Хедър Греъм
Покори нощта (18)

17

Отново се чуха звуците на гайда. Тази вечер вратата на залата беше широко отворена. Много селяни бяха надошли да празнуват, да пият вино и бира, да танцуват и да пожелаят щастие на младоженците.

Свен се ожени за Ингрид. Двамата чудесно си подхождаха — снажни потомци на завоевателите-викинги, останали в тази страна и станали добри шотландци. Арин обърна вниманието на господарката на младоженката на този факт. В жилите на повечето добри шотландци течеше кръвта на викингите. Отначало тези северняци са сеели в Шотландия страх и ужас, но после са се заселили завинаги тук и са помогнали за утвърждаването на народността.

— Значи и ти произхождаш от викингите? — закачи го тя.

— Разбира се, и то от най-дивите, от най-ужасните варвари.

— Естествено…

— Прапрадядо ми е бил ърл и господар на остров. Там още живеят някои от роднините ми.

— Изглежда клановете са много силни.

— Дори не подозираш колко силни. Може би в това е спасението ни, също и твоето. — Арин сложи чашата си на масата. — Ти омая снощи всички мъже. Ще танцуваш ли днес с мен?

— Може ли победената да откаже желание на победителя?

— Ако иска да рискува тежко наказание…

— Какво именно?

— Ще ти го покажа в някой тъмен подземен затвор.

— Дали да танцувам с теб, или да задоволя любопитството си, като настоя да разбера какво ще е наказанието? Да си призная, изборът ми се вижда труден.

— Не се оставяш лесно да те сплашат, нали?

— Напротив, Арин. Хайде да танцуваме.

— С удоволствие. Хвани ръката ми.

Те се присъединиха към веселите хора, които танцуваха на двора под лунната светлина и се наслаждаваха на топлата нощ, сменяха партньорите, връщаха се към предишните, смееха се и се забавляваха. Въпреки огромния си ръст Свен танцуваше учудващо леко, протягаше ръка към всички присъстващи момичета и ги завърташе около себе си.

При един от традиционните танци Кира заситни покрай ръкопляскащите мъже и всеки я завъртя по веднъж. В края на редицата спря ужасена. Джон Греъм току-що се беше върнал в замъка с неколцина от хората си. Тя ги видя как слизат от конете после се обърна към Арин, който я хвана за ръката.

— Нека довършим. — Имаше предвид танца, но думите му имаха и по-дълбок смисъл.

Кира се олюляваше в прегръдката му, заслушана в звуците на гайдата — весела, но и меланхолична. Скоро заглъхнаха и последните звуци. Хората се смееха и ръкопляскаха. Дори да знаеха, че техният свят се променя, това не им личеше.

Арин посегна разсеяно към ръката на Кира и я заведе при Джей. Да, дошло е времето, помисли си тя. Отсега тя е вече без значение. Да можеше Джон да е паднал в някой ров, далеч от Сикерн… Но какво значение би имало това за нея? Тъй или иначе Арин ще тръгне на война.

Когато Рейгуър засвири отново на гайдата, Кира се върна в залата. Сватбата на Ингрид вече не я радваше. Гастон, който тъкмо слагаше на масата блюда с пресни плодове, й кимна.

— Шотландците скоро ще потеглят — обясни му тя. — Преди малко пристигна вестоносец.

Тя също ще напусне крепостта и ще се върне само ако бунтовниците победят — нещо твърде малко вероятно. Тъй или иначе, няма да види никога вече верните си слуги.

— Така е, милейди.

— Слез в двора, Гастон, танцувай под звездите и се радвай на празника.

Той отвърна тъжно на погледа й.

— Ще го сторя, милейди. Не се тревожете за нас… — Кога то прочете въпроса в погледа й, той се усмихна. — За нас обикновените смъртни, животът просто продължава. Само великите и могъщите водят битки и правят промени. Освен това някои господари са по-добри от други, това е всичко.

— Само всевишният знае какво ще реши Едуард, когато се разгневи. А онези, които въртят меч от негово име, не знаят милост.

— Не по-малко отчаяно ще се сражават и шотландците милейди. Но на нас нищо няма да ни се случи. Когато лорд Дароу се върне, едва ли ще ни избие до един. Иначе кой ще му слугува, кой ще му готви и чисти? Понеже е човек алчен, който иска да има плодородни ниви и богати реколти, няма да посегне и на арендаторите. — Той се поколеба за миг преди да продължи: — Но вие, вие трябва да се махнете, милейди. — Той се приближи бързо до Кира и й стисна ръката. — Бог да ви пази.

Трогната, тя го прегърна.

— Ти си добър човек, Гастон. Каквото и да се случи тук, постъпи така, както го диктуват обстоятелствата. Ако лорд Дароу превземе крепостта, престори се, че се радваш и мразиш проклетите шотландски нашественици. Спаси живота си, не го гневи.

— Да, милейди, ще продължа да живея и да се наслаждавам на малкото радост, която ми е отредена. А сега ще танцувам ще пея и ще поздравя младоженката. Трябва да донеса на новодошлите студено печено месо и хляб. Те ще седят на масата до късно през нощта и ще говорят за това, че скоро ще почне битката на всички битки, за своя гняв и надеждите си… — Кира кимна и го целуна по бузата. Когато тя тръгна към стълбата, той извика: — Милейди!

Тя се обърна, учудена.

— Да?

— Не биваше да го казвам…

— Моля те, кажи каквото мислиш.

Все още колебливо, той каза:

— Ами отначало се боях, че тези шотландци са не по-малко диви от онзи татуиран древен народ, пиктите. Но после опознах сър Арин, който е идвал преди години няколко пъти в Сикерн. Тогава разбрах, че няма да ви застрашава никаква опасност. Аз и хората от моята черга знаем много за господарите, на които служим. Повярвайте, милейди, по-добре е да обичате човек извън закона, отколкото да се омъжите за жесток, та макар и защитен от закона лорд.

— Благодаря, Гастон… — Тя се почувства нещастна и избърза по стълбата към стаята в кулата, към своя затвор. Не никога не е била неин затвор. Тя стъкна огъня, седна на мечата кожа пред камината и зачака.

Времето на битката наближаваше. Джон беше дошъл в Сикерн, за да го съобщи на братовчед си и неговите приятели.

На другия ден ще почнат приготовленията, ще опаковат храна, оръжие и одеяла — всичко, което беше необходимо за сраженията и можеше лесно да се пренесе. Ще се присъединят към Уолъс и Де Морей, към благородници и свободни граждани, свещеници, селяни и писари, смели мъже, готови да рискуват живота си в името на Шотландия.

 

 

Докато в двора сватбеното тържество продължаваше, Арин седеше в залата с Джей, Рейгуър, Патрик, Роджър и още неколцина мъже. Братовчед му показваше на масата с чаши и кани разположението на позициите.

— Ще се срещнем тук, в околностите на Стърлинг. По пътя дотам трябва да внимаваме, защото войниците на краля препускат приблизително тук… — Пръстът на Джон докосна място, разположено на импровизираната му карта някъде на запад. — А тук. Тук е Кресингам, тъй че Уерън би трябвало да е тук. Отрядът на Пърси се е разпаднал, но хората му може би продължават да кръстосват страната на отделни групички от убийци.

— Защо се е разпаднал отрядът на Пърси? — попита Арин и смръщи чело.

— Изглежда Уерън вярва, че неговите сили са достатъчни за да разбият неколцина селяни, потеглили с пики към бойното поле — отговори Джон.

— Би трябвало да използваме това предимство.

— Изглежда кралят си е въобразил, че не заслужаваме по-голямо усилие — предположи Патрик.

— Трябва да използваме всяко предимство — наблегна Арин. — За краля се бият обучени войници, кавалеристи, стрелци с лък, наемници от континента, а също и бедни рицари, които не могат да си изкарват препитанието от турнири. Но ние ще използваме оръжия, които те не притежават.

— И кои са те, братовчеде? — попита Джон.

— Страстно желание за победа, отчаяние. Та нали се бием за нашата страна, за живота си.

— Така е — съгласи се Джон.

— Бароните ще ни подкрепят ли? Призовани ли са?

— Изглежда неколцина от тях ще дойдат на бойното поле, за да гледат. Ако се окаже, че нашите отряди са близко до победата, ще се намесят. Но ако врагът надделее…

— … ще му помогнат да ни разкъсат на парчета — допълни Рейгуър.

— Можем да решим този проблем — заяви Арин.

Рейгуър вдигна учудено вежди.

— Как?

— Като победим. Утре ни чака тежък ден. Приятели, отивам да спя.

— Само за момент! — извика Джон.

Арин беше вече до стълбището. Обърна се към братовчед си, който изрече тихо:

— Доколкото знам, искаш с нас да дойдат и неколцина воини от Сикерн, а също и лейди Кира.

— Да.

— Тя вече толкова пъти е бягала от теб.

— Но аз всеки път съм я хващал. Тя искаше да се махне от Сикерн…

— Докато Дароу и хората му лагеруваха в гората.

— Неговите хора се опитаха да я убият. Видях го с очите си.

Когато Джон скептично въздъхна, Арин добави решително:

— Не се съмнявай в способността ми да преценявам! Зная какво върша. Ако Дароу свари годеницата си тук, той ще я убие. Затова Кира трябва да дойде с мен.

— Ако наистина й имаш доверие, не възразявам. Но какво смяташ да правиш с нея?

— Ще я отведа в едно село в подножието на планината, където живеят много семейства на хора извън закона. Натам щяхме да препуснем и ако Кира нямаше да ни придружи. Някои от бойците ни искат да видят преди битката още веднъж своите жени и деца.

— Решаваш се да оставиш дамата в това село?

— Да, защо не?

— Защото ще срещне там хора оцелели след Хоук’с Керн.

— Тя няма никаква вина за онова клане.

— Добре тогава — сви рамене Джон. — Прекланям се пред убедеността ти. Да се надяваме, че и други виждат нещата така.

— Тъй или иначе, нямам друг избор.

— Лека нощ, братовчеде — кимна му Джон. — Приятни сънища. Не, изобщо недей да спиш! Както са обичали да казват нашите прадеди — викингите: като умрем, ще имаме предостатъчно време да се наспим. Използвай нощта. Тази вечер аз ти завиждам. — Той се върна ухилен към масата, където хората продължаваха оживено да спорят.

Използвай нощта… Точно такова бе намерението на Арин. Изкачи стълбата. Поколеба се за миг пред вратата. После влезе. Кира седеше пред огъня. Беше сложила бяла рокля. Гледаше тъжно в огъня. В лунната нощ лек ветрец шумолеше и раздвижваше пламъците. По стените танцуваха сенки. Обгърната от червеникава светлина, Кира беше невероятно красива.

Като чу стъпките на Арин, тя се обърна и понечи да стане. Но той поклати глава и седна до нея, прегърна я и облегна гърба й на гърдите си.

— Утре потегляме. Щом приготвят конете и опаковат провизиите.

— Закъде?

— На север. Ще дойдеш е нас.

Тя обърна с усмивка глава към него.

— Въпреки че ми нямаш доверие?

— Кира…

— Добре, добре, разбирам гнева ти. Нали съм все пак дъщеря на английски лорд.

— Близо до Стърлинг има едно село.

— Бунтовниците ще се опитат ли да превземат Стърлинг?

Той не отговори на този въпрос.

— То е затънтено селце в подножието на планините. Англичаните не се интересуват от жителите му, защото там почвата е скалиста и не ражда почти нищо. Говедата са кожа и кости, а овцете дават малко вълна. Селото е собственост на епископа на Глазгоу, добре известен бунтар. Но досега кралят му е прощавал всичко. Там ще си на сигурно място.

— Благодаря. Но нямаше ли да е по-добре да отида при роднините на майка си, при клана Маклауд.

— В онова село ще се скриеш най-добре. Ако загубим сражението, Дароу ще почне да те търси. Семейството на майка ти може много да пострада, задето те е приютило.

— А селяните? А твоите хора? Няма ли да ги изложа на опасност, ако англичаните победят?

— Не. Те ще знаят как да постъпят и в такъв случай. Англичаните не могат да изтребят всички шотландци, а останалите живи ще отведат семействата си в планините. Там господари са силните, готови за битки предводители на кланове, а тях не са могли да победят дори римляните. Англичаните също не смеят да ги закачат. Още повече, че ще са заети да си връщат крепостите на север и изток, които Уолъс и Де Морей успяха да завоюват през последната година.

— Но ако англичаните загубят?

— Тогава няма да има от какво да се боиш.

— Как ли ще изглежда бъдещето?

— Един господ знае. Ако спечелим битката, Едуард сигурно ще се вбеси и ще потегли срещу нас начело на силна войска. Познаваш го по-добре от мен. Такова ще е решението му, нали?

— О, да.

— Що се отнася до Шотландия… Бейлиъл ще си остане лишен от власт, а роднините му от рода Комин ще претендират за трона както и младият Робърт Брус, графът на Карик. Впрочем твърде се съмнявам, че той ще пожелае да се бие срещу нас на страната на Едуард. Може да изберат шотландско регентство.

— А ти? Ще се върнеш ли у дома?

— Моят дом е в развалини и пепел.

— Можеш отново да го изградиш.

— Може би. Още не знам.

— Крепостта ти принадлежи.

— Да, но тя е в погранична земя, където никога няма да цари мир. Тъй че няма да имам време да си изградя нов дом. Още повече, че Едуард много скоро ще ни нападне. Но всички тези разсъждения засега са излишни. Само времето ще отговори на нашите въпроси.

Кира кимна и сложи глава на рамото му.

— Арин?

— Кажи.

— Не ме упреквай, че прекалено много те обичам, защото ще моля всевишния да те пази на бойното поле. Много искам да го помоля изобщо да не се сражаваш, но просто няма смисъл. Затова ще се моля само да останеш жив…

— Благодаря ти, милейди. — Арин сложи брадичка на рамото й. — Колко мили думи от устата на толкова жестоко малтретирана пленница… — Тя докосна с треперещи пръсти ръцете му които я прегръщаха през кръста. — Не бой се, аз ще остана жив — обеща Арин. — И на теб няма да ти се случи нищо лошо.

— За себе си не се страхувам. И без това се бях запътила към планините, още когато избягах в гората.

— Не искаше ли да отидеш в Англия?

— Отначало имах такова намерение, но скоро отхвърлих тази мисъл. Ако бях стигнала до Лондон, Едуард щеше да ме сгоди за друг гаден рицар.

Арин тихичко се засмя.

— Какво да се прави, такава е женската съдба.

— Ех, ти можеш да се подиграваш, нали за теб никога няма да се пазарят. Не си нещо, което може да бъде продадено или подарено като награда за извършени жестокости. — Тя помълча после попита неуверено: — Сам ли избра съпругата си? Или ти беше обещана още като дете? Джей ми каза наскоро, че била негова братовчедка. — Тя усети вътрешното му напрежение. Той не искаше да говори за Александра. Поне не с нея. — Прощавай — прошепна тя. — Разбрах, че стъпих на свещена територия. Прости ми. — Тя се опита да стане, но той я държеше здраво.

— Да, тя беше братовчедка на Джей. Познавахме се от деца. Никой не ни е принуждавал да се оженим. Направихме го защото решихме, че е добро и правилно.

— Звучи прекрасно.

— О, да, и наистина беше прекрасно. Докато не я убиха.

Тя се обърна уплашено към него.

— Кинси ще се появи на бойното поле. Арин, моля те, не го търси в множеството бойци. Решиш ли да го преследваш, за да пролееш кръвта му, може ти да си намериш смъртта.

— Трябва да го намеря.

— Ще имаш достатъчно време, ако шотландците спечелят битката. Англичаните ще бранят само позициите си в пограничните земи, освен тях, предполагам, и Бъруик. Не рискувай живота си само за да заловиш Дароу. Смъртта му просто не си го заслужава.

Той я погледна замислено в тъжните очи.

— Готов съм да дам живота си, за да го видя мъртъв.

— Защото изпитваш вина. Ти си убил роднината на Дароу, а той си е отмъстил. Не си очаквал толкова ужасно отмъщение. Не си бил в дома си, за да умреш за своята съпруга. Но как да предположиш, че ще се пролее толкова много кръв. Затова не бива да обременяваш съзнанието си.

Той я погали по косата, откъсна я нежно от себе си и стана.

— Въпреки това укорите на съвестта ще ме преследват до последния ми дъх.

С гръб към Кира, той отиде до камината и се опря на нея с две ръце.

После усети ръцете й, които го прегръщаха, бузата й и нейното рамо.

— Нашата последна нощ в този замък, нали?

Чу стъпките й да се отдалечават. Когато се обърна, роклята й вече падаше на пода, последва я, като бял облак, и фустата от тънко ленено платно. На червеникавите отблясъци на огъня просветваха сладостно извитите й бедра, красивите дълги крака. Косата й беше сякаш от изпредено злато, примесено с мед. В смарагдовозелените й очи танцуваха блестящи искрици.

Тя тръгна бавно към леглото. Да, последната им съвместна нощ в стаята на кулата… Дрехите на Арин полетяха след нейните и той я последва в леглото. Тя коленичи, за да го приеме. Връхчетата на пръстите й се плъзгаха по голото му тяло, устните й търсеха неговите. Изпълнен от пламенно желание, той я притисна към себе си и отговори на целувката й. Но тя откъсна устни от неговите, плъзна ги по раменете му, по шията, по гърдите. Вече бе научила много. Наслаждаваше се алчно на всяка милувка и тихо стенеше, после той се отпусна заедно с нея върху мечите кожи. Огънят пращеше, нощта отминаваше. Те се любеха отново и отново…

 

 

Когато се събуди, беше сама в леглото. Откъм двора долитаха мъжки гласове, дрънчаха брони, потропваха подкови.

Бързо стана и се изми. Загърната в кожена завивка, затърси в раклата подходящи дрехи за езда.

На вратата се почука.

— Милейди, аз съм! — извика Ингрид.

— Влез!

С пламнали бузи Ингрид влезе бързо в стаята.

— О, милейди, трябваше да ги видите — каруците с провизии, оръжието… След малко ще можете да им се възхитите. Сър Арин каза да не вземате прекалено много неща. Ако нещо има особено голямо значение за вас, не бива да се разделяте с него, понеже изобщо не се знае кога, така де… Та значи какво ще вземем? Непременно най-топлото ви палто. То сега е лято, но когато дойде зимата, може да сме вече в планините… — Камериерката млъкна притеснена и се прекръсти.

— Ще потеглиш с неверниците? — попита я със смях Кира. Бузите на Ингрид станаха още по-алени.

— Не ми се подигравайте, милейди! Където и да иде моят Свен, аз ще го последвам. Пък и вас няма да ви оставя сама.

— В такъв случай много се радвам, че ще останем заедно.

— А да, и отец Кориган идва с нас. И Тайлър Милър и мнозина още. Милейди, представяте ли си! Ние двете на страната на бунтовниците!

Шотландците вече бяха бунтовници, а не хора извън закона.

— Точно така, на страната на бунтовниците — потвърди Кира.

Няколко часа по-късно всички бяха готови да потеглят. Ингрид се сбогува разплакана с Гастон, който оставаше да управлява крепостта. Хамлин Андерсън, един от арендаторите, трябваше да стане нещо като шериф. Кира искрено се надяваше никой от тези двамата да не раздразни победителите, които ще превземат Сикерн — били те шотландци или англичани.

Мнозина от хората на Арин се бяха сприятелили с арендаторите и селяните, някои войници се бяха влюбили в селски моми. Страстните прегръдки бяха придружени от изобилни сълзи, даваха се пламенни клетви. Пред краката на нетърпеливите коне хвърляха летни цветя.

Малко преди да напуснат замъка, Кира слезе бързо в криптата. Винаги беше мразила влажния въздух в подземието. Но сега слезе по тъмните стълби с факла в ръка, защото се чувстваше задължена да го направи. Вместо своето палто беше взела наметалото на баща си, неговите токи, пръстени и малкия, обсипан със скъпоценни камъни кинжал, който той носеше в празнични дни. Но него трябваше да изостави, както и своя дом, своето наследство. Знаеше, че няма как да не тръгне, но сърцето й се свиваше със силна болка.

Коленичи пред трупа на баща си.

— Моли се за мен — прошепна тя.

— Кира!

Тя се обърна, стресната. Арин се приближи към нея, помогна й да стане.

— Време е да тръгваме. Ела! Баща ти ще почива в мир с меча на бедрото си.

— Да — прошепна тя с очи плувнали в сълзи.

Той взе факлата от ръката й и я поведе по стълбата нагоре. Гастон беше застанал до вратата и тя сърдечно го прегърна.

— Ако е рекъл господ, пак ще се видим, милейди.

— Всевишният да те закриля, Гастон.

На двора Джей чакаше до нейната кобила. Тя се метна на седлото и зае мястото си в дългата редица от конници, товарни каруци и пехотинци. Арин възседна бойния си кон, вдигна ръка и керванът потегли.

Докато минаваше под подвижната решетка, Кира гледаше право пред себе си. Чак от върха на един хълм погледна към своята крепост — тя сияеше в златисточервените лъчи на залязващото слънце и се отразяваше в речните води. Кира побърза да сведе поглед, от страх да не избухне в плач.

— Само едни каменни стени, лейди — каза Арин, който се бе приближил незабелязано към нея. — Бездушен камък, който изоставяш, за да се слееш с душата на един народ.

Когато продължиха пътя си, при нея дойде отец Кориган.

— Ще открия ли душата на този народ? — попита го тя, защото знаеше, че е чул думите на Арин.

— Поне собствената си душа, милейди — отвърна й усмихнато той. — Добра компенсация за едни каменни стени. — Той посегна към ръката й и я стисна. — Бог да ви благослови, Кира.

— Всички нас.

Усмивката му стана по-широка.

— Да, както казвам винаги, милейди…

— Всевишният помага на онези, които си помагат сами, нали така?

— Има още една поговорка.

— Да?

Неведоми са пътищата божии.

— Амин, отче.

Хвърли последен поглед към своята крепост. После продължи да язди и повече не се обърна назад.