Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legal Rites, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 9 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
NomaD (2014 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

II

Адвокатът Търнбул претегли някъде из студения си юридически мозък сходните вероятности за кошмар или лудост.

Зяпнал в плюшения стол срещу себе си, той с особено безпокойство забеляза как невероятната, безтегловна червена струйка без начало изчезваше, щом докоснеше пода, но оставяше дълги матови калноохрови следи върху тапицерията. А и звукът беше неприятен: Кап. Сссс. Кап. Сссс…

Гласът нетърпеливо продължи:

— По дяволите с тая ваша човешка глупост! Аз може и да съм дух наистина, но бог ми е свидетел, че не се опитвам да те преследвам. Приятелю, ти не си толкова важен за мене. Разбери го. Дошъл съм тук по работа.

Търнбул установи, че сухи устни не могат да бъдат навлажнени с пресъхнал език.

— По правен въпрос ли?

— Естествено. Фактът, че съм починал веднъж от насилствена смърт и ми се налага да продължавам съществуването си на астрално ниво, не означава, че съм загубил юридическите си права, нали така?

Адвокатът слисано поклати глава.

— Ако не бяхте невидим, щеше да ми е по-лесно. Не можете ли да направите нещо по този въпрос?

Настъпи кратка пауза.

— Добре, бих могъл да се материализирам за една минута — рече гласът. — Това е трудна задача… дяволски трудна, поне за мен. Много от нас, астралните същества, го правят лесно, като падане от леглото, но… Е, добре, щом се налага, ще опитам веднъж.

Въздухът над фотьойла заблещука и там се появи кълбо рядък бял дим, който се сгъсти и очерта неясна седнала фигура. Търнбул не беше очарован, като забеляза, че столът леко прозира през нея. Фигурата стана по-плътна. И тъкмо когато лицето започна да приема форма — и облещените очи на Търнбул взеха да различават щръкналия гърбав нос и къдравата брада — димът изтъня и експлодира с тих пукот.

Гласът немощно изпъшка:

— Не мислех, че съм толкова зле. Липсва ми практика. Това май е първото ми дневно материализиране от седемдесет и пет години насам.

Адвокатът си намести очилата и се изкашля.

„Да ме вземат дяволите — помисли си той, — най-лошото в цялата тази история е, че аз вярвам в нея!“

— Е, добре — изрече той на глас. После бързо заговори, за да изпревари настъплението на посетителя си. — Какво желаете точно? Аз, както знаете, съм само адвокат от малко градче. Работата ми е доста шаблонна…

— Знам всичко за твоята работа — прекъсна го гласът. — Ще съумееш да се справиш с моето дело — то е иск за земя. Искам да осъдя Ръсел Харли.

— Харли ли? — Търнбул се попипа по бузата. — Има ли някаква роднинска връзка със Зеб Харли?

— Племенник… и наследник.

Търнбул кимна.

— Да, сега си спомням. Родът на жена ми живее в Ребъл Бът и съм ходил там. Какво съвпадение да дойдете точно при мен…

Гласът се засмя.

— Не е съвпадение — каза той тихо.

— Оо. — Търнбул се умълча за секунда. — Разбирам. — Той хвърли кос поглед към стола. — Но съдебните процедури струват пари, мистър… струва ми се, че не споменахте името си.

— Ханк Дженкинс — подсказа гласът. — Зная. Та… момент да помисля. Шестстотин и петдесет долара ще стигнат ли?

Търнбул преглътна.

— Мисля, че да — отвърна той с безразличен според него тон.

— Да речем тогава, че се договорим така. По една случайност има значителна сума в злато, скрита по времето, когато бях… един вид, преди да стана астрално същество. Напълно сигурен съм, че не е пипната. Предполагам, че ще се наложи да я обявите като намерено съкровище и да дадете половината на държавата, но цялата сума е хиляда и триста долара.

Търнбул кимна одобрително.

— Ако приемем, че ще намерим вашето съкровище, смятам сумата за съвсем задоволителна.

Той се облегна назад и влезе във формата си на юрист. Самоувереността му се бе възвърнала.

Половин час по-късно Търнбул отчетливо произнесе:

— Поемам вашето дело.

 

 

До този момент съдията Лорънс Гимбъл винаги бе харесвал работата си. Но и тринайсетте му почтени години в съдийското кресло бяха загубили привлекателността си, когато с уморена гримаса се пресегна за чукчето си. Това дело се очертаваше прекалено объркано, за да му е по вкуса.

Приставът произнесе встъпителната си реч и в пълната съдебна зала всички седнаха. Гимбъл задържа за миг ръка пред очите си и заговори:

— Адвокатът на ищеца готов ли е?

— Готов съм, ваша светлост.

Търнбул, сам на своята маса, стана и се поклони.

— Адвокатът на ответника?

— Готов съм, ваша светлост! — изстреля Фред Уилсън. Той изгледа с нескрит интерес Търнбул и празното място до него, след което се приведе и зашепна нещо в ухото на Ръсел Харли. Младежът навъсено кимна, после вдигна рамене.

Гимбъл продължи:

— Разбрах, че адвокатите и на двете страни са се отказали от съдебни заседатели в процеса на Хенри Дженкинс срещу Ръсел Джоузеф Харли. — И двамата адвокати кимнаха. — Като имам предвид необичайния характер на този процес, допускам, че ще се наложи да го водя с известна доза неспазване на общоприетите норми. Основната цел на нашия съд е да установя истината във фактите, предмет на спора, и в съгласие с правните норми да произнесе присъда относно тези факти. Няма да държа на церемониалността. Но това не означава, че ще толерирам каквито и да било нарушения или ненужна разюзданост. Зрителите да бъдат така любезни да запомнят, че присъствието им тук е привилегия. Всяко безредие ще доведе само до опразване на залата.

Гимбъл строго огледа глупаво зяпналите в него бели лица. Той потисна една въздишка и каза:

— Адвокатът на ищеца да започне.

Търнбул бързо скочи на крака и се обърна към съдията.

— Ваша светлост, ние имаме намерение да докажем, че ответникът е лишил моя клиент Хенри Дженкинс от законните му права. Мистър Дженкинс, по силата на доказано пребиваване в къщата на Шосе 22, на дванайсет километра северно от градчето Ребъл Бът, в продължение на повече от двайсет години с пълното знание на законния й собственик, е придобил известни права. Според юридическата терминология те се дефинират като противоречиво притежание. Обикновеният човек би ги нарекъл общоприети права.

Гимбъл стисна юмруци и направи опит да се овладее. Общоприети права — за дух! Той въздъхна, но продължи да слуша внимателно Търнбул.

— След смъртта на Зебълън Харли, собственика на въпросната къща — по-известна може би като Харли хол, — ответникът получи имота в наследство. Ние не поставяме под въпрос това му право. Но моят клиент има основателен иск: правото на пълно и свободно пребиваване в Харли хол. Ответникът е прогонил моя клиент насилствено, и то по начин, който му е причинил огромно душевно страдание и е поставил в опасност дори самото му съществуване.

Гимбъл кимна. Поне да имаше някакъв прецедент… Но нямаше — той мрачно си припомни прекараните часове над какви ли не невероятни правни книги, в търсене на нещо, което би могло да има някаква връзка с този случай. Най-доброто решение беше направо да го изхвърли без капка колебание от съда — един съдия не може да си позволи да му се смеят, ако има амбиции. А общественият присмех беше май единственото сигурно нещо в този процес. Но Уилсън така ожесточено се отбраняваше, че съдията се заяде. И без това никога не бе харесвал Уилсън.

— Можете да викате свидетелите си — разпореди се Гимбъл.

Търнбул се поклони и се обърна към пристава:

— Извикайте свидетеля Хенри Дженкинс.

Уилсън беше на крака, преди приставът да си е отворил устата.

— Протестирам! — изрева той. — Така нареченият Хенри Дженкинс не може да бъде квалифициран като свидетел!

— Защо? — попита Търнбул.

— Защото е мъртъв!

Съдията се хвана с едната ръка за чукчето, а с другата — за главата. Чукна веднъж по масата, за да умири залата. Търнбул, изправен, се усмихваше.

— Вие, разбира се, трябва да докажете това свое твърдение.

Уилсън изръмжа.

— Естествено. — Той хвърли поглед към записките си. — Така нареченият Хенри Дженкинс е духът, привидението или призракът на някой си Ханк Дженкинс, който преди един век е търсел злато по тези земи. Той е бил пронизан в гърлото с куршум от пушката на някой си Дългия Том Купър и на 14 септември 1850-а съвсем законно е бил обявен за мъртъв. Купър е бил обесен заради убийството. Каквито и фокуси да направите сега, за да докажете обратното, състоянието на законна смърт си остава съвършено валидно.

— Какви доказателства имате за идентичността на моя клиент с този Ханк Дженкинс? — мрачно попита Търнбул.

— Отричате ли?

Търнбул вдигна рамене.

— Нищо не отричам. Аз не съм подложен на разпит. Още повече едно от необходимите условия за свидетеля е да разбира значението на клетвата. Хенри Дженкинс беше подложен на анализ от Джон Куинси Фицджеймс, професор по психология към университета в Южна Каролина. Относно резултатите разполагам с клетвена декларация от доктор Фицджеймс, която ще представя като веществено доказателство. В нея ясно се вижда, че коефициентът на интелигентност на моя клиент е много над средния и психиатричният преглед не е показал никакви съществени отклонения, които да попречат на явяването му като свидетел. Настоявам моят клиент да бъде допуснат да даде показания в своя полза.

— Но той е мъртъв! — изкряска Уилсън. — И дори точно в този момент е невидим.

— Моят клиент — надменно отвърна Търнбул — точно в този момент не присъства. Несъмнено това влияе на неговата, както я нарекохте, невидимост.

Той поспря заради одобрителния шепот, който се понесе из залата. „Делото се развива чудесно“ — весело си помисли Търнбул.

— Имам и още една клетвена декларация — продължи той. — Тя е подписана от Елайхю Джеймс и Терънс Макрей, които оглавяват катедрите съответно по физика и биология в същия университет. Тя удостоверява, че моят клиент проявява всички жизненоважни признаци на живота. Готов съм да призова и тримата учени като свидетели, ако е необходимо.

Уилсън се намръщи, но не се обади. Съдията Гимбъл се приведе напред.

— Не виждам как бих могъл да откажа на ищеца правото да даде показания — каза той. — Ако тримата учени, подписали тези декларации, дадат показания във връзка с фактите, съдържащи се в тях, Хенри Дженкинс може да заеме свидетелското място.

Уилсън тежко си седна. Тримата учени говориха кратко и сухо. Уилсън ги подложи само на най-формален кръстосан разпит.

 

 

Съдията обяви кратка почивка. Уилсън и клиентът му запалиха по цигара в коридора и без симпатия се загледаха един в друг.

— Чувствам се като глупак — въздъхна Ръсел Харли. — Да водя дело срещу дух!

— Духът заведе делото — напомни му Уилсън. — Ако бяхме успели само още две седмици да удържим фронта, докато дойдеше друг съдия, щях да го накарам направо да освободи съда от този фарс.

— Е, а защо не можахме да изчакаме?

— Защото ти се беше разбързал, като че ли те гонеше дяволът! — тросна се Уилсън. — Ти и онзи идиот Никълс — толкова сигурен, че изобщо няма да се стигне до съд.

Харли вдигна рамене и с болка си припомни провала им да прогонят напълно духа на Ханк Дженкинс. Бе настъпила страхотна бъркотия. По някакъв начин Дженкинс беше избягал от очертания около него омагьосан кръг, с който се бяха надявали да го задържат, докато загуби делото поради неявяване.

— И още нещо — рече Уилсън. — Къде е Никълс?

Харли пак вдигна рамене.

— Не знам. За последен път го видях в твоя кабинет. Той дойде при мен в оная къща точно след куриера, който ми бе тръснал призовката. Доведе ме при теб — каза, че си му бил препоръчан. После тримата поговорихме за делото и Никълс си тръгна, като ми зае малко пари, за да имам възможност да ти платя. Оттогава не съм го виждал.

— Иска ми се да знам кой ли ме е препоръчал пред него — промърмори мрачно Уилсън. — Не мисля, че някога отново би препоръчал някого. Това дело не ми е по вкуса… а и ти не ми допадаш особено.

Харли изръмжа, но си замълча. Захвърли цигарата си. Миришеше на тази гадост, която му висеше около врата — всичко миришеше така. Никълс не го бе излъгал, като му каза, че връзката с билки за отблъскване на духа на стария Дженкинс няма кой знае колко да му допадне. Тя направо смърдеше.

Приставът излезе в коридора, викна нещо и хората започнаха да се процеждат обратно в залата. Харли и адвокатът му тръгнаха с тях.

Когато процесът беше възобновен, приставът обяви:

— Хенри Дженкинс!

Уилсън веднага скочи. Той отвори вратичката на съдийското отделение и прошепна нещо на Гимбъл. След това отстъпи назад и сякаш пропусна някого да мине.

Кап. Сссс. Кап. Сссс…

Публиката ахна в един глас, щом свръхестествено появилата се струйка кръв бавно се запридвижва през свободното пространство към свидетелското място. Ето го духа… ищец в най-забележителния, абсурден процес в историята на правораздаването.

— Добре, Ханк — прошепна Търнбул. — Сега ще трябва да се материализираш за толкова дълго време, колкото да положиш клетва.

Приставът нервно се дръпна, когато пред него се появи стълб от млечнобяла мъгла и придоби смътно хуманоидна форма. Една призрачна, полупрозрачна ръка се протегна над библията. Приставът задекламира клетвата с разтреперан глас и смаян чу как сърцевината на стълба му отговаря.

Мъглата отплува до свидетелския стол, странно се сви до височината на седнал човек и с пукване изчезна.

Съдията бясно заудря с чукчето. Тревожното жужене, надигнало се сред зрителите, замря.

— Отново ви предупреждавам — заяви той, — че няма да толерирам никакво неспазване на реда. Адвокатът на ищеца може да започва.

Търнбул отиде до свидетелския стол и се обърна към празнотата му.

— Името ви?

— Казвам се Хенри Дженкинс.

— Занятие?

Настъпи кратка пауза.

— Нямам. Предполагам, бихте казали, че съм пенсиониран.

— Мистър Дженкинс, каква точно е вашата връзка със сградата, посочена като Харли хол?

— Обитавал съм я деветдесет години.

— През това време да сте се познавали с покойния Зебълън Харли, собственика на Харли хол?

— Познавах Зеб много добре.

Търнбул кимна.

— Кога се запознахте с него?

— През пролетта на 1907-а. Зеб току-що бе загубил жена си. Оттогава, нали разбирате, той превърна Харли хол в свой постоянен дом. Зеб стана… мм… в известен смисъл отшелник. Преди това никога не се бяхме срещали, тъй като рядко идваше в къщата. Но тогава се сприятелихме.

— Колко време продължи това приятелство?

— До миналата есен, когато Зеб умря. Аз бях край смъртното му легло. Все още пазя някои неща, които ми остави за спомен.

Дълбока носталгична въздишка се разнесе откъм свидетелския стол, който вече беше обилно напръскан с калночервена течност. Падащите капки сякаш се поколебаха за секунда и съскането им бе заглушено от силните чувства.

Търнбул продължи:

— Значи отношенията ви бяха добри, така ли?

— Бих ги нарекъл отлични — твърдо отговори празното пространство. — Всяка вечер прекарвахме заедно. Когато не играехме пинакъл, шах или крибедж, просто седяхме и обсъждахме новините на деня. Още пазя бележника, в който обикновено записвахме резултатите от партиите шах и пинакъл. Зеб сам разчерта и надписа графите.

Търнбул изостави за момент свидетеля и с усмивка се обърна към съдията.

— Предоставям като доказателство споменатия бележник. А също и пръстен, подарен на ищеца от покойния мистър Харли, както и един екземпляр от пиесите на Джилбърт и Съливан. Върху първия лист на тази книга има посвещение: „На стария Ханк“, написано лично от Харли. — Той отново се обърна към подгизналия от кръв, празен свидетелски стол. — Случвало ли се е някога, по време на всичките ви години заедно, Зебълън Харли да ви помоли да напуснете или да му плащате наем?

— Разбира се, че не. Точно Зеб!

Търнбул кимна доволно.

— Много добре. Сега само още един-два въпроса. Бихте ли ни описали с ваши думи какви събития след смъртта на Зебълън Харли ви накараха да заведете това дело?

— Ами през януари младият Харли…

— Искате да кажете Ръсел Джоузеф Харли, ответникът ли?

— Да. Та той пристигна в Харли хол на пети януари. Аз го помолих да напусне, което той и направи. Но на другия ден се върна с още един човек. Те поставиха върху прага на входната врата талисман, а малко след това запечатаха и всички прагове и первази в къщата с вещество, което е пагубно за мен. Тези действия се придружаваха с някои от най-смъртоносните заклинания в Ars Magicorum[1]. Накрая добавиха и Изключващ кръг с радиус близо два километра, който огради напълно Харли хол.

— Разбирам — откликна адвокатът. — Бихте ли обяснили на съда последствията от тези постъпки?

— Ами — замисли се гласът — малко е трудно да се опише с думи. Аз не можех да прекрача Кръга, без да загубя огромно количество енергия. А дори и да го направех, пак не бих могъл да вляза в къщата заради талисмана и печатите.

— Можехте ли да влезете по въздуха? През комина например?

— Не. Изключващият кръг на практика е сфера. Сигурен съм, че един такъв опит би ме унищожил.

— Значи фактически сте бил напълно изолиран от къщата, която сте обитавал цели деветдесет години, благодарение на умишлените действия на Ръсел Джоузеф Харли, ответника, и неговия ненаименуван съучастник.

— Точно така.

Търнбул просия.

— Благодаря ви. Това е всичко. — Той се обърна към Уилсън, чието лице по време на целия разпит бе достойно да служи за еталон по мрачност. — Свидетелят е ваш.

Уилсън скочи на крака и пристъпи към свидетелския стол.

— Твърдите ли, че името ви е Хенри Дженкинс? — започна войнствено той.

— Да.

— Това е сегашното ви име, искате да кажете. А как се казвахте преди?

— Преди ли? — В гласа на падащите капки кръв прозвуча учудване — Кога преди?

Уилсън смръщи вежди.

— Не се правете, че не знаете — остро изрече той. — Преди да умрете, разбира се.

— Възразявам! — скочи Търнбул, като изяждаше с очи Уилсън. — Адвокатът на ответника няма право да говори за някаква хипотетична смърт на моя клиент!

Гимбъл уморено вдигна ръка и прекъсна потока от думи, които се готвеше да бликне от устните на Уилсън.

— Възражението се приема — отсече той. — Не са представени никакви доказателства за идентичността на ищеца със златотърсача, убит през 1850-а… или с който и да било друг.

Устните на Уилсън се изкривиха в кисела гримаса. Той продължи със следващия си ход.

— Вие твърдите, мистър Дженкинс, че сте обитавали Харли хол деветдесет години.

— Другия месец ще станат деветдесет и две. До 1876-а Харли хол не беше построен — в сегашния си вид, искам да кажа, — но аз обитавах предишната къща на същото място.

— А с какво се занимавахте преди това?

— Преди това ли? — Гласът замълча, после каза несигурно: — Не си спомням.

— Вие сте под клетва! — избухна Уилсън.

Гласът стана по-твърд.

— Деветдесет години са много време. Не си спомням.

— Да видим дали не мога да ви опресня паметта. Истина ли е, че преди деветдесет и една години, в същата година, в която твърдите, че сте започнали да обитавате Харли хол, Ханк Дженкинс е бил застрелян с пушка?

— Може и така да е, щом казвате. Аз не си спомням.

— А спомняте ли си, че куршумът го прониза на по-малко от двайсет метра от настоящото местоположение на Харли хол?

— Възможно е.

— Добре тогава — прогърмя Уилсън, — а не е ли факт, че веднага след насилствената смърт на Ханк Дженкинс неговият дух е започнал съществуването си? И че оттогава е обречен да обитава вечно мястото на убийството си?

Гласът равнодушно заяви:

— Нищо не знам по този въпрос.

— Отричате ли, че в околността е добре известно чий дух обитава Харли хол?

— Възразявам! — извика Търнбул. — Общественото мнение не може да служи за доказателство.

— Възражението е прието. Заличете въпроса от протокола.

Уилсън, раздразнен, загуби самообладание. С опасно потреперващ глас изрече:

— Лъжесвидетелстването е криминално престъпление. Мистър Дженкинс, отричате ли, че вие сте духът на Ханк Дженкинс?

В тона прозираше изненада.

— Ами да, разбира се.

— Вие сте дух, нали?

Решително:

— Аз съм същество от астралната равнина.

— Предполагам, че това е, което се нарича дух.

— Не мога да ви кажа как се нарича. И вас съм чувал да ви наричат разни неща. Това доказва ли нещо?

Сред публиката се надигна вълна от смях. Гимбъл стовари чукчето си върху масата.

— Свидетелят да се ограничи с отговори на въпросите.

Уилсън изрева:

— Независимо от увъртанията ви истината е такава, нали — вие сте просто духът на някое човешко същество, умряло от насилствена смърт?

Гласът, извиращ от празното пространство над капките кръв, отговори дръзко:

— Повтарям, че съм същество от астралната равнина. Не ми е известно да съм бил някога човешко същество.

Адвокатът обърна изкривеното си от яд лице към съдията.

— Ваша светлост, моля ви да наредите на свидетеля да прекрати тази игра на думи. Съвсем очевидно е, че свидетелят е дух и следователно представлява остатък от някое човешко същество, ipso facto[2]. Има силни косвени улики, че той е духът на Ханк Дженкинс, който е бил убит през 1850-а. Но не това е важното. Важното е, че представлява дух на човек, който е мъртъв и следователно няма право да се явява като свидетел! Настоявам показанията му да бъдат заличени от протокола!

Търнбул реагира веднага.

— Ще назове ли адвокатът на защитата своите основания да заклеймява клиента ми като дух — въпреки повторената декларация, че той е същество от астралната равнина? Какво е юридическото определение за „дух“?

Съдията Гимбъл се засмя.

— Адвокатът на защитата да продължи разпита.

Лицето на Уилсън пламна в тъмно пурпурночервено. Той изтри чело с голяма носна кърпа и хвърли свиреп поглед към капещата, съскаща струйка кръв.

— Каквото и да сте, отговорете ми на следния въпрос. Можете ли да минавате през стени?

— Ами да. Естествено. — В гласа отникъде се долавяше определена нотка на учудване. — Но това съвсем не е толкова лесно, колкото си мислят някои хора. Изисква страшно много усилия.

— Няма значение. Можете ли да го правите?

— Да.

— Възможно ли е да ви се попречи с някакви материални средства? Биха ли ви задържали белезници? Или въжета, вериги, затворническа килия, херметично затворен стоманен сандък?

На Дженкинс не му беше дадена никаква възможност да отговори. Търнбул, надушил опасност, бързо се намеси:

— Възразявам срещу този вид въпроси. Те нямат никаква връзка с делото.

— Напротив! — високо извика Уилсън. — Имат много конкретна връзка с квалифицирането на така наречения Хенри Дженкинс като свидетел! Настоявам да отговори на въпросите.

Съдията Гимбъл каза:

— Възражението не се приема. Свидетелят да отговори на въпросите.

Гласът над стола се обади надменно:

— Нямам нищо против да отговоря. Материалните ограничения не представляват никакъв проблем за мен.

Адвокатът на защитата се изпъчи победоносно.

— Много добре — доволно кимна той. — Много добре. — После заговори рязко и бързо на съдията. — Аз предявявам искане, ваша светлост, да бъде отнето законното право на така наречения Хенри Дженкинс да се явява като свидетел в съда. Очевидно е, че не може да се разчита на правилно разбиране на клетвата, след като престъпването й няма да доведе до никакво наказание като естествена последица. Показанията на човек, който може спокойно да лъжесвидетелства, нямат никаква стойност. Настоявам да бъдат заличени от протокола!

Търнбул с два скока се озова до съдията.

— Очаквах подобно нещо, ваша светлост — бързо заговори той. — От самата същност на делото обаче е ясно, че моят клиент съвсем определено може да бъде ограничаван в движенията си посредством заклинания, пентаграми, талисмани, амулети, изключващи кръгове и какво ли не още. Тук имам — и съм готов да го предоставя на съдебния пристав — един списък с различни методи за ограничаване на астрално същество в пространства с всякакви размери за периоди, обхващащи от няколко мига до цяла вечност. Освен това разполагам и с полица за пет хиляди долара, подписана преди започването на процеса, която съм готов да предам за конфискация, в случай че моят клиент бъде затворен и избяга след обвинение в някоя злоупотреба с положението си на свидетел.

Лицето на Гимбъл, което за миг бе добило объркан израз, сега бавно се проясни. Той кимна.

— Съдът е удовлетворен от изявлението на адвоката на ищеца. Несъмнено е, че ищецът може да бъде наказван за всяко свое невярно твърдение, и искането на защитата се отхвърля.

Уилсън изглеждаше готов да избухне, но накрая само вдигна рамене.

— Добре — предаде се той. — Това е всичко.

— Можете да се оттеглите, мистър Дженкинс — нареди Гимбъл и загледа като омагьосан как струйката от капки кръв се издигна и заплува над пода през вратата и по коридора.

Търнбул отново се приближи до съдийския стол и каза:

— Бих искал да представя като доказателство и тези записки — дневникът на покойния Зебълън Харли. Той е бил подарен миналата есен на моя клиент от самия Харли. Специално ви обръщам внимание на пасажа за шести април 1917-а, където се споменава за влизането на Съединените щати в Първата световна война и са записани резултатите от единайсет игри пинакъл с партньор, обозначен като „Стария Ханк“. С позволението на съда ще прочета написаното за този ден, както и някои подбрани откъси от бележките за следващите четири години. Моля, обърнете внимание на споменаванията на лице, наричано различно: „Дженкинс“, „Ханк Дженкинс“ и-в един изключително изразителен пасаж — „Стария невидим“.

По време на бавното четене от дневника на Харли кръвта на смълчания Уилсън закипя. На лицето му се изписа гняв, но той много внимателно изслуша всичко и едва когато четенето свърши, скочи.

— Бих искал да знам — попита той, — дали адвокатът на ищеца разполага с някакви дневници от 1920-а година насам?

Търнбул поклати глава.

— Очевидно Харли не е имал навика да води дневник, освен през четирите години, описани в този.

— Тогава настоявам съдът да не признае този дневник за доказателство по две причини. — Уилсън вдигна два пръста, за да отбелязва бройките. — Първо, представеното доказателство е несериозно. Няколкото мъгляви споменавания на Дженкинс никъде не го описват конкретно като това, което е — дух, астрално същество или каквото искате. Второ, дори ако пренебрегнем този факт, дневникът обхваща годините само до 1921-а. А нас ни интересува предполагаемото обитаване на Харли хол от така наречения Дженкинс точно през последните двайсет години, тоест след 1921-а. Ясно е, че в такъв случай доказателството е неуместно.

Гимбъл погледна към Търнбул, който спокойно се усмихна.

— Забележката за „Стария невидим“ далеч не е мъглява — рече той. — Тя определено показва астралния характер на моя клиент. А и доказателството, че клиентът ми и покойният мистър Зебълън Харли са били приятели, е напълно уместно, тъй като е естествено установи ли се веднъж такова приятелство, то да продължи безкрайно. Освен, разбира се, ако защитата не представи доказателство за противното.

Съдията Гимбъл заключи:

— Дневникът се приема като доказателство.

Търнбул се поклони.

— Аз приключих с изложението си.

Докато съдията преглеждаше дневника, из залата се понесе тих глъч от разговори. Накрая той го затвори и го подаде на пристава, за да бъде вписан и регистриран.

Гимбъл обяви:

— Защитата може да започва.

Уилсън се изправи и съобщи на пристава:

— Ръсел Джоузеф Харли.

Но младият Харли не се подчини.

— Не — посочи той към свидетелския стол. — Там всичко е в кръв! Не можете да искате от мен да седна сред тази огромна локва кръв, нали?

Съдията Гимбъл се надвеси да погледне стола. Кървавата струйка на давалото показания привидение бе оставила своите следи. Цялата предна част на стола беше калнокафява. Гимбъл се почуди как ли успява духът да си попълва резервите от течността, но не му хрумна нищо.

— Разбирам ви — съгласи се той. — Хубаво, и без това взе да става късно. Приставът ще има грижа да подмени свидетелския стол. Междувременно съдът се оттегля до утре сутринта в десет часа.

Бележки

[1] Магьосническото изкуство. Б.пр.

[2] Ipso facto (лат.) — със самия факт. Б.пр.