няколко години отново.

— Алис и Джаспър?

— Алис и Джаспър са две много редки същества. И двамата са развили съвест, както я наричаме, без външна насока. Джаспър принадлежеше на… друго семейство, на много различен тип семейство. Депресирал се и започнал да се скита сам. Алис го открила. Като мен и тя притежава определени дарби, които са над нормалното за нашият вид.

— Сериозно? — прекъснах възхитено аз. — Но ти каза, че си единственият, който може да чете мислите на хората.

— Това е така. Тя знае други неща. Тя вижда неща — неща, които може да се случат, неща, които предстоят. Но е доста субективно. Бъдещето не е гравирано върху камък. Нещата се променят.

Челюстта му се стегна когато каза това и очите му се стрелнаха към лицето ми и обратно толкова бързо, че не бях сигурна дали не съм си го въобразила.

— Какви неща вижда тя?

— Видяла е Джаспър и е знаела, че той я търси, преди той сам да разбере това. Видяла е Карлайл и семейството ни, и те тръгнали да ни търсят. Най е чувствителна към нечовеци. Винаги вижда, например, когато друга група от нашият вид идва насам. И дали не представляват някаква заплаха.

— Има ли много от… вашия вид? — Бях изненадана. Колко ли от тях можеха да се разхождат сред нас незабелязано?

— Не, не много. Но повечето не се заседяват на едно място. Само тези като нас, които са се отказали да ловуват хора — многозначителен поглед в моя посока, — могат да живеят с хора за продължително време. Открили сме само едно семейство като нашето, в едно малко селце в Аляска. Живяхме заедно за известно време, но бяхме толкова много, че започнаха да ни забелязват. Тези, които живеят… различно, имат навика да се държат един за друг.

— А останалите?

— Номади, пред повечето време. Всички сме живели по този начин по някое време. Започва да става еднообразно като всичко останало. Но се засичаме с другите от време на време, защото повечето от нас предпочитат да живеят на север.

— И защо така?

Вече бяхме паркирали пред къщата ми, и той бе изключил пикапа. Беше много тихо и тъмно — нямаше луна. Лампата под навеса не светеше, така че знаех, че баща ми още не си е вкъщи.

— Беше ли си отворила очите този следобед? — подразни ме той. — Мислиш ли, че бих могъл да се разхождам по улиците на слънчевата светлина без да предизвикам катастрофи на пътя? Има причина да сме избрали Олимпийският полуостров, едно от най-мрачните места на света. Приятно е да можеш да излезеш навън през деня. Няма да повярваш колко се изморяваш от нощното време след осемдесет години.

— Значи оттам идват легендите?

— Вероятно.

— И Алис ли е дошла от друго семейство като Джаспър?

— Не, и това е мистерия. Алис не си спомня човешкият си живот изобщо. И не знае кой я е създал. Събудила се е сама. Който и да я е направил, е избягал, и никой от нас не знае защо, или как е могъл. Ако нямаше тази дарба, ако не бе видяла Джаспър и Карлайл и не знаеше, че някой ден ще стане една от нас, вероятно щеше да се превърне в свирепо чудовище.

Имаше толкова много за премисляне, толкова много неща, които исках да попитам. Но, за мой голям срам, стомахът ми изкъркори. Бях толкова заинтригувана, че дори не осъзнах, че съм огладняла. Едва сега усетих, че умирам от глад.

— Извинявай, задържам те от вечерята.

— Добре съм, наистина.

— Никога не съм прекарвал много време около някой, който яде храна. Забравям.

— Искам да остана с теб. — Беше ми по-лесно да го кажа в тъмното, като знаех, че гласът ми ще ме предаде, безнадеждната ми пристрастеност към него.

— Не може ли да вляза? — попита той.

— Искаш ли? — Не можех да си го представя, това божествено същество да седи на порутеният кухненски стол на баща ми.

— Да, ако няма проблеми. — Чух вратата да се затваря тихо, и почти веднага той бе пред моята врата, за да ми я отвори.

— Колко човешко — похвалих го аз.

— Определено се връщам в ритъма обратно.

Той вървеше до мен в нощта, толкова тихо, че ми се наложи да хвърлям поглед, за да се убедя, че е още там. В тъмното изглеждаше много по-нормален. Все още блед, все още приказен в красотата си, но вече не бе фантастичното блещукащо същество от слънчевият ни следобед.

Той ме изпревари пред вратата и ми я отвори. Застинах по средата на прага.

— Вратата отключена ли беше?

— Не, използвах ключа под корниза.

Влязох вътре, включих лампата под навеса, и се обърнах да го изгледам с повдигнати вежди. Бях сигурна, че не съм използвала ключа пред него.

— Беше ми любопитно.

— Шпионирал си ме? — Някак си не можех да докарам нужната ярост на гласът си. Бях поласкана.

Той изобщо не бе възмутен.

— Че какво друго имам за правене през нощта?

Оставих го намира за момент и отидох към кухнята. Той вече беше там преди мен, без да се нуждае от упътвания. Седна точно на същият стол, в който се опитвах да си го представя. Красотата му освети кухнята. Отне ми малко време преди да мога да отместя поглед.

Концентрирах се върху вечерята си, като извадих вчерашната лазаня от хладилника, поставих парче върху чиния и го затоплих в микровълновата. То се въртеше, докато изпълваше кухнята с миризмата на домати и риган. Не свалих очи от чинията си, докато говорех.

— Колко често? — попитах небрежно.

— Хмм? — Звучеше сякаш съм го измъкнала от други мисли.

Все още не се бях обърнала.

— Колко често идваше тук?

— Идвах тук почти всяка вечер.

Завъртях се поразена.

— Защо?

— Интересна си, когато спиш. — Говореше делово. — Говориш.

— Не! — ахнах аз, горещина заля лицето ми чак до линията на косата ми. Сграбчих края на барплота за опора. Знаех, че говоря в съня си, разбира се — майка ми все ме дразнеше за това. Макар че не мислех, че това е нещо, за което ще се тревожа тук.

Изражението му веднага се преобрази в огорчение.

— Много ли си ми ядосана?

— Това зависи! — Чувствах се и звучах, сякаш някой ми беше изкарал въздуха.

Той почака.

— От? — притисна той.

— Какво си чул! — нададох вой аз.

Моментално, безшумно, той бе застанал до мен, взел ръцете ми в внимателно в своите.

— Не се разстройвай! — помоли той. Той смъкна лицето си на нивото на очите ми, задържайки погледа ми. Бях засрамена. Опитах се да погледна настрани. — Майка ти ти липсва — прошепна той. — Тревожиш се за нея. А когато вали, шумът те кара да се въртиш неспокойно. Преди говореше много за дома, но вече не чак толкова. Веднъж каза „Прекалено е зелено“. — Той се засмя меко, като можех да видя, че се надяваше да не ме обиди повече.

— Нещо друго? — настоях аз.

Той знаеше какво целя.

— Е, каза името ми — призна той.

Въздъхнах победено.

— Много ли?

— Колко много имаш предвид под „много“ по-точно?

— О, не! — сведох глава аз.

Той ме придърпа към гърдите си, нежно, естествено.

— Не се притеснявай — прошепна той в ухото ми. — Ако можех да сънувам изобщо, щях да сънувам теб. И не ме е срам от това.

Тогава и двамата чухме звукът на гумите по тухлената алея, и видяхме светлините на фаровете през предните прозорци надолу по коридора. Замръзнах на място в ръцете му.

— Баща ти трябва ли да знае, че съм тук? — попита той.

— Не съм сигурна… — Опитах се да го обмисля бързо.

— Някой друг път тогава…

И останах сама.

— Едуард! — изсъсках аз.

Чух призрачен кикот и нищо друго.

Ключът на баща ми отключи вратата.

— Бела? — извика той. И преди ме беше дразнело — кой друг би могъл да е?

— Тук съм. — Надявах се, че не можеше да чуе истеричната нотка в гласът ми. Взех вечерята си от микровълновата и седнах на масата, тъкмо когато той влезе. Стъпките му ми се сториха много шумни след денят ми с Едуард.

— Ще ми сипеш ли малко от това? Като пребит съм. — Той настъпи тока на ботушите си, за да ги свали, като се държеше за опора на стола на Едуард.

Взех храната си с мен, като я излапах набързо, когато му сложих вечерята. Изгори ми езика. Напълних две чаши с мляко, докато лазанята се затопляше, и изгълтах моето за да изгася огъня. Като свалих чашата, забелязах че млякото се разтресе и осъзнах, че ръката ми трепери. Чарли седна на стола и контраста между него и предишният му наемател беше комичен.

— Благодаря — каза той, когато му сервирах храната на масата.

— Как мина денят ти? — попитах аз. Думите ми бяха забързани — умирах да избягам в стаята си.

— Добре. Имахме добър улов… ами ти? Свърши ли всичко, което искаше?

— Всъщност не — беше прекалено хубаво навън, за да остана в къщата. — Взех си още едно голямо парче.

— Беше хубав ден — съгласи се той.

Какво подценяване, помислих си аз.

Като приключих и с последната хапка от лазанята, вдигнах чашата и доизпих останките от млякото ми.

Чарли ме изненада като се оказа наблюдателен.

— Бързаш ли?

— Да, изморена съм и искам да си легна по-рано.

— Изглеждаш по-скоро развълнувана — отбеляза той. О, защо, защо трябваше точно тази вечер да обръща внимание на всичко?

— Така ли? — беше единственото, което успях да отговоря. Бързо измих чиниите си в мивката и ги поставих наобратно върху кърпата, за да съхнат.

— Събота е — замисли се той.

Не отговорих.

— Нямаш ли планове за тази вечер? — попита той внезапно.

— Не, тате, просто искам да се наспя.

— Никое от момчетата в града не са твой тип, а? — Беше подозрителен, но се опитваше да се прави на спокоен.

— Не, никое от момчетата не ми е уловило окото още. — Бях внимателна да не наблегна на думата „момчета“ в целта си да бъда честна с Чарли.

— Мислех си, че може би Майк Нютън… каза, че той е дружелюбен.

— Той е просто приятел, тате.

— Е, и без това си прекалено добра за тях. Изчакай да влезеш в колежа преди да започнеш да се оглеждаш. — Мечтата на всеки баща — дъщеря му да е вън от къщата преди хормоните да са заиграли.

— Звучи ми като добра идея — съгласих се аз, докато се качвах по стъпалата.

— Лека, миличка — извика той след мен. Без съмнение щеше да се ослушва цяла вечер, очаквайки да се опитам да се измъкна.

— Ще те видя на сутринта, тате. — Ще те видя да се промъкваш в стаята ми посред нощ, за да ме провериш.

Постарах се вървежът ми да звучи бавен и изморен, докато изкачвах стъпалата нагоре към стаята ми. Затръшнах вратата си достатъчно силно, за да я чуе, след което спринтирах на пръсти до прозореца. Отворих го и се наведох навън в нощта. Очите ми сканираха тъмното, непроницаемите сенки на дърветата.

— Едуард? — прошепнах аз, чувствайки се напълно идиотски.

Тихият, засмян отговор дойде иззад мен.

— Да?

Завъртях се, като едната ми ръка полетя към гърлото ми от изненада.

Той се бе излегнал върху леглото ми, като се усмихваше широко, с ръце зад главата си, краката му се провесваха от края, самото олицетворение на безгрижието.

— Оу! — задъхах се аз, като се свлякох нестабилно на пода.

— Съжалявам. — Той стисна устни, като се опитваше да скрие развеселението си.

— Само ми дай минутка да рестартирам сърцето си.

Той седна бавно, така че да не ме стресне отново. След което се наведе напред и протегна дългите си бели ръце, за да ме вдигне, хващайки ме за рамената сякаш съм малко дете. Той ме постави до себе си.

— Защо не седнеш при мен — предложи той, като постави студената си ръка върху моята. — Как е сърцето?

— Ти ми кажи — убедена съм, че ти го чуваш по-добре от мен.

Почувствах лекият му смях да разклаща леглото.

Седяхме там за един мълчалив момент, и двамата заслушани в забавящото ми се сърцебиене. Замислих се за Едуард в стаята ми, докато баща ми беше в къщата.

— Може ли една минута да бъда човек? — попитах аз.

— Разбира се. — Той направи жест с ръката си, за да продължа.

— Стой — казах аз, като се опитах да изглеждам строга.

— Да, госпожо. — И се превърна като в статуя на ръба на леглото ми.

Скочих на крака, като взех пижамата си от пода и несесера с тоалетни принадлежности от бюрото ми. Изключих лампата и се изнизах, затваряйки вратата.

Можех да чуя звука на телевизора чак от стъпалата. Затръшнах вратата на банята силно, за да не би Чарли да се качи да ме притеснява.

Гледах да побързам. Изчетках зъбите си яростно, като се опитвах да ги мина изцяло и бързо, като премахна всички следи от лазанята. Но топлата вода на душа не можеше да бъде притисната. Тя разхлаби мускулите на гърба ми, успокои пулса ми. Познатият мирис на шампоана ми ме накара да се почувствам почти като същият човек, който бях тази сутрин. Опитвах се да не мисля за Едуард, който седеше в стаята ми и чакаше, защото щеше да се наложи да започна процеса по успокояване наново. Накрая не можех да отлагам вече. Спрях водата и се избърсах припряно, отново бързайки. Сложих си прокъсаната тениска и сивите шорти. Беше прекалено късно да съжалявам, че не бях опаковала сатенената пижама на Викториас Сиктрет, която майка ми ми бе подарила преди два рождени дена, и която все още стоеше с етикета си в шкафа ми някъде обратно вкъщи.

Разтърках косата си с хавлията отново, след което прокарах бързо четката през нея. Захвърлих хавлията в коша за пране и метнах четката и пастата за зъби обратно в несесера. След което изтичах надолу по стъпалата, така че Чарли да ме види по пижама и с мокра коса.

— Лека нощ, тате.

— Лека нощ, Бела. — Той наистина изглеждаше сепнат от видът ми. Може би това щеше да го спре да ме провери през нощта.

Вземах стъпалата по две наведнъж, като се опитвах да съм тиха, и влетях в стаята си, като затворих вратата плътно след себе си.

Едуард не бе мръднал и със сантиметър, олицетворение на Адонис кацнало върху овехтелият ми юрган. Усмихнах се и устните му потрепнаха, като статуята оживя.

Очите му ме огледаха, като възприеха мократа коса и дрипавата тениска. Той повдигна една вежда.

— Прекрасно.

Направих гримаса.

— Не, добре ти стои.

— Благодаря — прошепнах аз. Отидох да седна отново до него, кръстосвайки крака. Загледах се в линиите на дървеният под.

— За какво беше всичко това?

— Чарли си мисли, че ще се измъквам.

— Оу. — Той се замисли. — Защо? — Сякаш не можеше да прочете умът на Чарли по-добре, отколкото аз бих предположила.

— Очевидно изглеждам малко прекалено развълнувана.

Той повдигна брадичката ми, за да изучи лицето ми.

— Изглеждаш много разгорещена, всъщност.

Лицето му се наведе бавно към мен, като постави студената си буза срещу кожата ми. Застанах напълно неподвижно.

— Ммм… — промълви той.

Беше много трудно, докато ме докосваше, да оформя смислен въпрос. Отне ми минута, за да се концентрирам преди да започна.

— Изглежда, че е… много по-лесно за теб, сега, да си близо до мен.

— Така ли ти изглежда? — измърмори той, докато носът му се плъзгаше по края на челюстта ми. Почувствах ръката му, по-лека от крилцето на молец, да отмята мократа ми коса назад, за да могат устните му да докоснат извивката под ухото ми.

— Много, много по-лесно — казах, като се опитах да издишам.

— Хмм.

— Та се чудех… — започнах отначало, но пръстите му бавно проследяваха ключицата ми и изгубих нишката на мислите си.

— Да? — прошепна той.

— Защо е така — гласът ми потрепери, засрамвайки ме, — как мислиш?

Почувствах трепета на дъхът му срещу шията ми, когато той се засмя.

— Съзнанието над материята.

Дръпнах се назад — докато се движех, той замръзна — и повече не можех да чуя звукът на дишането му.

Гледахме се предпазливо един друг за момент и след това, когато стисната му челюст постепенно се разхлаби, изражението му стана озадачено.

— Нещо грешно ли направих?

— Не — обратното. Влудяваш ме — обясних аз.

Той обмисли това за момент, а когато проговори звучеше доволен.

— Наистина ли? — триумфираща усмивка бавно освети лицето му.

— Аплодисменти ли очакваш? — попитах саркастично.

Той се ухили.

— Просто съм приятно изненадан — поясни той. — През последните сто години или някъде там — подразни ме той, — никога не си бях представял подобно нещо. Не вярвах, че някога ще открия някой, с когото искам да съм… по някакъв друг начин освен братята и сестрите ми. И след това да открия, макар и това всичко да е ново за мен, че съм добър в това… да бъда с теб…

— Ти си добър във всичко — изтъкнах аз.

Той сви рамене, като позволи това, и двамата се засмяхме тихо.

— Но как може да ти е толкова лесно сега? — притиснах аз. — Този следобед…

— Не е лесно — въздъхна той. — Но този следобед аз все още бях… нерешителен. Извинявам се за това, беше непростимо да се държа така.

— Не непростимо — възразих аз.

— Благодаря ти. — Той се усмихна. — Виждаш ли — продължи той, гледайки надолу, — не бях сигурен дали съм достатъчно силен… — Той взе едната ми ръка и я притисна към лицето си. — И докато все още съществуваше тази възможност да… надделея — той вдиша мириса на китката ми — аз бях… податлив. Докато не реших, че съм достатъчно силен, че няма вероятност да го направя… че някога ще…

Не го бях виждала досега така да се бори с думите си. Беше толкова… човешко.

— Та значи няма такава вероятност?

— Съзнанието над материята — повтори той, като се усмихваше, зъбите му блестяха дори в мрака.

— Уау, това беше лесно — казах аз.

Той отметна глава назад и се засмя, тихо като шепот, но все пак изпълнено с живот.

— Лесно ти е на теб! — поправи той, като докосна върха на носа ми с пръста си.

И след това лицето му бе внезапно сериозно.

— Опитвам се — прошепна той, гласът му изпъстрен с болка. — Ако стане… прекалено много, убеден съм, че ще мога да напусна.

Намръщих се. Не ми харесваше разговорът за напускане.

— И ще бъде още по-трудно утре — продължи той. — Мирисът ти беше в главата ми цял ден, а и съм станал невероятно по-малко чувствителен. Ако съм далеч от теб за какъвто и да е период от време, ще ми се наложи да започна от начало. Макар и не точно от чернова, струва ми се.

— Не си тръгвай тогава — отговорих аз, без да мога да скрия копнежа в гласът си.

— Това ме устройва — отвърна той, лицето му се успокои в нежна усмивка. — Носи оковите — аз съм твой затворник. — Но белите му ръце се сключиха като белезници около моите китки, докато говореше. Той се засмя с тихият си, мелодичен смях. Беше се смял повече тази вечер, отколкото през цялото време, което бяхме прекарали заедно.

— Изглеждаш по-… оптимистичен от обичайното — забелязах аз. — Не съм те виждала такъв досега.

— Не трябва ли да е така? — Той се усмихна. — Величието на първата любов, и така нататък. Невероятно е, не е ли, разликата между това да четеш за нещо, да го видиш в картините, и да го преживееш?

— Много различно — съгласих се аз. — Много по-мощно, отколкото си бях представяла.

— Като например — думите му излизаха бързо сега, трябваше да се концентрирам, за да ги уловя, — чувството на ревност. Чел съм за него стотици хиляди пъти, виждал съм актьори да го изиграват в хиляди различни пиеси и филми. Мислех си, че напълно разбирам това чувство. Но то ме шокира… — Той направи физиономия. — Спомняш ли си денят, в който Майк те покани на танците?

Кимнах, макар че си спомнях този ден по други причини.

— Денят, в който отново започна да ми говориш.

— Бях изненадан от лумналото негодувание, почти ярост, което почувствах — отначало не можех да разбера какво е. Беше ми дори още по-тежко от обичайното, че не можех да разбера какво си мислиш, защо му отказваш. Дали беше заради приятелката ти? Да не би да имаше някой друг? Знаех, че нямам право да ме е грижа. Опитах се да не ме е грижа. И тогава опашката започна да се заформя — изсмя се той. Намръщих се в тъмното. — Изчаквах, неразумно загрижен да чуя какво ще им кажеш, да наблюдавам изражението ти. Не можех да отрека облекчението, което изпитах, като виждах раздразнението по лицето ти. Но не можех да съм сигурен. Това беше първата вечер, когато дойдох тук. Цяла нощ се борех, докато те гледах как спиш, с бездната между това, което знаех, че е правилно, морално, етично, и това, което исках. Знаех си, че ако продължа да те игнорирам, както и трябваше да направя, или ако заминех за няколко години, докато ти не си тръгнеш, че някой ден ще кажеш „да“ на Майк или някой като него. Това ме вбесяваше. И тогава — прошепна той, — докато ти спеше, каза моето име. Каза го толкова ясно, че отначало си помислих, че си се събудила. Но ти се въртеше неспокойно и промълви името ми още един път и въздъхна. Чувството, което премина през мен беше обезсилващо, замайващо. И разбрах, че не мога да те игнорирам вече. — Той беше мълчалив за момент, вероятно се бе заслушал във внезапно неравното ми сърцебиене. — Но ревността… е странно нещо. Толкова по-могъщо, отколкото си мислех. И ирационално! Тъкмо преди малко, когато Чарли те попита за онзи долен Майк Нютън… — Той поклати ядосано глава.

— Трябваше да се досетя, че ще подслушваш — изохках аз.

— Разбира се.

— Макар че това те е накарало да ревнуваш, така ли?

— Нов съм в това — ти възвръщаш човека в мен, и всичко се усеща по-силно, защото е ново.

— Но сериозно — подразних го аз, — това да те притеснява, след като чух, че Розали — Розали, олицетворението на чистата красота, Розали — е била предназначена за теб. С Емет или без Емет, как мога да се сравнявам с това?

— Няма място за сравнение — зъбите му проблеснаха. Той преметна уловената ми ръка през гърба си и ме притисна към себе си. Стоях доколкото можех неподвижно, дори дишах внимателно.

— Знам, че няма място за сравнение — промърморих срещу студената му кожа. — Това е проблемът.

— Разбира се, Розали е красива по нейният си начин, но дори и да не ми беше като сестра, дори и Емет да не й принадлежеше, тя никога нямаше да притежава една десета, не, една стотна от начина, по който ти ме привличаш. — Той беше сериозен сега, замислен. — Почти деветдесет години съм се скитал из моят вид, и твоят… през цялото време си мислех, че съм завършен така както съм, без да осъзнавам какво търся. И не откривах нищо, защото още не си била жива.

— Не ми се струва честно — прошепнах аз, лицето ми още почиваше върху гърдите му, докато слушах дишането му. — На мен изобщо не ми се е налагало да чакам. Защо пък на мен трябва да ми се размине толкова лесно?

— Права си — съгласи се той развеселено. — Определено трябва да направя нещата по-трудни за теб. — Той освободи едната си ръка, като пусна китката ми, само за да я поеме внимателно в другата си ръка. Той погали мократа ми коса нежно, от върха на главата ми до кръста ми. — Ти трябва само да рискуваш живота си всяка секунда, която прекарваш с мен, това съвсем не е много. Само обръщаш гръб на природата, на хуманността… какво ли струва това?

— Много малко — не се чувствам лишена или нещо подобно.

— Все още не — и гласът му внезапно бе пълен от древна скръб.

Опитах да се отдръпна назад, за да видя лицето му, но ръката му бе взела китката ми в неразрушима хватка.

— Какво… — започнах да питам, когато тялото му се напрегна. Замръзнах на място, но той внезапно пусна ръцете ми и изчезна. На косъм избегнах да падна по лицето си.

— Лягай бързо! — изсъска той. Не можех да кажа откъде проговори в тъмното.

Свих се под юргана ми, обръщайки се на обичайната ми страна, на която заспивах. Чух вратата да се отваря леко, като Чарли надникна вътре, за да се увери, че съм там, където трябва да бъда. Дишах равно, като преувеличих движението.

Мина дълга минута. Ослушвах се, но не бях сигурна дари чух вратата да се затваря. Внезапно студените ръце на Едуард бяха около мен, под завивката, устните му до ухото ми.

— Ужасна актриса си… бих казал, че тази кариера е изключена за теб.

— По дяволите — измърморих аз. Сърцето ми се опитваше да счупи ребрата ми.

Той затананика мелодия, която не разпознах — звучеше като приспивна песен.

Той се спря.

— Да ти попея ли, докато заспиш?

— Да бе — засмях се аз. — Сякаш бих могла да спя с теб наоколо!

— Правиш го през цялото време — напомни ми той.

— Но не съм знаела, че си тук — отговорих ледено.

— Та ако не ти се спи… — предложи той, като игнорира тонът ми. Дъхът ми спря.

— Ако не ми се спи…?

Той се засмя.

— Какво ти се прави тогава?

Отначало не можех да отговоря.

— Не съм сигурна — накрая казах.

— Кажи ми, когато решиш.

Можех да усетя студеният му дъх върху шията си, носът му да се плъзга по челюстта ми, вдишвайки.

— Мислех си, че каза, че си станал по-малко чувствителен.

— Само защото устоявам на виното не означава, че не мога да се насладя на букета — прошепна той. — Имаш много цветен мирис, като лавандула… или фрезия — отбеляза той. — Чак устата ми се пълни.

— Да, това е почивният ми ден, когато някой не ми казва колко хубаво за ядене мириша.

Той се изкиска, след което въздъхна.

— Реших какво искам да правя — казах му аз. — Искам да чуя повече за теб.

— Питай ме всичко.

Пресях въпросите си за най-важните.

— Защо го правиш? — казах аз. — Все още не мога да разбера как можеш да работиш толкова усилено, за да устоиш на това, което… си. Моля те, не ме разбирай погрешно, разбира се, че се радвам, че го правиш. Просто не виждам защо си се захванал изобщо.

Той се поколеба преди да отговори.

— Това е добър въпрос, и не си първата, която го задава. Другите — мнозинството от нашият вид, които са крайно доволни от нас — те също се чудят как живеем. Но виждаш ли, само защото… ни е писано да сме такива… това не означава, че не можем да изберем да се издигнем — да се преборим с границите на съдба, която никой не е поискал. Да се опитаме да съхраним каквато основна човещина ни е останала.

Лежах неподвижно, обхваната от възхитено мълчание.

— Заспа ли? — прошепна той след няколко минути.

— Не.

— Затова ли беше толкова любопитна?

Извъртях очи.

— Не точно.

— Какво друго искаш да знаеш?

— Защо можеш да четеш мисли — защо само ти? А Алис, да вижда бъдещето… защо се случва това?

Почувствах го да свива рамене в тъмнината.

— Не знаем наистина. Карлайл има теория… той вярва, че всеки от нас носи нещо от най-силните ни човешки качества със себе си в следващият живот, където те биват засилени — като умовете и сетивата ни. Той мисли, че аз вече съм бил чувствителен към мислите на тези около мен. И че Алис е имала някои предсказания, където и да е била.

— Той какво е донесъл в следващият си живот, и останалите?

— Карлайл е донесъл състраданието си. Есме донесе способността си да обича страстно. Емет донесе силата си, а Розали… упоритостта си. Или можеш да го наречеш дебелоглавие — изсмя се той. — Джаспър е много интересен. Той е бил доста харизматичен в първият си живот, като е бил способен да повлияе на тези около него да видят нещата по неговият начин. Сега той е способен да манипулира емоциите на хората около него — да успокои стая пълна с гневни хора, например, или обратното, да развълнува летаргична публика. Това е доста хитра способност.

Обмислих невъзможностите, които той описа, като се опитах да ги възприема. Той почака търпеливо, докато мислех.

— Та откъде е започнало всичко? Тоест, Карлайл те е променил, а някой е променил него, и така нататък…

— Е, ти откъде си дошла? Еволюция? Бог? Не може ли да сме се развили по същият начин като останалите видове, хищник и жертва? Или, ако не вярваш, че този свят се е създал от само себе си, което лично на мен ми е трудно да приема, толкова трудно ли е да повярваш, че същата сила е създала деликатната риба-ангел с акулата, бебето тюлен с косатката убиец, че може да създаде и двата вида заедно?

— Я, чакай да видя дали съм разбрала правилно — аз съм бебето тюлен, нали?

— Точно. — Той се засмя и нещо докосна косата ми — устните му?

Исках да се извърна към него, да видя дали наистина устните му са срещу косата ми. Но трябваше да съм добра — не исках да правя нещата по-трудни за него отколкото вече бяха.

— Готова ли си за сън? — попита той, като прекъсна краткото мълчание. — Или имаш още въпроси?

— Само около милион или два.

— Имаме утре, и следващият ден, и по-следващият… — напомни ми той. Усмихнах се в еуфория от мисълта.

— Сигурен ли си, че няма да изчезнеш на сутринта? — Исках да съм сигурна. — Ти си митичен, все пак.

— Няма да те изоставя — гласът му бе запечатан с обещание.

— Само още един тогава, сега… — И се изчервих. Тъмнината не ми помогна — бях убедена, че може да почувства внезапната топлина на кожата ми.

— Какъв е?

— Не, забрави. Промених си решението.

— Бела, можеш да ме попиташ всичко.

Не отговорих и той простена.

— Все си мисля, че ще стане по-малко вбесяващо, да не мога да чуя мислите ти. Но става все по-зле и по-зле.

— Радвам се, че не можеш да прочетеш мислите ми. Достатъчно лошо е, че подслушваш говоренето ми насън.

— Моля те? — Гласът му беше толкова убедителен, че бе невъзможно да му устоиш.

Поклатих глава.

— Ако не ми кажеш, просто ще предположа, че е нещо много по-лошо, отколкото всъщност е — заплаши мрачно той. — Моля те? — И отново извади умоляващият глас.

— Е — започнах, като бях доволна, че не може да види лицето ми.

— Да?

— Ти каза, че Розали и Емет скоро пак ще се женят… Този… брак… същият ли е като за хората?

Той се засмя здравата, като разбра.

— За това ли ме питаш?

Разшавах се, неспособна да отговоря.

— Да, предполагам, че е същото — каза той. — Казах ти, повечето от човешките желания са там, просто са скрити под по-могъщи желания.

— Оу — можех само да кажа.

— Имаше ли причина зад любопитството ти?

— Е, чудех се… за теб и мен… някой ден…

Той беше моментално сериозен, можех да позная по внезапната неподвижност на тялото му. Аз също замръзнах, реагирайки механично.

— Не мисля, че… това… би било възможно за нас.

— Защото би било твърде трудно за теб, ако съм толкова… близо?

— Това определено е проблем. Но не за това си мислех. Работата е там, че ти си толкова мека, толкова крехка. Трябва да внимавам с движенията си всеки момент, през който сме заедно, за да не те нараня. Мога да те убия доста лесно, Бела, съвсем случайно при това. — Гласът му се бе превърнал в нежен шепот. Той премести ледената си длан, за да я сложи върху бузата ми. — Ако съм припрян… ако дори за една секунда не внимавам, мога да се пресегна, искайки да докосна лицето ти, и да строша черепа ти по погрешка. Ти дори не осъзнаваш колко невероятно чуплива си. Не мога никога, никога да си позволя да изгубя какъвто и да е контрол, докато съм с теб.

Той чакаше отговорът ми, като стана разтревожен, когато такъв не последва.

— Изплашена ли си? — попита той.

Изчаках около минутка преди да отговоря, за да бъдат думите истина.

— Не. Добре съм.

Той изглежда се замисли за момент.

— Сега съм любопитен обаче — каза той, гласът му отново безгрижен. — Ти някога…? — Той замлъкна подсказващо.

— Разбира се, че не — изчервих се аз. — Казах ти, че никога не съм имала такива чувства към някого преди, изобщо.

— Знам. Работата е там, че знам мислите на другите хора. Знам, че любовта и страстта не винаги са в една и съща компания.

— Е, за мен за. Или поне сега, когато съществуват за мен — въздъхнах аз.

— Това е хубаво. Имаме поне едно общо нещо. — Той звучеше доволен.

— Човешките ти инстинкти… — Започнах аз. Той почака. — Е, ти намираш ли ме за привлекателна по този начин, изобщо?

Той се засмя и леко разроши почти сухата ми коса.

— Може да не съм човек, но все още съм мъж — увери ме той.

Прозях се неволно.

— Отговорих на въпросите ти, сега трябва да спиш — настоя той.

— Не знам дали ще мога.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не! — казах прекалено силно.

Той се засмя и тогава започна да тананика същата, непозната приспивна песен — гласът на ангел, нежен в ухото ми.

По-уморена отколкото си мислех, изтощена от дългият ден и от такъв умствен и емоционален стрес, какъвто не бях изпитвала досега, се унесох във сън в студените му ръце.