Джейн Фийдър
Бившият годеник (8)

7

— Мария, мислиш ли, че някой ще ме познае? — Ема завърза здраво на тила златната копринена маска и се погледна в огледалото. Доминото от сребърен тюл се спускаше грациозно над балната й рокля от креп със цвета на слонова кост, украсена със ширити от сребърно кадифе. Сплетената на много плитки коса беше вдигната високо на главата, само няколко небрежни къдрици обрамчваха лицето й. Чудесните капковидни диаманти в обеците допълваха обсипаните с диаманти огърлица и гривни.

— О, скъпа, сигурна съм, че ще те познаят — каза Мария. — Имаш невероятна фигура, а и косата ти… цветът е толкова рядък. Има ли причина да не искаш да те познаят?

Ема се замисли.

— Би било всъщност много забавно да остана инкогнито. Но ми се струва, че маскения бал всъщност не е измислен, за да скрива идентичността… Благодаря, Тилда — усмихна се тя на камериерката, която тъкмо слагаше на раменете й украсено с хермелинова кожа наметало от тъмносиньо кадифе.

В истински бал с маски би имало нещо опасно и вълнуващо, ако хората наистина нямат възможност да се познаят, помисли си Ема. Би предоставило на участниците невероятни възможности. Интриги, флиртове, прелъстяване, всичко би могло да става, без човек да бъде видян. Чудесна възможност за най-невероятни номера.

— Ема, скъпа, виждам в очите ти лукави пламъчета — обади се неуверено Мария. Беше същият поглед както тогава в Рейнлаф, когато се беше преоблякла като уличен джебчия. Само при спомена по гърба на Мария преминаха тръпки. — Херцогиня Дивайз е много набожна жена, мила.

— Имах доста дръзка идея, но няма да я осъществя — увери Ема и се наведе да целуне Мария. — Мисля, че съм вече твърде стара и мъдра, за да си правя подобни шеги.

— Какви ги говориш, та ти си едва на двайсет и две — побърза да възрази Мария. — Но изглеждаш наистина вълшебно, сякаш излизаш от някоя приказка.

— Как не! — възрази Ема. — Прекалено съм едра, а устата ми е толкова широка. — Тя тръгна към вратата и добави през рамо: — Недей да ме чакаш, Тилда. Ще си легна сама.

Когато каретата стигна до Конът скуер, Ема надникна през прозорчето, опряла брадичка на дланта си. Аласдеър и Нед признаваха възможностите на баловете с маски. Лека въздишка се изтръгна от устните й. Животът й се струваше напоследък изпълнен с толкова меланхолия. Знаеше, че не е престанала да тъгува за брат си, но не беше само това. Напоследък изпитваше толкова често чувството, че всичко е безсмислено… и когато правеше планове… и когато се замисляше за бъдещето.

Да не беше това проклето завещание на Нед, щеше да си купи къща в провинцията и да се оттегли там, да остане насаме с музиката и конете си, да води живота на весела отшелничка — стара мома. Но тогава Аласдеър ще контролира разходите й, а тя не може да го понесе. Перспективата за бъдещето й се виждаше понякога наистина непоносима. Повече от непоносима.

Пък и изобщо — питаше в нея тъничък искрен гласец — колко весела може да бъде една стара мома? По-добрият изход е все пак разумен брак с мил и почтен съпруг. Поне няма да прекара остатъка от дните си в празно легло и без плътски наслади. Освен това сигурно ще има деца, а те могат да станат смисъл на живота й.

Каретата спря пред внушителна сграда. Навес пазеше пътеката от улицата до входната врата. Слуги дотичваха със запалени факли да отведат дамите вътре.

При звуците на музиката, които долитаха от огромната бална зала в задната част на къщата, депресията на Ема в миг изчезна. Тя обичаше да танцува. Беше се заклела, че този сезон няма да изтанцува нито един валс, защото Нед не обичаше този танц. И сега чуваше плътния му весел глас да казва, че в този танц няма живот и той изобщо не може да си представи защо един мъж ще пожелае да държи жената толкова силно притисната към себе си, само за да я мята насам-натам по паркета. Но другите танци — кадрила, котильона, танците буланже и лендлер — имаха благословията на Нед и Ема знаеше, че докато ги танцува, брат й ще бди над нея.

Тя подаде наметалото си на един слуга и двете с Мария изкачиха стълбите, за да поздравят домакинята. Балната зала беше вече доста пълна. Двете застанаха на прага и Ема се озърна. Не можа да открие Аласдеър в тълпата. Запита се все пак защо отсъствието на Аласдеър е първото, което й се хвърля в очи.

— Милейди, ще ме удостоите ли с честта да ми подарите този танц?

Тя се обърна при звука на познатия глас с лек акцент. Пол Дьони носеше черно домино и маска, която покриваше по-голямата част от лицето му. Тя подчертаваше доста дългия му тънък нос и тънките устни, придаваше му нещо тайнствено. Ема усети как леки тръпки на уплаха плъзват по гърба й. Гъвкавостта на хищно животно, която вече бе забелязала в него, бе станала сякаш още по-подчертана, сякаш той представляваше наистина опасност тъкмо сега, когато й се покланяше, целият в черно — от тъмната коса до черните обувки.

Е, може да не беше страх, а по-скоро прилив на очакване. Ема не можеше да отрече, че господин Дьони излъчва нещо тревожно. Но беше готова да пораздвижи спокойните води на сегашното си съществуване.

— Значи ме открихте, господин Дьони. Предполагам, че не е било трудно. — Тя го гледаше усмихната и с откровена покана в очите.

— Усетих ви още преди да ви видя — измърмори той и се наведе над ръката й. — А след като ви видях, позволете, да ви уверя, госпожо, че човек не може нито да ви сравни с друга, нито да ви забрави.

— Колко красиво се изразявате, господин Дьони — призна Ема. — Но вече ви предупредих, че що се отнася до комплиментите, аз съм направо безнадежден случай.

— Чувствам се предупреден — усмихна се той, без да пуска държи ръката й. — Но трябва да ми повярвате, че не искам да ви лаская. Просто говоря истината.

— Много мило казано, сър — разсмя се високо Ема.

— О, госпожо, аз съм просто сразен — призна той, сложи ръка на сърцето и се загледа очарован в нея. — Няма ли нещо, което да мога да кажа, а вие да ми повярвате?

— В най-добрия случай, че смятате не по-малко от мен този разговор за абсурден — заяви тя. — Опитен сте в изкуството на флирта, сър, но нали вярвате, че мога да отлича играта от действителността. — Тя отмерваше с крак такта на музиката и поглеждаше с копнеж към залата, където двойките се подреждаха за следващия танц.

— А бихте ли се съгласила да се потопите заедно с мен в действителността, госпожо? — Сега гласът му звучеше сериозно, погледът му се беше спрял на лицето й, сякаш можеше да проникне в мислите й.

Този мъж ужасно бърза. Толкова много дългове ли е натрупал? Ема усети отново лека антипатия. Но си каза, че трябва да я преодолее. Не си правеше илюзии. Пол Дьони може и да я намираше привлекателна, но обичаше парите й. Тя също го намираше привлекателен, но никога нямаше да го обича. Само че в случая не става дума за любов, а за разум. И то още преди празника на свети Валентин.

— Може би — каза тя тихо. — На засега нека играем играта.

— Както обичате — каза той с лъстива усмивка. — Ще се подчиня на вашите заповеди, милейди.

— В такъв случай да танцуваме — и тя посочи паркета.

Пол й подаде ръка и я отведе в балната зала. Беше доловил, че тя се отдръпва от него, прочете го в очите й. Трябваше да е предпазлив, но разполагаше с толкова малко време. Ако не успее да постигне целта си със съблазън, ще се види принуден да използва насилие, а това би било неприятно, опасно и просто незадоволително. Беше човек, който обича да си върши добре работата и умее да се появява и изчезва, без да оставя следи.

Мария ги гледаше как танцуват и се опитваше да разбере причината за своето притеснение. От първия миг изпита недоверие към този господин Дьони. Може би защото беше прекалено обтекаем, прекалено светски с изисканите си френски маниери и хубава, макар и някак мрачна външност. Беше и великолепен танцьор, а това щеше да го направи още по-привлекателен за Ема.

Но Ема е разумно момиче, колкото своенравно, толкова и независимо. Нямаше основание да се бои, че ще направи необмислен избор, след като всеки младеж от първите десет хиляди семейства в страната й е в краката. Да, Мария беше убедена, че тя трябва да се омъжи. Но дано направи добър избор… разбира се, че ще го направи. Успокоена от размислите си, Мария се запъти да търси приятелите си в стаята за игра на карти.

От благоприличие Ема танцуваше с всички, които я молеха за това, но не само на нея направи впечатление, че господин Пол Дьони подпираше мълчаливо стената със скръстени на гърдите ръце, докато тя танцуваше с друг мъж. Черните му очи под маската следваха всяко нейно движение.

Ема знаеше, че такава преданост ще бъде забелязана от всички и в клубовете на улица Сент Джеймс много скоро щяха да се хващат на бас за изхода от нейния флирт. Това я разсмиваше, но предизвикваше и гнева й. Изпитваше чувството, че е изложена на пазара с определена цена. Много се съмняваше, че това ще се хареса на Аласдеър. Но нали тази вечер и без туй не е тук, тъй че защо да се ядосва без причина.

Вече наближаваше полунощ, когато Аласдеър се появи. Спокойно и сдържано изкачи стълбата в пурпурночервеното си домино, десет минути след като домакинята реши, че нови гости няма да дойдат и изостави мястото си на входа, откъдето поздравяваше новодошлите.

Щом влезе в балната зала, той тутакси видя Ема. Тя танцуваше с Джордж Дарси, но когато танцът свърши, веднага се оказа в компанията на Пол Дьони. Аласдеър гледаше двамата с кисела физиономия. Те се смееха на нещо, казано от Дьони. Ръката на мъжа лежеше върху нейната, той се беше навел и й шепнеше нещо на ухото. Тя отметна глава и показа дългата си бяла шия с движение, което той толкова добре познаваше, че му се сви сърцето. После двамата тръгнаха бавно към трапезарията.

Аласдеър бе задържан за няколко минути от домакинята, а след като изпълни дълга си, също се запъти към трапезарията. Чу Ема да се смее с дълбок, мелодичен и много весел глас. Спътникът й се смееше самодоволно, убеден че я е развеселил. Дьони вдигна ръка за поздрав, когато Аласдеър мина покрай тяхната маса. Ема, вглъбена в разговор с една млада дама, сякаш изобщо не го забеляза.

Аласдеър отвърна с лек поклон на поздрава на мъжа, лицето не издаваше чувствата му, въпреки че очите му под полуспуснатите клепачи пламтяха. Взе от подноса на един слуга чаша шампанско и се присъедини към група приятели. Разговорът не беше от естество да подобри настроението му.

— Лейди Ема не си губи времето, вече си е намерила фаворит — отбеляза Дарси.

— Щастливец е дяволът — измърмори лорд Ивърард — Покорил я е с префинените си маниери, бас държа. Веднага ми направи впечатление този французин — добави той малко мрачно. Преди две години и аз не обърнах внимание на такъв един младок и загубих. Двайсет хиляди фунта. Доста закръгленичко състояние и хубаво младо момиче. Е, да, ама, да я вземат дяволите, тя реши да се омъжи за някакъв французин.

— Твоят проблем, Ивърард, е че си много бавен — обади се Аласдеър, като се опитваше да е остроумен. Не желаеше приятелите му да забележат, че завоеванието на Ема го шокира. — Докато ти претегляш плюсовете и минусите, някой вече е отмъкнал наградата.

— Е, малко предпазливост не е навредила на никой мъж — отвърна негово превъзходителство.

— Погледни истината в лицето, Ивърард, ти не си мъж за женене — извика му весело Дарси.

Лорд Ивърард сви рамене. Погледът му отново спря на Ема и нейния обожател.

— Дяволски хубава жена.

— Коя? Онази, която си изгубил, тя ли? — попита Аласдеър.

— Не, лейди Ема. Дяволски хубава жена. Дори без всичките й пари — добави той.

— Много вярно — съгласи се Аласдеър. Вдигна монокъла и заоглежда Ема, застанала в другия край на трапезарията. Ема тутакси сякаш го усети, обърна се и срещна погледа му. Светлокафявите й очи бяха скрити зад златната маска, устата й се стори на Аласдеър още по-пълна и широка от обикновено, малките й бели зъби блестяха, когато се смееше, но смехът не беше предназначен за него. Тя се обърна отново към кавалера си и няколко минути по-късно двамата излязоха заедно от трапезарията.

Аласдеър бе решил да прояви търпение. Искаше да се намеси в плана на Ема ловко и незабележимо. Но изведнъж му стана ясно, че няма да издържи нито секунда повече. Не можеше да понесе това чувствено излъчване, този неустоим чар да принадлежат на друг мъж. Не, не, веднага ще сложи край на всичко това.

Той стана, без дума да каже, от масата и се върна в балната зала, изпълнен с гневна решителност. Съзнанието, че няма право да се намесва, изобщо не го спря. Нед също нямаше да стои и да гледа как Ема се хвърля в обятията на някакъв чужденец, тръгнал да гони зестри с лъскавите си маниери, някакъв тип, когото никой не познаваше, който имаше само някакви неясни предполагаеми връзки с австрийското посолство.

Ема и кавалерът й излязоха от залата и заслизаха по стълбата. Една врата водеше от просторния хол към огромна остъклена зимна градина, която се простираше по цялото протежение на къщата.

Аласдеър стисна устни, когато се видя принуден да приеме, че тя е целта на онези двамата. Познаваше твърде добре тази зимна градина. Беше огромно помещение с покрив, опрян на колони, слабо осветено, изпълнено с портокалови дървета, храсти, виещи се растения и качета с дъхави екзотични цветя. Място, което много обичаха двойки, пожелали да останат сами.

Той се озърна за Мария и я видя, седнала на малък стол до стената, да си вее с ветрилото, вглъбена в разговор с домакинята.

Приближи се към нея.

— Госпожо, мога ли да ви помоля за една услуга?

— За услуга? Мен? — погледна го изненадано Мария. — Каква услуга?

Той й предложи ръката си.

— Веднага ще ви обясня. Ако херцогинята ми позволи да ви отвлека за малко.

Херцогинята позволи, разбира се и дори му се усмихна насърчително, но в погледа й светеше любопитство.

— Боже мили, питам се каква ли ще е тази услуга. — Мария се стегна, хвана го под ръка. — Колко вълнуващо!

Аласдеър я изведе от салона, после двамата слязоха по стълбата.

— Ема току-що влезе в зимната градина с господин Дьони — обясни той тихо. — Бих искал да влезете сега и вие, да я откриете и да я помолите да ви придружи за миг до будоара. Само за миг. Искам тя да се върне бързо в зимната градина при господин Дьони.

— Господи, божичко! Но защо? — Мария го гледаше смаяно със широко отворени очи.

— Имам си причини.

— Но какво… какво да й кажа, как да й обясня какво искам от нея?

— Можете да й кажете, че ви трябва помощта й, понеже роклята ви, изглежда, се е скъсала — предложи Аласдеър. — Все трябва да има нещо, за което да потърсите помощта й.

— И таз добра! — Мария беше съвсем объркана. — Наистина не зная, но какво…

— Много ви моля да ми направите тази услуга, госпожо — прекъсна я Аласдеър. В гласа му се долавяха странни нотки, а очите му светеха, въпреки че гледаше сериозно.

— Добре, Аласдеър — съгласи се тя изведнъж меко и в очите й проблесна разбиране.

— В никакъв случай не споменавайте, че аз съм ви помолил — посъветва я той.

— Не, не, разбира се, че няма. — Тя му хвърли още един учуден поглед и тръгна бързо.

Аласдеър я последва след минута. Изкусно изработена каменна маса с бронзова статуя на палава нимфа в средата стоеше в зеленикавия сумрак на зимната градина. Аласдеър взе нимфата в ръка и се скри зад едно дърво да изчака.

Ема и Мария се появиха само след минути.

— Горкичката, не би ли предпочела все пак да се прибереш вкъщи? — питаше загрижено Ема, сложила ръка на рамото на Мария.

— Не… не, скъпа. Бързо ще се оправя, трябва само мъничко да почина. Но ако помолиш някоя камериерка да ми донесе малко амоняк и чаша вода… после можеш веднага да се върнеш на бала. Толкова съжалявам, че прекъснах усамотението ти с господин Дьони — добави тя с необичайна острота в гласа.

— Едва ли можеше да се нарече усамотяване, Мария — възрази Ема, когато двете излязоха от зимната градина. — Беше само малка, спокойна разходка. Въздухът там вътре е толкова приятен.

Мария може и да й повярва, ако желае, помисли си навъсено Аласдеър. Той самият нямаше подобно намерение. Излезе предпазливо от скривалището си зад палмата и се запъти съвсем целенасочено по пътека между олеандровите храсти. Въздухът беше влажен, но свеж след задушната бална зала.

Господин Дьони стоеше с гръб към Аласдеър и гледаше през полукръглите прозорци към градината встрани на къщата. Пристъпваше явно нетърпеливо от крак на крак. Аласдеър направи мълниеносно движение, гъвкавото му тяло преодоля сякаш със скок разстоянието помежду им. С точно премерена сила той удари с нимфата мъжа по главата и Пол падна по гръб, право в очакващите ръце на нападателя.

— Моля да ме извините, господин Дьони — измърмори Аласдеър. — Насилието е нещо грозно, но наистина нямах друг избор.

Аласдеър издърпа загубилия съзнание мъж зад група портокалови дървета в най-отдалечения ъгъл на зимната градина. Там го сложи да легне и побърза да свали, не без известно затруднение — Пол Дьони се оказа по-тежък и мускулест, отколкото изглеждаше — черното му домино. Когато свали черната маска, се загледа за миг в черния силует. Притисна пръст към сънната артерия. Сърцето биеше равномерно, макар и не много бързо. Мъжът щеше да остане навярно един час в безсъзнание. Беше въпрос на минути да свали собственото си домино и маска и да ги навлече на Пол Дьони.

После отстъпи крачка от неподвижното тяло и премести няколко сандъчета с портокалови дръвчета, тъй че да го скрие още по-добре, след това се върна и зае мястото на Пол до прозореца.

Стъпи в сянката на пищно вечнозелено дърво и зачака Ема.

Ема се поколеба дали да остави Мария на грижите на камериерката. Бузите на приятелката й пламтяха, пулсът й препускаше учестено. Но Мария настоя Ема да се върне, да продължи да се забавлява.

— Не, не, скъпа, господин Дьони те чака. Ще е ужасно неучтиво просто да го оставиш да виси там — заяви тя и си спомни наставленията, които й даде Аласдеър. — Ще полежа тук на спокойствие, ще изпия успокоителното с малко вода, а камериерката ще запали ароматизирани таблетки, за да не ми прилошее отново. В добри ръце съм — заключи тя и се усмихна топло и смело на Ема.

— Би било просто безсърдечно да те зарежа тук и да мисля само как да се забавлявам — протестира Ема.

— Глупости. А сега изчезвай, скъпа. Главоболието ми само ще се засили, ако трябва да се карам с теб — заяви Мария в пристъп на великолепно вдъхновение.

Ема прехапа устна.

— Добре, тогава ще се върна и ще кажа на Пол… на господин Дьони… поправи се тя бързо, — че не мога да остана. После ще извикам каретата и веднага се прибираме в къщи. Какво ще кажеш?

Мария реши, че ако Аласдеър има нещо против, ще се погрижи за това сам. Досега беше следвала точно неговите инструкции.

— Добре, мила — каза тя отмаляло и затвори очи.

Ема остана за миг пред огледалото, да провери как изглежда. Една слугиня влезе с четка за коса и разреса буклите, обрамчващи лицето й. После закопча една от малките сребърни катарами, които придържаха доминото, и каза с усмивка:

— Така е добре, милейди.

— Благодаря — усмихна й се и Ема, хвърли още един колеблив поглед към легналата на канапето Мария и излезе.

Будоарът беше на партера, точно срещу вратата към зимната градина. Тя претича бързо по блестящия мраморен под и влезе в слабо осветената зимна градина.

Не беше сигурна какво е имал на ум Пол, когато предложи разходка сред самотните портокалови дървета, но допускаше, че се надява да издигне флирта им на по-високо равнище. Целувка можеше да се предвиди и Ема трябваше да признае, че отношението й към подобна перспектива не беше еднозначно. Откакто скъса с Аласдеър никой мъж освен роднините не я беше целувал и само като си помислеше за това, сърцето й почваше да бие учестено, а бузите й пламваха. Но дълбоко в себе си изпитваше и някакво отвращение. Да, може би наистина желаеше някой да я целуне, но беше ли този някой наистина Пол Дьони?

Смешно е да съм вътрешно толкова раздвоена, каза си тя. Нямаше мъж, когото би предпочела пред Пол. Беше си съставила план и сега щеше да се придържа към него. Лекият страх, който изпитваше, беше напълно естествен.

Зимната градина беше толкова тиха, сякаш влажният й зелен сумрак бе омагьосан. Чакълът скърцаше под сребърните й бални обувчици, докато бързаше по пътеката, шумът беше много силен, сякаш изоставената градина отвръща с ехо на стъпките й.

— Пол? — прошепна тя и се запита дали е минала по верния път. Тук всички пътеки изглеждаха еднакво. Не получи веднага отговор, затова сви в дясно. — Пол?

Приглушен шепот долетя откъм другия край. Тя изтича натам. Най-сетне откри облечения в тъмни дрехи мъж, застанал пред обраснал с асма прозорец.

— Вече реших, че съм се заблудила — изрече тя леко задъхана, въпреки че нямаше причини да е запъхтяна. — Колко съм глупава, но тук всички пътечки са съвсем еднакви.

Пол протегна ръка и я привлече мълчаливо към себе си. Тя му позволи да я задържи известно време така, без да го поглежда. Достатъчно й беше да чувства тялото му. Сега дишаше още по-тежко и стоеше неподвижно, в напрегнато очакване, а навярно и уплашена. Не знаеше нищо за този мъж, а сега се оставяше в неговата власт. Усещаше скритата сила на ръката му, но в мълчанието му имаше нещо застрашително.

Той отстъпи изведнъж крачка назад и застана зад нея. Сложи ръце на раменете й. Ема просто не можеше да помръдне. После усети дъха му на бузата си, лека целувка по ухото. Езикът му се вмъкна в ушната мида, заблиза нежно меката й част.

От този миг Ема вече беше сигурна. Такава предизвикателна, гъделичкаща нежност я свързваше с един единствен мъж. Мъж, който знаеше каква наслада й дарява по този начин. Знаеше го, но беше сякаш вцепенена… вцепенена в този миг, в тази омагьосана градина. Не, това не се случваше в реалния свят. В реалния свят не би си го пожелала. Не проумяваше как е могло да стане, но и не беше нужно. Каквото и да станеше, би станало в друго измерение, където всичко е парадоксално, а парадоксалното имаше смисъл.

Устните му се плъзнаха от ухото към тила й. Езикът му оставяше влажна, примамваща диря от малкия възел в най-горната част на гръбнака до нежната вдлъбнатинка в края на главата.

Ема потрепери от възторг. В нея се надигна вълна на безбрежна наслада, гореща възбуда обзе цялото й тяло. Но тя не помръдна. Струваше й се невъзможно да помръдне.

Ръцете му се плъзнаха по тялото й, загалиха гърдите й. Пръстите му развързаха бързо сребърните ленти, с които беше завързано доминото. То се плъзна по раменете й. Сега ръцете му посегнаха към гърдите й, пръстите му се прокраднаха в деколтето на балната рокля, за да изследват дълбокия процеп между двете гърди. После дланите му ги обхванаха, вдигнаха ги високо, задържаха ги здраво и един пръст загали нежно розовите пъпки, докато и двете щръкнаха корави, напрегнати и изпълнени с желание.

Ема прехапа устна. При всяко докосване на зърната й, бедрата й сякаш потръпваха. Усети как се изпотява. Кръвта й взе да пулсира все по-бързо във вените и сякаш хиляди иглички на страстта се забиваха в кожата й.

Най-сетне усети как той запретва отзад роклята й, как тя се плъзга бавно по бедрата й все по-нагоре, бавно и внимателно, докато не усети топлия влажен въздух да гали краката и слабините й. Той придържаше с една ръка тънкия плат високо на гърба й, а с другата галеше дупето, меките извивки чак до бедрата.

В минали времена винаги беше заявявал с небрежен смях, че тя има идеалния женски задник. И тя не по-малко често му се беше присмивала, беше й весело, но и толкова радостно. Сега Ема продължаваше да стои неподвижно въпреки галещите му нежни докосвания. От нея не се искаше нищо, тя трябваше само да се отдаде изцяло на тези чудесни плътски наслади, на това омагьосано, ухаещо място.

Миг по-късно тя вече усещаше засилващата се напористост на неговите докосвания. Ръцете му се плъзнаха между бедрата и ги раздалечиха. Пръстите му стигнаха по-високо, до влажната гореща цепка, в която сега сякаш се бе съсредоточило цялото й същество. Бедрата й се разтвориха доброволно и тя леко изстена. Едва чуто, но сред необичайната тишина прозвуча като гръм.

Ръцете му се преместиха на бедрата й, обгърнаха корема, притиснаха я надолу. Това й подсказваше ясно, че трябва да се наведе. Приблизително на височината на бедрата й имаше широка каменна пейка и тя опря длани на нея, предостави му дупето си и червена мъгла на безумно удоволствие я обгърна цялата.

Той хвана здраво бедрата й, а после проникна с едно единствено движение дълбоко в нея. Тя се прилепи към него, задничето й се притискаше към корема му, тя опря чело на обраслия с лоза прозорец.

Той проникваше отново и отново и тя усещаше дъха му на тила си, чувстваше го как пулсира дълбоко в нея. После тя се отдаде на вихъра на екстаза, сякаш се стопи и потъна в чувството на безбрежно щастие.

Отдалеч долитаха музика, гласове, стъпки, но тези шумове не означаваха нищо за нея. Едва забеляза мига, в който той излезе от нея. Едва осъзнаваше, че полите й се плъзнаха по краката й, че той отново я покри. Тя си почиваше, усещаше на челото си хладното стъкло на прозореца и камъка под ръцете си.

Знаеше, че е сама. Аласдеър си беше тръгнал. Тя бавно се изправи. Разсъдъкът й постепенно се проясняваше. Сега музиката й се струваше по-силна и проникваше в затворения свят на страстта. Гласове, стъпки, лакеи, които извикваха каляските.

Ема се оправи. Маската лежеше в краката й. Само след миг вече я беше нахлузила и завързала. Приглади още веднъж полите си и вече нищо не личеше. Само тя долавяше последиците от любовта — аромата, леко ускорения пулс, сладката роса след взаимно изживения върховен миг.

Тя излезе от зимната градина и заповяда да извикат каляската й. Държеше се както би го сторила и при нормални обстоятелства. После влезе в будоара.

Мария продължаваше да лежи на канапето, очаквайки със страх завръщането на Ема, която се забави повече, отколкото се предполагаше. Беше решила, че Аласдеър навярно иска да говори насаме с господин Дьони. Струваше й се нормално да предположи, че това е подразнило Ема. Но на Аласдеър явно не му харесваше, както впрочем и на Мария, как този емигрант си присвоява Ема.

Неспособна да сдържи повече любопитството си, веднага попита:

— Надявам се, че господин Дьони не е обиден от решението ти да се прибереш по-рано?

— Не — отговори Ема, — ни най-малко.

Мария беше разочарована. Мъж, който току ще е бил предупреден, сигурно би реагирал по някакъв начин. Но долавяше, че на Ема й се е случило нещо. Изглеждаше някак странно разсеяна и малко напрегната.

— Всичко наред ли е, скъпа?

— Естествено, Мария — усмихна й се Ема. — Трябва да призная, че и аз съм капнала. Каретата след малко ще е тук. Можеш ли да станеш?

— Вече съм много по-добре. — Мария стана храбро от канапето и посегна към шала и ветрилото. — Но ще се радвам все пак да се озова в леглото. Тези балове са толкова уморителни. Радвам се, разбира се, да те придружавам като твоя компаньонка, мила, но понякога си мисля, че бих предпочела да си остана на спокойствие у дома — добави най-искрено тя.

Ема сподави усмивката си. Подаде на Мария ръка и двете излязоха навън, на улицата.

 

 

Пол Дьони се свести в тъмната, изоставена зимна градина, когато шумът на бала отдавна беше стихнал и гостите се бяха разотишли. Седна и опипа внимателно тила си. Не можа да разбере дали е имало кръв, но напипваше голяма, болезнена цицина.

Кой? И защо?

Не намираше отговор и на двата въпроса. А после забеляза, че доминото и маската му лежат на пода до него. Бяха му ги взели… но защо? Кой би могъл да се възползва по някакъв начин от тях?

Беше толкова изтощен, че не намери отговор. Усещаше само как в него се надига дълбок, всепоглъщащ гняв срещу нападателя, но и срещу самия себе си, защото беше допуснал подобно нещо да се случи. Беше бесен при мисълта, че не е предвидил възможната опасност. Негова работа беше да внимава, дори при най-невероятни ситуации.

Ема сигурно се е върнала и установила, че го няма. Навярно се е запитала за причината. Трябваше да си измисли убедително извинение.

Той се надигна на колене и потисна стон, защото болката в главата беше много силна. Притисна доминото и маската към гърдите си и внимателно се надигна. Стана, олюля се и се озърна.

Къщата още беше осветена, само зимната градина беше тъмна. Слугите навярно вече почистват след бала, предположи той. Ще се смаят, ако видят сега как забравен гост се появява изневиделица откъм зимната градина, раздърпан и пребледнял. Пол упражняваше вече толкова отдавна избраната професия, защото никога не бе привличал към себе си ненужно внимание, дори това на презряната домашна прислуга.

Размисли, че сигурно има изход от зимната към лятната градина. Поразтъпка се насам-натам с несигурна походка и бе възнаграден, защото откри най-сетне една вратичка в задния край на зимната градина. Отвори я и се озова отведнъж на свежия студ на ранната утрин. Студеният въздух го съживи и мислите му се проясниха. Желязна врата откъм предната страна на градината водеше към улицата. Беше заключена, но улицата беше пуста и той успя да се прекачи незабелязан.

Запъти се по изоставените улици към Хафмуун стрийт. Дори пазачите вече си бяха легнали, а и кочияши вече не предлагаха услугите си.

Но пътят не беше кратък и мина цял час, преди той да се добере до дома си.

 

 

Груба ръка, сложена на рамото му събуди Луис. Седна сънен в леглото.

— Хей, Паоло, какво търсиш тук по това никое време? — Той огледа неочаквания си гост. — Изглеждаш ми на болен. Какво се е случило?

Паоло му разказа.

— Мислиш ли, че някой ни е по петите? — попита объркан Луис.

— Не мога да си представя такова нещо — заяви немногословно Паоло. — Но дори да е така, защо онзи тип не ме остави веднага на място? Защо само ме удари, колкото да изгубя съзнание? Какво е могъл да постигне по този начин?

— Дали не е било предупреждение? — предположи Луис.

— Кой любител би се издал по този начин — изсумтя пренебрежително Паоло.

— Може тези англичани да са до един аматьори.

— Или може би само този специален агент — Паоло продължи да размишлява на глас. — Но не знам откъде са могли да научат. Не съм допуснал никаква грешка. Никаква.

— Може някой друг да е допуснал грешка — изрече неуверено Луис, защото разбираше, че предположението му е еретично.

— Мислиш за Коменданта? — Паоло поклати глава и целият се сви от ужасна болка в главата.

— Дали пък в редиците ни няма някой шпионин?

— Не е изключено — Паоло стоеше до прозореца и гледаше утринното небе над градските покриви. Каруца с хранителни стоки изгромоли по улицата пред къщата и отмина към пазара в една близка пряка. Градът се пробуждаше бавно за живот.

— Мисля, че е време да нанесем удара — каза той най-сетне, повече на себе си отколкото на Луис. — Ако маскировката ми наистина е отишла по дяволите, не бива да губим повече време. Трябва да накарам жената да говори. — Устните му се присвиха в разкривена гримаса. — Ще бъде много грозно и недодялано, но не виждам друга алтернатива.

— Можем да опитаме най-напред да претърсим стаите й — предложи Луис.

— Те са откъм фасадата на къщата. Няма как да влезем, без да ни забележат откъм улицата.

— Вярно, но към градината зад къщата водят остъклени врати. Градината е много изолирана и в нея лесно можем да се прехвърлим през зида. Вече съм се прекачвал.

— Трябва да оставим впечатлението, че е било взлом — размишляваше Паоло. — Веднъж влезли в къщата, ще намерим и нейната стая.

— Ако не открием нищо, ти ще се заемеш с жената. Ще носим въже и парцал, да й запушим устата. Ще я докараме тук и тогава ще можеш да изтръгнеш от нея каквото си пожелаеш, а тук никой няма да я чуе. — Той сви рамене, сякаш искаше с това да каже колко просто ще е всичко.

Паоло сбърчи чело. Докосна разсеяно цицината на главата си. Грозно разкривената уста издаваше мислите му. Не, той няма да се остави да го победят. Противникът вече демонстрира почерка си. Направи голяма грешка. Той се обърна към Луис и кимна в знак на съгласие.