Кони Мейсън
Вкусът на рая (5)

4

Крис се събуди от един еротичен сън, за да се намери облян в светлина, процеждаща се през илюминатора, със Софи до себе си. Тя лежеше настрана, с лице към него, напълно облечена, но без вълнения жакет. Той се надигна на лакът и я загледа с неохотно възхищение. Полека смъкна одеялото до талията й, фината риза, която беше облякла, не скриваше нищо от нея; прекрасно можеше да бъде и гола. Сочната зрялост на тялото й го изкушаваше непреодолимо.

Слънчевата светлина, проникваща през илюминатора, ясно очертаваше горната част на тялото й. Гърдите й бяха кръгли и възхитително пълни. Стегнатите пъпки на зърната напираха през тънката материя на ризата, плътни и подканващи. Искаше му се да смъкне проклетата риза и да си напълни очите. Искаше…

Софи отвори очи и се дръпна колкото можа по-далече от него.

— Какво гледаш?

— Тебе. Станала си зашеметяваща жена.

Тя придърпа одеялото чак до брадичката и прикова очи в лицето му вместо в голите му гърди.

— Спа почти двадесет и четири часа. Беше толкова изтощен, че знаех, че няма да помръднеш, затова реших да спя в леглото.

— Няма защо да обясняваш, Софи. Леглото е много по-удобно от пода.

— Няма да се случи отново.

Тя скочи от леглото и се обърна с гръб към него. Крис знаеше, че тя очаква той да стане, за да се облече, и не я разочарова.

— Ще се измия и ще се обръсна в каютата на Блейн, за да останеш насаме — каза той. — Каспър скоро ще дойде е топлата вода. Може би ще можеш да го уговориш да донесе ваната, за да се изкъпеш.

Лицето на Софи грейна.

— Ще го направи ли?

— Сигурен съм. Ще поговоря е него. Облечен съм, можеш да се обърнеш. Само ми дай малко време да си взема нещата и повече няма да ти преча.

— Благодаря.

Той погледна през илюминатора.

— Можеш да дойдеш на палубата, когато се приготвиш. Денят обещава да бъде хубав.

Софи му благодари отново и той излезе.

— Капитанът рече, че сте искали да се изкъпете — каза Каспър, когато пристигна след малко със закуската й.

— Нали нямаш нищ го против? — запита тя.

— Не, госпожице. Капитанът ме помоли да ви донеса ваната и на ум не ми идва да не го послушам. Няма да се бавя.

Софи закуси, докато Каспър вкарваше ваната в каютата и я пълнеше с гореща вода. Дори остави една кофа топла вода отстрани, за изплакване на косата. Софи беше толкова благодарна, че й се искаше да го целуне. Но страхувайки се да не би да го смути, се въздържа.

— Имате ли нужда от нещо друго, преди да си тръгна? — запита момчето.

— Не, благодаря. Знам къде да намеря кърпи и сапун.

— Ще дойда после за ваната. Вие не бързайте, госпожице. Навеждайки глава, Каспър излезе от каютата.

Софи извади кърпи и сапун и ги сложи до ваната, откъдето лесно би могла да ги вземе. Съблече се бързо и влезе във ваната, въздъхвайки доволно, докато се отпускаше в димящата вода.

Изтърка се добре, потопи глава във водата, изми косата си и я изплакна с топлата вода от кофата. Когато водата във ваната започна да изстива, тя излезе, уви косата си с кърпа и се изсуши с друга кърпа. Не искайки да облича мръсните дрехи, след като се беше изкъпала, тя изпра ризата и панталоните във ваната и ги простря на стола пред мангала. После се уви в одеялото и зачака дрехите й да изсъхнат.

Когато Каспър се върна за ваната, отвърна очи от увитата в одеяло фигура.

— Мога да опъна едно въже и да простра дрехите ви на палубата, госпожице. Ще изсъхнат по-бързо на вятъра, отколкото вътре в каютата. Мога да се върна за ваната после, след като простра дрехите ви.

— Благодаря, Каспър, много мило от твоя страна.

Каспър взе ризата и панталоните и излезе.

Усещайки хлад след банята, Софи хвърли въглища в мангала и придърпа стола по-близо до топлината. Така я намери Крис — да грее краката си пред топлия мангал.

— Хареса ли ти банята? — запита той.

— Много. Изпрах си дрехите, а Каспър ги простря навън.

— Видях ги да висят на едно въже. Трябва да изсъхнат скоро.

Погледът му се плъзна над леко облечената й фигура. Софи се уви още по-плътно с одеялото. Макар че не се виждаше нищо от кожата й, пронизителният поглед на Крис я караше да се усеща гола.

— Какво гледаш?

Той отмести поглед.

— Представях си те как беше облечена първия път, когато те видях, в бална рокля от сатен и дантела.

Тя се изчерви и сведе очи.

— Каспър каза, че ще се върне за ваната, но се съмнявам, че ще успее да се справи сам с нея. Можеш ли да повикаш някого да му помогне?

Крис я изгледа продължително, сякаш осъзнаваше, че нарочно променя темата.

— Веднага ще се погрижа.

Софи въздъхна облекчено. Не искаше Крис да си спомня за дуела. Само щеше да предизвика неприятни спомени.

Крис направи две стъпки към вратата, обърна се и я изгледа.

— Няма да стане, нали разбираш.

— За какво говориш?

— Опитваш се да ме отвличаш, когато се осмеля да стигна твърде близо до миналото. Нищо, което можеш да кажеш, не е в състояние да облекчи вината, която изпитвам, заради смъртта на Дезмънд.

И излезе от каютата.

По-късно, облечена в дрехи, които миришеха на чисто и свежо, Софи излезе на палубата, за да се стопли на слънце. Беше изненадана, когато господин Блейн, първият помощник, спря да поговори с нея. Разговаряха любезно няколко минути, после той си отиде.

По време на вечерята Крис спомена за този разговор.

— Какво ти каза Блейн, Софи? Лапнал е по тебе, да знаеш.

Тя замря, вдигнала вилицата към устата си.

— Господин Блейн изглежда приятен човек. Разменихме няколко думи. Сериозно се съмнявам, че се интересува от мене. Просто задоволи любопитството си.

Тя продължи да яде, стараейки се да не обръща внимание на напрегнатите погледи на Крис. Искаше й се да се свие всеки път, когато той я погледнеше така, сякаш искаше тя да се намира където и да било другаде, само не на неговия кораб.

— Въздухът като че ли става по-топъл — забеляза тя.

— Ще усетиш разликата по-добре, когато стигнем в южни води.

След колко време?

Още една седмица, ако всичко върви добре.

Софи се нахрани и бутна чинията настрани. Прочисти гърлото си, взря се в сключените си пръсти и каза:

— Мисля, че трябва да спим отделно.

Устата на Крис се изпъна в тънка линия.

— В чие легло предпочиташ да спиш? Може би на господин Блейн?

Софи стана изведнъж, стиснала ръце в юмруци.

— В какво ме обвиняваш, капитане? Ние с тебе не сме дори приятели. Така че защо се държиш, сякаш това те интересува?

Крис вдигна рамене.

— Все ми е едно, но тъй като вече казах на екипажа си, че си моя, ще продължим да спим в една каюта и в едно легло. Какво правим или не правим в моето легло не е работа на никого. Независимо дали вярваш или не, но ще бъда безмерно облекчен в деня, когато се качиш на кораб за Англия.

Отдели едрата си фигура от стола и се запъти към вратата.

— Приготви се за лягане и не бързай. Аз трябва да направя някои измервания, за да определя курса.

Тази нощ определи много следващи нощи. Независимо какви аргументи привеждаше Софи, Крис отказваше да спи другаде. Това, което в действителност я притесняваше, беше фактът, че й харесваше да усеща тялото на Крис до себе си нощем… харесваше й прекалено много. Единствената отстъпка, която й правеше, беше, че ставаше сутрин преди нея и й оставяше каютата, докато не се върнеше вечерта, за да си легне.

Докато дните отминаваха, Софи скучаеше и започна да се заглежда в хората наоколо си. Господин Блейн все по-често говореше с нея. Често спираше до нея, докато тя стоеше до перилата. Малко по малко и други мъже от екипажа започваха да се осмеляват да прекарват по малко време в разговор с нея. Един побелял моряк като че ли беше забелязал неспокойствието й, защото предложи да я научи как да връзва възли, когато има свободно време.

Софи охотно прие и започна да прекарва дълги часове всеки следобед, седнала на купчина въжета до стария Мейпс, който я учеше на изкуството си. Един друг моряк я научи как да кърпи скъсани платна.

Дните започнаха да стават твърде горещи за вълнения жакет, който Софи носеше, но тя не се осмеляваше да го свали. Един ден Каспър забеляза пот да тече по челото й и й каза, че е достатъчно топло, за да хвърли вълнения жакет и плетената шапка.

Нямате нужда от тези тежки дрехи сега, госпожице — каза момчето. — Колкото по-близо стигаме до Ямайка, толкова по-горещо ще става.

— Съгласна съм, жакетът и шапката ми идват малко в повече — отвърна тя донякъде замислено, — но ако не ги нося, ще привличам прекалено много внимание. На капитана няма да му хареса.

— Но, госпожице, не разбирам защо… — Той млъкна, очевидно прозрял, и наведе глава. — О… ще видя какво мога да направя.

И се отдалечи тичешком.

Софи се усмихна и се върна към възела, с който се занимаваше. След не повече от тридесет минути Каспър се върна с една конопена риза с къси ръкави и отворена яка, подобна на онези, които моряците обличаха, щом стигнат в топли води. Софи възкликна възхитена. Платът не беше прозрачен, а ризата беше достатъчно обемиста, за да скрива женствените й форми.

— Ти си истински спасител, Каспър — възкликна Софи. — Нямам търпение да я облека и да попия малко от тази божествена слънчева светлина.

На следващия ден и всеки ден след това Софи обличаше конопената риза, когато отиваше на палубата. Тъй като Крис нямаше възражения към новото й облекло, тя реши да махне шапката. Сплете черната си коса на една дълга плитка и я остави да се спуска по гърба й.

Повечето дни тя се изтягаше по навитите въжета на палубата и дремеше на слънце. Крис имаше право. Английското време не можеше да се сравнява с неспиращата слънчева светлина и тропическите ветрове. Кожата на Софи започна да става златиста. Ако майка й беше жива, съзнаваше Софи, щеше да се ужаси. Щеше да я накара да стои вътре и да маже лицето и ръцете си с лимонов сок за избелване. Но тя не се притесняваше, че цветът на кожата й щял да я направи да изглежда непривлекателна. Имаше много време да се тревожи за това по време на обратния път до Англия.

Изведнъж една сянка падна върху нея, закривайки слънцето.

— Кожата ти почернява. Трябва да се преместиш на сянка. Английските дами не бива да почерняват, не е красиво.

Софи извърна очи към Крис. Протегна загорялата си от слънцето ръка.

— Нямах представа, че кожата ми ще загори толкова красиво. Този цвят дразни ли те?

— Много неща у тебе ме дразнят, но не искам да говоря за това. Мислех, че младата англичанки са научени да избягват слънцето. Трябва да носиш боне.

— Предполагам, че повечето жени пазят кожата си от слънцето, но аз не съм като повечето жени. Никога повече няма да мога да се радвам на тази топлина и смятам да се възползвам от нея, докато още имам възможност.

— Колдуел няма да те познае, ако потъмнееш.

— Чудесно. Нямам намерение изобщо да го виждам повече. Достатъчно възрастна съм, за да поема по собствен път в живота.

— Как ще се издържаш?

— Получих добро образование. Мога да се наема за гувернантка.

Устните на Крис се извиха. Дощя му се да се изсмее на глас, но се сдържа. Не можеше да си представи матрона от висшето общество, която да е наред със зрението и да наеме такава привлекателна девойка като Софи. Тя щеше да има големи трудности да опази добродетелта си от мъжете в семейството. Не знаеше защо гази мисъл го притеснява, освен дето Софи ставаше по-голям проблем, отколкото беше очаквал. Вместо да породи раздори сред екипажа, тя беше станала тяхна любимка.

— Какво ти е толкова забавно? — запита тя. — Да не се съмняваш в интелигентността ми?

— В никакъв случай — отвърна той и промени темата. — Ще видиш Ямайка след няколко дни.

Очите й потърсиха лицето му.

— Не ми харесва мисълта веднага да се върна в Англия, без да видя нищо от острова. Още три или четири седмици в морето ме ужасяват.

— Какво говориш, Софи? Не искаш ли да се върнеш в Англия?

— Разбира се, че искам — потвърди тя. — Какво ще правя в Ямайка?

— Няма нищо, което да можеш да правиш в Ямайка, Софи. Вече ти казах, няма място за тебе в живота ми. Ти си моето минало, Ямайка е моето бъдеще. Отказвам да поема отговорността за тебе.

Гняв се надигна дълбоко у нея. Тя скочи на крака, сложила ръце на кръста, и се изправи срещу него.

— Ти никога не си поемал отговорност, нали, Крис? Вместо да приемеш нещата и да ги поправиш, ти избяга. Бягай колкото си искаш, все ми е едно. Забрави за мене. Много те бива в това.

Извърна се рязко и се отдалечи.

В мига, когато думите излязоха от устата й, тя разбра, че е направила ужасна грешка. Не се осмели да погледне назад, за да види дали избухването й е ядосало Крис, докато слизаше по стълбата. Всичко, което искаше, беше да стигне до безопасността на каютата.

Имаше само няколко момента в живота на Крис, когато беше оставал без думи, и това беше един от тях. Проклета да е Софи! Как смееше да си играе е чувствата му! Именно тя го беше отхвърлила след дуела, който отне живота на Дезмънд.

Знаеше ли Софи, че „Безстрашни“ е негов кораб, когато беше избирала къде да се скрие? Каква беше истинската цел на бягството й? Да го измъчва? Още ли искаше да го накаже, задето беше убил Дезмънд… след всичките тези години?

— Капитане, добре ли сте? Да не се е случило нещо между вас и дамата?

— Случи се, преди много години — изфуча Крис. — Софи гони богатство и обича да насъсква мъжете един срещу друг. Тя е отрова, Дърк, изпратена на земята, за да ме измъчва. Вярваш или не, но някога, много отдавна, си мислех, че съм влюбен в нея. Блейн го изгледа любопитно.

— Какво стана?

— Помъчих се да я забравя и почти успях, докато тя не се появи на „Безстрашни“. Има неща в живота ми, с които не се гордея, неща, които се случиха в безразсъдната ми младост. Софи е отговорна за най-трудните моменти, които някога съм преживявал.

— Ако госпожица Карлайл е всичко, което казвате, изненадан съм, че не я върнахте веднага в Англия.

В смеха на Крис нямаше и капка веселост.

— Прекарах по-голямата част от тези седем години в опити да забравя какво направих заради Софи. Казвах си, че тя не означава нищо за мене, че няма значение дали е на борда, но грешах.

— Не искате ли да поговорите за това?

Крис тръгна към перилата и ги стисна така силно, че кокалчетата му побеляха.

— Заради нея убих невинен мъж, най-добрия си приятел, на пиянски дуел, който не биваше да се случва. Всичко беше глупава грешка, само това ще кажа.

— Казахте, че тя е в беда.

Замислено изражение се настани на лицето на Крис, докато гледаше пенещата се вода край кораба.

— Бедата като че ли я следва навсякъде. Някога вярвах, че тя се интересува от мене, Дърк, но тя избра да се омъжи за приятеля ми Дезмънд.

— Какво ще правите сега?

Крис се извърна с побеляло от гняв лице.

— Ще направя точно това, което смятах да направя още в самото начало. Ще се сбогувам с тази жива беля и ще я кача на първия кораб, който отплава от Кингстън за Англия. Софи е отчасти отговорна за смъртта на приятеля ми. Никой никога няма да узнае колко виновен съм се чувствал, откакто Дезмънд умря в ръцете ми.

— Не трябва да бъдете толкова суров към себе си или към госпожица Карлайл. Тя трябва да е била много млада, когато сте се запознали.

— Не смалявай вината й за това нещастие, Дърк. Аз се промених умствено и емоционално, откакто тази непостоянна пакостница ме излъга за чувствата си. Накара ме да повярвам, че ме обича, а после престана да ми говори след дуела. Проклятие, Дърк, не исках да убивам Дезмънд. И двамата бяхме пияни. Това, което започна като приятелски спор, свърши със смъртта му. Още не мога да си простя, че убих най-добрия си приятел. Блейн изгледа загрижено приятеля си.

— Послушайте ме, капитане — престанете.

— Съветът ти е отбелязан и отхвърлен — отвърна Крис. — Сега, ако ме извиниш, имам да поговоря за едни неща с дамата.

Стягайки се за конфронтацията със Софи, Крис слезе по стълбата и спря за миг, за да събере самообладание, преди да влезе в каютата. Погледът му я откри веднага, още когато отвори вратата и влезе вътре. Тя седеше на един стол, изглеждайки дребна и уязвима. Но беззащитността й не смали гнева му.

— И ти си виновна за смъртта на Дезмънд наравно с мене — изрече той с тиха заплаха.

Софи скочи на крака.

— Не аз го убих.

— Значи наистина ме обвиняваш.

— Единственото, в което те обвинявам, е, че избяга, когато имах нужда от тебе. Остави ме сама да се изправя пред скандала.

Устата му се изпъна в тънка линия.

— Трябваше да те изхвърля в морето и да те оставя да плуваш до Лондон. Един човек умря заради тебе. Този човек беше мой приятел. Ти ни подведе и ни докара дотам, че един дуел заради чувствата ти изглеждаше единственият начин да спечелим ръката ти.

Цветът се оттегли от лицето на Софи.

— Никога не съм искала нещата да завършат така трагично.

— Тогава защо държеше и двама ни в неизвестност? Защо ми казваше, че не съм ти безразличен?

— Бях на седемнадесет години, Крис! Наслаждавах се на първия си сезон, макар да знаех, че скоро трябва да се омъжа за някого. Ти беше първият ми избор, но знаех, че нямаше начин да те имам. Семейството ми отчаяно се нуждаеше от пари.

— Ако е истина, защо не ми каза, че положението ми не ми позволява да се състезавам за ръката ти? Защо ми казваше, че ме обичаш?

Софи отказа да срещне погледа му. Не се гордееше особено много с начина, по който беше излязла от ситуацията. Не беше искала да предизвиква дуел; само беше искала да има малко повече време с Крис, преди да се омъжи за Дезмънд.

— Смятах да ти кажа защо трябва да се омъжа за Дезмънд, но ти загуби търпение и взе нещата в свои ръце. Дуелът заради мене беше глупост. Защо изчезна след смъртта на Дезмънд? — осмели се да запита тя.

Хващайки я за раменете, Крис я разтърси.

— Защо ли? Защото ти отказваше да говориш с мене след дуела. Гледаше ме с ужас и отвращение. Не ми остави друг избор, освен да изляза от живота ти.

О, Крис, бях твърде зашеметена, за да говоря. И ужасно се тревожех да не би да те арестуват и да те хвърлят в затвора.

— Предполагам, не разбираш. — Тя тъжно поклати глава. — Междувременно, ти се справи добре, защо да ровим миналото?

Крис й се усмихна самодоволно.

— Съдейки от това, което знам сега за тебе, ти не си се справила добре. Не си омъжена и си в беда.

— Проклет да си! Ти ме остави сама пред лицето на скандала. Баща ми ме прати в провинцията и така и не чух от него или от Рейфърд какво стана в края на краищата. Двамата направиха живота ми ад. Не минаваше и ден, без да ми напомнят, че не съм изпълнила дълга си към семейството. Бракът с богат мъж вече не беше възможен за мене след скандала.

— Съжалявам да го чуя.

Софи изфуча. Извинението му лъхаше на подигравка. Онзи Крис, когото някога беше познавала, от очарователен младеж се беше превърнал в безчувствен, циничен мъж.

Тя беше оплакала загубата му, след като той беше излязъл от живота й. През всичките години го беше държала в мислите си. Макар да знаеше, че спорът с него подхранва пламъците на гнева му, не можеше да постъпи иначе. Крис я беше наранил. Заради него се оказа изгонена от обществото, презирана от собственото си семейство и отбягвана от приятелите. След смъртта на баща й Рейфърд беше станал неин настойник и мъчител. Какво би казал Крис, ако знаеше, че Рей се беше опитал да продаде невинността й, за да си плати комарджийските дългове?

Това, реши тя, беше нещо, което никога нямаше да каже на Крис. Той може би щеше да й се присмее и да й каже, че точно това си е заслужила.

— Не съм толкова безсърдечен, колкото ме мислиш — каза Крис. — Обещах ти, че ще те върна в Англия, и ще го направя, но след това ще се справяш сама. Жени като тебе винаги си падат на краката.

Смутеното й изражение показваше колко са я наранили думите му. Тъкмо тя трябваше да бъде по-сърдитата, тя беше изгубила най-много — репутацията си и мъжа, който би могъл да помогне на семейството й да се отърве от беднотията.

Пръстите на Крис стиснаха раменете й. Господи, колко беше красива. Седемте години не бяха отнели от красотата й. Той си спомни колко я беше обичал, как отчаяно искаше да я направи своя, въпреки че нямаше пари. Само ако тя можеше да го изчака, докато баба му почине и му остави наследство. Но не беше имала търпение да се сдобие е титла, за да го чака.

Софи се опита да се освободи от ръцете му. Той отказа да я пусне. Раменете й трепнаха, мълчанието й казваше повече от всякакви думи. Той осъзна, че я е наранил, и нямаше представа как да поправи това или дори дали иска да го направи. Искаше да я разтърси и в същото време да я целуне, второто надделя. Дръпна я грубо към себе си. Свеждайки глава, плени устата й. Целувката му не беше нежна, не беше и искал да бъде такава. Продължи да я целува, докато тя не омекна в ръцете му. Тогава я отстрани от себе си със смаяно изражение.

— Не! Няма да позволя отново да ме изкушаваш. — Трябваше да я отдели от себе си. Вече не искаше да знае каква беда я е докарала на кораба му или каква опасност я застрашава, когато се върне в Англия.

— Никога…

Той протегна ръка.

— Не искам да го чувам. Желанието ти ще бъде изпълнено. Ще се преместя от тази каюта до края на пътуването. Няма да те занимавам с присъствието си. Ще пратя Каспър да пренесе нещата ми.

В последните дни от пътуването Софи се чувстваше самотна и изолирана. Крис й липсваше в много отношения. Дори екипажът трябва да беше заподозрял, че нещо не е наред помежду им, защото започнаха да я избягват. Мейпс рядко отделяше време да я забавлява с триковете е връзване на възли и макар че господин Блейн й хвърляше съчувствени погледи, вече не я търсеше, за да си говорят. Добросърдечният Каспър още се грижеше за нуждите й и не се отнасяше по-различно към нея. Тя почти не виждаше Крис, защото той се държеше на разстояние и внимаваше да не я поглежда в очите.

Няколко дни след експлозивния й разговор с Крис Каспър се втурна в каютата, за да й каже, че са видели земя. Софи побърза да излезе на палубата, засланяйки очите си от заслепяващата слънчева светлина, докато оглеждаше хоризонта. Тогава я видя — изумруденозелен накит, огрян от слънцето под безоблачно синьо небе. Над сушата се издигаше горист планински хребет.

Софи вдигна лице към слънцето, нямайки търпение да стъпи на твърда земя и да изследва острова. Надяваше се да не е необходимо да тръгне веднага обратно за Англия, защото Ямайка я заинтригува. Искаше да разгледа острова, преди да се върне у дома към едно несигурно бъдеще.

— Госпожице, капитанът каза, че ще пристанем в Кингстън утре сутрин.

Софи се усмихна на Каспър. Това момче щеше да й липсва.

— Предполагам, ще останеш на борда с господин Блейн, когато „Безстрашни“ напусне Кингстън.

— О, не госпожице, никога няма да изоставя капитана. Двамата сме неразделни. Ще отида с него в Сънсет Хил.

— Сънсет Хил?

— Да, госпожице, това е името на неговата плантация. Още не съм я виждал, но щом му харесва на капитана, ще ми хареса и на мене.

Софи обърна поглед към зеления остров, който се издигаше величествено от морето. Сънсет Хил, Хълмът на залеза, помисли тя, повтаряйки безмълвно името. Мислено видя великолепно имение, кацнало на върха на един хълм. Видя се да седи на верандата, да пие хладна напитка и да наблюдава как слънцето полека потъва в океана.

Едва не се засмя на глас. Тази приятна мечта никога нямаше да се осъществи. Тя най-вероятно щеше да завърши живота си отхвърлена от обществото, бележейки отминаващите години със заниманията на гувернантка.

— За малко да забравя, госпожице — изрече Каспър, прогонвайки невъзможните й мечти. — Капитанът каза, че трябва да останете на „Безстрашни“, докато не уреди къде да отседнете на брега.

Тя кимна и отново насочи вниманието си към острова, опитвайки се да извика пред мисления си взор приятните картини на един живот, който никога нямаше да бъде неин.

Софи спа малко тази нощ; вълнуваше се заради слизането на брега. Малко преди зазоряване чу шумове, които сочеха, че корабът е стигнал предназначението си и се готви да пристане. Тъй като не можеше отново да заспи, тя стана, за да наблюдава приставането през илюминатора. Каспър дойде малко след това, носейки й за закуска малко хляб, сирене и чай.

— Кога ще може да се слиза на брега? — запита Софи.

— Капитанът слезе скоро след като корабът пристана — отвърна момчето. — Щом екипажът разтовари стоките, всички ще слязат. Но „Безстрашни“ няма да остане дълго в пристанището. Трябва да замине вдругиден за Чарлстън в Америка, да закара там ром и захар. Трябва да вървя, госпожице. Имат нужда от мене на палубата.

Софи беше твърде развълнувана, за да седне да закусва. Вместо това тя последва Каспър по стълбата и излезе на палубата. Първият поглед към пристанището на Кингстън щеше да се запечата завинаги в паметта й. Мъже с черна кожа, лъщяща от пот, вършеха всякакви дейности; жени, отличаващи се по оттенъка на кожата си, се разхождаха по улиците с яркоцветните си дрехи и тюрбани. Тя зърна и бели мъже и жени по претъпканите улици, облечени в типични английски дрехи.

Отвъд пристана, сгушен в полите на пищни зелени хълмове под ярко синьо небе, лежеше градът Кингстън. Софи не можеше да се насити на непознатите гледки и звуци. Очите й поглъщаха цветовете и широтата на пристанището, ушите й се вслушваха напрегнато във виковете на морските птици и напевите на робите. Тя остана дълго до перилата, вкусвайки гледките и звуците, като се питаше какво ли ще е да живее в такъв тропически рай като Ямайка.

— Уредих връщането ти в Англия.

Крис! Стоеше до нея. Не го беше чула да се приближава.

— Уредил си? Какво си уредил?

— Ще останеш в странноприемницата „Кралски герб“, докато пристигне „Утринна звезда“. Трябва да дойде след около една седмица. Ще остане два дни в пристанището, за да натовари стоки, и ще се върне в Англия. Платих ти билета.

Бутна в ръцете й голям пакет.

— Купих ти дрехи, за да не предизвикаш скандал, когато отидеш в странноприемницата. Слез долу да се преоблечеш. Ще те чакам тук.

Софи притисна пакета до гърдите си.

— Крис, съжалявам за всичко случило се. Моля те, повярвай ми — никога не съм имала намерение отново да се намесвам в живота ти.

Без да дочака отговор, тя се извърна и се отдалечи.

Крис я гледаше как се скрива, слизайки по стълбата; противоречиви емоции се бореха у него. Не беше искал да я види отново… никога. Тя принадлежеше на миналото, което му се искаше да забрави.

Щом се сбогуваше с нея днес, никога повече нямаше да я види. Това беше за добро, реши той. Вината му не оставяше никакво място за Софи в неговия живот. Докато не успееше да прости на себе си, не можеше да прости и на нея. Срещата им беше шега, обрат на съдбата.

Както беше научил много отдавна, съдбата беше жестока любовница.