Катрин Каултър
Цената на рая (27)

XXVI

Колониалният клон на рода Уиндъм се приготви за път в петък сутринта. Планина от багаж беше натрупана върху пътническата кола, осигурена от Тревор за семейството му.

Леля Уилхелмина се обърна към Херцогинята.

— Отново си във форма, за жалост.

— Какво каза, мамо?

— Скъпи ми Джеймс, казвах на Херцогинята, че изглежда толкова добре, че сигурно не би било проблем за нея да дойде с нас.

— А що се отнася до вас, госпожо — отвърна Херцогинята, — надявам се езикът ви да изсъхне.

— Сега пък вие какво рекохте, Херцогиньо? — продължи играта Джеймс, криейки усмивката си с облечената си в ръкавица длан.

— Само изразих надежда, че майка ти ще ни погостува пак някои ден.

Леля Уилхелмина прикова тежък поглед в нея и добави, понижавайки глас.

— Забележителна способност за възстановяване. Всяко нещо обаче си има край.

— Без съмнение сте права, госпожо. Не трябва да се забравя, че самата природа е определила, като се има предвид напредналата ви възраст, че е доста вероятно вие да достигнете своя край преди аз моя.

— Можем само да се надяваме — промърмори Маркъс, но достатъчно силно, та да бъде чут от американската си леля.

— Ти също заслужаваш да пукнеш, защото одобряваш оскърбителното й поведение. Тоест, разбира се, не исках да кажа нищо друго, освен че Маркъс има нужда от по-свенлива съпруга, която не ще оскърбява роднините си — факт, който отдавам на невежеството на Херцогинята по причина на елементарното й възпитание.

Херцогинята се разсмя.

— Вие сте истинска вещица, госпожо. Дано каретата ви прегази — обади се и Маркъс.

— Маркъс! — извиси се до крясък гласът на леля Гуенет.

— Няма нищо, само споделих с леля Уилхелмина, че няма достойна награда за добротата й, освен може би някой трон.

— Дръж си езика, млади човече!

— Да, като че ли наистина най-сетне успявам да се справя, нали? — той й се поклони леко, после се обърна на другата страна към Тревор. — Префърцунени ми, смотан братовчеде, не се съмнявам, че с Херцогинята ще те срещнем в Лондон. Колко време възнамерявате да останете в Англия?

— Джеймс има желание да посети всички свърталища на хазарта, плътта и другите смъртни грехове.

— Столицата ни изобилства от тях — каза Норт. — Ще са ви необходими поне десет години.

— Джеймс е много млад и го гони нетърпението. Три месеца и, обзалагам се, интересът му ще е заситен. Възможно е и по-скоро, ако ни бъдеш водач из Лондон. Какво ще кажеш, Норт? Маркъс?

— Е, братко, недей да ме пришпорваш — намеси се Джеймс, вдигайки отбранително ръце. — Истинският мъж трябва да познава всеки порок, съществуващ на този свят, за да бъде добър баща на синовете си.

— Господа, вие сте разложени от поквара — каза Херцогинята. — Не съм сигурна дали ще разреша на Маркъс да се присъедини към вас. Моят съпруг не познава нито едно такова място, нали, милорд?

— Нито едно — заяви Маркъс без колебание. — Напълно са ми непознати. Спрямо лондонските потайности проявявам религиозното въздържание на методист^[1].

— Нали ще ми пишеш често, Уили?

— Разбира се, Гуенет. Призлява ми, като си помисля, че оставям на него и на нея да се разпореждат с наследството на Уиндъм. То е наследството на американските Уиндъм.

— Въпреки всички упътвания, които открихме — отбеляза Маркъс небрежно, — все още не съм убеден, че съществува нещо за откриване, госпожо. Бълнувания на болен човек. Фантазии.

— Такова е и моето мнение — каза Тревор и стисна ръката на Маркъс, после целуна леко Херцогинята по челото и отстъпи назад. — Тръгваме. Маркъс, грижи се добре за красивата си съпруга. Норт, надявам се пак да те видя. Ако идваш в Лондон, Маркъс ще ти обясни къде да ни намериш. Ще посетим заедно местата със скандална слава. Надявам се да не си и ти методист — той целуна всяка от близначките, после леля Гуенет и се обърна да махне за довиждане на прислугата.

— Интересни екземпляри сте си събрали в Чейз Парк — отбеляза Джеймс, махайки им на свой ред. — Маги е най-необикновената от своя вид, с която някога съм се срещал. Представяш ли си, Маркъс, тя ме потупа по задника.

— Вярвам, че си се представил толкова добре, колкото са ти позволили възможностите — каза Маркъс и помогна на леля Уилхелмина да се качи в каретата.

— Опитах се, но тя само ми се усмихна и каза да я навестя някой път, когато поузрея.

Наблюдаваха отдалечаването на колата по широката алея пред Чейз Парк. Дълго си махаха, а Урсула подаде глава от прозорчето, за да извика още веднъж довиждане.

— Колко е тъжно, когато такива прекрасни гости ни напускат — каза леля Гуенет. — Ще бъдем в доста понижено настроение сега.

— Решението беше на Тревор — обади се Маркъс. — Кълна се, лельо Гуенет, че не съм нареждал на скъпата Уилхелмина да си събере багажа, въпреки странните й наклонности и злобния език.

Леля Гуенет въздъхна с тъжно приведени рамене и се упъти към къщата.

Маги изсумтя шумно и сподели становището си, когато Херцогинята се приближи достатъчно да го чуе.

— Дърта пачавра. За пет пари й нямам доверие, Херцогиньо. Убедена съм, че точно тя те бутна по стълбите и стовари удара върху бедната ти глава в библиотеката.

— Откъде знаеш за падането, Маги?

— Ами че господин Сампсън ми каза. И господин Баджър. И господин Спиърс. Ние разбира се го обсъдихме. Ето защо не те оставихме и за момент сама до заминаването на вещицата. Сърцето ми се преизпълва със съчувствие за бедните хорица в Лондон.

— Въображението ми рисува страховити картини — допълни Херцогинята.

— Аз бих казал прав й път — обади се Баджър до нея. — Естественият ти цвят почти се е възвърнал, Херцогиньо. Ще ти поднеса хубав чай в Зелената кубовидна стая.

Безметежното им съществуване трая до следобед. В един часа, точно след като бяха седнали да обядват, Сампсън — с гласа на крал, окичващ с награда фаворита си обяви:

— Майка ви пристигна, милорд.

— Мили боже! — Маркъс изпусна вилицата, с която беше набол от говеждото печено, и се изправи. — Подранила е, но защо се изненадвам? Тя подранява още от времето, когато трябваше да ме ражда и никога не се умори да ми напомня за ужасната болка, причинена й от мен. Единственият ми отговор на това обвинение е, че нямам спомен за раждането си, нито съм възнамерявал тогава да я измъчвам. В добавка й напомнях, че съм взел по-ранен влак и всъщност съм й спестил от болките, а не съм ги увеличил.

Херцогинята се изправи и застана до него. Той взе ръката й.

— Всички да продължават да се хранят. Херцогинята и аз ще се принесем в жертва пред олтара на синовния дълг.

Майката на графа, Патриша Елиът Уиндъм, дама с петдесет лета зад гърба си, само четиридесетина от които можеха да се разпознаят върху лицето й, се оказа дребна, много елегантно облечена и без нито един сив или бял косъм в гъстата си черна коса. Очите й бяха сини като на сина й, а лицето й все още беше запазило хубостта си.

Погледът й измери Херцогинята.

— Като момче Маркъс много говореше за вас. Казваше, че сте най-необикновеното дете, което е срещал, и че никак не приличате на близначките, които наричаше малки кокошчици. Грациозна, студена и арогантна — казваше той. Непрекъснато сте си вирела носа. Не мисля, че ви харесваше особено. Тогава защо се е оженил за вас? И без да ме уведоми предварително? И то точно в Париж?

Херцогинята се усмихна на по-нисичката си свекърва.

— Той се влюби в мен, госпожо. Умоляваше ме да се омъжа за него, закле се, че животът му не струва нищо без мен. Държеше се като мой роб. Какво можех да сторя? Не съм жестока. Не исках да го карам да страда, може би да се хвърли под колелата на някоя карета, както си му е навик да взима необмислени решения. Едно мое отиване до Париж съвпадна с неговия престой там. Нямаше време да изпълни синовните си задължения и да поиска съвета ви. Истината ли говоря, Маркъс?

— Напълно — отговори Маркъс. — Но за кое по-точно питаш, Херцогиньо?

— И за да бъда абсолютно честна с вас, госпожо, ще ви призная, че го обожавам. Женитбата ни напълно съвпадаше с моите желания. Бих предпочела и вие да бяхте там, но времето не ни стигаше. Ужасно съжалявам.

— Той винаги се е отличавал с интелигентността и чара си — каза госпожа Уиндъм. — Съседските момичета непрекъснато флиртуваха с него. Опасявам се, че въздействаха лошо на самочувствието му. Милото ми момче, той на всичките даваше надежди, дразнеше ги и същевременно им се усмихваше с най-милата си усмивка.

— Доста е умел, нали, госпожо? И продължава да бъде доста самоуверен, но трябва да призная, че част от очарованието му, а следователно и от самия него, е в самоувереността. Усмивката му е най-милата, която някога съм виждала. Признавам му заслугата, че я е овладял до съвършенство още като момче, защото неповторимото удоволствие от нея сега е изцяло мое.

— Точно такова момиче и аз бих избрала за теб, Маркъс — обяви любящата му родителка и хвана Херцогинята за ръка. — Сватбената ти халка изглежда странно. Трябва да носиш моята, която се е предавала в семейството поне от три поколения насам. Ще ти я изпратя.

— Благодаря ви, госпожо. Съгласен ли си, Маркъс?

— Разбира се. Бях забравил за нея.

— Тя е твоя съпруга, Маркъс. Халката трябва да е на нейния пръст.

— Така е, мамо. Добре дошла в Чейз Парк. Колко дълго възнамеряваш да стоиш? По-продължително или по-кратко?

Майка му се намръщи в отговор. В това изражение двамата напълно си приличаха, погледнато с обективното око на Херцогинята.

— Сампсън каза, че колонистите тъкмо си тръгнали. Разбира се, това обстоятелство вече ми беше известно. Добрата ми приятелка госпожа Емъри ме извести за решението на Тревор Уиндъм да отпътуват днес. Но аз не можех да не взема предвид прийомите на онази жена. Последните два дни прекарах в Дарлингтън и наех човек, който да ме уведоми в момента, когато каретата им напусне територията на имението. Винаги съм ненавиждала тая Уилхелмина.

— Но ти никога не си я срещала, мамо.

— Няма значение, една майка знае всичко. Не е ли тя груба и крайно неприятна стара вещица?

— Характеристиката е точна — каза Херцогинята. — Човек никога не знае какво ще изскочи от устата й, но при всички случаи става думи за оскърбление.

— Знаех си. Е, скъпи мои, сега аз съм тук и нещата ще се променят към по-добро. Къде е Гуенет? Къде са близначките? Какво е това ново наследство? Ако се вярва на госпожа Емъри, на два пъти са се опитвали да те убият, Джозефина. Разкажи ми, моля те, скъпа моя, обожавам мистериите.

— Името й е Херцогиня, мамо. Джозефина подхожда на коза или гъска.

— Много добре, нямам намерение да обиждам снаха си, преди да си го е заслужила.

 

 

Утрото беше чудесно. През нощта беше престанало да вали и въздухът беше чист и топъл.

Тя хвърли поглед към съпруга си, яхнал небрежно жребеца си, загледан някъде далеч напред. Сигурно се опитваше да открие дъбовото дърво, долчинката с обърнатите деветки, кладенеца или дебнещото чудовище. Като се замислеше човек, цялата история наистина звучеше като измислица на болен мозък.

Цели три дни не бяха отваряли дума за съкровището. За всеобщо облекчение. С усмивка си спомни погледа на майка му, когато беше сварила Маркъс да я целува в трапезарията, обхванал с ръка гърдите й.

— Има ли пушена риба за закуска, мили ми синко?

Устата на Маркъс беше застинала върху нейната. Ръката му падна от гърдите й.

— Не знам — каза той, изправяйки се бавно от стола, където я беше притиснал. — Мислех, че мразиш пушена риба, мамо.

— Така си е, миличък. Но трябваше по някакъв начин да привлека вниманието ви, стараейки се да не ви изненадам неприятно. Добро утро, мила дъщеричке. Виждам, че синът ми се е отдал на страстта си.

— Да, госпожо.

— Колко странно, че се проявява в такава плътска насока. Мислех, че имаш предвид страстта му към някоя кауза, политиката, световните проблеми. Неща от тоя род.

— Нищо подобно не си помислила, мамо. Сядай. Аз ще ти прислужвам. Овесена каша?

Херцогинята се откъсна от мислите си и се обърна към съпруга си.

— Много харесвам майка ти. Може би от нея си прихванал страстта си към каузите, политиката, световните проблеми. Тя изпитва обожание към Мария Стюарт. Ако сънят не я беше надвил, щяхме да научим всяка подробност за интригите във френския двор, които са се вихрили около нея, когато е била там. Божичко, Маркъс, погледни какви черни облаци! Боя се, че предстои порой.

В следващия момент изтрещя гръмотевица. Внезапно топлината на хубавия ден изчезна без следа. Тъмни облаци се затъркаляха и виснаха над главите им, превръщайки следобедния светлик в полумрак. Острието на светкавица разцепи небето. Маркъс изруга.

— Проклятие! Допреди няколко минути нямаше и следа от буря.

— Поне няма да замръзнем. Връщаме ли се в имението?

Следващата светкавица изтрещя точно зад кобилата й и прекърши клон от кленовото дърво, който падна по средата на пътя. Ужасеното животно се изправи на задните си крака.

— Херцогиньо!

— Няма нищо. Овладях я — тя се беше привела напред, потупвайки леко животното по муцуната, както я бяха учили, без да извършва резки движения, когато остър звук накара кобилата да потрепери и с ново изправяне на задните си крака да изтръгне юздите от ръцете й.

Маркъс долепи коня си до нейния и я сграбчи през кръста, готов да я вдигне от гърба на кобилата. Разнесе се свистене, после още едно. Болка проряза главата му. Вдигна ръка и докосна главата си над лявото слепоочие. Някой стреляше по тях и един от куршумите го беше одраскал. За секунда се пренесе отново в Тулуза — куршуми хвърчаха от всички страни, непрестанен рев от хиляди гърла ечеше, кървав облак ги обгръщаше.

Тя изкрещя името му, осъзнавайки какво става.

Още едно шумно изпукване. Херцогинята видя как на два-три метра от него се откъсна и полетя към земята грамадно парче кора от клен. Без да мисли, тя скочи към Маркъс, изпреварвайки ново изгърмяване. Сграбчи го за раменете и усети силно блъсване в лявата си страна. Опитваше се да го предпази според силите си. Под тях жребецът му се изправи и диво заподскача. Изплашената й до смърт кобила отхвърча напред, изоставяйки ездачката си увиснала безпомощно в ръцете на съпруга й.

— Херцогиньо! О, Боже…

Изстрелите не преставаха. Маркъс сръга коня си в, слабините.

— Бързо, проклет глупако! Мърдай!

Конят се понесе като снаряд. Маркъс я притискаше към себе си. Тя не беше в безсъзнание, но, също като него, беше ранена от куршум и не можеше да се разбере нито къде, нито колко тежко.

Той сви юздите на жребеца на извивката на пътя, откъдето до Чейз Парк се стигаше през полетата. Може би маневрата им щеше да успее, ако поредната гръмотевица не беше хвърлила в тревога ято скорци, намерило убежище сред клоните на огромен дъб. Птичките се разлетяха и стреснаха коня, двамата паднаха от гърба му и се затъркаляха по не много стръмен наклон, докато Маркъс се просна в плитка локва кал, а Херцогинята се отпусна, стенейки, върху гърдите му.

Успя някак си да изкачи обратно склона с безчувствената Херцогиня, преметната през рамото му, въпреки че кръвта от раната на слепоочието замъгляваше погледа му.

Конят му трепереше и въртеше уплашено очи, но слава Богу, не беше отпрашил към конюшните. Отне му доста усилия, но накрая съумя да покачи и двама им върху седлото. Конят отново се понесе вихрено и Маркъс само го пришпорваше, охлабил юздите му, оставил на животното да избере пътя, по който да се приберат.

Ръката му здраво я беше обгърнала. Не му направи впечатление, че е подгизнала не само от нейната, но и от собствената му кръв. Нищо друго не беше почувствал освен завладяващ страх. Струваше му се най-дългата езда през живота му. Когато закова жребеца пред масивното входно стълбище на имението, гласът му вече кънтеше като тръба.

— Норт! Баджър! Спиърс! Бързо излизайте, бързо!

Скочи от коня и я понесе на ръце. Главата й се килна безпомощно. Мили Боже!

Норт изскочи през вратата, следван по петите от Баджър.

— Простреляна е. Доведи доктор Рейвън от Дарлингтън, бързо, бързо!

Норт спринтира към коня на Маркъс, метна се отгоре му и се понесе в галоп, а Баджър застана до господаря си.

— Качете я в стаята й, милорд. Господин Сампсън! Бързо донесете гореща вода и чисти кърпи!

Маркъс не съзнаваше, че почти я задушава в прегръдките си, докато чу мекия глас на Баджър.

— Поставете я върху леглото, милорд. Точно така. Добре. Хайде сега да я освободим от дрехите.

Маркъс не можеше да отдели поглед от ръката си.

— Покрит съм с кръвта й, Баджър.

— Да, милорд, но също и с вашата собствена. Вие също сте прострелян. Божичко, даже два пъти — в главата и ръката!

— Не мога да повярвам — толкова много боли! Не искам вече да я виждам да страда както сега.

— Какво, по дяволите, се е случило? — Маги беше близо до истерия. Спиърс я следваше.

— Простреляна е — каза Баджър спокойно. — Нека махнем тия мокри дрехи от нея, за да можем да спрем кръвотечението.

— Не отново — проплака Маги. — Господи, не отново!

За минути Херцогинята беше поставена да легне на една страна и завивките я покриваха до половина, а Маркъс притискаше раната й точно над хълбока отляво, за да спира кръвта. Появи се Сампсън с гореща вода и кърпи.

Куршумът беше преминал през месестата част на слабините й. Маркъс взе една от кърпите и започна да почиства раната. Мястото около малката входна рана беше поморавяло от разкъсванията, причинени от куршума. Там, където беше другият отвор в тялото й, кървенето беше по-обилно.

Той преглътна. В армията беше виждал много ранени, но най-трудно му беше да понесе гледката на тази рана. Херцогинята, неговата съпруга, нямаше сили да понесе толкова болка. Ръката му се сви в юмрук, после се разпусна.

— Правилно, милорд — обади се тихо Спиърс. — Тя има нужда от помощта ви, не от гнева. Него можете да отприщите по-късно. Ще измислим нещо, не се притеснявайте. Куршумът не е заседнал в тялото и не мисля, че е засегнал някой орган или бебето.

Исусе, бебето! Беше го изхвърлил напълно от мислите си, а то си стоеше в корема й.

Той вдигна глава и се огледа. Всички се бяха наредили около леглото — Баджър, Спиърс, Маги и Сампсън, и не беше трудно да почувства загрижеността и подкрепата им. Пое си дълбоко дъх, внимателно нави нова навлажнена кърпа, която Спиърс му подаде, и притисна и двете рани. Усети как Спиърс изчиства кръвта от лицето му и драскотината над слепоочието. Не почувства болка.

— Шапката за езда е все още на главата й — каза Маги внезапно, пристъпи до нея и започна да изважда карфиците, които я придържаха. Маркъс го напуши смях. Ранената лежеше пред него съвсем разсъблечена, а на главата й продължаваше да се мъдри — увенчавайки разчорлената й коса — яркосиня шапчица за езда с пречупено и изцапано перо. Наблюдаваше как Маги приглажда косата й. Притисна по-силно мястото, където куршумът беше излязъл от тялото.

— А сега, милорд — заяви повелително Спиърс, — време е да съблечете мокрите си дрехи и да ми позволите да превържа главата и ръката ви. Господин Баджър ще заеме вашето място. Елате е мен.

Стори им се, че измина цял ден, преди Норт да се завърне с доктор Рейвън, а всъщност това стана само два часа, след като препусна към Дарлингтън. Докторът попита още от вратата.

— Върна ли се в съзнание?

— Не съвсем — отговори Маркъс, — мята се между двете състояния. Мисля, че все още е безчувствена към болка.

— Добре — каза доктор Рейвън, нави ръкавите си и леко избута Маркъс от пътя си. — Отлична работа, милорд — добави, след като повдигна тампона и огледа изпитателно раната. — Спрели сте кръвотечението. Докато е безчувствена, ще дезинфектирам изходната рана и ще я зашия.

— Ще остане ли белег? — попита Маги.

— Да, но ще остане и жива. Каква цена е един белег за оцеляването й?

— Боже, тя няма да умре, нали? — в гласа на Маркъс прозвуча отчаяние. — Не и Херцогинята! Имам толкова много неща да й казвам. Толкова много имаме да преживеем заедно.

Очите на доктора срещнаха неговите.

— Има вероятност и да умре, милорд. Все пак аз се надявам на силите и възможностите си. Трябва да побързаме. Искам да й спестя болката.

Дори и да е намирал за необичайно присъствието на пет мъже и една жена в непосредствена близост до себе си по време на работата си, доктор Рейвън преглътна своите възражения. Тревогата им осезаемо ги обграждаше и той нямаше сърце да им заповяда да излязат от стаята. Графът държеше тялото в големите си ръце, за да не мърда.

— Започваме — каза доктор Рейвън. Иглата проби плътта и изтегли конеца след себе си. Кръвта изби през пръстите на доктора и се просмука в черния конец. На Маркъс му се искаше да изкрещи. — Още мъничко — обади се доктор Рейвън. — Няма нужда да зашиваме мястото, където куршумът е влязъл.

Точно тогава Херцогинята простена и всички замръзнаха.