Хедър Греъм
Бунтарката (14)

13

Алена бе неутешима.

През целият си живот никога не се бе чувствала толкова безпомощна.

Той се опита да намери правилните думи; беше безсмислено, тя сякаш не го чуваше. Не можеше да й каже, че нещата ще се оправят. Нямаше как. Теди бе мъртъв.

Алена прегърна тялото на баща си. Отначало отказваше да приеме, че е мъртъв, а после отказваше да го пусне. Умоляваше го да диша и му казваше, че не може да я остави.

Дори Дженифър не можа да я вразуми.

Алена седна в горичката, хванала главата на Теди в скута си, разтърсвана от безкрайни мълчаливи сълзи, които се стичаха по страните й. Иън стоеше приведен до нея, прегърнал я през рамото, и гледаше Джулиън, докато тя се тресеше от бурни сълзи.

— Джулиън — промълви той.

— Просто я остави да го подържи и да се наплаче. Тя трябва да плаче, Иън, това е скръбта.

Скръбта… Тя щеше да пострада, като ревеше толкова силно, помисли си Иън. Раменете й конвулсивно се разтресоха под докосването му.

— Алена, Теди го няма, трябва да се отдръпнеш — настоя Иън.

Но още не можеха да убедят Алена да се откъсне от тялото на баща си.

— Дай й време — предложи Джулиън.

Но минутите се проточиха до повече от час и всички те продължаваха да седят в горичката и да гледат безпомощно.

— Може би стига толкова — тихо каза Джулиън на брат си.

Иън погледна брат си в очите и кимна. Никога не бе виждал някой да плаче толкова неудържимо, нито толкова дълго. Златистите й очи бяха почервенели, нежните й черти бяха изпити и побледнели, страните й бяха мокри. Тя сякаш не виждаше и не чуваше нищо, само продължаваше да шепне името на Теди, люлееше главата му и галеше страните му.

— Алена, трябва да се отдръпнеш. — Той здраво, обви ръце около кръста на жена си и я вдигна.

— Не! Не, не! — извика Алена.

— Вземете Теди, за бога. Джулиън, Джером, вземете Теди!

Иън трябваше да хване ръцете й, за да я принуди да пусне пропитото с кръв тяло на бедния Теди. Тя се бори като тигрица, за да продължи да го държи, като пищеше, ридаеше и яростно размахваше ръце.

Денят бе горещ и под палещото слънце едно мъртво тяло нямаше да издържи дълго.

Дори и отделена от баща си, Алена продължи да ридае толкова силно, че Иън сериозно се притесни за здравето й. След като я отделиха от Теди, тя престана да се бори. Но продължи да хлипа съкрушено. Той я вдигна на ръце и я внесе в къщата и последва Дженифър в стаята на Алена. Като стигна там, той я положи на леглото и приседна до нея, милвайки мократа й коса.

— Алена, моля те, моля те, не плачи толкова. Алена! — Той погали бузата й, загледан в очите й.

Тя сякаш не го позна.

Той остана при нея, докато сенките на стаята се преместиха и промениха. Хлипанията й започнаха да стихват.

Накрая се чу меко прошумоляване на поли и Иън видя Дженифър да влиза.

— Джером и Джулиън искат да говорят с теб на верандата — каза тя на Иън. — Аз ще остана тук с Алена.

Иън кимна.

— Благодаря — рече той, като поклати глава, загледан объркано в Алена. — Май не мога да й помогна кой знае колко.

— Вероятно доста повече, отколкото си мислиш — увери го Дженифър. Тя леко стисна рамото му и той вдигна поглед към братовчедка си. И нейните бадемови очи бяха почервенели. Той знаеше, че Джен също бе много привързана към Теди. Джени винаги бе имала някаква тиха сила, научена чрез горчиви уроци като дете, помисли си той. Тя бе една от първите му учители. Често я бе търсил за съвет като малък, а и като порасна. Много се радваше на присъствието й сега.

— Благодаря ти още веднъж, братовчедке — каза той, изправи се и бързо я притисна в кратка, силна прегръдка, а после я остави с Алена.

Намери Джулиън и Джером с тялото на Теди на верандата отвън.

Най-после нощта се спусна. А заедно с него и хладният бриз. Джулиън бе измил кръвта, забеляза Иън, като се приближаваше към тялото на тъста си, усещайки как го поглъща скръбта. Докосна бялата коса на Теди, спомняйки си многобройните им разговори, нещата, които го бе научил и особено разговорите, които бяха водили от пролетта насам.

— Не разбирам защо каторжникът го е убил — замисли се Иън с тих глас. — Теди щеше да му върши по-добра работа като заложник.

Джулиън погледна брат си. После изтри ръце в хирургическата си престилка и се обърна, за да вдигне една малка купа от дървената маса, на която бе поставил Теди, за да го преоблече за погребението.

Иън погледна към купата, а после към брат си.

— Куршум е. Куршумът, убил Теди.

— Точно така — рече Джулиън.

— Погледни, Иън — посъветва го Джером.

Иън взе куршума, сплескан от сблъсъка с едно от ребрата на Теди и отново се вгледа в брат си.

— Войскови — промълви той.

Джулиън кимна.

— Е, каторжниците са били дезертьори, разбира се…

— Мъртвецът в лимоновата горичка носеше украсена едноцевка Шарпс…

— Значи не той е убил Теди — рече Иън. Сякаш го заля гняв на гигантски вълни. Смъртта на Теди бе напълно ненужна. Неопитните, готови да стрелят по всичко войници, бяха убили прекрасен, почтен човек, докато преследваха двама дезертьори. Прилоша му и му се прииска Алена да не разбере за това.

За момент се запита дали истината не може да умре още там, с него, Джером и Джулиън.

Но не можеше. Теди бе мъртъв и имаше право истината за него да се знае. Освен това трябваше да има съд — армията нямаше право да убива мирни граждани. Дългът на въоръжените сили бе да ги защитава.

Той си пое дълбоко въздух.

— Ако Алена пожелае, ще погребем Теди утре следобед, в лимонената му горичка. Любимото му място. Какво говоря? Алена ще трябва да пожелае, при тази жега… Отзад има борови дъски. Джером, ако нямаш нищо против, можеш да ми помогнеш да му сковем ковчег утре. След като погребем Теди, ако вие двамата ми направите тази услуга, искам да занесете този куршум във Форт Тейлър. Страхувам се да оставя Алена точно сега, но ще трябва да има разследване за тази трагедия.

Иън поведе Джулиън през задната кухня към дългия коридор, прекоси къщата и стигна до спалнята на Алена. Странно, тази вечер за първи път виждаше личното й убежище, стаята, в която бе израсла от дете. Подобно на останалата част от къщата, тя бе възможно най-открита за ветровете. Над леглото й с балдахин имаше мрежа против комари. Гладки, красиви мебели от черешово дърво изпълваха стаята: два гардероба, скрин, тоалетна масичка и писалище. На едната стена имаше рафтове с книги, а на отсрещната страна няколко врати водеха към верандата. Два стола с тапицерия от тъмносин брокат стояха пред камината. Стаята бе женска — на един куфар имаше цял куп модни списания Дамската книга на Гоуди — но четивата на Алена бяха толкова разнообразни, колкото в основната библиотека на баща й. Имаше историите на различни европейски страни, книги за Вашингтон, Джеферсън и Джаксън, подводни карти за изваждане на потънали кораби, описания на пътешествия и плавания. Освен това имаше всякакъв вид книги от разнообразни автори като Молиер, Шекспир, Торо и По. Мистерии, приключения, романси, класики и по-нови, по-авангардни творби.

Учебници по фехтовка, истории на огнестрелните оръжия. Алена винаги бе настоявала да се грижи за себе си и изобщо не бе превзета, глупава лигла. Бе доста способна, интелигентна — и хитра. Този следобед спокойно можеше да избяга от нападателя си, дори и Иън да не се бе появил. Бе много, много трудно да я пречупиш.

Но въпреки това сега изглеждаше съкрушена.

Дженифър бе приседнала на края на леглото. Алена се бе свила на топка в другия ъгъл, все още облечена само в дрипавите останки от бялата си рокля. Чуваше се шумното й дишане, прекъсвано от време на време от някое изхлипване. Дженифър безпомощно разтриваше раменете й, като гледаше към Иън и Джулиън и клатеше глава.

— Ще й дам нещо — рече Джулиън.

Дженифър кимна, но се изправи, като се приближи до братовчедите си и тихо прошепна:

— Трябва да знаеш, че…

Тя се спря и погледна към Иън.

— Какво трябва да знам? — попита той.

— Иън, не ми се иска да ти съобщя това по този начин, но…

— Джен!

— Ами, съмнявам се, че Алена ще се сети за това в този момент, но вие двамата очаквате дете.

— Дете — повтори Иън, втренчен в Дженифър. Отначало думите не стигнаха до съзнанието му. После емоциите преминаха през него като буря. Дете. Той искаше деца, винаги бе знаел, че иска да има деца, бе очаквал да има деца. Но бракът им бе толкова кратък и той бе далеч толкова дълго време…

А тя не се бе сетила да му го напише. Да го уведоми. Всъщност изобщо не беше му писала. Нито думичка, дори само за да му каже, че е получила неговите съобщения. В него бързо се надигна гняв, докато се чудеше какви игрички разиграва тя. После затрудненото й дишане отново бе прекъснато от вопъл и той бе разкъсан от желанието да я разтърси и отчаяното му желание да направи нещо, за да намали тази ужасна болка.

Джулиън бавно изсвири през зъби.

— Бебе, Иън. Ще ставаш баща. Поздравления.

Иън кимна.

— Наистина, дете…

Би трябвало да го отпразнуват. Шампанско, най-добрите пури. Смях, потупване по рамото. Той бързо пресметна. Бебето трябваше да се роди в края на януари, тя бе почти по средата на бременността си. А сега това.

— Джулиън — промълви той разтревожен, — такива бурни емоции сигурно не са добре за нея. Боя се от последствията на успокоителните. Когато преди години бях във форт Тейлър, дадоха на жената на един от офицерите доста голяма доза лаудандум за главоболието й и на другата седмица пометна.

— Но пък на нея й трябва нещо, горкичката — рече Джен.

— Много ще внимавам с дозата — обеща Джулиън. Погледна към Иън. — Може би малко бренди ще е най-доброто лекарство. Само ако можеше да заспи…

Иън кимна.

Дженифър прекоси стаята и отиде до писалището, където имаше една кристална гарафа бренди върху сребърен поднос. Тя сипа малко в една чаша, подаде я на Иън и сложи ръка на рамото му.

— Ще ви оставим — промълви тя.

Брат му също го потупа по гърба, а после двамата излязоха. Иън се вгледа за миг в жена си с брендито в ръка. Меката й руса коса бе диво разрошена. Гърбът й се тресеше. Той се приближи до леглото и нежно докосна рамото й. Тя потръпна и се извърна от него.

— Алена! — рече той твърдо и насила я обърна към себе си.

Тя го загледа с празен поглед.

— Изпий това — каза й той.

Очите й проблеснаха от него към чашата, а после пак се върнаха към него. Бяха пълни със сълзи.

Той въздъхна, остави брендито и протегна ръка към нея. Тя се възпротиви. Притегли я в обятията си, отново взе чашата бренди и я надигна към устните й, насилвайки я да го глътне. Тя отново потрепери, а после се отпусна в ръцете му.

И отново се разплака.

Той се залюля с нея и приглади косата й назад. Останаха заедно, докато нощта се спусна. Дрехите й, след всичкото това време, още бяха влажни. Бе заради жегата и влажността, помисли си Иън — нищо не можеше да изсъхне. Нито морската вода в дрехите й, нито сълзите, които продължаваше да пролива.

С идването на вечерта полъхът на бриза бе приятен, охлаждащ. Колко странно. Бе идеална вечер. Идеалната вечер, която си бе представял на път насам. Идеална вечер да легне с жена си, да изгори в топлината на желанието, освежен под този толкова влажен и охлаждащ бриз. Уви, не. Тъст му бе мъртъв и макар че трябваше да свали дрехите на жена си, то бе само за да й бъде топло и сухо. Колко странно — сърцето знаеше, а тялото отказваше да приеме. Но тя бе в обятията му, мека, със заоблени форми и той осъзна с мъчителна острота, че я иска въпреки всичко. Бе устоял на изкушението на друга жена, която бе обичал дълго време, устоял бе и на изкушенията на крайните улички на Вашингтон и до този момент самият той не знаеше защо. Бе женен.

Никоя не можеше да се сравнява с жената, която бе негова съпруга. Която все още пазеше толкова голяма част от себе си далеч от него.

Която сега плачеше в обятията му толкова безутешно и отчаяно.

— Тихо, тихо, Алена, вече трябва да спреш — каза й той много нежно, като отново приглади разрошената й коса. — Няма да е добре за бебето.

Тя усети нов пристъп на ридание и изведнъж задавено заговори.

— Аз… изобщо не му казах. Толкова щеше да се радва. Исках да му кажа. Той така и не разбра, не успях. Смятах да му го съобщя днес… на обед, но той все не идваше и не идваше, като го виках. А сега е мъртъв…

Иън прехапа устната си, като се сдържа да й спомене, че тя не бе сметнала за нужно да каже и на него за детето. И че е имала няколко месеца, за да каже на Теди.

— Вече знае, Алена — каза й той. — Сега вече знае.

— Защо казваш това? — тя най-после вдигна поглед към него и наистина го видя, а красивите й златисти очи бяха подпухнали от плач. Дори и самият той да бе ядосан и негодуващ, щеше да почака. Той я погали с опакото на ръката по бузата и усети влажните й сълзи.

— Понеже има рай и Теди е там. През целият си живот е бил много добър човек и господ му е казал, че семето му ще живее.

Търсещите й очи останаха приковани в неговите, а после клепките й се спуснаха. През тялото й премина силна тръпка, после продължи да трепери безмълвна в ръцете му.

— Алена — рече той след малко, — трябва да свалиш тези изпокъсани дрехи. Студено ти е.

— Това е южна Флорида — рече тя безизразно. — Не може да ми е студено.

Той меко се засмя.

— И двамата знаем, че може, по дяволите. Нощният бриз е много хладен, а ти си мокра. Алена, заради любовта, която изпитваш към баща си, обичай внучето му и ме остави да ти помогна да се преоблечеш в нещо по-топло.

Най-после думите му сякаш стигнаха до нея. Тя продължаваше да лежи неподвижно, но той успя да свали от нея остатъците от роклята, фустите и чорапите. Тя не носеше корсет, а само долна риза и когато най-накрая смъкна и нея, той усети нови, завладяващи емоции.

Тя си бе все така хубава. Въпреки това в красотата й имаше малки промени. Гърдите й се бяха уголемили, зърната й бяха станали по-големи и по-тъмни. И това, което не бе забелязал, когато бе облечена бе, че коремът й също се е увеличил. Извивката на тяхното дете вече бе направила корема й по-закръглен, макар и леко. Тялото й все още бе невероятно чувствено, може би дори още повече отпреди и въпреки очевидното й положение, може би щеше да изпълни функциите, които тялото му толкова силно искаше. Въпреки това нещо по-силно го възпираше. Той нежно я положи на възглавниците. Тя го погледна втренчено, без да осъзнава или без да я е грижа, че е гола и трепери. Той затършува в чекмеджетата, докато не намери мека памучна нощница и й помогна да я облече. Осъзна, че собствените му панталони все още са влажни, свали ги, облегна се на възглавниците, като покри скута си със завивките, а после придърпа вцепененото й тяло към себе си. Отново само я утешаваше с докосването си, като милваше косата й с бавно, приспивно движение.

Тя лежеше много неподвижно. Само на моменти от гърдите й се изтръгваше хлипане.

— Иън? — попита тя меко най-накрая.

— Тук съм.

— Защо стана това? — попита тя с толкова мек глас, че той самият едва не се разрида.

— Не знам, Алена.

— Защо баща ми? Защо тези клетници трябваше да дойдат тук? Той бе толкова добър, опитваше се да храни хората през цялото време, опитваше се да отглежда растения, които да лекуват рани и болки, да премахват циреи, да помагат на деца, да спасяват живот.

— Алена, никога не е имало отговор на този въпрос. Понякога клетниците живеят, а добрите умират. Той знаеше, че тук е рисковано…

— Индианците обичаха баща ми. Той се отнасяше с всички като с човешки същества и му се надсмиваха за това. О, господи, моля се поне никога да не е узнал…

Внезапно тя се спря.

— Какво?

Тя продължи да се колебае.

— Алена?

— Той не трябваше да узнава това, което Питър О’Нийл ми каза.

Въпреки волята си Иън усети как ръцете му се стегнаха гневно. Той се опита с много усилия да овладее гласа си.

— И какво ти каза Питър О’Нийл?

— Че… че никой почтен мъж не би се омъжил за мен, понеже съм дъщеря на ботаник.

Иън дълго време помълча, като си мислеше как е възможно сега, при тези обстоятелства, толкова да му се иска да убие Питър О’Нийл — или поне да счупи и разкървави лицето му.

Той внимателно претегли отговора си.

— Питър О’Нийл е арогантен глупак, който иска да се издигне в обществото и Теди щеше да е достатъчно благоразумен да не обърне внимание на думите му.

— Но мисля, че е истина. Хората се възхищаваха на баща ми, но го мислеха за чудак и смятаха, че е възпитал една млада лудетина.

— Наистина е отгледал лудетина.

— Да, но нищо лошо у мен не е по вина на Теди.

— Алена, казвал съм ти и преди, Питър е глупак и Теди никога не е знаел за връзката ти с него. Теди те видя омъжена, Алена, и в очите му ти бе в безопасност и за теб имаше кой да се погрижи. Бракът може и да не те е зарадвал особено, но можеш да се успокояваш с това, че Теди го смяташе за най-добрият.

Усети как тя кимна срещу гърдите му.

— Да, той имаше много високо мнение за теб. — Тя се задави с още едно ридание. — И поне тези ужасни мъже са мъртви! — прошепна тя яростно.

Иън трепна вътрешно, като се запита как ли щеше да се почувства тя, когато открие, че Теди е загинал от армейски куршум.

Тази вечер, обаче, не бе подходящото време да й каже това.

Тя отново се разрида.

Той седеше мълчалив и продължаваше да я утешава. Не можеше да й каже кой знае колко. Той мълвеше името й, уверяваше я, че Теди е умрял без болка, галеше косата й, врата й.

И най-накрая тя заспа. Той остана буден още доста дълго, загледан в мрежата за комари, ограждаща леглото.

Бе я излъгал, помисли си той. Да, Теди го харесваше, знаеше това. Но баща й се безпокоеше. Алена бе като Юга, му бе казал Теди — непокорна, независима, горда, решителна. Винаги искаше да е нейното. Е, не винаги можеше да е така. Тя бе негова съпруга, щеше да роди детето им. И при тези тъжни обстоятелства трябваше да започне да гледа на живота по нов начин…

Той се смъкна надолу в леглото и нежно прегърна леко присвитото й тяло. През него премина тръпка. Той я целуна по челото, внезапно завладян от желание да я пази и закриля.

Затвори очи и продължи да я държи в обятията си.

Но не можеше да заспи.

 

 

Събуждането на следващата сутрин бе най-трудното нещо, което Алена бе правила.

Отначало само бе почувствала слънцето върху клепачите си.

После случките от предния ден нахлуха в съзнанието й.

И тя се опита да си каже, че всичко е било само един кошмар, че може да се събуди, да изтича навън и да намери баща си, седнал на верандата, да пие сутрешното си кафе, може би захапал лулата си, и да чете най-новите вестници и списания за ботаника.

Но тази молитва не живя дълго в гърдите й. Притъпена болка сякаш изпълни сърцето, съзнанието и главата й. Теди бе мъртъв. Болката бе ужасяваща. И никога нямаше да изчезне. Тя не искаше да помръдне, не искаше да стане. Искаше отново да заспи и да сънува, че никога не се е случвало.

Усети как Иън се размърда до нея. Продължи да държи очите си затворени, докато той се помести и се надигна много внимателно, като се стараеше да не я събуди, ако още спи.

Тя отвори очи съвсем леко, като го гледаше под прикритието на миглите си. Гледаше голия му гръб, когато стана, наблюдавайки изопнатите му бронзови мускули и кожа, докато вървеше. Той изглеждаше много добре, помисли си тя, сякаш някъде отдалеч. Чувстваше се странно отделена от себе си, обективна в наблюденията си. Той имаше дълги ръце и крака, имаше хубави пропорции. И колкото и да е странно, точно днес от всички дни, тя ревниво се запита с кого ли е бил, откакто я остави, дали и други жени са прокарвали пръсти по този бронзов гръб, дали са гледали твърдия му задник и краката му.

Изпълни я срам. Баща й бе мъртъв, а тя се бе загледала в голото тяло на мъжа си с желание да забрави и да почувства нещо друго, освен болката.

Като се облече, Иън внезапно се обърна, сякаш бе усетил, че го наблюдава. Тя се дръпна назад към възглавницата, като се чудеше дали очите й са повече от две цепки, чувстваше ги толкова подути и болезнени. Колко странно. Вече изобщо не й се плачеше. Чувстваше се празна. Куха. Теди го нямаше. Бе възприемала живота си толкова сериозно преди това, а сега й се струваше, че животът изобщо няма значение. Теди бе животът й, целият й живот, а него го нямаше.

Иън се върна до нея, седна на ръба на леглото и я загледа с жадни очи. Докосна страната й.

— Как си?

Тя кимна. Нямаше си вяра да заговори. Той бе много мил, помисли си Алена. Какъвто и живот да бе водил, преди да пристигне тук, сега поемаше ролята си на неин съпруг възможно най-нежно.

Естествено, помисли си тя. Баща й току-що бе починал. И сега знаеше, че тя очаква дете. Тяхното дете.

— Добре съм — отвърна Алена. Но веднага щом изрече думите, очите й отново се насълзиха. Тя яростно запримига, после сведе глава и я зарови в ръцете си. — Добре съм, наистина — рече тя с приглушен глас. Успя да се изправи и вдигна високо глава. — Ще ми мине — поправи се тя тихо. После погледна Иън. — Къде е баща ми?

Иън се поколеба.

— Днес следобед ще го погребем.

— Не можем да го погребем толкова бързо, трябва да повикаме свещеник.

— Трябва да го погребем, Алена. Веднага щом успеем да повикаме свещеник, ще му направим служба. Мога ли да те оставя за няколко минути? — попита той. — Ще накарам Лили или Джен да дойдат при теб.

— Не… не ми трябва никой — рече му тя.

— Алена, но…

— Наистина нищо ми няма. Бих искала да остана за малко сама — рече тя.

Той се вгледа в нея, а сините му очи бяха толкова остри и толкова непроницаеми. После се обърна и я остави.

Алена седна в леглото си. Трябваше да стане, да се движи, да действа.

— Мисис Макензи! — Преди да успее да помръдне, влезе Лили, която се суетеше по привичния си разумен начин. — Сега, мисис, постойте за минутка там, където сте!

Зад Лили се появиха Делби и Джийн, двама от наемните работници със смесена кръв, които помагаха на баща й с горичката. Те носеха ваната, която вече бе напълнена до средата, явно още от кухнята. Мъжете пуфтяха по начин, който по друго време щеше да разсмее Алена.

— Измийте морската вода, измийте малко от болката. Постойте във водата и забравете вчерашния ден и чистотата ще ви донесе хубави спомени за любов и смях. Хайде, трябва да се почувствате по-добре.

Мъжете й кимнаха тъжно със сламени шапки в ръце и излязоха от стаята. Алена се поколеба само минута, но откакто бе видяла тялото на баща си, не бе спирала да плаче. Все още бе цялата в сол и морска вода. Ваната бе пълна само до половината, но от нея излизаше пара и я подканваше.

— Ела. Ще измия косата ти. Остави водата да те излекува. Ти се дете на водата. Дете на баща си. Той не си е отишъл наистина, той е в теб. Както и малкото. Хайде, ела. Вчерашният ден бе за болката. Днес вече трябва да започнеш да се лекуваш.

Никога нямаше да й мине, помисли си Алена. Но засега, от горещата вода щеше да се почувства по-добре. Тя свали нощницата си, стъпи във ваната и се остави в магическите ръце на Лили.

Ваната направи чудеса. Когато излезе от нея, облече се и изсуши косата си, Алена си възвърна самообладанието. Каза си, че няма да плаче повече.

И не го направи.

Дори когато стигна до салона и видя, че Теди е облечен в най-хубавата си бяла риза и редингот и е положен в набързо скован ковчег, застлан със сгънати памучни чаршафи. Тя седна до него и хвана студената му, вкочанена ръка. Приглади меката му бяла коса и докосна бузата му. И безмълвно му обеща, че ще го обича цял живот и никога няма да го забрави.

— Нито пък острова, тате. Обещавам ти, никога няма да се откажа от Беламар. Ще го запазя за внука ти, за всички бъдещи дни.

Тя остана с него през дългия ден.

Погребаха Теди рано вечерта, точно след залез слънце, сред дърветата, които толкова обичаше.

Джером бе заминал по-рано този ден с лодката, за да доведе родителите си за погребението на Теди и му провървя. Един стар приятел на майка му, полковник Харингтън, бе дошъл на гости с един епископ, който отскоро бе на служба в армията в Кийс.

Теди бе погребан с трогателна почит. Когато ковчегът бе спуснат в земята, Иън поведе Алена напред. Тя държеше дива орхидея и я пусна върху ковчега.

После Иън я отдръпна от гроба.

Но тя чу звука, когато брат му и братовчед му загребаха пръстта и звукът на буците, падащи върху боровите дъски имаше някаква невъзвратимост, която бе ужасна.

Смъртта бе прибрала Теди.

Пепел върху пепел, пръст върху пръст.