Бренда Джойс
Завоевателят (15)

15

Сейдри тичаше като безумна към края на прясно окосената ливада.

— Сейдри! Спрете веднага!

Той! Норманинът бе последният човек на света, когото искаше да види в този момент. Сейдри продължи да тича, спъна се, политна да падне, но се задържа и продължи безумния си бяг. Ролф я повика отново. Тя изтри мокрото си лице, приглади назад влажните кичури. Спря едва край първите дървета, опитвайки се да си поеме въздух. Дробовете й горяха. Защо този човек не я оставеше на мира?

Тя се облегна на грапавото стъбло на близкия дъб и коленете й омекнаха; главата й натежа. Сейдри изплака от болка, отпусна се в тревата и се сви на кълбо.

— Сейдри!

Тя обърна лице настрани и видя крака му. С върховни усилия на волята успя да се надигне.

— Оставете ме на мира. — Гласът й се задавяше от сълзи.

Ролф стоеше пред нея и я гледаше нерешително. Копнееше да я докосне, да изтрие запотеното лице, да приглади косата й.

— Хайде… станете — проговори безпомощно той и се смая от тона на гласа си. Наведе се да й помогне, но тя се отдръпна.

— Оставете ме на мира! — изкрещя сърдито тя и зарови лице в тревата. — Не искам да ме съжалявате!

Ролф отпусна ръце и се почувства още по-безпомощен.

— Имаш моето съчувствие, все едно искаш ли, или не. Аз изпитвам съчувствие към всички хора в Елфгар.

Сейдри затвори очи и си пожела норманинът да изчезне. След малко попипа изстиващото си лице.

— Нека се върнем в къщата — проговори Ролф тихо, почти умолително.

— Вървете си! И ме оставете сама.

Той можеше да я принуди, но не посмя отново да заповяда.

— Да не искаш да прекараш нощта на открито? — Не знаеше какво да й каже.

— Не — изсъска тя. — Искам да бъда сама. Вървете по дяволите! — Сейдри избухна в плач и цялото й тяло се разтърси от ридания.

Ролф никога не беше изпитвал такова безсилие. Сейдри лежеше в краката му и хълцаше несдържано. Желанието да я докосне стана непоносимо. Но той никога не бе докосвал жена, за да я утеши, и не знаеше как да го направи. Стисна ръце в юмруци и остана прав, безпомощен като малко момче.

Изведнъж Сейдри скочи на крака и мина покрай него. Ролф я последва облекчено. И двамата мълчаха. Тя вървеше пред него с гордо изправена глава, макар че явно беше уморена до смърт. Тази жена имаше повече смелост и решителност от мъжете. Щом стигнаха в къщата, тя му кимна сковано, без да го погледне. Той отговори на поздрава й и се запъти бавно към стълбата. На първата площадка спря и се обърна. Погледът му я потърси в слабо осветената зала. Тя стоеше пред нара си, беше свалила наметката, изглеждаше крехка и ранима в тънката си риза. Отпусна се на твърдата постеля и повече не се помръдна. Ще замръзне, ако не се завие, каза си той, но не се върна при нея.

След секунди до леглото на Сейдри се изправи мъжка фигура и Ролф изпита дива ревност. Мъжът вдигна газената лампа.

Беше Ателстън и погледът му беше устремен право към норманина. Без да се помръдне, Ролф изчака, докато старецът я зави с дебело одеяло и прошепна в ухото й някакви успокоителни думи. Ревността го задушаваше. При това за Сейдри се бе погрижил само верният Ателстън, старият саксонец.

 

 

Алис, която стоеше до прозореца в покоите на Ролф, изскочи като безумна през вратата и хукна по тъмния коридор към стаята, в която спеше. Едва бе успяла да се пъхне в леглото си, когато сянката му мина покрай отворената й врата. Тя лежеше неподвижно на сламеника си и напразно се опитваше да спре треперенето на крайниците си. Знаеше го. Знаеше, че когато напусна покоите си преди часове, той искаше да отиде при курвата. А сега двамата се върнаха заедно и това беше доказателството. Алис никога не беше мразила така силно Сейдри, както в този миг. Мразеше и Ролф.

Сестра й щеше да си плати за стореното. Но първо щеше да я махне от дома си — и от леглото на годеника си. Трябваше да почака до сватбата. Щом станеше законна съпруга на норманина, тя щеше да намери начин да се отърве окончателно от Сейдри. Щеше да се погрижи Ролф никога вече да не може да задоволява похотта си с робинята. Щеше да я омъжи за някой роб, който живееше в граничните области на Елфгар. Или още по-добре, щеше да се споразумее с някой шотландец да я отвлече. И никой никога нямаше да я види и чуе!

Успокоена от отмъстителните си мисли, Алис най-сетне потъна в дълбок сън без сънища.

 

 

— След две седмици? — повтори Сейдри.

— Да, венчавката е вече разгласена — потвърди Ателстън.

Сейдри му обърна гръб. Мислите се надпреварваха в главата й.

Не можеше да допусне змията да се разположи удобно в братовото й гнездо! Това беше недопустимо! Но как да предотврати венчавката, щом сестра й настояваше да стане съпруга на норманина? Имаше ли право да предприеме нещо, след като Алис държеше на всяка цена да се омъжи? Имаше и други мъже, за бога! Защо Алис държеше непременно на норманина? Това беше невъзможно!

— Трябва да предотвратим тази женитба — прошепна тя.

— Не можеш да му попречиш — възрази Ателстън. — Ненапразно го наричат Безмилостния. Взема всичко, каквото поиска. Това е всеобщо известно, Сейдри. Той иска Елфгар и господарката му.

— Така е — потвърди горчиво младата жена. Без да иска, си припомни топлия му поглед и глас, когато бяха заедно в колибата при родилката. Припомни си и вкуса на устата му върху устните си, срещата в покоите му, когато мокрото голо тяло се притискаше в нейното. Слабините й се свиха болезнено. Защо Ролф толкова бързаше да спи с Алис? Защо тази мисъл я изпълваше с горчивина? Тя нямаше право да се меси, когато ставаше въпрос за благото на сестра й.

Не й дадоха никаква работа. Без да се тревожи от това, Сейдри излезе навън и тръгна към кухнята. Събитията от миналата нощ продължаваха да я глождят.

Дали приятелката й беше издала истинските си чувства? Дали и тя се чувстваше отблъсната от „злия поглед“ на Сейдри? Тя съзнаваше, че полудяла от болка, Тилди е изрекла думи, които в действителност не е мислила. Въпреки това изпитваше безмерна тъга и болка. Към това се прибавяше и чувството за вина, че се е провалила. Затова сега трябваше да подкрепи приятелката си в скръбта и нуждата.

Учуди се много, когато не намери Тилди в кухнята. Слугините й казаха, че господарят й е дал един свободен ден, за да се възстанови от раждането. Сейдри се запъти бавно към селото. Слънцето беше вече високо в небето и последните капчици роса по тревата бяха изсъхнали. Лекият летен ветрец носеше миризмата на овце, сено и прясно опечен хляб. Някъде високо в небето се рееше чучулига и дроздовете отговаряха подигравателно на песните й.

Палисадата на новия нормански замък ще е готова още днес, каза си Сейдри, когато наближи. Първият етаж на кулата вече се издигаше над земята. Над рова беше опънат подвижен мост, прясното дърво блестеше ослепително под слънцето. Група мъже работеха по падащата решетка. Сейдри се вгледа по-внимателно и видя норманина.

Той беше само по панталон и леки обувки. Голият гръден кош блестеше в златнокафяво. Слънчевите лъчи се пречупваха в разрошените руси къдрици и ги правеха златни.

За норманин косата му е твърде дълга, помисли си тя. Беше порасла до тила му, а повечето му сънародници ходеха късо подстригани. Но дори да се беше подстригал, опърничавата му коса нямаше да лежи гладко на челото, както я носеха норманите.

Той се обърна и погледна към нея. Сейдри се изчерви. Какво ставаше с нея? Защо бе спряла и го зяпаше? Той изтри ръце в панталона си и се запъти към нея. Тя си пожела да не бе спирала, но сега беше твърде късно. Затова вирна брадичка и изпъна рамене.

— Добро утро — поздрави любезно той.

Обзе я странно чувство. Ролф стоеше пред нея полугол, широкоплещест, с могъщи гърди, обрасли с руси косъмчета, в които блещукаха перлички пот, с тясна талия и корави хълбоци. Мускулестите бедра опъваха тесния панталон, членът се издуваше под тънката материя. Сейдри се принуди да го погледне в лицето. Очите му пламтяха.

— Не ме гледай така, момиче — проговори тихо той. — Много си… възбуждаща.

Тя усети, че се изчерви още по-дълбоко.

— Щом се излагате така на показ, трябва да очаквате, че минаващите момичета ще ви зяпат любопитно.

— Така ли? Значи се излагам на показ? — Усмивката го направи по-млад. — Наистина ли мислиш, че всички момичета ме зяпат?

Сейдри погледна към работниците, които спускаха решетката. Едва издържаше на напрежението.

— Много добре знаете, че е така.

— Нима съм привлекателен за жените?

Тя спря да диша.

— Не, но сте… различен.

— Какво означава това?

— Че не сме свикнали с такива като вас! — изфуча сърдито тя. — Висок като дърво, могъщ като планина, със златна коса и светла кожа — гледката е повече от необичайна.

Мъжът избухна в смях. Сейдри се учуди на мелодичния звук.

— Не всички са дребни и тъмни като саксонците — отговори със святкащи очи той.

— Всъщност е жалко.

— Не, добре е. — Той протегна ръка, докосна брадичката й с показалец и меко я повдигна. — Радвам се, че ти не си дребна и тъмна, Сейдри.

— Като Алис ли?

— Да, като Алис.

— За мен няма значение радвате ли се, или не — изсъска тя. — Трябва да продължа пътя си.

— Къде отиваш? Наредих днес да си свободна. Искам да си починеш.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо сте толкова загрижен за състоянието ми?

Очите му искряха.

— Всичко, което те засяга, е много важно за мен, Сейдри.

Тя пое шумно въздух.

— Ти ми принадлежиш — продължи меко той. — А аз пазя онова, което е мое.

Сейдри предположи, че той намекваше за статута й на крепостна. Значи Алис бе разпространила лъжата. Всъщност той нямаше причини да се съмнява в положението й.

— Аз не съм крепостна.

— Нима ще отречеш, че си дете на майка си?

— Не, разбира се, че не!

— Тогава си част от Елфгар, следователно ми принадлежиш. Повтарям: къде е твоето място, Сейдри?

Тя стисна ръце в юмруци, за да не загуби самообладание. Какво я беше грижа какво си мислеше той? Беше й все едно какво беше мнението му за нея, за каква я смяташе. Това положение нямаше да продължи още дълго. Той не можеше да остане господар на Елфгар. Братята й щяха по-скоро да умрат, отколкото да предоставят бащиния си имот на норманина. Не, тя трябваше да бъде търпелива и да изчака, докато това свърши. Докато норманинът бъде победен и се оттегли — или загине от мечовете на братята й.

Изведнъж я втресе.

— Отивам да видя Тилди. Може би има нужда от мен.

— След онова, което ти наговори вчера? След всички обиди, които трябваше да чуеш, днес отиваш при нея, сякаш нищо не е било? — попита невярващо той.

— Тя имаше силни болки и не знаеше какво говори.

— Ти имаш голямо сърце, Сейдри.

— Нима ми забранявате да я посетя?

— Не, иди спокойно. Но не се измъчвай, ако отново започне да те ругае. — В гласа му имаше недвусмислено предупреждение. — Ние с теб знаем истината. Това е достатъчно.

— Толкова ли сте сигурен в тази истина? — чу се да пита Сейдри.

Мъжът се усмихна. Сините му очи спряха върху устните й, след малко продължиха към гърдите и талията.

— Ти имаш силата на изкусителка, момиче. Властта, която жената упражнява върху мъжа, е стара като езическите богове.

Тя не можеше да откъсне поглед от лицето му, чувственият тъмен глас я омагьосваше. Странно усещане за щастие я прониза от главата до връхчетата на пръстите. Едва успя да овладее гласа си.

— Аз не съм изкусителка.

— Така ли? — засмя се той. — Тогава си вещица. Защото аз съм омагьосан от теб, и ти го знаеш много добре.

Сейдри скръсти ръце пред гърдите.

— Не — отговори възбудено тя, — не! Вие сте само роб на похотта си. Освен това ще се ожените за сестра ми.

Усмивката му угасна. Очите станаха корави и безмилостни.

— Ако бях роб на похотта си, сега щях да те просна на земята като слугиня и да те взема пред очите на всички.

Сейдри се изчерви до корените на косите.

— Но ще се оженя за сестра ти след по-малко от две седмици.

— Това няма да стане! — изсъска ядно тя.

— Не можеш да ми попречиш — отговори спокойно той. — Не си толкова силна.

Гневни сълзи запариха в очите й.

— Разбира се, че ще ви попреча, норманино! Но не, както си мислите — със силата си на изкусителка. Лъжете се, като смятате, че ви искам за себе си. За мен е важно да защитя Елфгар — от вас! Предпочитам да умра, но да не доживея деня, в който ще станете истински господар на Елфгар!

— Ти си все още жива, Сейдри — отговори студено той. — А аз вече съм господар на Елфгар. Затова си избий от главата всяка мисъл за предателство. Предупреждавам те.

— Мога ли вече да си вървя… милорд? — попита подигравателно тя, но гласът й беше така натежал от сълзи, че подигравката остана без въздействие.

Ролф потисна гнева си.

— Върви, преди да съм се поддал на желанието и да съм задоволил похотта си пред очите на цял Елфгар. И не забравяй какво ти казах.

Сейдри преглътна острия отговор, обърна се рязко и хукна надолу по пътеката. Ролф стоя дълго загледан след нея.