Катрин Каултър
Цената на рая (33)

XXXII

Баджър я тупаше по гърба и издаваше звуци, наподобяващи тези на квачка към пиленцата си. Чувстваше се глупаво от изблика си, а му се искаше да крещи от облекчение. Бесът му бе насочен срещу самия него.

— Господи, този жалък негодник Тревор е успял някак да сипе лауданум в шоколада, който ви изпратих! Като последен глупак се съгласих Антония да ви го донесе, без да ми мине през акъла…

— Но как е успял? — попита Маркъс, докато Спиърс се занимаваше с изранените му кокалчета и натъртванията по лицето. Погледът му се премести към безчувствения му братовчед, до когото беше клекнал Норт и опипваше пулса му.

— Съвсем случайно говорих с Антония. Оказва се, че за кратко двете близначки се заприказвали и влезли в спалнята си. Близначките спорили за нещо си и през това време Тревор се възползвал от удобно оставения в коридора шоколад, за да сипе в него лауданум.

— Проклятие! — възкликна Маркъс. — Ами ако не бяха спорили? Ако Антония направо беше тръгнала да донесе шоколада? Тогава Тревор щеше да я нарани, може би и двете, ако се наложеше — и да ги убие — хладнокръвно и без угризения, както се размазва муха. Какво значат близначките, петнадесетгодишни хлапета, за него? И как, по дяволите, е проникнал в къщата?

Проникването в къщата не беше никак трудно, затова последният въпрос остана без отговор.

Херцогинята най-сетне събра сили да говори.

— Той искаше да ни накара да повярваме, че цялата работа е дело на двама ви.

— Моля за извинение, Херцогиньо?

— Маркъс и аз изобщо не допуснахме подобна мисъл.

— Постарайте се и в бъдеще да е така.

— Съгласен съм. Недостойна мисъл за една херцогиня и един граф — каза Спиърс. — Не прилича и на двама ви.

Маркъс отново погледна към Норт, върнал се преди два дни от посещение при приятел от армията в Касълфорд.

— Ще живее ли той, Норт?

— Да, така мисля. Херцогинята добре го е подредила, но пулсът му е нормален. Мога да го отведа в Дарлингтън и да се погрижа да бъде настанен в затвора. С усилена охрана, денонощно.

— Ще дойда с теб. Не искам да го изпускам от очи, докато не съм сигурен, че е заключен на топло зад дебели решетки.

— Какво се случи, милорд? — въпросът бе на Спиърс. — Искам да кажа, защо господин Тревор е все още жив?

— Държах оръжието и бях готов да го убия. Тогава осъзнах, че срещу мен стои мой братовчед — Уиндъм като мен, и не можах да го направя. Дадох му шанс и той скочи върху мен.

— Правилно си постъпил, Маркъс — каза Норт. — Не си омърсил ръцете си с кръвта му. Погрижи се да го депортират в колония за престъпници, където да завърши живота си. Така няма да представлява опасност за тебе.

— Да. Колония за престъпници. Може да се уреди. Така ще избегнем шумен скандал. Леля Уилхелмина си го заслужава, но не и Джеймс и Урсула. Не искам да страдат повече, отколкото така или иначе им предстои да страдат.

— Всички споделяме мнението ви, милорд — обобщи Баджър. — Трябва да добавя само, че госпожица Маги не беше на себе си, крещеше на Спиърс, на мен, дори на бедния лорд Чилтън, който най-малко го заслужаваше, и ни кълнеше, задето не я взимаме с нас.

— Картината, пресъздадена с твоя език, е впечатляваща, Баджър — каза Маркъс. — Как ни намерихте?

— Отидохме до конюшните с господин Спиърс, след като открих липсата ви и споделих опасенията си с него. Не че бяха свързани непременно с господин Тревор. Видяхме, че конете ви ги няма и по дирите им стигнахме дотук.

— По дирите от конете ни ли каза, че сте стигнали дотук, Баджър? Способностите ти просто правят поразително впечатление. Ти си камериерът на Херцогинята. Пак ти си нашият готвач. Пак ти си наясно с лекарствата. Не е ли множко да разбираш и от следотърсачество?

— Не беше никак трудно, милорд, истина ви казвам. Причината е в една от подковите на жребеца ви — във формата на звезда — поставена преди три години от покойния ви чичо. Ще попитате защо? И най-смътна представа си нямам. По този ясен знак не беше трудно да ви проследим до обора на стария Макгилди. Горкият старец, след смъртта му никой не се грижи за обора, който всеки момент ще се срути, и това е накарало Тревор Уиндъм да ви доведе тук. Доколкото си спомням, при престоя си в имението той се губеше много часове да обикаля околностите.

— Проклятие! Знаех си, Маркъс, че опасността дебне наблизо и ви изоставих — поклати виновно глава Норт.

— Глупости, ядосваш се, че не си бил с нас, когато намерихме съкровището — Маркъс сръга шеговито приятеля си.

— Уви, опасявам се, че в думите ти има истина.

— Е, не е лошо, че в решителни моменти бяхте от нашите, милорд — вметна Спиърс.

Откъм вратата на обора внезапно се дочу писък.

— Ха! Знаех си, че ще ви открия! Всички проклетници накуп — господин Спиърс, господин Баджър, ваша подлизурска светлост лорд Чилтън… Да ви вземат рогатите, веселбата е свършила! Не е честно да пропусна всичко!

Херцогинята погледна към Маги, влачеща след себе си зачервения Сампсън и обърна удивено лице към съпруга си.

— Би ли могъл да си представиш, че Маги доброволно ще пропусне и частица от веселбата?

— Ха! Какво виждам? Божичко, господин Тревор, проснат в неподходяща за един джентълмен поза на земята! Какво е ставало тук?