Аманда Куик
Любов и грях (6)

Глава 6

Розовобузата продавачка на лакомства подаде на Алис една кифла, напълнена със смляно, подсладено с мед, пилешко месо.

— Да, тук има много трубадури. Не си мисли, че ще обърна внимание на някой, облечен с туника в жълто и оранжево. — Жената взе монетата от Алис и я пъхна в кесията, завързана на кръста й. — Е, ще има ли още нещо, милейди?

— Не.

Продавачката изтръска трохите от ръцете си и се обърна към следващия си купувач.

— Е, момко, какво да бъде? Имам чудесен плодов пай, както й вкусно агнешко. Избирай.

Алис погледна с отвращение кифлата си. Това беше четвъртата, която си купуваше през изтеклия един час. Въобще не беше сигурна, че ще успее да я изяде.

Търсенето на Гилбърт се бе оказало трудна задача. Беше обиколила само една трета от цялата площ на панаира. В тази блъсканица едва ли можеше да намери някого.

Опита се да започне няколко светски разговора по сергиите и палатките, но скоро разбра, че никой няма желание да си губи времето в празни приказки. Стигнала до извода, че търговците и продавачите на сладкиши са много по-благосклонни да отговарят на внимателно формулираните й въпроси, ако си купеше нещо, Алис неохотно започна да прави точно това. За нейно разочарование вече бе похарчила почти цялото съдържание на кесията си, без да научи нищо. Междувременно трябваше да изяде три кифли и да изпие две чаши сайдер.

В края на реда от пъстроцветни палатки на амбулантни търговци тя се поколеба, чудейки се какво да прави с поредната кифла. Не й се искаше да я хвърля. Прахосването не й беше в природата.

— Пст лейди. Насам.

Алис вдигна поглед над кифлата и видя около шестнайсетгодишен младеж, скрит под сянката на едно чергило. Момчето й се усмихна.

— Чудесни неща, милейди. Ела и се убеди сама. — Младият мъж погледна бързо през рамо и извади от мръсната си туника малка кама.

Алис ахна и отстъпи назад. Крадците и джебчиите бяха често срещани по панаирите. Тя стисна полите на роклята си и понечи да побегне.

— Не, не, не се страхувай, милейди. — Очите на младежа се разшириха от тревога. — Не искам да ти сторя зло. Наричат ме Фалк. Предлагам тази красива кама за продан. Разбираш ли? От най-хубава испанска стомана е.

Алис се успокои.

— Да, наистина е красива, но нямам нужда от нея.

— Може би ще я дадеш като подарък на твоя лорд? — предложи решително Фалк. — Хубавата кама винаги може да послужи на един мъж.

— Сър Хю си има достатъчно оръжия — отвърна Алис. Все още му беше сърдита, че предпочете да загуби целия следобед на бойното поле.

— Никой мъж няма достатъчно оръжия. Приближи се, милейди, и разгледай изработката.

Алис погледна без интерес към камата.

— Откъде си я взел?

— Баща ми продава ками и ножове в другия край на панаира — отвърна непринудено Фалк. — Аз му помагам, като търся купувачи сред тълпата.

— Опитай друга приказка, момче.

— Много добре — изпъшка Фалк. — Ако трябва да ти кажа истината — намерих я на пътя. Срамота, не мислиш ли? Предполагам, че принадлежи на някой пътник. Сигурно я е изтървал случайно.

— По-вероятно е била отмъкната от сергията на някой продавач на ножове.

— Не, не, милейди. Кълна се, че я намерих — Фалк обърна камата, за да се види гравираната дръжка. — Виждаш ли колко е красива? Кълна се, че това са редки и ценни камъни.

Алис се усмихна кисело.

— Няма смисъл да си хабиш думите, момче. В кесията ми има само няколко монети и смятам да ги похарча за нещо много по-полезно от тази кама.

Фалк я дари с ангелска усмивка.

— Какво искаш да си купиш, милейди? Само ми кажи какво искаш и аз ще ти го донеса. А после ще ми платиш за него. Така ще си спестиш ходенето между тези мръсни сергии.

Алис го изгледа замислено.

— Много мило от твоя страна.

Той й се поклони дълбоко.

— Огромно удоволствие за мен е да ти услужа, милейди.

Хрумна й, че той би могъл да й помогне.

— Това, което ми трябва, е информация.

— Информация? — Фалк пъхна камата в туниката си. — Това няма да е никакъв проблем. Често продавам информация. Ще се изненадаш да разбереш колко много хора купуват тази стока. Е, каква точно информация търсиш?

Алис му разказа историята, която използва за пред продавачите.

— Търся един красив трубадур с дълга кестенява коса, малка брадичка и светлосини очи. Облечен е в туника в жълто и оранжево. Преди малко го чух да пее и ми се иска да чуя още от песните му, но не мога да го открия в тази навалица. Виждал ли си го?

Фалк наклони глава на една страна и я изгледа предизвикателно.

— Влюбена ли си в този трубадур?

Алис понечи да протестира, но бързо се опомни. Вместо това въздъхна тъжно.

— Той е много хубав.

Фалк изсумтя презрително.

— Не си единствената, която мисли така. За Бога, не знам какво толкова има в тези трубадури. Покрай всичките се мотаят красиви дами.

Алис се усмихна.

— Значи си го виждал?

— Да. Виждал съм твоя любим поет — Фалк сви безгрижно рамене. — Туниката му е много красива, точно както каза и ти. Аз самият харесвам жълто и оранжево.

— Къде си го видял? — попита нетърпеливо Алис.

— Снощи забавлява група рицари до един от лагерните огньове. Аз… ъъъ… случайно бях наблизо и го чух.

— И тогава ли намери изгубената кама? — попита вежливо Алис.

— Точно така. — Фалк въобще не изглеждаше притеснен от думите й. — Рицарите са много разсеяни особено когато са пили повечко вино. Винаги губят ками, кесии и разни други неща. Колко ще ми платиш, за да открия прекрасния ти трубадур?

Алис опипа почти празната си кесия.

— Останали са ми само няколко монети. Мисля, че информацията си струва една от тях. А може би две, ако свършиш работата бързо.

— Дадено. — Фалк й се ухили. — Ела с мен, милейди. Знам къде да открия този трубадур.

— И как можеш да си толкова сигурен?

— Вече ти казах, че не си единствената влюбена в него. Снощи го чух да разказва на една русокоса дама, че ще се срещне с нея днес, докато нейният лорд се бие на бойното поле.

— За Бога — промълви Алис, — ти наистина си пълен с информация, Фалк.

— Казах ти, информацията се продава толкова добре, колкото и всичко останало, а рискът е много по-малък.

Фалк се обърна и тръгна през тълпата. Алис захвърли недоядената си кифла и забърза след него.

Петнайсет минути по-късно вече се намираше в покрайнините на панаира. Погледна неспокойно назад, докато Фалк я водеше покрай старата каменна стена, заграждаща крепостта Ипстоук. Тълпата бе останала зад тях. Алис беше сама с Фалк.

Последва го нагоре по малък хълм. Когато стигна върха, отново погледна назад и над палатките и знамената видя бойното поле на турнира.

Тълпа зрители се беше събрала, за да го наблюдава. Алис потърси познатото черно знаме, но от това разстояние беше невъзможно да разпознае Хю или някой от хората му.

— Насам, милейди — прошепна Фалк и заобиколи една от порутените сгради. — Побързай!

Алис си каза, че Хю е достатъчно умен и достатъчно опитен, за да бъде ранен в турнира. Потрепери. Баща й беше същият. Сър Бърнард бе прекарал голяма част от живота си в Северна Франция, търсейки слава и богатство в безбройните рицарски турнири. Бърнард бе търсил и нещо друго по време на тези пътувания, помисли си тъжно Алис. Бягство от отговорността си на баща и съпруг.

Имаше само откъслечни спомени за баща си, разпръснати из годините като мъниста от скъсана огърлица.

Бърнард беше хубав мъж със сърдечен смях, къдрава червена брада и живи зелени очи. Беше гръмогласен и шумен и много привързан към лова, турнирите и според Хелън, майката на Алис, към лондонските бардаци.

Бърнард не си беше вкъщи през по-голямата част от времето, но посещенията му в имението бяха вълнуващи събития по време на детството й. Винаги се връщаше с подаръци и нови разкази. Вземаше Алис на ръце и я носеше из голямата зала. Докато Бърнард си беше вкъщи, на Алис й се струваше, че всичко, в това число и майка й, разцъфва от щастие.

Но много скоро Бърнард отново тръгваше на път за някой турнир надалече или за Лондон. Много от ранните спомени на Алис бяха изпълнени с образа на майка й, плачеща след някое от многобройните заминавания на Бърнард.

Семейството започна да го вижда по-често, когато се роди неговият син и наследник. Хелън просто цъфтеше през този период. Но след като Бенедикт се нарани при падане от коня си, Бърнард отново се върна към старите си навици. Пътуванията до Лондон и Северна Франция станаха отново толкова чести и дълги.

Годините минаваха и разочарована от дългите отсъствия на съпруга си, Хелън започна да прекарва все повече време над бележника си или смесвайки билките и отварите си. Започна да се отдръпва от децата си, явно погълната от заниманията си.

В последните си години Хелън вече не реагираше с блестящи от щастие очи на кратките визити на Бърнард. Нито пък плачеше, когато си тръгнеше.

Тъй като майка й се усамотя ваше в кабинета си за все по-дълги и по-дълги периоди от време, Алис постепенно пое множеството отговорности, свързани с управлението на домакинството и имението. Зае се също и с възпитанието на Бенедикт. Страхуваше се, че не се бе справила особено добре със задачата да му бъде едновременно и баща, и майка. Не можеше да компенсира болката, която му причиняваше отношението на баща им. Тихата омраза, която блясваше в очите на Бенедикт всеки път, когато се споменеше името на баща им, все още извикваше сълзи в очите на Алис.

Но разбра, че наистина се е провалила, когато изгуби наследството на Бенедикт.

— Милейди?

Алис прогони тъжните спомени.

— Къде отиваме, Фалк?

— Тихо. — Той й махна с ръка да замълчи. — Да не би да искаш да те чуе?

— Искам да разбера къде ме водиш.

Тя заобиколи една порутена дървена барака и го видя клекнал зад гъст листак.

— Снощи чух трубадура да казва на русокосата, че ще се срещнат тук, до храстите покрай потока.

— Сигурен ли си?

— Ако не дойде, няма да ми платиш — каза великодушно Фалк.

— Много добре. Води ме.

Фалк се шмугна в шубрака, който скриваше потока от погледа. Алис надигна полите си и го последва предпазливо. Меките й кожени обувки щяха да се повредят, помисли си разсеяно.

Само миг по-късно висок, пронизителен вик я закова на мястото й. Тя сграбчи ръката на Фалк.

— Какво беше това? — прошепна тя ужасена.

— Русокосата, най-вероятно — отвърна Фалк, без да показва никакви признаци на изненада.

— Някой я напада. Трябва да й се притечем на помощ.

Фалк премига и я изгледа така, сякаш е луда.

— Не мисля, че би искала помощ от такива като нас.

— Защо не?

— От това, което чувам, ми се струва, че твоят прекрасен трубадур дърпа струните на арфата й доста добре.

Отново се чу висок женски вик.

— Дърпа струните? Не разбирам. Някой й причинява болка. Трябва да направим нещо.

Фалк превъртя очи.

— Трубадурът я търкаля в тревата, милейди.

— Търкаля я? Като топка, така ли? Защо, за Бога, ще го прави?

Фалк изпъшка тихо.

— Не разбираш ли, милейди? Той прави любов с нея.

— Тук? В храстите? — Алис беше толкова шокирана, че се спъна в една клечка и за малко не тупна на земята.

— А къде другаде? — Фалк й помогна да си възвърне равновесието. — Едва ли могат да използват палатката на нейния лорд, нали? А трубадурът си няма своя.

Алис усети как й става топло. Не й беше приятно да разбере, че това момче, което едва ли беше по-голямо от Бенедикт, знае за тези неща много повече от самата нея.

— Разбирам. — Опита се да го каже непринудено.

Фалк я съжали за очевидното й притеснение.

— Искаш ли да ги почакаш тук, докато свършат?

— Да, мисля, че да. Определено не бих искала да ги прекъсвам.

— Както желаеш. — Фалк протегна ръка — Аз изпълних моята част от сделката и ако ми платиш сега, ще тръгвам.

Алис се намръщи.

— Сигурен ли си, че Гилбърт е трубадурът с дамата?

— Погледни ей там. — Фалк кимна към едно ярко оранжево-жълто петно зад клоните на дърветата.

Алис проследи погледа му.

— Това наистина прилича на туниката на Гилбърт. А виждам и лютнята му.

Дрезгав мъжки стон се чу иззад храстите точно когато Алис подаваше на Фалк последните си останали монети.

— От това, което чувам, сега май твоят трубадур свири на своя инструмент. Рог, предполагам. — Пръстите на Фалк стиснаха здраво монетите. — Но ти не се тревожи, милейди. Чух го да казва на русокосата, че може да свири повече от един тон.

Алис отново се намръщи.

— Не мисля, че разбирам…

Но Фалк вече бе изчезнал.

Алис се поколеба, не знаейки какво да прави. Бе възнамерявала да поиска от Гилбърт зеления кристал, когато го намери. Сега за първи път се замисли дали той въобще ще признае, че е у него. Какво щеше да прави, ако той просто отречеше, че знае нещо за камъка?

А освен това нещата се усложняваха от присъствието на русокосата дама. Какво може да каже човек на мъж и жена, които току-що са правили любов? Особено когато любовта явно е прелюбодеяние.

Алис разбра, че Гилбърт е много по-смел, отколкото бе предполагала. Осмелявайки се да прелъсти омъжена дама, той рискуваше кастрация или дори смърт от ръката на съпруга. Човек, готов да жертва толкова много заради страстта си, най-вероятно щеше да се изсмее на Алис, когато го накара да й върне камъка.

Мина й през ума, че всичко щеше да е много по-просто, ако Хю беше с нея. Той не би се поколебал да предизвика Гилбърт.

Иди, че имай доверие на мъж, който ходи по турнири, когато има толкова по-важни неща за вършене, помисли си тя ядосана.

Стресна я още един дрезгав стон. Този беше по-силен от последния. Тя всъщност нямаше никаква представа, колко дълго се прави любов. Може би Гилбърт и тази лейди ще излязат от храстите всеки момент и ще я видят.

Ако искаше да действа, трябваше да бъде скоро.

Алис си пое дъх и тръгна решително към купчината дрехи. Когато стигна дотам, видя, че Гилбърт е оставил не само лютнята си, но и малка торба от зебло.

Торбата беше достатъчно голяма, за да побере камъка.

Алис се поколеба, но си напомни, че Гилбърт й бе откраднал кристала. Тя имаше право да си го върне.

Отвори крадешком торбата. Вътре имаше някакъв предмет с размери, приблизително колкото тези на камъка. Беше увит в зебло.

С треперещи пръсти, Алис взе тежкия предмет и разгърна зеблото. Познатата мътна светлина на странния зелен кристал й намигна. Фасетките на камъка улавяха светлината, но не я отразяваха силно.

Без съмнение, това беше нейният зелен кристал. Обзе я задоволство. Камъкът не беше красив, но тя го намираше очарователен. Никога преди не бе виждала такъв кристал. Някак усещаше тайните му, въпреки че през краткото време, докато камъкът беше у нея, нямаше никаква представа, какви са тези тайни.

Стресна я дрезгав вик откъм храстите. Скочи на крака, стиснала камъка, и чу гласа на Гилбърт:

— Когато пея довечера на хората на мъжа ти, сладка моя, ще знаеш, че дамата от песента ми си ти. Ще се изчервиш ли?

— Разбира се, но кой ще забележи в тъмното? — Жената се засмя. — Ти наистина си негодник, сър Трубадур.

— Благодаря, мадам. — Гилбърт също се засмя. — Ще пея за алабастровите ти гърди и бели като мляко бедра. И за меда, който открих между тях днес. А твоят лорд не е толкова умен.

— Най-добре се моли моят лорд да не ме разпознае в песента ти — сухо каза дамата, — в противен случай със сигурност ще се простиш с хубавата си лютня.

Гилбърт се изсмя пресилено.

— Не би имало удоволствие в лова, ако не съществува риск. Някои мъже предпочитат да изразходват енергията си на бойното поле, а аз предпочитам да го правя между меките бедра на жените ми.

Алис не се колеба повече. Избяга, стиснала увития в зебло кристал. Можеше само да се надява, че Гилбърт няма да чуе стъпките й.

Не беше стигнала далеч, когато чу гневния му вик Знаеше, че е открил кражбата.

Алис затича по-бързо. Не мислеше, че Гилбърт я е видял.

Дишаше тежко, когато стигна до каменната стена на старата крепост. Пъхна се под малък дървен навес, за да си поеме дъх. Само след още няколко минути щеше да е в безопасност сред тълпата на панаира. Гилбърт никога нямаше да успее да я намери там.

Пое си дълбоко въздух. Пулсът й препускаше бясно, когато излезе от укритието си и се втурна през полето към първата редица палатки.

Двама мъже с извадени ками застанаха точно пред нея. Единият се усмихна с беззъба усмивка. Вторият имаше превръзка на дясното си око.

Ужасена, Алис се закова на мястото си.

— Е, имаме една хубава дама с интересно нещо в ръката й. Изглежда, момчето ни продаде хубава информация, Хюбърт.

Мъжът с превръзката се изкикоти.

— Да, така е. Може би все пак трябва да му платим за услугата.

— Винаги съм казвал — никога не плащай затова, което можеш да вземеш безплатно — провлече беззъбият и махна със свободната си ръка. — Дай ни камъка, лейди, и няма да имаш неприятности.

Алис изпъна рамене и ги изгледа гневно.

— Този камък е мой. Веднага се махнете от пътя ми.

Едноокият изсумтя.

— Говори като истинска дама, нали? Винаги съм искал да имам някоя от тях.

— Можеш да я имаш — промърмори беззъбият — Веднага щом свършим нашата работа.

Алис стисна камъка и отвори уста, за да извика, но знаеше, че наоколо няма никой, който да й се притече помощ.

 

 

— Върна ли се Бенедикт?

Хю погледна към далечния край на бойното поле. Виждаше знамената на Винсънт, плющящи на вятъра. През тялото му премина ледена тръпка. Няма да забравя, дядо.

— Не, милорд. — Дънстън проследи погледа му. В очите му се появи разбиране. — Да, да, да. Виждам, че Винсънт от Рейвънхол най-после се приготвя за бойното поле.

— Да, и то съвсем навреме. — Хю погледна към палатките, търсейки Бенедикт. Нямаше и следа от него. — По дяволите, къде е това момче? Досега трябваше да се е върнал с новини за сестра си.

Хю бе изпратил Бенедикт да доведе Алис, когато разбра, че я няма сред другите зрители. Незнайно защо, Хю първо изпита разочарование, а после — раздразнение, когато видя, че Алис не е при другите дами. Каза си, че е прав да се ядосва. Все пак й бе дал точни указания, а тя не се бе подчинила. Но изпитваше тревожното чувство, че нещата са се задълбочили.

Тя без съмнение бе решила да не обърне внимание на думите му, защото не го смяташе за свой лорд.

— Може би турнирите не я интересуват. — Дънстън се изплю на земята. Огледа пъстроцветната тълпа от дами, които седяха под яркожълтото чергило от едната страна на бойното поле. — Това е мъжка игра, в края на краищата.

— Да — Хю отново потърси с поглед Бенедикт.

— Спомням си дните, когато дамите въобще не можеха да бъдат накарани да дойдат на турнир — продължи Дънстън, — а сега това се превърна в истинска мода.

— Не мога да чакам повече. Винсънт е почти готов. Доведи ми коня.

— Да, милорд. — Дънстън направи знак на един коняр, който доведе черния боен кон на Хю.

Хю погледна към зрителите. Все още никаква следа от Алис.

Проклятие. Тази дама има много да учи.

Един широкоплещест мъж с гъста брада и малки, блестящи очи излезе от палатката за участниците.

— Сър Хю. Разбрах, че си тук. Не можа да устоиш на възможността да свалиш от коня му Винсънт от Рейвънхол, а?

Хю погледна към човека без особено въодушевление.

— Казаха ми, че днес си се представил добре, Едуард.

— Взех един добър боен кон и няколко оръжия от Олдън от Грантхорп. — Едуард се ухили широко. — Сър Олдън се озова в калта със счупен крак. Забавна гледка. Приличаше на обърната по гръб костенурка.

Хю не каза нищо. Не харесваше Едуард. Той беше с няколко години по-възрастен от него, закоравял наемник, който продаваше меча си на всеки, готов да плати цената му. Това, само по себе си, не беше голямо престъпление. Хю знаеше прекрасно, че ако собствената му съдба не го бе изпратила в дома на Еразъм от Торнууд, той също щеше да избере подобна кариера.

Не харесваше Едуард по други причини. Наемникът беше опитен воин, но жесток и с лоши маниери. Хю бе чувал доста неприятни слухове, отнасящи се до насилническите му действия спрямо млади жени, включително един подобен случай отпреди няколко месеца, когато една двайсетгодишна прислужница бе умряла вследствие грубите ласки на Едуард. Хю не знаеше дали слухът е верен, но не му беше трудно да му повярва.

— Готово, милорд. — Конярят бе подготвил нетърпеливия жребец.

— Милорд Хю. — Бенедикт закуцука откъм ъгъла на палатката тъкмо когато Хю пъхна единия си крак в стремето. Момчето се задъхваше.

— Милорд. Не мога да я открия.

Хю спря.

— Не е ли в палатката?

— Не, милорд. — Бенедикт спря и се подпря на бастуна си. — Може би е тръгнала да разглежда сергиите. Не обича особено турнирите.

— Аз й казах да дойде да гледа заедно с другите дами.

— Знам, милорд. — Бенедикт изглеждаше разтревожен. — Ти не познаваш сестра ми, сър. Алис не е от тези, които се подчиняват на заповеди. Предпочита да прави това, което сама си е наумила.

— Така изглежда.

Хю се метна на седлото и погледна към яркозелената панделка, трептяща почти до самия край на копието му.

— Милорд, моля те да проявиш снизхождение към характера й — продължи Бенедикт. — Никога не е приемала напътствия. Особено от мъже.

— Значи е дошло време да се научи да го прави.

Хю погледна към другия край на бойното поле. Винсънт от Рейвънхол се качваше на коня си под развятото червено знаме.

Въпреки че се ядосваше заради Алис, Хю започваше и да се тревожи. И то не заради предстоящия двубой с Винсънт.

Нещо не беше наред.

Бе предположил, че Алис не е отишла при другите дами от чист инат. Хю знаеше много добре, че не бе обърнала внимание на думите му да отиде на турнира. Каза си, че тя просто се цупи, и реши да се занимае с това по-късно, след като излезе срещу Винсънт от Рейвънхол.

Хю и Винсънт нямаха възможност да се изправят открито един срещу друг, защото и двамата бяха васали на Еразъм от Торнууд. Еразъм нямаше никакво намерете да позволява на най-добрите си рицари да изразходват енергията си един срещу друг. Двамата бяха длъжни да ограничат срещите си до случаите, когато се озоваваха на един и същ турнир. Така старата вражда влизаше в рамките на обикновения спорт.

Последния път, когато се изправиха в подобна привидна битка, Хю свали Винсънт само с един удар на копието си. Тъй като онзи турнир беше доста важен и за него плащаше богат барон, нямаше никакви ограничения за откупите. Победилият рицар можеше да вземе всичко, което можеше да му даде жертвата му.

Всички очакваха Хю да поиска висока цена на Винсънт от Рейвънхол. Или поне да вземе скъпия му боен кон и доспехите.

Хю обаче не взе нищо. Просто си тръгна от бойното поле, оставяйки Винсънт в праха. Обидата беше огромна. За този случай се пееха балади и към легендите за Хю Непреклонния се прибави още един разказ.

Никой, освен Хю и неговия единствен довереник, Дънстън, не знаеше истината. Въобще не беше необходимо да взема скъпия кон и доспехите на Винсънт. Хю бе измислил много по-хитра и безкрайно по-ефикасна стратегия. Но тя щеше да се развие с течение на времето. След шест месеца, или най-много след година.

Победата щеше да е пълна. Хю беше убеден, че тя ще успокои бурите, бушуващи в душата му, и той най-накрая ще намери покой.

Хю пъхна шлема си под мишница и погледна към Бенедикт.

— Вземи двама от конярите и потърси сестра си из панаира.

— Да, милорд. — Бенедикт понечи да се обърне, но се поколеба. — Сър, трябва да те попитам какво възнамеряваш да правиш с Алис, когато я открием.

— Това е проблем на Алис, не твой.

— Но, милорд…

— Казах: това е само между Алис и мен. Върви, Бенедикт. Имаш работа да вършиш.

— Да, милорд.

Бенедикт се обърна неохотно и тръгна към палатките на панаира.

Хю се приготви да каже нещо на малката свита, която яздеше под черното му знаме. Те го гледаха нетърпеливо. Винаги печелеха пари, когато излизаха на бойното поле с Хю Непреклонния.

Хю отдавна бе разбрал, че съществува една тайна за печеленето на турнири, както и на истински битки. Тайната беше дисциплина и ясна стратегия и Хю винаги се учудваше, че толкова малко хора ги използват.

Рицарите бяха по природа импулсивни, ентусиазирани мъже, втурващи се в турнира или в истинската битка, без да мислят за нищо, освен за личната си слава и плячка. Техните лордове ги окуражаваха да се държат точно така, както и трубадурите, които пееха песни за героизма им. И, разбира се, дамите. Те предпочитаха да дават благоволението си на героите от баладите.

Такива недисциплинирани рицари, според Хю, постигаха победата си единствено случайно.

Хю предпочиташе победите му да са предсказуеми. Дисциплината и придържането към избраната стратегия бяха ключовете към тази предсказуемост. И той ги бе превърнал в крайъгълни камъни на техниките, които използваше, за да обучава хората си.

Войниците и рицарите, които слагаха собствената си жажда за слава и плячка пред заповедите на Хю, не оставаха дълго при него.

— Ще слушате заповедите ми и ще следвате стратегията, която обсъдихме по-рано — каза Хю на хората си. — Ясен ли съм?

Дънстън се ухили, докато слагаше шлема си.

— Да, милорд. Не се тревожи, готови сме да следваме плана ти.

Останалите се усмихнаха.

— И не забравяйте — предупреди ги Хю. — Винсънт от Рейвънхол е мой. Вие се занимавайте с останалите му хора.

Всички кимнаха мрачно, защото знаеха за лошите отношения между техния господар и Винсънт от Рейвънхол. Враждата не беше тайна за никого.

Доволен, че всичко е наред, Хю се обърна, за да яхне коня си. Щеше да се занимае с Алис по-късно.

— Милорд, чакай — извика Бенедикт.

Хю погледна нетърпеливо назад. В очите на Бенедикт видя почти животински страх.

— Какво има?

— Това момче, Фалк, казва, че знае къде е Алис, — Бенедикт посочи един прашен младеж приблизително на неговата възраст. — Казва, че двама мъже с ками са тръгнали да я преследват. Казва, че ще ни каже къде да я открием. Срещу заплащане.

На Хю му мина през ума, че причината Алис да не е сред останалите зрители на турнира е тази, че е отишла да търси Гилбърт трубадура.

Наистина, не би могла да е толкова безразсъдна.

Но дори и да се опитваше да убеди сам себе си, Хю усети как една ледена ръка го сграбчва за гърлото.

Пред очите му изникна гледката на злочестия търговец от Клайдмиър, лежащ в локва кръв.

Погледна към ухиления Фалк.

— Вярно ли е това?

— Да, милостиви господарю. — Усмивката му стана още по-широка. — Аз съм търговец и продавам информация, както и всичко друго, което мога. С удоволствие ще ти кажа къде е червенокосата дама, но ще е най-добре да побързаш, ако искаш да я спасиш, преди онези двама разбойници да я хванат.

Хю бързо прогони гнева и страха, които заплашваха да го изпълнят целия.

— Говори.

— Е, що се отнася до това, милорд, първо трябва да уточним цената.

— Цената — тихо каза Хю — е животът ти. Кажи истината или се приготви да умреш.

Фалк престана да се хили.