Хедър Греъм
Бунтарката (15)

14

Определено захладняваше, особено рано сутрин. А слънцето продължаваше да прониква през хладния, влажен въздух, като напичаше голия гръб на Иън, докато той цепеше тънките борини, които бе довлякъл от полуострова, подготвяйки се да остави Беламар на грижите на семейството си.

Теди бе погребан преди четири дни. Джером и Джулиън още не се бяха върнали от базата в Кий Уест, Иън се надяваше скоро да си дойдат, защото му оставаха само две седмици до края на отпуската. А ако щеше да води Алена със себе си, трябваше да направи нужните приготовления за пътуването.

Времето, което бе прекарал тук сега му се струваше като много странен период на изчакване. За Алена това бе време на дълбока скръб. Той я бе утешил, доколкото можа и тя изглежда започваше да приема смъртта на баща си. Понякога бе много мълчалива и гледаше в нищото. От време на време изпускаше по някой стон на пресекулки. А друг път просто искаше да я оставят сама и той бе решил да й остави колкото се може повече свобода.

Последните две нощи той бе стоял до късно с чичо си и Лоурънс на верандата. Беше му по-лесно да се появи, когато тя вече бе заспала. Те не се караха, а и той не страдаше толкова от желанието да й напомни, че тя е жива, много жива, и че той е прекарал доста време далеч от нея и силно я желаеше.

Иън вдигна ръка и стовари брадвата си толкова силно, че не разцепи бора, а направо го разтроиш. Изруга и намести цепениците, за да започне отново.

Той не разбираше защо трябва да се опитат да задържат островът на Теди — освен задето бе принадлежал на Теди и сега бе собственост на Алена. Земята не струваше кой знае колко. Ако бяха решили да продават, надали щяха да се намерят много купувачи. Далечният Юг си оставаше убежище за разбойници, крадци, пирати, семиноли, бегълци от всякакъв род, раса и цвят — и ексцентрици като Теди. Може би и неговият род — Макензи — можеше да мине за ексцентричен, въпреки че чичо му Джеймс постоянно го уверяваше, че ще дойде време, когато плажовете на южна Флорида ще се измерват в златото, на което приличаха. Може би, но не и докато той бе жив. Въпреки това неговия баща не се бе отказал от собствеността си тук, бе разчистил няколко акра, оставяйки много блатисти места с гъсти гори и шубраци. Иън знаеше, че той самият никога не би продал собственост на Макензи и се чудеше дали не би станал беглец в сърцето си. Бе прекарал толкова много време, промъквайки се през хълмовете, мангровите дървета, боровите горички и блатата. Обичаше залезите, може би това бе отговорът. Както и изгревите. В сутрини като тази, когато въздухът бе хладен и неподвижен, такава лъчезарна топлина можеше да проникне през кожата на голия му гръб…

Той се спря, подпря крак на един дънер и се облегна на брадвата си, като видя Алена на верандата. Тя изглеждаше много бледа, по-слаба, отколкото при пристигането му, като сиротно детенце. Бе облечена в проста белееща памучна рокля, без фусти, без корсет, дори без обувки. Той си помисли, че в северните части на страната и двамата щяха да ги сметнат за доста неприлично облечени — той бе бос, бе обут в панталони и не носеше нищо друго. По гърдите му потече капка пот. Да, в този уединен праисторически рай щеше да изглежда доста неприлично да напълно облечен. И Алена изглеждаше абсолютно прелестна в естествената си красота и дългата коса, която се спускаше свободно по раменете й и стигаше до кръста й, нежна като ангел, като изгубен морски дух.

Тя му махна. За негова изненада закрачи към него. Не че се държеше хладно, но никога, нито веднъж през цялото време, докато бе с нея, тя не го потърси.

Той изчака, усещайки как сутрешният въздух охлажда раменете му, докато тя се приближаваше към него. Дойде и седна на върха на купчината борови трупи, като скръсти ръце пред гърдите си, сви рамене и тъжно се усмихна.

— Къщата ми изглеждаше толкова чужда, когато се събудих! Беше толкова пълна… а сега в нея няма никой. Абсолютно никой.

— Чичо ми и леля ми заминаха рано, не искаха да те будят — отвърна Иън.

— Така ли? — възкликна Алена изненадана. Дългите й мигли се спуснаха. После отмести поглед към морето. — Толкова е странно, нали? Миналата седмица по това време това все още бе островът на Теди, а сега него… го няма. Иън, може би трябва да поостана малко… — започна тя, но после замълча и се намръщи, когато той внезапно се приближи до нея с ръце на кръста. — Иън, какво…

— А аз просто чаках да видя докъде, по дяволите, ще стигнеш, за да получиш това, което искаш! — рече той. Бе готов да посегне към нея, да я хване и да я разтърси. Бе крайно разстроен. Опита се да си напомни, че тя съвсем наскоро е изгубила баща си.

Иън бясно изруга и се обърна. Измина няколко крачки и после се затича.

Пясъчната ивица бе точно пред него и морето сякаш се простираше до безкрая. Той бягаше по пясъка, зави и вече не се виждаше, преди да се втурне към вълните и да се гмурне в океана.

Водата бе хладка и свежа като утринния въздух. Стана му добре и той поплува усилено доста дълго, после се обърна по гръб и се загледа в слънцето над себе си с присвити очи. С периферното си зрение забеляза, че тя го е последвала край острова до залива и се вгледа объркана във водата след него.

Той заплува към плитчините и се изправи.

— Трябва да опиташ и ти.

— Иън, аз съм в траур. Не бих могла…

— Мислиш ли, че Теди ще иска да стоиш извън водата?

Тя поруменя.

— Ти не разбираш.

— Не, Алена, ти не разбираш — рече той тихо. — Но няма значение. Не и сега. Върни се в къщата. Аз ще дойда след малко.

Но тя не помръдна. Стоеше на брега, висока, слаба, златистите й очи бяха уловени от слънцето, извивката на корема й бе едва забележима, русата й коса се вееше с всеки лек полъх на вятъра и той отново се запита дали не е дошла, за да го изнуди да й обещае, че ще я остави тук.

Той не бе съвсем сигурен какво правеше, като тръгна — скръбта й бе истинска и той нямаше желание да я нарани. Но си помисли, че е лесно да се отдадеш на скръбта и единственият начин да откриеш отново живота бе да живееш.

Той тръгна решително през водата до пясъка. Тя го погледна, като че е загубил ума си. Когато почти я достигна с все така прикован върху й поглед, тя извика:

— По дяволите, Иън, какво…

Тя отстъпи, а после се обърна така, сякаш се кани да се затича. Той я хвана за китката, притегли я обратно, взе я на ръце и я занесе на дълбокото. Тя яростно се съпротивляваше, втренчена в лицето му и очевидно не намираше отговор в суровите му очертания.

— Иън, какво ти става? Казах ти, че не мога… Ти уж си джентълмен, баща ми току-що почина…

— Но ти си жива, както и аз, и не можеш да прекараш остатъка от живота си, като се опитваш да превърнеш дома му в олтар и да се погребеш вътре.

— Иън, по дяволите…

— Отиваме да поплуваме!

Той я пусна във водата, дълбока до гърдите й. Тя се показа над повърхността, а от очите й изскочиха гневни искри.

— На мен не ми се плува.

— Не ли? — попита той. — Тогава ще правим нещо друго.

Тя го погледна невярваща право в очите, а после гневно извика:

— Ти си грубиянин! Не виждаш ли, не знаеш ли, не усещаш ли…?

Тя млъкна, заотстъпва във водата с вик, а после се обърна и заплува бързо. Въпреки че полите я спъваха, тя се движеше бързо, порейки вълните със скоростта и пъргавината на акула. Той видя част от дългия дяволски крак да пори водата и разбра, че освен тази дневна рокля тя не носи нищо друго и няма да е много затруднена от тежестта й.

И наистина Иън гледаше само да не изостава от нея, да я кара да продължава да се движи, да я държи в морето. Когато се опита да се изправи и да му избяга, той я дръпна обратно. Тя се показа на повърхността, пое си дъх и отново запляска с ръце и крака. Като стигнаха до дълбокото и тя избяга под него в облак водорасли, той почти я изпусна. Отново бе стигнала почти до брега, когато тя се обърна назад ликуваща. Смееше се.

Той стъпи на краката си и като набра скорост се втурна към нея. В очите й се мярна тревога и тя отново се затича. Но се сети твърде късно и той я хвана и я събори във вълните. Тя изпищя, изруга диво, полузасмяна, полуядосана, а ръцете й блъскаха стената на гърдите му.

Той пренебрегна протестите й. Притисна гърба й към мокрия пясък и я целуна. Хвана бузата й, целуна я, целуна я страстно и дълбоко, докато нещо като задавен вик не отекна в гърлото й.

А после усети как ръцете й го обвиха.

Усети пръстите й, които галеха врата му през косата, спускаха се към раменете му, притегляха го по-близо, прегръщаха го. Устата й сладостно се разтвори, приемаше, а после и посрещаше трескавата настоятелност на глада му. Хладни солени вълни заливаха краката им. Слънцето напичаше с изригване на изгарящи лъчи. Той продължи да я целува, а ръката му галеше цялото й тяло. Водата прилепи роклята по нея и очерта контурите на тялото й, а той усети гъвкавата извивка, вдлъбнатината и хълма под нея. Намери мокрите поли на роклята й, вдигна ги нагоре до бедрата й, като галеше голите й крака, притискаше я силно и плътно към бедрата си. Тя продължи да се притиска в него, посрещаше настоятелните му целувки, търсеше го. Очите й бяха затворени под слънчевите лъчи, а миглите й — мокри от водни капчици, танцуващи като дъга на бузите й. Устата й бе леко разтворена, устните влажни, чувствено подути. На гърлото й една вена яростно пулсираше…

Той наведе глава с дрезгав и отчаян стон, притискайки с устни крехката синя вена. Ръката му лежеше върху горната част на роклята й и притискаше налетите й гърди под нея. Той притисна с палец зърното й през плата и положи устни върху него. Бедрата й се разтвориха под лекия натиск на тялото му и пръстите му я погалиха между тях. От устните й се изтръгна лек стон, като мек шепот в ухото му; тя бе гъвкава и се подчиняваше на волята му, а докосванията му събуждаха у нея пронизващи тръпки. Тя бе топла, влажна…

Той се обърна настрана, хвана я за кръста и я притегли към себе си, за да не я притиска с тежестта си. Искаше да положи най-големите грижи, но тя извика и се намести върху тялото му. Рядко се бе впивала в него с толкова отчаяна страст и копнеж.

Тя се движеше с дяволски грациозен ритъм, който го възбуждаше отново и отново и той се нахвърли върху нея с още по-голяма жар, като се изправи срещу бездна, падна, а после веднага пак се вдигна. Накрая достигнаха връх, когато той вече не можеше да търпи повече и стигна до оргазъм с целия буен плам на слънцето. И едва тогава, когато конвулсиите преминаха през тялото му, Иън си спомни деликатното състояние на жена си и се оттегли, разтревожен от взривната сила, с която се бяха любили. Той се изтегна до нея, а очите му пробягваха по нея със загриженост, докато оправи дрехите си.

Но тя лежеше на пясъка и изглеждаше съвсем добре, а водата заливаше красивите й голи крака. Най-накрая очите й се отвориха. Тя леко трепереше, сърцето й туптеше бясно, налетите й гърди все още трескаво се вдигаха и спускаха от дъха й. Зърната й останаха твърди и образуваха връхчета по плата на роклята й, но тя изглеждаше някак чиста и недокосната като ангел.

— О, Иън… — очите й изглеждаха покрусени.

— Какво? — попита той бързо. — Какво, за бога? Да не би да сме наранили бебето, да не съм му направил нещо?

— Не! Не! — запротестира тя с разширени златисти очи.

Той се наведе над нея и погали бузата й с ръка, като закри тялото й от жаркото слънце и хладния бриз със своето.

— Алена, моля те, не ме плаши така, освен ако не искаш сърцето ми внезапно да спре да бие.

Тя се усмихна, но това бе колеблива, крехка усмивка.

— Иън, не може да е справедливо да се чувствам толкова жива! Да… да се отдавам на такива удоволствия… в живота! Искам да кажа сега, при тези обстоятелства.

Той малко се изненада, като осъзна, че тя се чувства гузна. Бе си позволила да се наслаждава на любенето им, докато Теди бе под земята.

Той въздъхна и нежно й заговори, а палецът му леко я галеше по бузата и устните.

— Алена, единственият грях в живота е да не го живееш, когато си благословена с него и кълна ти се, че Теди би ти казал същото.

— Мислиш ли? — попита тя меко.

Успокоен, че тя е наред, той се облегна на лакътя си.

— Повярвай ми. Но за бога, ти почти ми изкара ангелите.

Тя се усмихна — бързо, мимолетно пробягване на неподправено веселие.

И щастие.

— Съжалявам. Бебето е добре, а Дженифър каза, че нямало нищо лошо да…

Тя млъкна, а страните й внезапно поаленяха.

— Аха. Обсъждала си интимните подробности в брака с Дженифър? — попита той с престорена нотка на възмущение.

— Не! — възпротиви се тя, все още изчервена като рак.

— Да, признай си!

— Грешиш.

Той лежеше на пясъка и се опитваше да не се засмее, изучавайки лицето й.

— Разбирам. Питала си Дженифър дали физическата интимност ще навреди на бебето, когато аз съм бил на стотици мили разстояние. Интересно.

— Е, предположих, че в крайна сметка ще дойдеш да посетиш поне роднините си, ако не жена си. А ти, сър, бе необвързан и с незаето сърце, докато аз… аз бях… — започна тя и гласът й заглъхна.

— Бременна? — чу се той да пита с повече от нотка гняв.

Тя поклати глава.

— Щеше ли да си дойдеш по-рано, ако знаеше? — попита го тя меко.

Той се поколеба само за миг. Щеше ли да си дойде по-скоро?

Колебанието му бе грешка, несъзнателен отговор на въпроса й.

— Мен ли настояваш да вземеш със себе си във Вашингтон или детето? — попита тогава тя.

— Алена…

Тя се надигна, без да му обърне внимание.

Той нямаше да я остави да го направи. Внимателно я възседна, като прикова ръцете й към пясъка и срещна очите й.

— Ще имам и теб, и детето ми. Ти си моя жена и ако не си забелязала колко много те искам, значи си сляпа. Да не си просиш комплименти? Уверения? Колко странно, защото съм абсолютно сигурен, че много добре знаеш собствените си способности и красотата си. В деня на сватбата ни ти обещах, че това ще е истински брак и нищо друго. Теди искаше да си с него. По това време нямах разумно извинение, за да те държа далеч от него, тъй като предполагах, че ще идвам тук доста често. Но се случи така, че получих заповед да остана на север! А пък ти… ти искаше да останеш тук. Толкова много искаше да останеш тук, че бе готова да използваш всичкия си чар и женска убедителност, за да… коя е точната дума? Да ме подкупиш! Точно така, да ме подкупиш да ти позволя да останеш тук с Теди. И ако не се лъжа, тази сутрин дойде при мен със същото намерение — може би съзнателно, може би не — отново да ме… ъъъ… подкупиш да ти позволя да останеш. Няма да го бъде.

Тя го погледна, а в очите й проблясваше някаква весела искрица, сетне гняв, а после отново веселие и гняв.

— Някой идва.

Алена го погледна въпросително. Явно още не бе чула гласовете.

Той започна да се проклина вътрешно. Не беше забравил какво се случи тук с Теди. Дори бе донесъл със себе си един от колтовете си с шест куршума до дървените трупи.

Но бе оставил пистолета там, когато тръгна към водата и остави двамата с Алена незащитени.

— Алена, стой тук, докато не ме чуеш да викам, че всичко е наред — каза й той.

Очите й се разтвориха широко, но преди да успее да отвърне, гласът на Джулиън се чу съвсем ясно да вика към къщата:

— Иън? Алена? Има ли някой тук?

Иън си отдъхна с облекчение.

— Всичко е наред. Това са брат ми и Джером.

— Не е съвсем наред. Боже мой, ние сме вир вода, облечени сме неприлично, ние…

— Този път сме женени и не ни е хванал враг — рече й той сухо. — Освен това ти успя да останеш доста прилично облечена. Ще изглежда само, че сме плували. Но трябва да ги уведомим къде сме.

Той й подаде ръка. Алена срещна погледа му, след миг се усмихна и я пое. Иън я поведе край мангровите дървета към плажа. Джером стоеше пред къщата, сложил ръце на кръста, и отново ги извика по име, докато Джулиън тъкмо се бе запътил към лимонената горичка, за да види дали не са сред дърветата.

— Привет! Ние сме тук! — извика Иън.

Джулиън спря, обърна се и пое назад. Четиримата се срещнаха точно пред къщата. Братът и братовчедът на Иън бяха прехвърлили официалните рединготи през ръцете си и разкопчали ризите си, но и двамата се засмяха весело, като видяха колко са разсъблечени Иън и Алена. Джулиън повдигна вежда, като пристъпи напред, за да се здрависа с Иън, а после леко прегърна мократа Алена.

— Хубава сутрин за плуване…

— Това не е важно — каза му Иън, като се обърна към Джером и попита: — Какво стана?

— Няма ли да влезем? — предложи Джулиън.

— Алена трепери — забеляза Джером.

— Да, да влезем в къщата — рече Иън. — Мисля, че на печката има кафе. Алена, трябва да се преоблечеш в нещо сухо. — Той сложи ръка на кръста й, като я подкрепяше по стълбите на верандата на път за стаята й.

Вдигна ръка, като посочи на Джулиън и Джером задната веранда и сетне ги последва навън. Джером седна на перилата, а Джулиън в един от люлеещите се столове. Иън се подпря на перилата и зачака да чуе какво е станало.

— Не може да представите каква бъркотия настана — Джером изгледа братовчед си. — Линкълн бе избран за президент.

— Линкълн — президент! Иън! Можеш да напуснеш тази отвратителна армия още сега!

— Какво? — попита Иън.

— Можеш да напуснеш…

— Мен ли се опитваш да накажеш или войската? — попита той, като усети как кипва. Знаеше, че това се задава. Някакси бе усещал, че се задава. Нарочно си бе взел отпуската сега, за да е в родния си щат по време на изборите.

„По-здравомислещите глави все пак ще надделеят!“, каза си той.

Уви, не. Югът бе бесен и той си помисли, че още в този момент повечето от памуковите щати сигурно вече свикваха специални законодателни заседания.

За да обсъждат отцепване.

— Иън, не разбирам защо си толкова твърдоглав и ядосан — настоя Алена. Страните й бяха поруменели. Очите й пръскаха истински златист огън. Тя бе вдигнала косата си на кок на врата, подчертавайки елегантните си класически черти. Мократа й рокля бе полепнала по фигурата й и той отново си помисли — въпреки леката извивка на корема й, или даже още по-видимо поради нея — че Алена е отслабнала през последните няколко дни.

— Иън? — упорстваше тя, — това, което ти предлагам е съвсем уместно. Флорида ще има свои собствени въоръжени сили…

— Нима? — прекъсна я той остро. — Откога ръководиш щатското управление? Извинявай, Джером, пропуснах ли нещо? Да не би Флорида вече да се е отцепила от Съюза?

Джером повдигна рамене. И двамата знаеха, че Флорида най-вероятно ще се отцепи и че щатът ще започне предварителна подготовка за отделяне от Съюза.

Но това още не бе станало. И можеше да отнеме време. Иън бе един от малкото хора в Юга, които не се изненадаха от избирането на Линкълн, но въпреки това се ужасяваше, че това може да стане.

Бе достатъчно лошо и без Алена да му го натяква.

— Отцепихме ли се? — попита той отново.

— Не, поне аз не знам такова нещо — рече Джером. — Всъщност резултатите от изборите току-що бяха оповестени. Всичко това стана съвсем скоро, естествено.

— Но Линкълн бе избран! — извика Алена. — Иън…

— Ако и когато Флорида наистина се отцепи, Алена, аз сам ще реша какво да правя с военното си назначение.

— Иън! Трябва да напуснеш! — уведоми го тя, сякаш въпросът не допускаше друга алтернатива.

Главата го цепеше. Той го бе очаквал, бе се страхувал от това. И то дойде.

Внезапно се изправи разярен. Тръгна право към нея, вдигна брадичката й, така че я принуди да го погледне в очите.

— Знаеш ли, скъпа, че наистина се опитвах всячески да щадя чувствата ти? Слушай ме сега, Алена. Проклет да съм, ако някога ти позволя да ми казваш какво да правя или да не правя!

Тя го изгледа, а лицето й пребледня още повече в контраст с аления цвят, обагрил страните й.

— Нима! — прошепна тя. — Тогава слушай мен. Ти трябва — разбери ме — трябва да идеш право в пъкъла! — извика тя и с бясна ярост се опита да мине покрай него.

— О, не, Алена! — спря я той.

Хвана я за разменете и я обърна пак към себе си.

— Алена, по дяволите… — спря се той внезапно, като усети горещината, която се излъчваше от нея. Раменете й пламтяха. Естествено тя бе почервеняла от гняв, но…

Тя отвори уста, сякаш се канеше отново да спори с него. Очите й бяха заслепяващи, изглеждаха прекалено разширени, прекалено тъмни.

— Иън, Иън… върви по дяволите! — извика тя. Но после тонът на гласа й се промени, примеси се с обърканост и тревога. — Иън, Иън, моля те…

Но тя не довърши. Миглите й внезапно се затвориха над очите й.

И тя припадна в ръцете му, безчувствена.