Хедър Греъм
Покори нощта (3)

2

Дали го познаваше? Разбира се! Беше излъгала. Знаеше твърде много за него, повече, отколкото би желала да знае.

Сега стоеше срещу него — висок, широкоплещест мъж в грубо изплетена поизтъркана ризница, под която носеше кожена броня. Наметалото му се беше свлякло, докато се биеха. Още преди това си беше свалил шлема и Кира можеше да гледа лицето му с толкова характерни черти — издадена брадичка и широко разположени тъмносини очи. Къдравата гарвановочерна коса му стигаше до раменете. Беше гладко избръснат, тъй че пронизващият поглед и волевата брадичка се набиваха в очи. Грубиян, помисли си тя, недодялан варварин, див воин като неговите прадеди — викингите или брутален като пиктите, онези татуирани мъже от Севера, чиято кръв също течеше в жилите на неговия клан. Все родоначалници — нецивилизовани и диви като конете, препускали в древни времена през тази страна Дори римляните не са успели да се справят с тези недостойни за внимание хора подобни на животни.

Да, нямаше съмнение, че и този мъж…

Е животно?

Така го беше описал Кинси. Той така описваше всички шотландци. Най-вече планинците от Юга, принудени да приемат най-сетне английската култура. И все пак предпочитаха да говорят галски, пренебрегвай и бог, и закони, и се държаха като същински варвари.

Значи от такъв тип трябва да очаквам спасението си, помисли си Кира. Отново я обзе паника. Беше се молила от сърце да се случи нещо, което да промени живота й. Но това? Всемогъщият сякаш си правеше с нея лоша шега. И все пак не беше ли заявявала, че е готова да се съюзи дори с дявола?

Онова, което й бяха разказвали за Греъм, не я плашеше чак толкова — по-скоро онова, което му бяха причинили. Всичко в името на справедливостта и на краля, твърдеше Кинси Дароу. Нищо чудно — той беше верен на Едуард, срещу когото шотландците се бореха яростно и отчаяно. Шотландци като този тук. Идиоти, беше издевателствал Кинси, защото английският крал щял да накара, по един или друг начин, Шотландия да коленичи.

— Който убива шотландци, не убива хора — беше заявил високомерно лорд Дароу в голямата зала на този замък. Беше подчертал, че Кира не бива да го забравя нито за миг. Понеже те били животни. Нали хората колят само животни. Та те трябвало да загинат до един с прерязани гърла, да бъдат кастрирани разкъсвани, изгаряни… Както го беше правил той.

Докато гледаше Греъм, усети по гърба й да минават тръпки сякаш лъчи на леденостудено слънце. С мъка издържа оценяващия поглед на кобалтовосините му очи и стисна зъби, за да пребори страха си. Изведнъж си даде сметка колко силно обича живота, макар да не признаваше, че се бои от смъртта.

Ако я заплашва екзекуция, ще посрещне с достойнство съдбата си, защото го дължи на своето положението — да премине в отвъдното с гордо вдигната глава.

Господи, защо се страхува толкова? Когато човек не гледа смъртта в очите, е много по-лесно да бъде храбър. Но не я ли очаква още по-голям ужас? Щеше ли да изтърпи мълчаливо изтезанията? Навярно не.

Какво ли ще реши Греъм, след като са му причинили толкова силна болка — в името на Едуард I, който наричаше себе си чук срещу шотландците? Също и в името на Кира, разбира се, защото е наследничка на английски лорд. Въпреки че майка й беше шотландка, тя самата беше поданичка на английския крал.

Как ли ще й отмъсти Греъм? Дали ще я обеси, ще заповяда да я разкъсат с коне на четири части. Или, защото е жена, ще нареди да я изгорят като магьосница на клада?

За бога, само не пламъци, само не тази бавна смърт… Състрадателен палач ще стегне колкото може по-бързо въжето около шията й…

— Какво сте намислили? Искате да ме видите обесена на някоя от гредите на тавана в голямата зала?

— Чисто и просто да ви обеся, милейди? — отговори й Арии Греъм. — Може да сме варвари, но се налага все пак да допуснете, че имаме и малко фантазия.

— Не се съмнявам, че притежавате твърде развинтена фантазия. Освен това замъкът сега е ваш. Но ви моля да се позамислите — мъжете тук нямат нищо общо с… — Неволно млъкна и избегна погледа му — със скорошните събития във вашите земи. — Не искаше да изглежда плаха и се накара пак да го погледне.

— Те може би не, но вие сте имали, разбира се, нещо общо.

Това въпрос ли беше или твърдение? Думите на Греъм произнесени на нормандския френски на лондонския двор, объркаха Кира повече от грубия галски, който бе предпочитал до този миг. Защото сега думите му звучаха по-меко, но толкова заплашително. Тя се поколеба, разбра и яростта му, още повече болката му от преживяната загуба, накърнената гордост. За малко да признае своята мъка и да се хвърли в краката му.

— Името ми беше използвано, но аз…

— За вас няма прошка — прекъсна я той тихо.

— Моля?

— Никаква прошка, лейди. Тези думи изрече вашият добър крал Едуард в Бъруик на разпети петък, на 30 март 1296-та. Сигурно сте чували за това. Той нападна града и изтреби безмилостно жителите му. Близо четиридесет хиляди умряха в тази нощ. Едуард бил разярен, защото племенникът му паднал убит от стрела. Дори собствените му свещеници го умолявали да спре клането. Съгласил се едва когато станал свидетел на раждането на дете, чиято майка току-що била насечена на парчета.

— Да, зная… — Кира сви в юмруци треперещите си ръце. — Страховита кървава баня… Но хората тук не са извършили никакво престъпление. Нима изтребването на невинни е част от вашето отмъщение, сър?

— Как може да е невинен някой, който служи на господар като Кинси?

— В замъка останаха само хората от някогашната свита на моя баща и техните семейства. Тези хора никога не са яздили редом с Кинси и ви се кълна, че нямат вина за… — Тя млъкна смутена, защото видя как в очите му пламна ярост примесена с отчаяние.

— За смъртта на жена ми и на моето дете?

Вече не можеше да издържа погледа му. Крал Едуард я беше обещал на Кинси. Но сватбата още не се беше състояла. По времето, когато тя стана пълнолетна, английският крал премаза най-безскрупулно Уелс и въпреки споровете с Франция се обърна и срещу шотландците. Англия и Шотландия бяха воювали и преди за пограничните земи. Но никога толкова яростно. Кира знаеше колко жестоко е бил сравнен със земята Хоук’с Керн — домът и земите на Арин Греъм. Заключени в плевня, неговите воини са били изгорени живи. После англичаните запалили и дома му.

Кинси твърдеше, че не знаел, че бременната съпруга на Арин Греъм се намирала сред тези стени. И все пак… Дали се е задушила от дима, или е загинала сред бушуващите пламъци?

— Обитателите на тази крепост нямат вина за това.

— Възможно. Но вие се надявате, може би, че ще имате смелостта да ми се съпротивлявате, макар аз да вярвам, че съм ви победил.

Тя сви смаяно чело.

— Какво значи това? Та нали желанието ви е да си отмъстите на мен. Щом е така, сторете го, покорете и хората ми — едва ли ще е трудно, защото в сърцата си те са повече шотландци, отколкото англичанин. Сигурно ще ви благодарят за милосърдието и ще ви служат вярно. Но мъртви няма да са ви от полза. Тъй че отмъстете на мен!

— Разбира се, лейди — увери я той и тръгна със широки крачки към вратата на параклиса.

В същия миг в него се втурна тъмнокос воин, хванал шлема под мишница.

— Арин, откри ли я?… — Видя Кира и млъкна.

— Да, намерих я — заяви Арин и се обърна към Кира. Новодошлият се втренчи в нея, после се прокашля.

— Е, да…

— Отведи я в източната кула — заповяда Арин и я изгледа отново с безстрастни сини очи.

— Веднага ли?

— Да, веднага. Тя предложи да я обесим. На което й отговорих, че може да сме варвари, но имаме малко повече фантазия.

— Но моля те, Арин…

— Отведи я в стаята на върха на източната кула, Джей. Нека ме чака там.

Ингрид изтича, разстроена, към господарката си.

— Милейди, ще дойда с вас…

— Вие ще слезете в залата! — отсече Арин.

— Не! — извика Кира и се вкопчи в камериерката си. — Да не сте й сторили зло, тя е невинна…

— Тя не може да остане с вас. — Как се казвате? — обърна се Арин към уплашеното русо момиче. — Името ви?

— Ин… Ин… Ин…

— Боже милостиви! — простена той. — Та аз само ви попитах как се казвате.

— Това е моята камериерка Ингрид — обясни Кира.

— Изпратете я в залата или ще заповядам да я смъкнат по стълбата.

— Слез долу, Ингрид — помоли я Кира. — Виж дали не трябва да свършиш нещо. Сигурна съм, че няма нищо да ти сторят. — Взря се в леденостудените очи на Арин с искрената надежда, че той казва истината. На негово място Едуард не би пощадил нито жените, нито децата. Как можеше да обещае сега на Ингрид, че няма да й се случи нищо лошо, след като знаеше каква е била съдбата на съпругата на този човек?

Не, няма значение. Може би камериерката не знае за загубата на Греъм. Както и да е, но ето че Ингрид изтича покрай него към вратата на параклиса, а той я проследи с поглед.

— Може би се боите, че тя ще намери оръжие и ще се върне, за да ви нападне? — чу се Кира да пита предизвикателно, но веднага съжали. Дали няма да застраши с резките си думи живота на момичето?

— Нима мислите, че се боя от уплашената Ингрид, госпожо? Но що се отнася до вас, наистина ви нямам доверие нито за секунда. Само глупак би застанал с гръб към вас. Но с този проблем ще се занимаем по-късно. — Той вдигна без дума повече наметалото си, метна го през рамо и излезе от параклиса.

Кира остана сама с мъжа, който трябваше да я отведе в източната кула.

— Милейди… — подхвана той.

— Той откъде знае за източната кула? — прошепна Кира. — Там не е стъпвал никой, откакто баща ми…

— В по-добри времена той е познавал вашия баща.

— Не е възможно! Щях да си го спомням.

— Тогава бяхте много млада и служехте на кралицата. А сега бихте ли ме придружили?

— Моят баща никога не е общувал в хора извън закона.

— По онова време ние не бяхме извън закона — отвърна с усмивка високият рицар. — Защото тогава Едуард още не беше окупирал без всякакво право тази страна.

— Но вашият предводител е…

— Той не е нецивилизован варварин от планините, милейди, въпреки че произхожда от див род. Кълна ви се, че на времето беше добре дошъл в този замък при вашия баща, затова го познава много добре.

— Каквото и да е ставало някога, сега всички вие сте бунтовници и сте извън закона.

— Бихте ли ме придружили, моля?

За човек извън закона правеше впечатление на учудващо добре възпитан. Чертите на лицето му бяха много по-меки от тези на неговия вожд. Греъм беше недодялан дивак и нямаше да я пощади. Но тя е невинна и ще продължи да се бори, докато е възможно.

— А ако не ви последвам, сър? Ще ме убиете ли още тук и сега? Или трябва може би да си пожелая тъкмо това? Ще умра от бърза смърт, а на вашия господар няма да му се наложи да напряга варварското си въображение, за да ми отреди по-ужасен край.

Тъмнокосият воин се усмихна и за пръв път от нахлуването на враговете, Кира видя макар и плах лъч надежда.

— Ако позволите да ви се представя, милейди. Името ми е Джей. А сега ще ме придружите ли?

— Защо трябва да облекчавам задачата ви — на вас и на вашите спътници, готови да убият и мен, и моите хора, когато им скимне?

— Защото в противен случай ще се върне и той ще ви отведе в кулата, след като му обясня, че не сте послушали мен… — В думите му звучеше недвусмислена закана.

— Тръгнете пред мен, сър, ще ви последвам.

— Не, вие ще вървите пред мен.

— Значи смятате, че съм опасна? — сви вежди Кира.

— На врага си човек не бива да се доверява.

— Дори на невъоръжен враг?

— Моля ви, милейди… — Джей се поклони и посочи вратата.

Тя се призна за победена и излезе от параклиса. На площадката на стълбата изпита изкушението да спре и да погледне надолу, за да види какви щети са нанесли бунтовниците в залата. Не го направи и продължи да върви с високо вдигната глава. След малко се обърна към Джей.

— Бихте ли ми казали дали отец Кориган, моят духовник, е оживял след битката?

— Милейди, не е редно да ви осведомявам за каквото и да било.

— А Тайлър Милър, храбрият предводител на моята охрана?

— Вече ви казах, нямам право…

— Не можете ли да ми отговорите поне на тези простички въпроси?

— При тези обстоятелства — не мога.

— Да не би да сте марионетка на Греъм, сър?

— Милейди, няма да успеете да ме подведете, та да измамя сър Арин по какъвто и да било начин — беше хладнокръвният отговор.

Ядосана на тази лоялност, тя продължи да върви, но бликналите изведнъж сълзи я заслепиха. Щеше да й е много по-лесно да мрази противниците, ако бяха чудовища. Но те бяха учтиви, дори образовани и владееха нормандския френски език не по-зле от своя роден галски.

Как да разбере каква е била съдбата на двамата мъже, които й бяха най-предани? Ако не беше склонила Тайлър да капитулира, той щеше да пожертва живота си за нея. А отец Кориган щеше да вярва, че тя все още се крие в гробницата на своя баща, а пък Ингрид заема мястото й. Отецът щеше да се опита да укроти отмъстителите. Изглежда свещеникът предполагаше, че завоевателят на замъка няма да се занимава с Ингрид и ще я пусне да си върви…

Кира трябваше да успее някак да спаси хората, които я бяха отбранявали, готова беше да умре, докато се опитва да го стори. Не, няма да се оттегли боязливо в онази стая горе. Обърна се мълниеносно и хукна към стълбата, чу Джей да ругае объркан, но не му обърна внимание. След миг се озова в голямата зала, където се бяха събрали много воини. Бяха си свалили шлемовете, но още носеха езическите си брони и скромните наметала с цветовете на своите кланове, а не на един единствен владетел. Мъжете бяха насядали около дългата дървена маса пред огнището. Кучетата, които трябваше да пазят замъка, вече бяха свикнали с новите господари. Спяха мирно върху рогозките, с които беше покрит подът. Само едно душеше ръцете на завоевател, който похапваше пушено месо и пресен хляб от килерите на Сикерн. Пийваше си и бира. Слугите явно бяха поднесли вечеря на изгладнелите бунтовници.

Тя се огледа внимателно. Арин Греъм не беше седнал с хората си. Стоеше пред камината, опрял на нея ръка, загледан в пламъците. Изглежда усети погледа на Кира, защото се обърна към нея. Ледената студенина в сините очи я накара да потрепери. Оживената глъчка изведнъж секна.

— Съжалявам, Арин… — подхвана Джей, който беше последвал Кира в залата, и сви смутено рамене. Тя разбираше много добре какви са чувствата му в момента. Не успя даже да отведе беззащитна жена от първия етаж по стълбата нагоре до спалнята в източната кула.

— Няма нищо, Джей. Както виждам, лейди Кира има желание да се запознае с новите си защитници.

Докато сър Арин вървеше бавно към нея, сърцето й биеше лудо. Усещаше дълбоката му омраза, събраната енергия, готова да избухне всеки миг и да й приготви мъките на ада… Но той само и хвана за ръката. Много й се искаше да се отскубне. Но предпочете нещо, поне на първо време много по-добро.

— Колко съм неучтив — добави той и я заведе до масата. — Разбира се, че трябваше да ви поканя на вечеря… Приятели, това е лейди Кира от Сикерн, дъщерята на покойния лорд Хю Бонифейс и на лейди Мери Макгрегър от клана Дамфърлайн, понастоящем сгодена за един английски лакей на име лорд Кинси Дароу. Милейди, вече познавате Джей Макдоналд. Вляво от мен са Натан Фитцхю и Патрик Маккълоу вдясно от мен — Тан Макфадън и Рейгуър Грант. Храбрите рицари в края на масата се казват Роджър Комин и Хейдън Мактигю.

Докато й ги представяха, мъжете кимаха с глава. Греъм я накара да седне на един от красивите резбовани столове.

— Хайде, седнете при нас, лейди. — Но той остана прав. Сложи крак в ботуш на ръба на съседния стол, вдигна сложената пред Кира кана с бира и отпи, после я побутна към нея. — Пийте с нас! За нашата победа!

Тя се престори, че не вижда каната.

— Къде е моят духовник? Какво сте му сторили?

Откъм края на масата се чу тих смях и Кира си прехапа устната. За малко да скочи и да побегне. Но не искаше да стане за смях. Освен това щяха грубо да я задържат. Арин се наведе усмихнат към нея.

— Искате да получите още сега предсмъртно миропомазване?

Когато тя стана, той й препречи пътя. Въпреки опасната му близост, тя намери смелост да заговори.

— Настоявам за отговор на моя въпрос. Какво е станало с отец Кориган?

— Охо, та настоявате за отговор, значи?

— Да, сър, искам да зная…

Ръката, която легна на рамото й, беше тежка като олово.

— Налага се, изглежда, да ви обясня в какво положение се намирате. Вие изобщо нищо няма да искате, лейди Кира. Също като кучетата пред камината можете да се радвате на онова доброжелателство, което ви оказваме. Огледайте се! Всеки рицар в тази зала имаше роднини в Хоук’с Керн. Чувала ли сте за Хоук’с Керн? Семейното имение на рода Греъм. За станалото там сте осведомена много добре, нали? Твърдите, че хората на вашия баща не са участвали във варварското престъпление. Но както сама признахте, знаете какво се е случило. Вашият годеник се би срещу шотландците. Не сте ли наточили със собствените си ръце меча му преди тази битка? Служите си много добре с това оръжие, много по-добре от онези клети мъже, чиято съдба е била да намерят смъртта си в служба на английския крал… Но сега това вече няма значение, защото тази крепост принадлежи отново на шотландците.

— Така е! — възкликна Роджър Комин.

— Роджър е далечен роднина на Джон Бейлиъл, шотландския крал, когото Едуард принуди да абдикира — обясни й Арин.

— Вярно е, сър — отговори Кира — случиха се наистина ужасни неща. Не отричам. Но може би ще си спомните, че първата съпруга на Александър беше сестра на Едуард, а той е брат на дядото на девойката от Норвегия, която трябваше да се омъжи за неговия син и наследник. Защото той се чувстваше задължен на Шотландия…

— Задължен! — извика Арин толкова високо, че тя за малко не седна пак на стола. — Задължен да прогони шотландците от техните земи и да им настани англичани под носа?

Тя цялата трепереше, но си наложи да се успокои.

— Приживе на Александър баща ми беше господар на Сикерн — англичанин и въпреки това лорд при крал Александър…

— Заради вашата майка, заради шотландската кръв във вашите вени — нещо, което очевидно сте забравили в желанието си да помогнете на своя годеник да завоюва тази страна, да я зароби в името на Едуард!

— Нищо не съм забравила! Тези земи са мои, наследство от моята майка. А вие…

— Значи вие, а не Дароу, сте владетелка тук, но това едва ли има значение. Според шотландския закон те ще ви бъдат отнети, на вас и на вашия презрян крал, който иска да играе тук ролята на суверен. Остава ви само едно, лейди — да приемете съдбата, която съм ви отредил.

Тя грабна разярена каната с бира и я стовари шумно на масата. Изпълнена отново от желание да се съпротивлява, изсъска:

— След смъртта на моя баща сър Джон Бейлиъл ме направи господарка на този замък — законният шотландски крал, когото предполагам, уважавате, е по майчина линия пряк потомък на древните крале…

— О, да — прекъсна я Арин — претенциите на Бейлиъл са законни. Но въпреки че е законният наследник, той гние сега в английски затвор. Направи всичко възможно, за да бъде добър крал, но се оказа твърде слаб и не можа да се пребори с Едуард.

— Вие сте хора извън закона, всички до един! — изкрещя Кира. — Това сте и нищо повече. Онова, което очевидно не проумявате, сър, е че кралят на Шотландия се призна за васал на Едуард…

— Беше принуден да го стори, както и всички шотландски лордове и магнати, които се постараха толкова неразумно да запазят титлите и имотите си.

Кира се дръпна от масата. Малко ядосан и малко развеселен, Арин, изглежда, не се боеше, че тя може да побегне. И как ли би могла? Неговите приятели бяха настанали и я бяха заобиколили. Джей Макдоналд пазеше стълбата, Рейгуър Грант, и той едър як мъжага, беше застанал вдясно от нея, а Тан Макфадън, малко по-слаб, вляво от нея. Но тя изобщо нямаше намерение да бяга, та да я награбят като чувал мръсно пране. Стоеше, гордо изправена, пред Арин Греъм.

— Ако Джон беше предпочел да уважава Едуард…

— Онова, което очевидно не проумявате, лейди — прекъсна я той отново, — е че Джон не престана да уважава английския крал, докато не се поколеба да му даде войници и пари за войната с Франция. Кръвта започна да се лее, когато Бейлиъл най-сетне се надигна срещу английския крал. И защо? Защото ние не сме англичани, а шотландци. Едуард няма никакво право да ни владее и ние никога няма да коленичим пред него.

— Както навярно си спомняте, кръвопролитието започна, когато шотландците нападнаха Англия.

Студените сини очи на Арин се присвиха.

— Джон беше по изключение крал, когото народът му обичаше, той потегли на юг и нападна англичаните, за да се противопостави на заповедите на Едуард, който настояваше да му се дадат шотландски войници и оръжие за неговите войни. Да, вярно е, отрядът на Бейлиъл проля кръв, а и плячкосваше в пограничните земи. Но нямаше нито едно клане.

— Така е! — намеси се рязко Рейгуър и отметна дълъг черен кичур от челото си. — Тогава не умряха нито селяни, нито търговци или жени и деца, за да задоволят прищевките на човек, който смята себе си за всевишния!

— Нима не знаете, че шотландските земевладелци са на страната на крал Едуард? Кланът Брус, втори в списъка на претендентите за шотландския престол, са дали на английския крал клетва за вярност.

Рейгуър сви намръщен чело, но Арин й отвърна:

— Да, защото се надяваха да се възкачат на трона. Но скоро ще проумеят, че Едуард ще търпи в Шотландия един единствен крал — себе си. Освен това тук не живеят само мъже, които се страхуват да не загубят властта си, ако предизвикат гнева на английския крал, но и хора, които ценят своята свобода. Каквото и да се опита да стори, за да ни накара да паднем на колене, в края на краищата ще победим ние. Защото това с нашата страна.

— Без съмнение — съгласи се Кира. — Но въпреки това не бива да се лее кръв.

— О! — измърмори Арин.

Тя не долови промяната в гласа му.

— Онова, което вие и вашите неразумни приятели не разбирате е, че Едуард е прекрасен крал и велик воин. Неговото желание е да прояви смелостта и силата си в името на тъкмо тази, на вашата страна…

— Ах, какви глупости дрънкате, милейди! — Арин поклати състрадателно глава. — Едуард може да с могъщ крал и силен мъж, но той е английски крал, той с англичанин.

Сега се намеси и Патрик.

— Той измами шотландците по най-долен начин. Чуйте ме, милейди, и помислете преди да говорите! Векове наред в Шотландия са господствали крале от една и съща династия, много по-дълго, отколкото в Англия. Но след смъртта на Александър, а после и на внучката му в Норвегия, ни се наложи да се върнем няколко генерации назад, за да намерим законен крал, още повече, че съветът на регентите се боеше от гражданска война.

Кира възрази разпалено на този аргумент.

— Кого, кажете ми, ще си изберете? Само вижте благородниците си! Та те се въртят като ветропоказатели на вятъра!

Междувременно Джей Макдоналд се беше приближил отново към масата.

— Лейди Кира, нашият коронован крал лежи в лондонски затвор, а Едуард предава шотландските замъци в ръцете на английски лордове, ако законните им владетели откажат да се покорят на един жесток завоевател.

— Добре казано! — възкликна Рейгуър.

— Така е и нека пием за това! — предложи Патрик.

Кира гледаше смутено тези млади, яки, решителни войни. Най-силен страх й внушаваше мъжът, който стоеше пред нея. Арин й протегна с нерадостна усмивка каната с бира. Тя изпита, вече не за пръв път, странната власт на погледа му и знаеше, че той я наблюдава изпитателно.

— Докъде трябва да ни доведе този разговор, милейди? За вас всичко това вече няма никакво значение, въпреки че щяхме да сме ви благодарни, ако бяхте вникнали в положението си. Замъкът вече не ви принадлежи. Загубихте и свободата си. Опитвате се да продължите да браните нещо, което сте притежавали. Но сте била достатъчно глупава да поверите съдбата си на същински дяволи. Затова ще трябва да горите в ада заедно с тях. За съжаление насочихте и гнева, и високомерието си в погрешна посока. Сега всичко свърши. Примирете се със съдбата си. Ще си отмъстя на вас, така както го заслужавате. Което остане от вас, ще го хвърля на лешоядите. Хайде, лейди, пийте с нас за Шотландия. — Той продължаваше да се смее, но очите му оставаха студени.

На средата на масата лежеше нож. Тя посегна мълниеносно към него. Но в мига, в който пръстите й стигнаха целта, някой силно я дръпна. Арин за малко да й счупи китката, когато я принуди да изтърве ножа.

— Дори ако забиете острието в собственото си сърце, пак няма да избягате от съдбата си, госпожо. Ако се самоубиете, пак ще се озовете в ада. — Той стисна безмилостно ръката й и я притегни толкова близо до себе си, че тя усети не само студенината на ризницата му, но и трескавата топлина, която излъчваше този мъж…

— Исках да забия този нож не в своето сърце, а във вашето — изсъска тя.

Безверниците избухнаха в подигравателен смях.

— Пийте с нас — отново настоя Арин. — За Шотландия и за един шотландски крал.

Тя пое с треперещи пръсти каната и плисна бирата в лицето му. За нещастие съдът се оказа почти празен и по бузите на Арин се стекоха само няколко капки, а той ги избърса дори без гримаса. После награби Кира през кръста и я метна през рамо. Сред одобрителните викове на хората си я отнесе до стълбата, там спря и се обърна.

— Ще можеш ли да я пазиш в кулата, Джей, или отново ще станеш жертва на капризите й? В момента имам по-важна работа от тази да се занимавам с годеницата на Дароу.

— Втори път няма да ми избяга — обеща Джей и го последва.

Дълбоко оскърбена, Кира се опитваше да се брани, но Арин вече беше стигнал бързо до първия стаж и отиваше към стълбата за източната кула. Само след секунди отвори вратата на владетелските покои и грубо я накара да стъпи на крака. Тя се олюля за миг, после си възстанови равновесието и се озърна. В камината гореше огън. Широкото легло беше застлано с чисти чаршафи. С мириса на новите рогозки на пода се смесваше свежият ветрец, проникващ през високите прозорци. Арин беше заповядал бързо да приготвят стаята. Естествено, помисли си потиснато тя. Дошъл е тук като завоевател и ще живее в покоите на владетеля. Какво ще стане с нея, вече й заяви. След като си свърши работата с нея, ще я хвърли на лешоядите… Тя се извърна отчаяна към него.

— Сър, за много неща останахте с погрешно впечатление. Но зная колко много е трябвало да страдате в тази война и съм готова да платя за това. С живота си.

— Радвам се, че се покорявате на съдбата си — отвърна учтиво той.

— Тогава отмъстете си на мен.

— Тъкмо това смятам да направя.

Тя го гледаше притеснено. Той не се беше приближил нито крачка. Тя отново се опита да се оправдае.

— Случилото се в Хоук’с Керн е било ужасно, сър Арин, но…

— За него не могат да се намерят думи.

— Но лорд Дароу ви нападна само защото беше загинал негов роднина.

Беше явно грешка да му го напомня. Очите му заблестяха още по-студени от преди.

— Ако вярвате, че съм заклал хладнокръвно роднината на Дароу или когото и да било, лъжете се, госпожо. Срещу мен стоеше воин, ние се бихме и той умря.

— И все пак, сър…

— Повече от наясно сте за онова, което се случи в Хоук’с Керн — отсече той.

За някои подробности около това клане наистина беше слушала достатъчно често. Избегна, потисната, погледа на Арин и съжали, че не си е мълчала.

— Правете с мен каквото пожелаете — прошепна тя. — Но ви умолявам, пощадете хората в този замък. Те нямат вина за онова престъпление…

— Докато вие, милейди, носите най-малкото вината за тези безкрайни, безсмислени приказки! — прекъсна я нетърпеливо той. — Е, стига толкова! По-късно ще се занимая с вас.

Докато той отиваше към вратата, тя за свое учудване побърза да го последва.

— Моля ви, почакайте! Опитвам се отново и отново да ви обясня…

— Какво именно? — обърна се той с въздишка към нея. — Искате да ми кажете, че вашият капитан Тайлър Милър е изпоклал невинни момци и девойки, които са работили по нивите? После е обезглавил ковача, който с положителност не е сторил на лорд Дароу нищо лошо?

— Не е възможно, навярно се лъжете… — прошепна тя. — Но кажете ми, какво сторихте на Тайлър? На отец Кориган? — Тя преглътна конвулсивно и сведе очи пред пронизващия му поглед. — Не, не сте толкова жесток и не сте убил тези хора. Искате само да ме предизвикате…

Най-неочаквано той я хвана за раменете и я разтърси толкова силно, че зъбите й изтракаха.

— Не подценявайте моята решителност, милейди! За бога, внимавайте! Само не си въобразявайте, че ще проявя милосърдие!

Тя видя как тупти вената на шията му. Извика болезнено, когато пръстите му се впиха още по-силно в раменете й. После той вдигна ръка и тя помисли, че ще я удари. Затвори очи. Каквото и да й стори, вече няма да вика.

Но той не я удари. Кира бавно отвори очи. Пръстите му се плъзнаха по красивата й, бродирана синя ленена рокля. С едно единствено рязко движения той я разкъса от деколтето до подгъва. Тя го гледаше, объркана и ужасена, обърна се и се опита да избяга, въпреки че не знаеше накъде.

Не стигна много далеч. Той дръпна памучната й тъмносиня фуста, почти я смъкна от нея и тя се спъна в полите. Падна полугола на пода, посегна без дъх към разкъсаната дреха, за да прикрие гърдите си и отчаяно се сви.

В очите му не прочете необуздана страст, а само студена ярост. Значи нямаше да я награби, още не.

— В момента нямам време, лейди Кира. Но не се лъжете, това съвсем не значи, че бъда милостив. Не молете за пощада. Усилията ви ще бъдат напразни.

Без да дочака отговор, той излезе от стаята. Вратата се затръшна шумно зад него и тя чу тежките резета да изскърцват.