Аманда Куик
Любов и грях (19)

Глава 19

— Лечителката се е опитала да ме отрови? — Хю вдигна поглед от краткото писмо, което Катрин бе оставила на леглото си. Беше изумен от това, което му каза Алис, но не можеше да отрече доказателството, което донесе от манастира.

— Съдейки по пръстена и по съдържанието на бележката, стигам до извода, че тя е била жената, сгодена за баща ти. — Алис се отпусна на един стол. — Бих се осмелила да предположа, че когато сър Матю се е върнал от Франция, й е изпратил съобщение, че възнамерява да развали годежа им.

— За да може да се ожени за майка ми, така ли? — Хю полагаше огромно усилие да запази гласа си спокоен и безстрастен. Но в сърцето му се промъкваше някакво непознато досега чувство. Баща му е имал намерение да го признае за свой син.

— Да. — Очите на Алис бяха изпълнени с топлота. — Мисля, че най-вероятно точно това се е случило.

Хю я погледна и осъзна, че тя разбира всичко. Не беше необходимо да се опитва да обяснява какво означават разкритията й за него. Както обикновено, Алис го разбираше, без да се налага да изразява чувствата си с думи.

— И Катрин е отровила родителите ми. — Хю пусна краищата на пергамента и той бавно се сгъна. — Тя ги е убила.

— Така изглежда.

— Сякаш историята на живота ми току-що бе написана отново — прошепна той.

— Голям грях е, че истината е останала скрита през всичките тези години.

— Като си помисля как са ме учили още от люлката да мразя всичко, свързано с Рейвънхол… — Хю спря, не можеше да довърши изречението си.

Няма да забравя, дядо.

Чувстваше се така, сякаш силните каменни основи, върху които бе изграден целият му живот, сега се разклащат под него.

Баща му се бе върнал от Франция с намерението да се ожени за майката на детето си. Той не бе прелъстил, а след това изоставил младата Маргарет от Скарклиф.

— Точно както сър Винсънт е бил учен да мрази теб — каза тихо Алис, изтръгвайки го от мислите му.

— Да. Двете семейства и тези земи са платили скъпо за престъплението й. — Хю срещна погледа й и се опита да обмисли логично настоящото положение. — Но защо Катрин е чакала до днес, за да се опита да ме отрови? Защо не е използвала проклетата си отвара, когато за първи път дойдох в Скарклиф?

Алис сбърчи замислено вежди.

— Не съм съвсем сигурна. Много въпроси, освен този, все още остават без отговор.

— Щеше да й е много по-лесно да ме убие преди седмици. — Хю удари с пергамента по бюрото си. — Домакинството беше зле организирано и за един отровител би имало хиляди възможности, а и тук нямаше никой, който да е имал представа, как да ме спаси. Защо е чакала?

Алис нацупи устни.

— Може би е намирала някакво удовлетворение в самата вражда. Докато е съществувала, тя е можела да се наслаждава на това, което е създала.

— Да.

— Катрин може би се е ядосала от вчерашното посещение на сър Винсънт и семейството му. Всички те видяха как яздиш през селото заедно с Винсънт.

— Разбира се. — Хю се запита защо не се бе сетил веднага. Явно не мислеше ясно. Тайната на миналото му определено се отразяваше зле на разума му — Вероятно е видяла в това първата стъпка на помиряването между Скарклиф и Рейвънхол.

— Да. — Алис започна да почуква с пръсти по коляното си.

— Какво те тревожи?

— Все още не мога да разбера защо е отровила монаха. Не виждам причина.

— Вероятно никога няма да узнаем, освен ако не я открием. — Хю се изправи решително. — И възнамерявам да направя точно това. — Понечи да заобиколи бюрото си.

— Къде отиваш, милорд?

— Да говоря с Дънстън. Искам Скарклиф да бъде претърсен основно. Отровителката не би могла да стигне далеч пеша. Ако действаме бързо, може би ще я намерим, преди да се разрази бурята.

Ярка светкавица и последвалата я гръмотевица осуетиха този план, преди още Хю да е спрял да говори.

— Прекалено късно е, милорд.

— Дявол да го вземе. — Хю отиде до прозореца. Дъждът плющеше силно, вятърът виеше. Факлите биха били напълно безполезни в този ураган. Хю изръмжа още нещо, преди да затвори капаците.

— Не се тревожи — каза Алис. — Ще я намерим утре сутринта.

— Да — съгласи се Хю. — Ще я намерим.

Обърна се и видя, че Алис го наблюдава замислено. Погледът й беше забулен от силна тревога. Тревога за него. Така изглеждаше, когато се притесняваше за някого, когото цени. Някой, когото обича.

Неговата съпруга.

За миг се почувства като омагьосан само от факта, че тя седи тук, при него, в кабинета му. Полите на роклята й бяха подредени прилежно около нозете й. Блясъкът на мангала осветяваше тъмните пламъци на косите й. Коси с цвят на залез, преди да го погълне нощта.

Неговата съпруга.

Днес тя бе спасила живота му и бе открила истината за миналото му.

Беше му дала твърде много.

Заля го вълна от чувства. Силата им беше по-могъща от вятъра, брулещ стените на крепостта.

Не можеше да даде име на чувството, което се надигаше в него, но то го изпълваше с дълбок копнеж. Изведнъж му се прииска от дъното на душата да има нов списък с изящни комплименти. Имаше нужда от елегантните думи на Джулиън. Искаше да каже нещо запомнящо се, нещо, което би казал един поет Нещо толкова красиво, колкото самата Алис.

— Благодаря ти — каза й.

 

 

Няколко часа по-късно, в топлината на голямото си легло, Хю се наведе над Алис и още веднъж се наслади на мекотата и готовността на тялото й. Усети първо слабото потреперване, топлината й се стегна около него и тогава чу задъхания вик на освобождението й.

За миг изпита някакво странно чувство на благоговение и благодарност. Не беше сам в бурята. Алис беше с него. Можеше да я докосва, да я усеща, да се държи за нея. Тя беше част от него.

Чувството изчезна толкова бързо, колкото се бе появило, и той отново се изгуби в сладката страст на Алис. Тя го обгърна и го понесе. Той се предаде на буйните ветрове, издавайки дрезгав, приглушен вик на задоволство и учудване.

Тук, в тъмнината с Алис, не беше необходимо да овладява бурята. Можеше да се носи с нея напред, към мястото, където миналото не хвърляше сенките си.

Когато всичко свърши, той лежа безмълвно известно време, наслаждавайки се на удоволствието да усеща Алис до себе си.

— Хю?

— Да?

— Не си заспал.

Той се усмихна в тъмнината.

— Нито пък ти, както изглежда.

— Какви мисли те държат буден в този късен час?

— Не мислех. Слушах.

— Какво?

— Нощта.

Алис замълча за момент.

— Аз не чувам нищо.

— Знам. Ветровете утихнаха и дъждът спря. Бурята спря.

 

 

— Странен ден. — Джоан спря пред портата на манастира и се загледа в гъстата мъгла, обвила Скарклиф. — Ще се радвам, когато всичко свърши.

— Не си единствената, която ще се радва на края на тази история. — Алис пъхна бележника на майка си под мишница и оправи качулката на наметалото си. — Признавам, че част от мен се моли Хю да не открие лечителката.

Хю бе тръгнал да търси Катрин на зазоряване. Бе взел със себе си Бенедикт и всички мъже от крепостта, годни да носят оръжие.

Неспокойна и разтревожена, Алис се разхожда из крепостта докато й омръзна да е сама. С намерението да се заеме с нещо полезно, тя взе бележника на майка си и отиде в селото.

В малката манастирска болница имаше достатъчно работа. Когато приключи с раздаването на лекарства за кашлица и отвари за ревматизъм, Алис се присъедини към монахините за обедните молитви и за обяда.

— Разбирам — отвърна Джоан. — Всичко ще е много по-просто, ако Катрин просто е изчезнала, но това е малко вероятно.

— Права си. Лорд Хю ще я търси до самите порти на ада, ако се наложи. — Алис погледна в мъглата. — Мога само да се надявам, че когато я открие, той също ще намери покой.

Джоан я погледна мило, с разбиране.

— Никой не може да намери истински покой в миналото, Алис. Трябва да го търсим в настоящето.

Алис стисна по-силно бележника на майка си.

— Много си мъдра, мадам.

Джоан се усмихна горчиво.

— Това е урок, който научих по най-трудния начин, точно както трябва да стане с всеки човек.

За първи път Алис се запита какво бе накарало Джоан да се отдаде на религиозния живот. Някой ден трябваше да я попита. Не днес, разбира се. Все още беше прекалено рано за такива лични неща, но щеше да има достатъчно възможности за подобен разговор в бъдещето Нещо й подсказваше, че зараждащото се приятелство между нея и игуменката ще е много важно и за двете. Въпреки мрачния ден, Алис усещаше в себе си топлина. Бъдещето й беше тук, в Скарклиф И животът щеше да е хубав.

— Приятен ден, мадам. — Алис тръгна към портата.

— Приятен ден и на теб, милейди.

Алис вдигна ръка за довиждане и излезе от двора на манастира.

Мъглата се бе сгъстила толкова, че тя едва виждаше накъде върви. Знаеше, че мъглата затруднява много търсенето на Хю. Знаеше също, че той няма да се откаже от него. Щеше да претърсва Скарклиф и околните земи, докато не открие Катрин.

Не можеше да го обвинява. Все пак, той търсеше жената, която най-вероятно бе убила родителите му. Алис знаеше, че що се отнася до Хю, фактът, че тя очевидно се бе опитала да отрови и него, бледнееше пред престъпленията й отпреди трийсет години.

Катрин му бе отнела и двамата родители. Беше го лишила от земите, които са му се падали по право. Беше го оставила на грижите на един огорчен старец, който бе гледал на него само като на оръжие за отмъщение.

Алис потрепери при мисълта, какво би се случило на Хю, ако съдбата не го бе отвела в дома на Еразъм от Торнууд. Някой ден, каза си тя, би искала да благодари на този мъж, който бе успял да попречи на бурите, вилнеещи в душата на Хю, да го завладеят напълно.

Алис не можеше да обвинява Хю за решимостта му да намери Катрин, но сега, когато отново остана сама, чувството за безпокойство я обзе отново. Имаше нещо в цялата тази работа, което й убягваше. Прекалено много неща не можеха да бъдат обяснени. Прекалено въпроси все още нямаха отговор.

Защо е убила монаха?

Задаваше си този въпрос за стотен път днес, докато вървеше покрай селските къщи. Мъглата обвиваше всичко в тишина. Хората не бяха излезли на работа в полето. Жените не бяха в градините. Децата играеха на топло край огнищата. Алис беше сама на пътя към крепостта.

Монахът. Трябваше да има някаква връзка между Калвърт и отравянето на родителите на Хю.

Тъмна фигура с качулка се появи от мъглата току пред Алис. Тя замръзна на мястото си. Леден ужас сграбчи цялото й тяло.

— Време беше да се появиш. — Човекът посегна да я хване. — Започнахме да се чудим дали няма да останеш в манастира до вечерня.

Алис отвори уста, за да извика, но беше твърде късно. Една груба длан вече бе притиснала устните й.

Тя пусна бележника на майка си и зарита отчаяно. Краката й се оплетоха в полите на роклята й, но тя успя да ритне нападателя в кокалчето.

— По дяволите — процеди през зъби мъжът. — Знаех си, че няма да е толкова лесно. Да не кажеш нищо… — Той дръпна качулката й ниско надолу и тя вече не виждаше нищо.

Алис се бореше ожесточено. Размахваше напосоки ръце, търсейки някаква цел, докато нападателят я вдигна от земята. И тогава чу приглушените стъпки по пътя и разбра, че мъжът не е сам.

— Не й позволявай да вика, Фултън, каквото и да прави — сопна се другият мъж. — Не сме далеч от селото. Някой може да я чуе.

Алис удвои усилията си да вика за помощ и успя да забие зъбите си в дланта на Фултън.

— Проклятие — изсъска Фултън. — Кучката ме ухапа.

— Запуши устата й с някакъв парцал.

Алис се бореше, обзета от силна паника, когато пъхнаха един мръсен парцал в устата й и го завързаха отзад на тила.

— Побързай, Фултън. Трябва да се махнем от този път. Ако сър Хю и хората му връхлетят върху нас в тази мъгла, ще умрем, преди да сме разбрали какво става.

— Сър Хю няма да се осмели и с пръст да ни пипне, докато държим жена му за заложница — възрази Фултън, но в гласа му се долавяше несигурна нотка.

— Не бих разчитал на оцеляване при евентуална среща, ако бях на твое място — каза другият мъж.

— Но сър Едуард твърди, че Хю Непреклонния е необичайно привързан към съпругата си.

Сър Едуард. Алис беше толкова изненадана, че за миг се укроти. Нима тези хора говореха за Едуард от Локтън? Невъзможно. Едуард не би рискувал да си навлече гнева на Хю по този начин. Самият Хю беше уверен, че противният Едуард се страхува от него.

— Сър Хю може и да е привързан към момичето — каза другият мъж, — но Еразъм от Торнууд не случайно е заповядал върху меча на тъмния рицар да се инкрустират думите Предизвикващ бури. Побързай. Трябва да се движим бързо, в противен случай всичко е изгубено.

Алис разбра, че бе паднала право в капана.

 

 

Алис премига няколко пъти, когато най-после свалиха качулката от лицето й. И веднага разбра, че се намира в една от пещерите на Скарклиф. Светлините на факлите хвърляха сенки върху влажните каменни стени. Някъде в далечината капеше вода.

Фултън развърза парцала от устата й. Алис се намръщи и изтри устни с ръкава на наметалото си.

Катрин излезе бавно от тъмнината и застана пред нея. Лицето на лечителката бе обвито от меланхолия. Очите й бяха мрачни.

— Няма да ми повярваш, но съжалявам за всичко, което се случи, лейди Алис. Мисля, че беше неизбежно. Веднъж те предупредих, че греховете на миналото раждат лошо биле.

— Не миналото направи отровата, Катрин. Ти я направи. Последният ти опит се провали, не знам дали знаеш. Няма да имаш друга възможност. Дори в момента сър Хю претърсва земите си. Рано или късно ще те открие.

Едуард от Локтън се появи в тъмния проход. В светлината на факлите чертите му много приличаха на чертите на зъл демон. Малките му, лукави очички блестяха злобно.

— Той вече претърси най-външната част на пещерите, но не откри нищо. Все пак не знаеше къде да гледа, нали, Катрин?

Катрин не се обърна към него. Погледът й остана върху Алис, сякаш се опитваше с усилие на волята си да я накара да разбере.

— Едуард е мой братовчед, лейди Алис.

— Твой братовчед? — Алис се загледа в Едуард. — Нищо не разбирам.

— Това ми е ясно. — Жълтите зъби на Едуард проблеснаха в брадата му. — Но ще разбереш, мадам. Можеш да си сигурна, скоро ще разбереш всичко. Както и онова копеле, съпругът ти, ще разбере точно преди мечът ми да пререже гърлото му.

На Алис й призля от горчивия гняв, който звучеше в думите му.

— Защо толкова мразиш съпруга ми?

— Защото раждането му развали всичко. Всичко. — Едуард махна раздразнено към Фултън и другия мъж и двамата пристъпиха в сенките на друг тъмен тунел. Едуард се приближи към Алис. — Катрин трябваше да се омъжи за Матю от Рейвънхол, нали разбираш. Аз самият уговорих годежа.

— Родителите ми починаха, когато бях на тринайсет години — прошепна Катрин. — Едуард беше единственият ми роднина. Съдбата ми беше в неговите ръце.

— Тя имаше голяма зестра, наследство от майка й, и аз имах големи планове за нея — изръмжа Едуард. — Матю от Рейвънхол беше наследник на няколко имения. Семейството му искаше зестрата на Катрин. Бяха готови да спазарят едно от именията си за нея. Сделката беше добра.

— Смятал си да се облагодетелстваш от брака на братовчедка си — обвини го Алис.

— Разбира се. — Едуард сви присмехулно рамене. — Бракът е бизнес. Жените стават само за две неща — за спане и за брак. Всяка кръчмарска прислужница става за първото, но само наследница — за второто.

— И ти реши да сложиш ръка върху твои собствени земи — каза гневно Алис.

Устните на Катрин се изкривиха в горчива гримаса.

— Той искаше много повече от собствено имение.

Едуард се намръщи.

— Планът ми беше да се отърва от сър Матю след сватбата. Като негова вдовица, Катрин щеше да е още по-ценна. Щях да поискам още земя и доста пари за ръката й.

— Какво си смятал да направиш? — възкликна Алис. — Да не би да си възнамерявал да тровиш съпрузите й, за да можеш да я продаваш отново и отново?

— Кълна ти се, не съм знаела за намеренията му — каза отчаяно Катрин. — Бях само едно невинно момиче. Не знаех нищо за мъжете и техните заговори.

— Ха! — Едуард я погледна злобно. — Но нищо не се получи. Матю се върна от Франция, решен да се ожени за онази кучка, Маргарет. Знаеше, че семейството му ще се противопостави, затова смяташе да го направи тайно. Но аз разбрах за плановете му в навечерието на сватбата.

— Значи ти си убил Матю и Маргарет?

— Сър Матю не трябваше да умира — сопна се Едуард. — Той трябваше да се ожени за Катрин, какъвто беше планът ми. Но глупакът пил от чашата на Маргарет. И това го уби.

Алис се втренчи в него.

— Откъде си научил толкова много за отровите?

По лицето на Едуард за миг се изписа самодоволство.

— Научих се да приготвям отварата преди години, когато живях известно време в Толедо. Използвал съм я неведнъж през годините. Тя е отлично оръжие, защото дори и да се разбере, всички предполагат, че убиецът е жена.

— Точно както е станало преди трийсет години — каза Алис.

Усмивката на Едуард беше ужасна за гледане.

— Да. Всички решиха, че Маргарет е отровила любовника си, след което е отнела и собствения си живот. Никой не е търсил истинския убиец.

— Мъжете винаги са убедени, че отровата е женско оръжие — каза Катрин.

Алис се уви по-плътно в наметалото си, за да се предпази от ужасния студ в пещерата.

— Защо ме отвлече? Какво възнамеряваш да правиш?

— Съвсем просто е, мадам — каза тихо Едуард. — Възнамерявам да те държа за откуп.

Алис се намръщи.

— Какво очакваш, че ще направи сър Хю? Ще ти даде сандък с подправки за мен?

— Не, мадам. Искам нещо много по-ценно от сандък с джинджифил или шафран.

Алис го погледна ужасена.

— И какво е то?

— Отмъщение — прошепна Едуард.

— Но защо?

— Хю Непреклонния получи това, което трябваше да бъде мое, въпреки че се роди копеле. — Едуард се давеше от гняв. — Получи свои земи. Земи, в които е скрито рядко съкровище.

— Но никой не знае къде са скрити Камъните от Скарклиф — каза отчаяно Алис. — Всъщност лорд Хю смята, че те са само една легенда.

— Те са много повече от легенда — увери я Едуард. — Калвърт от Оксуик го знаеше. Разбрал тайната от някакъв стар рицар, който се оттеглил в манастир, след като повече не можел да си служи с меча. Рицарят някога служил на един от господарите на Скарклиф. Този господар открил старо писмо, което съдържало част от истината.

Алис отстъпи крачка назад.

— И каква е тази истина?

— Че зеленият кристал е ключът. — Очите на Едуард блеснаха. — Защо смяташ, убих вече два пъти заради него, мадам?

— Амбулантния търговец и бедния монах?

— Да. За малко да се наложи да убия и онзи глупак, трубадура Гилбърт, но тогава ти помогна на сър Хю да си върне камъка и всичко се промени. Кълна се, цялата тази работа е като игра на зарове.

— Убиец.

— Убийството е приятно забавление — отвърна Едуард — А този път ще е истинско удоволствие. Хю Непреклонния ми причини всичко с раждането си.

— Не е негова вината, че баща му е искал да развали годежа си с Катрин.

— Негова е. Сигурен съм, че причината, поради която сър Матю бил толкова решен да се ожени за лейди Маргарет, била тази, че момичето му е родило син. Искал е да признае наследника си. Не мога да се сетя за друга причина, поради която би искал да се ожени за жена, с която вече е спал.

— Може би я е обичал истински — сопна се Алис.

— Ха! Любовта е за поетите и за дамите, не за рицари с репутацията на сър Матю. — Едуард стисна месестата си ръка в юмрук. — Изгубих много преди трийсет години, но сега ще си взема това, което ми се полага. Най-после ще се сдобия с огромно богатство и ще получа отмъщението си.

Алис си пое дълбоко въздух.

— Какво смяташ да правиш?

— Съвсем просто е. Ще изпратя съобщение на сър Хю, в което ще се казва, че ако иска да те види жива и здрава, трябва да ми даде зеления кристал.

Алис се постара да прозвучи спокойно:

— Известно е, че лорд Хю се доверява на много малко хора, сър Едуард. Но е много привързан към мен.

— Много добре го знам, мадам. Всъщност това лежи в основата на плана ми.

— Ако го убедиш да плати откупа, трябва първо да го накараш да повярва, че съм все още жива. Ако ме смята за мъртва, няма да ти плати нищо. Той е прекалено добър в сделките, за да се остави да го измамят по подобен начин.

Едуард се намръщи.

— И защо би се усъмнил в съобщението ми? Съвсем скоро ще разбере, че си изчезнала.

Алис сви рамене.

— Може да си помисли, че просто съм се изгубила в мъглата и някой разбойник, разбрал за изчезването ми, се възползва от възможността да се престори, че ме е взел в плен.

Едуард се замисли над думите й и лицето му придоби лукав израз.

— Ще му изпратя нещо твое, за да докажа, че си при мен.

— Чудесна идея, сър Едуард.

 

 

— Когато всичко свърши, Ълбърт — закле се Хю, — никога повече няма да влизаш в тази зала.

— Да, милорд. — Главата на Ълбърт клюмна. — Мога само да кажа още веднъж, че ужасно съжалявам. Но лейди Алис ходи в селото всеки ден, затова днес не сметнах за необходимо да изпращам с нея охрана.

Проклятие!

Ълбърт беше прав и Хю го знаеше. Спря да крачи и застана пред огнището в голямата зала. Нямаше смисъл да се кара на иконома. Никой не знаеше по-добре от Хю, че младият мъж въобще не е виновен за случилото се. Ако някой беше виновен, помисли си Хю, то това беше самият той. Не бе съумял да защити жена си.

— Гръм и мълнии!

Хю погледна бележника в ръката си. Алис го бе изтървала на пътя и той го откри на път за вкъщи, връщайки се от безплодното търсене на Катрин.

— Може би просто се е изгубила в мъглата — обади се Бенедикт, но в гласа му се долавяше тревога.

Хю стисна зъби.

— Малко вероятно. Мъглата е гъста, но едва ли някой, който познава добре пътя, може да се изгуби. Не, била е отвлечена.

Очите на Бенедикт се разшириха.

— Мислиш, че е била отвлечена?

— Да.

Бе разбрал истината още в първия ужасен миг, когато видя бележника на пътя.

Хю затвори очи за миг. Налагаше си да запази спокойствие. Трябваше да мисли ясно и логично. Трябваше да овладее бурята от гняв и страх, заплашваща да залее самообладанието му, в противен случай всичко беше загубено.

— Но кой би отвлякъл лейди Алис? — Ълбърт беше съвсем объркан. — Всички я обичат.

В очите на Бенедикт се появи истински страх.

— Трябва веднага да тръгнем да я търсим.

— Не — каза Хю. — Не можахме да открием дори отровителката в тази мъгла. Нямаме никакъв шанс да открием Алис, преди похитителят да изпрати някакво съобщение.

— А ако не го направи? — попита гневно Бенедикт. — Какво ще правиш, ако не изпрати нищо?

— Ще има съобщение. — Хю стисна дръжката на меча си. — Единствената цел на отвличането е откупът.

 

 

Съобщението беше донесено при портите точно когато мракът забулваше обвитите в мъгла земи на Скарклиф. Разтревожен войник донесе исканията право на Хю.

— Един мъж дойде при портите, милорд. Каза да ти предам, че ако искаш лейди Алис да се върне, трябва да занесеш зеления кристал в северния край на старата селска канавка. Трябва да го оставиш там, да се върнеш в крепостта и да чакаш. На сутринта камъкът няма да е вече там, а лейди Алис ще се върне вкъщи.

— Зеленият камък? — Хю, седнал в големия си абаносов стол, се приведе напред, подпря лакът на коляното си и се загледа във войника. — Това ли е откупът?

— Да, милорд. — Човекът преглътна. — Моля се да не забравяш, че аз просто нося съобщението, милорд.

— Кой го изпрати?

— Човекът каза, че господарят му е Едуард от Локтън.

— Едуард. — Хю се загледа в пламъците в огнището. — Значи все пак ме предизвика. Пратеникът каза ли нещо друго? Нещо? Мисли, Гаран.

Гаран кимна бързо.

— Каза, че господарят му е заповядал да ти предаде специално съобщение от лейди Алис, за да ти докаже, че тя наистина е негова пленница.

— И какво е то?

Гаран отстъпи крачка назад, въпреки че Хю не се надигна от стола. Протегна ръка, разтвори пръсти и на дланта му се появи познат пръстен с черен оникс.

— Лейди Алис ти изпраща своя годежен пръстен и те моли да си припомниш добре думите, които ти е казала в деня, когато си й го дал.

Хю погледна към пръстена. Не беше поет. Онзи ден не бе говорил на Алис за любов.

Опита се да си спомни всяка дума, която й бе казал тогава.

Няма да ходиш пещерите сама.

— Разбира се — прошепна Хю. Бенедикт излезе на светло.

— Какво има, сър?

— Едуард държи Алис някъде в пещерите на Скарклиф.