Нора Робъртс
Даровете на слънцето (17)

Глава 17

— Нужна ти е съпруга — повтори тя, стараейки се да запази гласа си спокоен и да произнася ясно думите.

— Да, точно така. — Нямаше намерение да го изрази с тези думи, но беше прекалено късно. — Нуждаем се един от друг. Подхождаме си, Джуд. Безсмислено е да се връщаш към начин на живот, който не те удовлетворява, още повече, че тукашният живот те прави щастлива.

— Разбирам. — Не, помисли си тя, нищо не разбираше. Все едно се опитваше да види нещо в тъмни мътни води. — И според теб трябва да остана и да се омъжа за теб, защото ти е нужна съпруга, а на мен ми е нужен… подобен живот?

— Да. Всъщност, не… — Последните й думи съдържаха нещо обезпокоително. Имаше нещо не съвсем наред в тона й. Но бе прекалено развълнуван, за да определи причината. — Уверявам те, в състояние съм да те издържам, докато намериш работа, каквато желаеш, а ако предпочиташ да не работиш и да създадеш дом — също става, от кръчмата се печели добре. Не съм бедняк. Сигурно не е стилът на живот, на който си привикнала, но ще се справим, не се съмнявай.

— Ще се справим, така ли? Докато ти ме… издържаш да живея в стил, на който не съм привикнала? Докато се лутам, за да открия какво ме бива да правя?

— Слушай… — Защо не успяваше да намери подходящите думи? — За теб тук има живот — това твърдя. Има живот с мен.

— Нима?

Извърна се и се опита да се пребори с нещо тъмно и бълбукащо, което напираше да изскочи от нея. Не знаеше какво е; не бе дори сигурна дали иска да разбере, но определено беше опасно. Свързваше ирландците, мина й през ума, с поети, способни да изрекат най-очарователните слова.

А сега — за втори път през живота й — й обясняваха колко добре би било за нея да се омъжи.

И Уилям навремето имаше нужда от съпруга, сети се тя. За да му помогне да укрепи положението си, да приема гости, да изглежда представителен. А на нея, разбира се, й е нужен мъж, който не просто да й казва какво, но и кога и как да го прави. Съпруга за единия, живот за другия. Има ли нещо по-логично?

Първия път тя се подчини. Тихо, почти плахо. Вбесяваше се и се чувстваше засрамена, щом се сетеше за това. А сега се вбесяваше и се чувстваше засрамена, защото си даваше сметка каква голяма част от душата й желае да постъпи по същия начин с Ейдан.

Но нещата се промениха тя не е същата. Прави нещо от себе си и, Господи, възнамерява да го довърши. Без да я ръководят, макар и нежно, защото била неспособна сама да намери пътя.

— Прекарах известно време тук, Ейдан. — С овладяно лице и равен тон се извърна да изучи лицето му, огряно от сребристата лунна светлина. — Прекарах известно време и с теб. Но тези месеци не представляват цял живот. А аз се опитвам да наместя своя живот, да го изградя, да направя нещо от него. И от себе си.

— Направи го заедно с мен. — Внезапно обзелото го отчаяние го смая. — Ти държиш на мен, Джуд.

— Разбира се. — Успя все пак да запази кроткия си тон, макар тъмното нещо да продължаваше да се надига у нея.

— Бракът е сериозна крачка, Ейдан. И съм я правила. Не бих искала да се обвържа отново.

— Това са глупости.

— Не съм свършила. — Сега гласът й прозвуча хладно. — Не бих искала да се обвържа отново — повтори тя, преди да повярвам напълно на себе си, на мъжа и на обстоятелствата, че ще бъде завинаги. Не желая отново да ме захвърлят.

— Наистина ли допускаш, че бих направил подобно нещо? — Вече ядосан, хвана раменете й и ги стисна здраво. — Стоиш и ме сравняваш с онова копеле, което е нарушило обетите си към теб?

— Нямам с кого друг да те сравнявам. Съжалявам, че те дразни. Всъщност плановете ми в момента не включват брак. Благодаря обаче, че ти е хрумнало. А сега наистина трябва да се връщам. Пренебрегвам гостите си.

— Да вървят по дяволите. Трябва да се разберем.

— Разбрахме се. — Без да сваля скованата усмивка от лицето си, отблъсна ръцете му. — Ако не съм се изразила достатъчно ясно, ще опитам отново. Не, няма да се омъжа за теб, Ейдан, но благодаря, че ми направи предложение.

Докато го изричаше, над хълмовете изтрещя гръм, последван от проблясването на светкавица. Обърна се и тръгна към къщата; във въздуха сякаш се носеше дива и горчива песен.

Странно, мина й през ума, защото и тя се чувстваше точно така — диво и горчиво.

Ейдан гледаше след нея. Каза му не. Той просто не се бе подготвил за вероятността да му откаже. Беше решил да се оженят. Тя е жената за него. И винаги щеше да бъде само една.

Внезапно извилият се свиреп вятър разроши косата му; въздухът се изпълни с озон. Проблесна нова светкавица. Стоеше срещу настъпващата буря и се опитваше да избистри главата си.

Нужно й е още малко време; трябва да бъде убедена. Това е всичко. Такова, вероятно, е обяснението, помисли си той, масажирайки гръдта си от страната на сърцето. Болката беше нова и пълна с парализиращ страх. Накрая тя, естествено, ще се съгласи. Всеки глупак би видял, че са предопределени един за друг.

Просто ще трябва да я накара да прозре колко е щастлива тук. Да я увери, че ще се грижи добре за нея, че няма да я подведе, както е била подведена преди. Тя само проявява предпазливост — това е всичко. Изненада я, но сега тя знае намеренията му и ще започне да свиква с тях. Той ще се погрижи да стане така.

Никой Галахър не напуска терена след първия вкаран му гол, напомни си той. Остава и продължава да се бори. А на Джуд Франсис Мърей ще й се наложи да разбере колко усилено и дълго е в състояние да се бори един Галахър.

С решително изражение се отправи към къщурката. Ако бе вдигнал поглед, щеше да види фигурата до прозореца. Жената стоеше с разпилени по раменете бледи коси, а една-единствена сълза — ярка като диамант — се стичаше по бузата й.

Джуд съумя да изкара останалата част от тържеството. Смееше се, танцуваше и бъбреше. Не се оказа трудно да бъде постоянно сред хора и да избегне нов конфликт с Ейдан. Отне й обаче повече усилия да го избута през вратата, когато гостите започнаха да се разотиват и с усмивка да го увери, че е изтощена. Имала нужда да поспи, настоя.

Не се нуждаеше от нищо подобно, разбира се. Щом къщурката се опразни, нави ръкави. Не искаше да мисли. Още не. А най-добрият начин да не мисли е да се залови със здрава домакинска работа.

Събра чиниите и чашите, пръснати по цялата къща; изми ги, подсуши ги и ги прибра. Отне й часове. Почувства се наистина изтощена, както бе твърдяла преди време. Ала умът й отказваше да почива. Затова продължи: бърса прах, изми подовете, подреди.

В един момент й се стори, че от горния етаж дочува женски плач, но не му обърна внимание. Отчаянието, което долови в него, извика парещи сълзи в очите й, а тя не искаше да заплаче. Нейните сълзи няма да помогнат с нищо на лейди Гуен. Няма да помогнат на никого.

Подреди и мебелите по местата им. С бледо лице и потъмнели от умора очи най-после се качи горе.

Но не плака. Усилената работа я изтощи напълно физически. Легна върху леглото, без да се съблече, извърна лице към възглавницата и се насили да заспи.

Сънува как танцува с Ейдан под вълшебна сребриста луна; навсякъде наоколо цъфтяха цветя — весели и пъстри като феи, изпълваха въздуха с аромат.

После язди с него върху широкия гръб на крилат бял кон над тучни зелени ниви, разбушувало се море и спокойни езера в невероятен син цвят.

Това й предлагаше той. Чу го да й го казва. Страна, която омайва и успокоява. Дом, който чака да бъде изграден. Семейство, което чака да бъде създадено.

Вземи и тях, и мен.

Но отговорът бе не. Трябва да е не. Това не е нейната страна, нейният дом, нейното семейство. Не можеха да бъдат, преди да почувства повече сили у себе си, да им се довери, да получи обич от него.

После остана сама в съня си, права до прозореца, а дъждовните капки се стичаха по стъклото. Във всичките му обещания нямаше дори една-едничка дума за любов.

Когато се събуди, слънцето грееше сияйно ярко, а женският плач се оказа нейният.

От недоспиването усещаше главата си замаяна, а тялото — отпаднало, сякаш бе стара и болна. Самосъжаление, помисли си Джуд, разпознавайки прекалено добре симптомите. Задаваща се депресия. След провала на брака й изпадна в подобно състояние и то продължи седмици.

Неспокойни нощи, безкрайни нещастни дни, обвита в облаци окаяност и срам.

Този път няма да го допусне. Сега контролира нещата, сама взима решенията за себе си. Първото е да не унива — дори за час.

Набра красив букет, завърза го с хубава панделка и с Фин и Бети за компания се отправи към гроба на Мод.

Бурята, заплашваща да се разрази предишната нощ, така и отшумя. Независимо от струпаните облаци на югозапад, въздухът бе приказно топъл. Морето пееше песента си, по хълмовете цветята радостно разтваряха чашки. Зърна заека секунда преди жълтата кучка да го надуши. Бети хукна като стрела след жертвата, но след малко се върна с изплезен език. Гледаше смутено, сякаш засрамена, че отново е изгубила надпреварата.

Само пет минути, прекарани в наблюдение как кутрето търчи около Бети, как пада и не спира да лае, подобри настроението на Джуд.

Стигна до гроба напълно успокоена. Приседна — вече й бе станало навик — да разкаже на Мод последните новини.

— Снощи дадох чудесно ceili. Всички повтаряха колко е прекрасно в къщурката отново да звучи музика и да е пълна с хора. Две от сестрите на Брена О’Тул дойдоха с годениците си. И четиримата изглеждат щастливи, а Моли направо сияе, когато ги погледне. А, щях да забравя — танцувах с господин Рейли. Изглежда стар и немощен страхувах се да не го уморя, а се оказа, че едва смогвам да следвам темпото му. — Засмя се и тръсна глава, за да отметне разпилелите се по челото й кичури. — После ми предложи да се оженим. Сега вече знам, че хората тук ме приемат. Изпекох свински бут. За пръв път го правя, но се получи. Не останаха дори огризки за кучетата. По-късно вечерта Шон Галахър изпя „Четири зелени поля“. На всички им се насълзиха очите. Никога не съм имала гости, които да се смеят, да плачат, да пеят и да танцуват толкова много.

— Защо не й кажеш за Ейдан?

Джуд бавно вдигна поглед. Не се изненада да види Карик, застанал от другата страна на гроба на Мод. Поредното чудо, отчете тя, без присъствието му вече да й се струва странно. Все пак вдигна вежди, защото лицето му имаше навъсено изражение, а очите му я гледаха донякъде гневно.

— И Ейдан беше — продължи тя спокойно. — Свири и пее вълшебно. А и от кръчмата докара достатъчно бира да потопи и кораб.

— И те изведе на лунната светлина, и ти предложи да станеш негова съпруга.

— Да, така беше. Излязохме навън и ми съобщи, че има нужда от съпруга, а аз съм подходяща.

Джуд погледна към кутрето, което душеше около ботушите на Карик.

— А ти какво отговори?

Джуд отпусна ръце в скута си.

— Щом знаеш толкова много, знаеш и останалото.

— Не! — Думата излетя като изстрел от устата му. — Отказа му, защото имаш ум, колкото една ряпа! — Насочи пръст към нея и макар да ги делеше поне метър, тя направо усети как я прониза в рамото. — Мислех те за умна жена, с добри маниери и голямо сърце. Сега виждам колко съм се лъгал.

— Щом такова е мнението ти за мен, няма да ти натрапвам компанията си.

Изправи се, вирна брадичка, но в следващия миг застина на място.

— Ще останеш където си, мадам, докато не те пусна да си ходиш!

За пръв път долови царствени нотки в гласа му. Усети и заплахата, и мощта. Едва не се разтрепери, но се овладя.

— Да ме пуснеш ли? Свободна съм да идвам и да си тръгвам, когато пожелая. Това е моят свят.

В очите му се мярна гняв, а небето притъмня от буреносни облаци.

— Той е мой още от времето, когато себеподобните ти са обитавали пещерите. И ще бъде мой дълго след като ти се превърнеш на прах. Постарай се да запомниш това.

— Защо ли споря с теб? Ти си илюзия. Мит.

— И реален като теб. — Хвана ръката й. Плътта му бе топла и твърда. — Чакам те от триста години. Ако греша и трябва да чакам още толкова, поне ще знам защо. Кажи ми — защо каза не, когато той ти предложи да станеш негова съпруга?

— Защото моят избор е такъв.

— Избор? — Засмя се гръмогласно и се извърна от нея. — О, вие смъртните, с вашите благословени избори. Винаги означават толкова много за вас. Накрая съдбата и без това ще те прибере.

— Така е, но междувременно сами избираме пътя си.

— Дори да е погрешен?

Тя леко се усмихна, когато той отново се обърна към нея. Върху привлекателното му лице бе изписано искрено любопитство.

— Да, дори да е погрешен. Такава е природата ни, Карик. Нея не можеш да промениш.

— Обичаш ли го? — Тя се поколеба и той се усмихна на свой ред. — Нима ще излъжеш пред една илюзия и мит, момиче?

— Не, няма да лъжа. Обичам го.

Той вдигна безпомощно ръце и простена.

— Но отказваш да му принадлежиш ли?

— Повече няма да принадлежа на никого. — Гласът й извися и сега в него се долавяше мощ. — Ако нещо подобно някога се случи, ще трябва да си принадлежим взаимно напълно. Веднъж ми се стори разумно да се оставя в ръцете на мъж, който не ме обича, защото… — Затвори за миг очи, давайки си сметка, че никога не го е признавала, дори пред себе си. — Защото се опасявах, че никой никога няма да ме вземе. Страхувах се да не остана сама завинаги. А нищо не ми се струваше толкова плашещо, колкото да съм сама. Но това вече не е вярно. Уча се как да съм сама, да се харесвам и да уважавам това, което представлявам.

— И понеже можеш да бъдеш сама, предпочиташ да останеш такава, така ли?

— Не. — Този път тя разпери безпомощно ръце, извърна се и започна да крачи напред-назад. — Мъже — промърмори тя. — Защо на мъжете винаги всичко трябва да бъде обяснявано дума по дума? Не се налага да бъда омъжена, за да се чувствам щастлива. И определено няма да променя живота, който току-що започнах, като рискувам отново да встъпя в брак и да се оставя в ръцете на някого, освен ако дяволски не го желая. Ще знам, че за разлика от досега, на първо място съм аз. Аз — Джуд Франсис Мърей. — Гласът й се извиси и тя положи ръка върху сърцето си. Карик стоеше с присвити, замислени очи. — Няма да се задоволя с нещо по-малко от всичко. Или всичко, или нищо. Само защото съм влюбена в Ейдан и защото сме любовници, не е причина да ме обземе радостен трепет от факта, че е споделил нуждата си от съпруга и е избрал мен. Този път аз ще избирам.

Задъхана и поруменяла, тя изгледа Карик свирепо. Ето, даде си сметка тя, какво не бе изразила преди с думи. Не бе осъзнавала, че се таи у нея и чака да бъде изречено. Никога, никога вече няма да се задоволи с по-малко. Или всичко, или нищо.

— Смятах — обади се Карик след малко, — че не разбирам смъртните. Сега се оказва, че всъщност не разбирам жените. Обясни ми, ако обичаш, Джуд Франсис, защо любовта да не е всичко? Тя въздъхна тихо.

— Всичко е, когато наистина е такава.

— Защо ми говориш с гатанки?

— Защото, ако сам не я разгадаеш, няма никакъв смисъл да ти се каже отговорът. А когато я разгадаеш, няма да имаш нужда от отговора.

Той промърмори нещо на келтски и поклати глава. После добави:

— Помни: един-единствен избор може да изгради или унищожи съдби. Внимавай в избора си. — После изчезна като повей на вятъра.

В момента Ейдан бе не по-малко раздразнен на жените, отколкото Карик. На всяко подхвърляне за зле нараненото му самолюбие би се изсмял. Ако някой му кажеше, че това, което в момента се събира в гърлото му, е страх, би го наругал и обявил за пълен глупак. Само намек, че болката в сърцето му е чиста обида, би го накарал да изхвърли човека от кръчмата.

Ала именно такива емоции го владееха, а към тях се добавяше и объркване.

Беше уверен, че разбира Джуд — ума, сърцето и тялото й. Чувстваше се потиснат — някъде по пътя бе прескочил нещо. Свали, наистина, гарда си пред нея, но не очакваше тя да отхвърли така хладнокръвно предложението му за женитба.

По дяволите! Направи предложение за женитба на жена — на единствената жена, а тя се усмихна, отказа и се върна при гостите.

Неговата сладка и срамежлива Джуд Франсис нито заекна, нито се изчерви. Погледна го изпитателно и отхвърли предложението му. Няма никаква логика, след като и глупак вижда, че са създадени един за друг.

Като две брънки в дълга и сложно изплетена верига. Верига, която той идеално си представя — изградена от здрави традиции. Мъж и жена, поколение след поколение. Тя е предопределена за него, така че заедно да изградят следващата здрава брънка във веригата.

Нужен е явно съвършено друг подход, каза си той, крачейки напред-назад из стаята, вместо да приключи със сметките за деня. Знае как да ухажва и да спечели една жена, нали? Беше ухажвал и спечелил доста жени досега, нали?

Тогава бе поради съвършено други причини, разбира се, сети се той, и отново започна да се тревожи. Никога обаче не бе ухажвал жена, призна си той напълно объркан така, че да я склони да стане негова съпруга.

Чу стъпките по стълбите секунди преди Дарси да нахълта, без да почука.

— Шон е долу в кухнята, и понеже ме третира като момиче за всичко, ме изпрати да проверя дали си поръчал картофите и морковите и дали бялата риба на Пати Райт ще пристигне в края на седмицата, както е планирал.

— Пати обеща да ни достави прясна риба утре, а останалото ще пристигне в средата на седмицата. Нали не е започнал вече да готви за довечера? Още е само един и половина.

— Не. Суети се и разучава някаква рецепта — взел я от някаква си дама снощи на ceili-то. И оставя товара на сервирането върху мен. Ти ще слезеш ли да работиш на бара, или ще седиш тук, зазяпан в стените?

— Работя — тросна се той, осъзнавайки, че наистина зяпал стените през по-голямата част от времето. — Щом се пробуди желанието ти да се занимаваш с бумащината тук скъпа, си добре дошла.

Тонът му я озадачи. С пълно съзнание, че оставя Шон без помощници за следобедните приготовления, тя се настани на стола, кръстоса крака и обяви:

— Потиш се над цифрите, защото си находчив, изобретателен и умен.

— Тогава не ми пречи да си върша работата и иди да си гледаш своята.

— Имам десетминутна почивка и възнамерявам да я изкарам тук. — Усмихна му се, прекалено широко, за да е искрена. — Е, за какво толкова си се умислил?

— Не съм се умислил.

Тя само небрежно вдигна ръка и внимателно разгледа маникюра си. Той отиде до прозореца, върна се до бюрото, после отново се запъти към прозореца. Най-сетне мълчанието изигра своята роля и той подхвана:

— През последните няколко месеца с Джуд доста се сближихте.

— Така е. — Усмивката й стана още по-широка. — Е, не колкото с теб, но се разбираме. Да не сте се сдърпали нещо? Затова ли седиш тук навъсен?

— Не, не сме се сдърпали. Поне това не е точната дума.

Напъха ръце в джобовете. Наистина беше унизително, но не разполагаше с друг избор.

— Тя какво казва за мен?

Дарси се въздържа да не се изхили, макар да я напушваше смях.

— Да не би да искаш да разкрия нейни тайни?

— В събота ще ти дам допълнителен свободен час.

Дарси мигом наостри уши и го изгледа подозрително.

— Защо не започна с това? Е, какво точно те интересува?

— Какво мисли за мен.

— О, намира те за привлекателен и чаровен. Каквото и да й говоря по въпроса, не я разколебава. Напълно си я омаял с романтичното си поведение. А и отнасянето на ръце нагоре по стълбата си е изиграло ролята. — Прихна, когато я изгледа смаян — все едно го бяха ударили изневиделица. — Не питай за какво си говорят жените насаме, щом не искаш да знаеш.

Той предпазливо си пое дъх.

— Нали не е разказвала… какво е ставало после?

— Преразказа всяка въздишка и стон. — Не издържа и скочи на крака, за да го целуне. — Не, разбира се, слабоумнико. Прекалено е дискретна, макар Брена и аз всячески да се опитвахме да изкопчим подробности. Какво те гложди? Доколкото знам, Джуд те смята за най-страхотния любовник откакто Соломон е обладал Савската царица.

— Това ли е всичко? Няколко месеца секс и романтика и нищо повече?

Веселите пламъчета в очите й изчезнаха и тя го погледна изпитателно.

— Съжалявам, скъпи. Виждам, че истински си разстроен. Какво е станало?

— Снощи й направих предложение за женитба.

— Така ли? — Хвърли се към него, обгърна кръста му с крака, обви ръце около врата му и радостно го стисна. — Това е направо чудесно. Страшно се радвам за теб. — Засмяна го целуна по двете бузи. — Хайде да слезем долу да кажем на Шон и да се обадим на мама и татко.

— Тя ми отказа.

— Те ще искат да дойдат да се запознаят с нея преди венчавката и… Какво?

Сърцето му се сви, но успя да повтори:

— Отказа ми.

Тя изпита силно чувство на вина, но все пак промълви:

— Невъзможно. Не е искала да каже това!

— Заяви го достатъчно ясно и възпитано. Дори ми благодари.

Нейното благодаря бе като горчив хап в устата му.

— Господи, какво й става? — Сега вече разгневена, Дарси се освободи от прегръдката му, стъпи здраво на земята и постави ръце на хълбоците. Гневът — според собствените и наблюдения — бе за предпочитане пред чувството на вина.

— Джуд, разбира се, иска да се омъжи за теб.

— Заяви ми точно обратното. Въобще не желаела да се омъжва. И всичко е заради онова проклето копеле, което я е изоставило. Сравни ме с него. Когато й обърнах внимание, ми отвърна, че нямала с кого друг да ме сравнява. Ха! Та да не ме сравнява с никого, по дяволите! Аз съм, какъвто съм.

— Разбира се. И струваш поне десет пъти повече от Уилям. — Вината е нейна, мина й отново през ума. Беше се досещала за забавата в цялата история, но бе пропуснала да се замисли за болката. — Значи не става въпрос, че… не е готова да зареже начина си на живот в Америка, така ли?

— Въобще не стигнахме дотам. А и не разбирам защо да не го направи, щом тук е щастлива, както никога не е била там?

— Ами… — Дарси въздъхна и се опита да помисли задълбочено. — Никога не ми е хрумвала възможността да не иска да се омъжи.

— Тя просто не желае да приеме, че не е задължително случилото се, преди да се повтори. Наранена е и ми иде да извия врата на онова копеле… — Очите му потъмняха от гняв. — … но аз никога няма да я нараня.

Не, той ще я пази, ще се грижи за нея, както постъпва с всичко, на което държи, помисли си Дарси и сърцето й се сви от жал за него.

— Вероятно все още е наранена, не може да се съвземе — започна да разсъждава тя. — Не всички жени мечтаят за венчална халка на пръста и бебе в утробата си. — Искаше й се да го помилва, да го прегърне и да го утеши някак, но по очите му разбираше колко е разстроен и че не му е до това. — В известно отношение я разбирам, Ейдан. Страшно е обвързващо.

— Но аз не й предлагам финал, а начало.

— За теб, но не и за всички останали. — Дарси седна отново и започна да сплита пръстите си. — Е, бива ме да преценявам подобни неща и твърдя, че нашата Джуд е от този тип жени, които се омъжват, независимо дали тя го вярва или не в момента. Ако питаш мен, копнее да създаде свое гнездо, но никога не е разполагала с тази възможност, преди да пристигне тук. Вероятно ние действахме малко по-прибързано от необходимото.

— Ние ли?

— Имам предвид теб — бързо се поправи Дарси, за да заличи плановете, скроени с Брена. Няма смисъл да ги споменава, прецени тя, защото възникналата каша не е по нейна вина, поне не изцяло. Но вече е късно нещата да се променят, затова продължавай напред. — Убеди я. — Усмихна му се насърчително. — Накарай я да осъзнае от какво се отказва, ако не те приеме. Ти си Галахър, Ейдан! Рано или късно ние от рода Галахър получаваме каквото искаме.

— Права си. — Част от разбитото му его започваше да се възстановява. — Връщане назад няма. Просто ще я накарам да свикне с тази мисъл.

Облекчена да види завърналия се блясък в очите му, Дарси го погали по бузата и сподели:

Обзалагам се, че ще успееш.