Бренда Джойс
Завоевателят (40)

40

По обед Сейдри беше възвърнала душевното си равновесие.

Откакто Ролф си отиде рано сутринта, тя не бе видяла никого. Гай вероятно беше с рицарите на площадката или изпълняваше други задачи. Не се появи дори слугиня да й помогне при обличането. Всички слуги бяха заети в кухнята, за да приготвят яденето на войниците. До нея достигаха само шумове от тракане на съдове и приглушени гласове. Сейдри беше благодарна, че я оставиха сама.

Но не можеше вечно да се крие в стаята си.

След като сълзите й пресъхнаха, тя се чувстваше празна и опустошена, но поне достатъчно силна, за да се облече и да слезе, както обикновено, за обяд. Рано или късно трябваше да се изложи на любопитните, дебнещи погледи на околните. Рано или късно трябваше да се срещне с него.

Когато установи, че няма какво да облече освен разкъсаната жълта одежда, сълзите й отново потекоха. Нямаше друг избор, освен да я облече и да се опита да я закърпи, за да скрие голотата си. Когато влезе в кухнята, слугините престанаха да се кискат и опулиха очи насреща й.

Сега тук работеха други слугини, повечето бивши кухненски прислужници, като Тилди и Теди бяха преминали в кухнята на новия замък. Погледът на Сейдри потърси Лети, нейна връстница, която я гледаше с големи тъжни очи.

— Моля те, иди оттатък и ми донеси кафявата рокля и една риза от раклата — помоли Сейдри.

Лети приглади назад влажните си червени къдрици и изтри запотеното лице с опакото на ръката.

— Значи той разкъса красивата ти одежда — отбеляза съчувствено тя. — Веднага ще се върна — обеща с усмивка тя и хукна през двора.

Сейдри се ядоса още повече, когато усети, че отново беше на път да избухне в сълзи. Върна се в старата къща, но не посмя да влезе в брачните покои, а остана в голямата зала. Къщата беше празна. Лети удържа на думата си и пристигна задъхана с желаните дрехи. Сейдри й благодари сърдечно.

— Няма нищо — отвърна засмяно Лети. — Ако не се държим една за друга, тези мръсници ще ни довършат, нали?

Сейдри беше смаяна от думите на Лети; слугинята не беше взискателна и лягаше с всеки мъж, който я пожелаеше — това не беше тайна. След пристигането на норманите тя беше спала поне с дузина войници. Сейдри побърза да се преоблече.

— Той… причини ли ти болка? — попита Лети, устремила поглед към синините на китките й.

Сейдри си припомни как Ролф беше извил ръцете й, след като тя издра лицето му, и странно защо, изпита желание да го защити.

— Не, не ми причини болка.

Лети не настоя за повече обяснения.

— Защо не си останеш в леглото? Никой няма да те обвини в нищо.

Сейдри я погледна упорито.

— Не. Ще ида в замъка и ще се нахраня на голямата маса, както винаги.

Лети вдигна рамене. После се ухили дяволито.

— Вярно ли е това, което говорят? Наистина ли е силен и издръжлив като бик?

Сейдри пламна от срам. Не можеше да говори за това, още не.

Преди да заеме мястото си на масата за обяд, Ролф обходи с поглед голямата зала. Сейдри не бе там и това го разочарова.

Той изпъна рамене. Всичко свърши. Взе я, утоли жаждата си, насити й се, задоволи похотта си. Откакто я напусна на разсъмване, той си заповяда да не мисли повече за нея. И наистина успя. Нямаше да се връща към миналото. Беше му все едно дали тя ще се появи за обяд или не; нямаше да се ядосва, че е омъжена за друг, че тази нощ ще лежи в обятията му. Ролф въздъхна и седна.

Алис напълни чашата му. Не беше виждал съпругата си след сватбеното празненство и сега хвърли бегъл поглед в нейната посока. Лицето й беше като издялано от бял камък. Ръката, която му наля вино, беше спокойна. Тя избягна погледа му.

И това не го развълнува. Той беше господар на Елфгар и ако отново му хрумнеше да упражни правото си на първа брачна нощ, щеше да преспи с всички булки по селата и никой нямаше право да му възразява. Той започна да се храни спокойно и с добър апетит. Сейдри все още не идваше. Той си заповядала не мисли за нея, но изведнъж го обзе тревога. Тя не беше силна като него, нощта сигурно я беше изтощила до крайност. Може би беше болна, може би кървеше, след като той я бе любил многократно, без да я щади. Може би се чувстваше разбита и не беше в състояние да напусне леглото. Но по вероятно беше отново да е проявила упорство и само заради това да не е дошла да се нахрани.

 

 

Сейдри знаеше, че е закъсняла, но не бързаше. Вървеше към падащия мост с влачещи се стъпки и сведена глава. Беше много потисната, в гърдите й отново заседна буца, която заплашваше да запуши гърлото й. Защо я душаха сълзи? Трябваше да изпитва облекчение. Най-лошото отмина. Тя бе съпруга на Гай и това я спасяваше не само от задирянията на норманина, но и я въздигна в много по-добро положение. Освен това беше постигнала съгласие с Гай да не споделят брачното легло. Трябваше да бъде щастлива.

— Сейдри, Сейдри!

Младата жена се обърна изненадано и видя Фелдрик да тича нагоре по хълма. Обзета от паника, тя се втурна насреща му.

— Какво има?

Тя знаеше, че се е върнал от мисията си; още вчера го беше видяла на сватбената трапеза, Фелдрик пое шумно въздух и заговори накъсано:

— Момчето ми се разболя. Ще дойдеш ли да го видиш?

— Разбира се — отвърна бързо Сейдри и го последва към външния мост. Много добре знаеше, че момчето не е болно, че има нещо друго, Фелдрик беше донесъл вест от братята й, но вчера нямаше как да й я предаде пред толкова много хора. Щом оставиха зад себе си стените на замъка и стигнаха до селото, тя поиска да узнае истината.

— Алби иска да говори с теб.

Сейдри ускори крачка. Алби я чакаше зад мелницата. Селският площад беше пуст. Алби отново беше преоблечен като роби се криеше в сянката.

— Да не би да носиш лоши вести? — попита задъхано Сейдри. — Как са братята ми?

— Добре са, не се тревожи — успокои я ухилено Алби.

— Слава на бога! — Сейдри въздъхна облекчено.

— Но Едуин започва да проявява нетърпение. Имаш ли нещо ново за него?

Сейдри побледня.

— Не, нищо не съм научила.

— Още ли не си отвела норманина в леглото си, Сейдри?

Значи Алби беше посветен в тайната й. Тя се изчерви до корените на косата си.

— Значи Едуин те изпраща, защото си мисли, че съм научила нещо важно? Още е много рано!

— Времето не чака — възрази Алби. — Въстанието ще избухне след седем седмици. Наистина ли не знаеш нищо? Още ли не си примамила норманина в леглото си? Говори!

Бузите на Сейдри пламтяха. Чувстваше се жалка и безполезна.

— Алби, боя се, че имам лоши новини. Норманинът ме омъжи за един от рицарите си. — Тя се засрами от сълзите, които се търкаляха по бузите й.

Алби я погледна втренчено и тихо изруга. Сейдри нетърпеливо изтри сълзите от лицето си. Алби сложи тежката си ръка на рамото й.

— Съжалявам, Сейдри — промърмори той.

— Това не е всичко — продължи мрачно тя. — Норманите все още държат на един стар езически обичай. Господарят ме взе през първата ми брачна нощ.

Мрачното лице на Алби се разведри.

— Какво? Но това е добра новина, Сейдри!

Тя се отдръпна като опарена.

— Може би, но не узнах нищо за плановете му. — Значи беше добра новина, че върху нея бяха упражнили насилие? Изведнъж в гърдите й се надигна гняв срещу Алби, срещу братята й.

— Ама ти не проумяваш ли? Все още можеш да му станеш любовница, трябва само да продължиш да го изкушаваш и да си по-хитра. Нищо не е загубено. Трябва да завоюваш доверието му, за да можем да си върнем Елфгар и да натикаме него и хората му в морето.

Тя искаше да му изкрещи в лицето, че няма нито сили, нито възможности да завоюва доверието на варварина, че й е отвратително да споделя леглото му. Но не посмя. Срамът и унижението, които я измъчваха още от сутринта, заплашваха да я надвият. Никой не се интересуваше какво е изстрадала. Норманинът я взе насила, но после направи така, че тя преживя безумна наслада и неземен екстаз в обятията на смъртния враг. Това беше много по-страшно от насилието. Проклетият норманин я напусна също така студено и безразлично, както я беше взел първия път. Никой не си направи труда да я попита как се чувства. Нито един от близките й. Норманинът я опозори, братята й я използваха за своите цели. Сейдри стисна ръце в юмруци. Беше сам сама на света. По дяволите всички мъже!

— Трябва да вървя — проговори несигурно Алби. — Е, поне ще съобщя на братята ти, че напредваш. Бог да те благослови, Сейдри.

Тя беше твърде гневна и разочарована, за да го изпрати с благословия. Но едно беше ясно: тя не можеше да бъде любовница на норманина. Никога. На никаква цена.

Нямаше да влезе още веднъж в леглото му. Но и това решение не й донесе утеха. Даже се почувства по-зле от преди.

Погледът му бе привлечен като с магнит към нея, когато тя прекоси залата с бърза стъпка и се насочи към масата. Главата й беше високо вдигната, погледът устремен право напред. Без да го удостои с поглед, тя седна на мястото си в края на дългата маса.

Ролф забеляза няколко неща едновременно: Алис, която седеше до него, се скова; рицарите внезапно замлъкнаха; сърцето му спря, после заби с удвоена сила. Трябваше да положи много усилия, за да престане да я гледа. Гладът му изчезна, въпреки това той продължи да яде, дъвчейки бавно. Постепенно разговорите се възстановиха. Ролф не погледна отново към края на масата, това не беше нужно. Присъствието й изпълни сетивата му.

Сейдри трепереше вътрешно. Когато влезе в залата, присъстващите спряха да разговарят, всички погледи се устремиха към нея — и жените, и мъжете я зяпнаха любопитно. Струваше й огромно усилие да скрие вълнението си под равнодушна маска особено когато усети върху себе си хищническия му поглед.

Изведнъж осъзна, че е извършила грешка, като е седнала в долния край на масата. Мястото на съпруга й беше отдясно на Ролф и тя беше длъжна да седне до него. Един бегъл поглед потвърди, че Гай също беше забелязал грешката й. Той стана и тръгна към нея. Един от мъжете се изсмя. Бузите на Сейдри пламнаха. Гай погледна пронизващо смеещия се и той замлъкна.

— Сейдри, мястото на съпругата ми е до мен. — Той я хвана за лакътя и внимателно й помогна да се изправи. Учтивостта му я изпълни с благодарност.

— Остава въпросът дали тя наистина ти е съпруга? — попита шеговито Белтен от другия край на масата. — Май имаш да наваксваш!

Напомнянето, че не младоженецът, а господарят беше прекарал първата брачна нощ с булката, пожъна буен смях. Сейдри се изпоти цялата. Гай изпъна рамене. Макар да знаеше, че всички ще й се подиграват, сега й се дощя да потъне в земята. Само чудовището, което беше отговорно за позора й, не се развълнува. Какво го беше грижа, че всички й се надсмиваха! Сейдри хвърли към него поглед, изпълнен с омраза, но той продължаваше да се храни, сякаш внезапно беше оглушал.

— Изисквам удовлетворение за тази безвкусна и груба забележка, Белтен — отговори рязко Гай и поведе Сейдри към горния край на масата. Ателстън й направи място и тя побърза да седне на пейката. Ролф не я удостои с внимание, сякаш тя изобщо не съществуваше, и Сейдри отново си пожела да беше на другия край на света.

— Нашият смел рицар явно е в лошо настроение — продължи през смях Белтен. — Знам какво би повдигнало духа му… — Той се изсмя отново и няколко мъже се присъединиха към него.

Преди Гай да е намерил подходящите думи за отговор, Ролф остави ножа си и изгърмя:

— Край на приказките!

Е, поне негодникът прояви малко почтеност и сложи край на грубите подигравки на Белтен, помисли си горчиво Сейдри, която бе устремила поглед към ръцете в скута си. Ролф се изправи рязко.

— Няма да търпя караници между хората си — заяви строго той. — Ако съпругата на Гай се чувства засегната — той избягна да погледне към нея, — Белтен е длъжен да се извини.

Съпругата на Гай, помисли си още по-горчиво Сейдри. Той вече не се интересуваше от нея.

— Разбира се, че се чувства засегната — отговори вместо нея Гай посред смутеното мълчание. — Ти трябва да се извиниш, Белтен. Или ще се видя принуден да престъпя изричната заповед на господаря си и да те призова на двубой.

— Искрено съжалявам. — Белтен се изправи и се поклони в посока към Сейдри, която най-после вдигна очи. — Това беше само шега. Не исках да ви засегна.

Сейдри измърмори няколко нищо незначещи думи и отново сведе глава. Съжаляваше безкрайно, че беше дошла да обядва, но още повече съжаляваше, че бе срещнала норманина, това студено, безчувствено чудовище. Двамата бяха прекарали безумна любовна нощ, но тя не означаваше нищо за него. Той беше студен като лед. Беше взел онова, което му се полагаше, и веднага след това забрави всичко, което беше помежду им.

Само да можеше и тя да забрави.