Аманда Куик
Романтична афера (8)

Глава 7

— Чух, че сте били близки приятели с бедната мисис Хескет. — Шарлот с учудване осъзна, че е останала без дъх. Не беше лесно да следва темпото, наложено от лорд Ленокс. Той се движеше прекалено бързо, а тя отдавна не беше танцувала. — Убийството й е ужасно нещастие. Да се чуди човек накъде върви светът, не мислите ли?

— Наистина. Ужасно нещастие. — Ленокс завъртя Шарлот в широк кръг, преминавайки през половината дансинг. — Вие също я познавахте, нали?

— Не бяхме много близки, но сме се срещали няколко пъти. Тя… хм… говорила ми е за вас.

— Бях много привързан към нея. Сигурно не знаете, но исках да се оженя за нея. Но, уви, тя отхвърли предложението ми. Когато чух, че е била убита от някакъв крадец, влязъл с взлом в дома й, просто не можах да повярвам Ужасно!

— Наистина. Казахте, че сте били привързан към нея?

— Към Друзила? Господи, разбира се. Бях много щастлив, когато прекарвахме времето си заедно. Тази жена притежаваше особена сила и издръжливост, ако разбирате какво искам да кажа.

— Тя казваше същото и за вас, милорд.

— Наистина ли? — За миг лицето на Ленокс светна от удоволствие. — Радвам се да го чуя. Тя ще ми липсва, въпреки че отхвърли предложението ми за женитба. Дру ми показа съвсем ясно, че не би имала нищо против от време на време да скачаме в леглото, дори и след като си намери подходящ съпруг.

— Разбирам.

— Знаете ли, трябваше да се отбия в дома й същата вечер.

Шарлот стреснато вдигна поглед.

— Трябвало е да отидете в дома й същата вечер, когато мисис Хескет е била убита?

— Не, не. Наистина трябваше да я посетя, но в последния момент получих съобщение от нея, че е болна и няма да може да ме приеме. Често се питам какво щеше да се случи, ако все пък бях отишъл.

— Наистина. — Шарлот осъзна, че Ленокс я води стремително към друга танцуваща двойка, с която без съмнение щяха да се сблъскат — Лорд Ленокс, може би бихме могли…

— Дру беше много умна жена. — С леко движение Ленокс я завъртя така, че избягнаха на косъм сблъсъка с другите танцьори. — Разбираше, че бракът не трябва да пречи от време на време човек да се отдава и на други удоволствия.

— Да, разбира се. — Шарлот му се усмихна и се замисли как да продължи да го разпитва, без той да заподозре нещо.

Проблемът беше в това, че Ленокс бе точно такъв, какъвто го представиха и по-ранните й проучвания — финансово стабилен и с благ характер. Шарлот не можеше да го види в ролята на убиец. И все пак Друзила бе споменала в бележката си именно него.

— Виждам, че годеникът ви се отправи към градината в компанията на лейди Ешъртън — заяви Ленокс, като завъртя Шарлот в поредния умопомрачителен кръг. — Не му завиждайте. Старецът постави Сейнт Айвс в ужасно затруднено положение, когато му предостави контрола на семейното богатство.

Шарлот си спомни, че Бакстър бе споменал, че управлява както своите пари, така и тези на брат си. Беше приела, че той върши това само защото е много добър в тези неща.

— Искате да кажете, че старият граф е определил в завещанието си мистър Сейнт Айвс да управлява финансите на семейството?

— Не е тайна, че старият Ешъртън направи Бакстър изпълнител на завещанието си, докато Хамилтън навърши двайсет и пет. Ако питате мен, това е проява на здрав разум от страна на Ешъртън. Всеки може да види, че младият Хамилтън има нужда от време, за да улегне. Метнал се е на баща си, така е. В младостта си старият граф е бил истински развратник. — Ленокс замълча за момент. — Като се замисля, разбирам, че през годините той не се промени кой знае колко.

— Разбирам.

— Но когато ставаше дума за пари и недвижимо имущество, съвсем не беше глупак — продължи лордът. — Когато наследи имота от баща си, вече бе навършил трийсет и трябва да призная, че управляваше умело семейното богатство. Бакстър е наследил от баща си здравия разум за тези неща и старецът го знаеше. Но това постави Сейнт Айвс в незавидно положение.

— Напълно съм съгласна с вас.

Изведнъж лицето на Ленокс придоби тревожно изражение.

— Хамилтън не е единственият млад човек, който в наши дни върши лудост след лудост Нямам нищо против да ви призная, че и собственият ми син Норис напоследък ми нанесе доста сериозни финансови удари. Сигурно не знаете, но двамата с Хамилтън са приятели.

— Предполагам, че и двамата са луди глави — каза предпазливо Шарлот — Сигурно карат файтоните твърде бързо, пият твърде много и рискуват главите си в глупави дуели.

— Бих искал това да бе всичко — отвърна Ленокс. — Аз нямам нищо против един млад човек да се налудува. Дяволът ми е свидетел, че съм ги вършил всякакви. Дори веднъж едва не ме убиха на дуел заради една хубавичка певица. Излязох няколко рунда срещу един боксьор на име Бул Кийли. Внасях незаконно френско бренди. Такива неща.

— Разбирам.

— Старомодните, невинни удоволствия на младостта — Ленокс отново я завъртя в шеметен ритъм. — Но в днешно време възмъжаването е много по-рисковано.

— Какво искате да кажете?

— Игралните домове крият големи опасности — отвърна Ленокс, този път с много сериозен тон. — Предишната вечер един приятел на Норис изгубил имението си в игрална зала, наречена Зелената маса. Младият Кросмор се върнал вкъщи и с един куршум пръснал черепа си.

— Колко ужасно!

— Предупредих Норис, че ако не внимава, ще го изпратя на едно дълго пътешествие на Континента.

— Заплахата ви подейства ли?

— Норис знае много добре, че няма да търпя никаква безотговорност от негова страна. За нещастие на младия Хамилтън, баща му не е жив, за да му дърпа юздите. Остави тази работа на Сейнт. Айвс, заедно със задължението да управлява финансите им.

В този момент с последен акорд музиката спря. Шарлот беше останала бъз дъх. Усмихна се на Ленокс и направи реверанс.

— Благодаря ви, милорд. Танцът беше чудесен.

— Трябват ви повече такива упражнения, мис. Това ще ви даде сила, повярвайте ми — уверяваше я той, като я извеждаше от дансинга. — Да ви донеса ли лимонада? Или може би шампанско?

— Не, благодаря. Трябва да намеря лейди Тренглос.

— О, да, красивата Розалинд. Очарователна жена! — заяви Ленокс малко тъжно. — Сигурно сестра й й липсва много.

— Майката на Сейнт Айвс?

— Да. Ема почина преди няколко години. В младите си години двете с Розалинд бяха най-големите красавици. С тях никога не бе скучно. Ема беше по-буйната от двете. До смъртта си остана вярна на Ешъртън. Повярвайте ми: човек трудно може да приеме, че Сейнт Айвс им е син.

— Какво искате да кажете?

— Бакстър е пълна противоположност на родителите си. О, в много отношения той много прилича на Ешъртън. Никой не може да сбърка тези очи, разбира се, които се предават в рода от поколение на поколение. Наследил е също тъмната коса на майка си. Но му липсва чувството за хумор и неизтощимата енергия на Ема и, за съжаление, няма никакъв собствен стил.

— Негов стил ли?

— Знаете какво говорят хората за мъжете от рода на Сейнт Айвс. Те вършат всичко със стил. Хамилтън живее според стандартите на богато семейство като неговото, но, кълна се, Бакстър изглежда така, като че ли си изкарва прехраната като нечий доверен човек.

— Външността понякога лъже, сър. Сега ме извинете, ако обичате.

— Разбира се, разбира се. Беше ми много приятно да танцувам с вас, мис.

Шарлот се насочи към френските прозорци, които бяха широко отворени, за да пропускат свежия вечерен въздух в залата.

Отвън Шарлот се намери на широка тераса, осветена от многоцветни фенери. От време на време до слуха й долиташе сподавеният смях и шепот на скритите в сенките двойки. А оттатък се простираше градината, потънала в мрак. Нямаше и следа от Бакстър, но Шарлот бе сигурна, че не се бе върнал в залата.

На небето грееше пълна луна, която хвърляше достатъчна светлина, за да могат да се видят неясните очертания на живите плетове и гъстите храсти. Бакстър беше някъде там. Той не обичаше да се появява в обществото. Беше напълно в негов стил да се оттегли в самотата и тишината на градината, докато стане време да си тръгва.

Шарлот слезе по каменните стъпала и пое по пътеката, която водеше към вътрешността на градината. Меките й пантофки не издаваха никакъв шум по старата тухлена настилка. Нощта беше хладна. Шарлот обви раменете си с ръце, за да се предпази от студа. Нямаше да може да остане дълго време навън без наметката си.

Нисък и изпълнен с тревога женски глас я накара да се закове на място. В по-далечния край на живия плет се спотайваше още една двойка. Тъкмо щеше да продължи пътя си, когато долови характерния груб тон на Бакстър.

— По дяволите, не знам какво очаквате от мен да направя по този въпрос, госпожо. Хамилтън е на двайсет и две години. — Бакстър за момент се поколеба, преди да добави сухо: — А той в края на краищата, е ИСТИНСКИЯТ граф на Ешъртън.

— В много отношения той е още момче. — В думите на жената съвсем ясно се долавяше отчаяние. — Толкова прилича на баща си. Бакстър, трябва да направиш нещо. Откакто негова светлост почина, Хамилтън стана изключително твърдоглав и своеволен. Мислех си, че това е просто временно състояние, което ще премине, след като скръбта по баща му няма да е толкова голяма. Но напоследък двамата с най-добрия си приятел Норис…

— Наследника на Ленокс?

— Да. Двамата се движат в компанията на няколко младежи с не много добра репутация и се страхувам от най-лошото. Вече не посещават старите клубове. Хамилтън ми каза, че предпочитат някакъв нов клуб, който се нарича „Зелената маса“.

— Много младежи предпочитат други клубове, а не онези, които са посещавали бащите им.

— Да, но аз мисля, че това място не е нищо друго, освен игрален дом. Там се играе хазарт, Бакстър.

— Успокой се, Мериан. Хамилтън не може да загуби именията на Ешъртън за една нощ. Трябва да ти напомня, че още три години всичко е под мой контрол.

— Никога не съм си мислила, че ще доживея деня, когато ще благодаря на бога за предвидливостта на негова светлост и трябва да призная, че е добре, дето Хамилтън все още няма достъп до наследството си. Въпреки това човек с неговия темперамент попада в много рискови ситуации.

— Например?

— Не знам. — Мериан повиши глас. — Това е най-лошото, Бакстър. Не знам какви рискове поема синът ми. До мен стигат слухове за ужасни неща, които се вършат в такива игрални клубове.

— Ти си преуморена, Мериан.

— Не съм преуморена, ужасена съм. Чувам истории за порочност и разврат сред младите аристократи, неща, които биха обезпокоили всяка майка. Например чух за хора, които вземали прекалено много опиум, за да изпаднат в транс.

— Може би някои поети могат да изберат тази тема и да се позабавляват, но наистина мисля, че случаите, за които говориш, са много малко.

— Кой знае какво се върши в този нов клуб, който Хамилтън посещава? Казвам ти, тези дни синът ми като че ли не е на себе си. Не иска изобщо да ме слуша. Ти трябва да поговориш с него.

— Какво ви кара да мислите, че той ще послуша мен?

— Ти си единствената ми надежда, Бакстър? Баща ти те натовари с отговорността да ръководиш и съветваш Хамилтън, докато стане зрял мъж. Не можеш да отречеш. Всички чухме последното желание на негова светлост.

— Не е ли изумително? — Тонът му стана някак замислен и тъжен. — Дори и от гроба баща ни продължава да ни тормози. Чудя се дали все пак не се забавлява от онзи свят, наблюдавайки разиграващите се малки драми тук на земята.

— Не говори за негова светлост с такова неуважение, Бакстър. Разчитам единствено на теб. Ти трябва да спреш Хамилтън, преди да си е навлякъл сериозни неприятности.

Шарлот ясно различи сподавено ридание. След това последва шумолене на копринени поли и лекият шум от отдалечаващи се стъпки. Тя се скри бързо в сенките, когато Мериан се появи от противоположната страна на плета. Шарлот я проследи с поглед, докато тя се приближаваше към осветената от фенерите тераса.

— Чухте ли достатъчно, Шарлот, за да не се налага да ви обяснявам подробности по случая? — обади се Бакстър.

— Мистър Сейнт Айвс! — Шарлот бързо се обърна по посока на гласа му.

В първия момент не можа да го забележи в мрака. След това видя как тъмната му фигура се отдели от сенките и се отправи към нея. Когато попадна в осветената от луната ивица от двете страни на плета, Шарлот забеляза твърдото изражение на лицето му.

— Наистина би трябвало вече да започнете да ме наричате с малкото ми име, Шарлот.

— Приемете извиненията ми, сър. Нямах намерение да подслушвам.

— Но се справихте много добре.

— Не беше възможно да не чуя последната част от разговора ви с лейди Ешъртън.

— Не се притеснявайте. — Бакстър спря пред нея. — Ние сме партньори, нали така?

— Да, така е, но това не ми дава правото да се намесвам в семейните ви работи.

— Намесвайте се колкото си искате. От години обществото се забавлява с клюки за семейството ми. Свършихте ли с разпита на бедния Ленокс?

Шарлот въздъхна.

— Мисля, че за тази вечер няма да получа повече информация Научих, че лорд Ленокс наистина е имал покана да посети мисис Хескет в нощта, когато е била убита, но получил бележка, в която се казвало, че тя е болна и няма да може да го приеме.

— Хм. Съмнявам се, че би признал това, ако беше виновен.

— Така е. Не мога да си го представя като убиец.

— Съгласен съм. Ако това е всичко за тази вечер, предлагам да тръгваме. — Бакстър я хвана за ръката и я поведе към голямата къща. — Наситих се на общество и аристокрация тази вечер. Ако още малко се отдам на такива забавления, много вероятно е накрая да умра от скука.

— Разбирам много добре, но Ариел се забавлява толкова добре. Не ми се иска да я моля да си тръгва. Едва полунощ е.

— Така е, а според общоприетото мнение вечерта едва сега започва Не се тревожи за сестра си, Шарлот Имам план. Ще я поверим на лейди Тренглос, която ще остане на бала чак до сутринта.

— Мислиш ли, че лейди Тленглос ще има нещо против? — Шарлот вдигна поглед към него.

— Ни най-малко. Между обявяването на нашия годеж и представянето на Ариел в обществото, леля ми се забавлява невероятно много. — Бакстър повлече Шарлот към стъпалата на терасата, след което влязоха в празнично осветената бална зала. — Дай ми няколко минути да намеря Розалинд и да поговоря с нея.

— Аз ще намеря Ариел и ще й кажа, че е свободна да си тръгне с леля ти. Без съмнение, сестра ми отново е на дансинга. Мога да се закълна, че почти цялата вечер тя прекара именно там. — Шарлот се повдигна на пръсти, търсейки с поглед сестра си сред многобройните гости.

— Ето я! — отбеляза Бакстър.

— О, да, наистина! — Шарлот се усмихна, когато видя Ариел да се движи грациозно в ритъма на валса. — Танцува с един изключително красив младеж, който носи вратовръзка с невероятно сложен възел. Чудя се кой ли е.

— Казва се Хамилтън — отвърна сухо Бакстър. — Графът на Ешъртън. Моят полубрат.

 

 

Половин час по-късно файтонът спря рязко пред градската къща на Аркъндейл. Бакстър се отърси от нерадостните си мисли, които го бяха налегнали по време на краткото им пътуване. Погледна Шарлот, която седеше срещу него, и се запита какво го бе прихванало да предложи да приключат вечерта толкова скоро.

Истина бе, че нямаше никакво желание да остане на бала, особено след неприятния разговор с Мериан, но също така не искаше да се разделя с Шарлот. Сега се намираха пред дома й. Вечерта бе приключила, не бе останало време нито за разговори, нито за каквото и да било друго.

Бе постъпил страхотно, пропилявайки последния половин час, помисли си иронично Бакстър. За човек, който се гордееше с логическото си мислене и интелект, сега се държеше като пълен идиот.

Шарлот погледна през прозореца.

— Мисля, че пристигнахме, мистър Сейнт Айвс. Бакстър чу как кочияшът скочи от капрата.

— По дяволите!

Шарлот го погледна учудено, но не каза нищо. Бакстър се зачуди за какво ли си мислеше тя в този момент. Осъзнаваше с пределна яснота, че изобщо не разбира жените. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че не иска да й пожелае лека нощ и да я остави сама.

— Виж, Шарлот…

Вратата на файтона се отвори. Бакстър не можеше да измисли никакво извинение да отложи неизбежната раздяла.

Като прошумоля с полите си, Шарлот слезе. Бакстър неохотно я последва. Той пое ръката й и двамата се насочиха към стълбите на входа.

ГЛУПАК! СМАХНАТ ИДИОТ! ПРОПИЛЯ ЦЯЛ ПОЛОВИН ЧАС! Можеше да го прекара, държейки Шарлот в прегръдките си. Вместо това бе потънал в мрачни мисли за миналото и настоящето. Вината бе изцяло на Мериан. Беше съсипала настроението и вечерта му. Съвсем типично за нея.

Шарлот бръкна в обсипаната си с мъниста чантичка и извади ключа.

— Ще влезете ли за едно питие, мистър Сейнт Айвс?

Бакстър, все още вглъбен в мисли, сметна, че не е чул добре. В този миг осъзна, че тя го гледа с очакване и почуда.

— Бренди? — Той взе ключа от нея и отключи вратата, но пръстите му изведнъж бяха станали много несръчни.

— Разбирам, че е късно, но трябва да разговаряме за доста неща. — Тя пристъпи бързо в тъмното антре, след което се обърна и го погледна. — Заета с приготовленията за представянето ни в обществото, нямах възможност да ви покажа малката рисунка, която отрих в скицника на мисис Хескет.

ТЯ ИСКАШЕ ДА ГОВОРИ С НЕГО ПО РАБОТА.

— Нещо не е наред ли, мистър Сейнт Айвс?

Бакстър осъзна, че продължава да стои на стъпалата на входа.

— Откъде ви хрумна тази идея?

— О, боже, накърнила съм чувството ви за благоприличие, нали? — Тя му хвърли извинителен поглед. — Уверявам ви, че няма защо да се притеснявате за репутацията си. Никой друг, освен кочияша, няма да узнае, че сте влезли за няколко минути. Мисис Уити отиде да посети братовчедка си и ще остане при нея цялата нощ. Няма да се върне по-рано от сутринта.

— Разбирам.

Тя му се усмихна развеселена.

— Освен това се предполага, че сме сгодени, нали така? С две думи, мистър Сейнт Айвс, с мен вашата добродетел ще остане неопетнена.

Тя му се присмиваше!

— Мисля, че мога да изпия едно питие. Голямо! — Бакстър влезе в антрето и внимателно затвори вратата след себе си.

През прозорците влизаше достатъчно лунна светлина, за да може да види, че Шарлот съблича наметката си и я окачва на закачалката наблизо. Продължи да я наблюдава, когато тя се повдигна на пръсти, за да запали един стенен свещник. Не можеше да откъсне поглед от меката извивка на гърдите й, които се полюляваха в такт с движенията й. Миг по-късно се разля топла светлина, която затанцува по гладката и копринена кожа. С помощта сякаш на алхимична магия свещникът разкриваше огъня, скрит в тъмната й коса, и превръщаше жълтата й сатенена рокля в течно злато. Когато Шарлот се обърна и го погледна, очите й приличаха на блестящи смарагди.

— Да влезем в кабинета, мистър Сейнт Айвс. Ще ви покажа рисунката на мисис Хескет.

— Разбира се — чу се да отвръща той.

Докато я наблюдаваше да се отправя към тъмната стая, го обзе непреодолимо желание. Грациозният начин, по който се поклащаха бедрата й под златистата рокля, накара кръвта му да кипне.

— Брендито е на масата до прозореца — извика Шарлот от вътрешността на кабинета. В стаята се разля мека светлина, когато тя запали втори фенер.

Светлината от кабинета примамваше Бакстър като силна магия. Поколеба се само още миг. Да влезе в кабинета, не беше най-разумно. И със сигурност не логична постъпка.

— Проклятие! — дръпна силно възела на вратовръзката си и влезе.

— Какво казахте? — попита Шарлот.

— Нищо съществено. — Бакстър се зае да запали огъня, след което се изправи и се насочи към масата с брендито.

Шарлот заобиколи бюрото и се наведе, за да отвори едно от чекмеджетата, което се намираше най-отдолу.

— Откъснах страницата с малката скица. Според мен, никоя от другите рисунки в скицника няма нищо общо с малката рисунка, а и останалите отвличат вниманието в съвсем друга посока.

— Наистина. — Бакстър не бе в състояние да откъсне поглед от съблазнително закръгленото й дупе, докато тя се навеждаше над чекмеджето. — В съвсем друга посока.

— Всеки път, когато се опитам да поговоря с Ариел за тази рисунка, тя веднага насочва вниманието си към голите фигури. С мисис Уити е същото.

— Ами ти, Шарлот? И твоето внимание ли се насочва към тях?

— Научила съм се да насочвам вниманието си само към работа. — Шарлот се изправи и постави на бюрото лист хартия.

— Наистина. — Бакстър се опита да концентрира вниманието и мислите си само върху брендито, като наля две чаши. — Аз също.

Той взе чашите, обърна се и я погледна. Шарлот беше седнала зад бюрото си. Младият мъж се запита дали тя има някаква представа, как светлината от свещника играе по съблазнителните форми на гърдите й и прави очите й още по-дълбоки и загадъчни.

— Бях разочарована от разговора си с Ленокс. — Шарлот се намръщи. — Той изглеждаше по-загрижен за днешното младо поколение отколкото от смъртта на Друзила Хескет.

Бакстър сложи едната чаша на бюрото пред нея. Не обърна никакво внимание на рисунката на Друзила.

— На мен ми звучи така, като че ли Ленокс и Мериан имат много общи неща.

— Предполагам, че родителите от всички времена винаги са се тревожили за опасностите, които грозят децата им.

— Без съмнение. — Ако само още миг останеше така, съзерцавайки блестящата копринена кожа на голите й рамене и съблазнителната извивка на гърдите й, нямаше да може да е в състояние да държи ръцете си далеч от нея.

Бакстър с мъка се отдели от нея и се приближи до прозореца, надявайки се, че гледката на потъналата в лунна светлина градина ще охлади кръвта му. Но всичко, което видя, бе отражението на Шарлот.

— Какво смиташ да правиш с брат си Хамилтън?

Бакстър се вцепени.

— Това е последното нещо, за което бих искал да говоря тази вечер.

— Разбирам. Засегнах този въпрос само защото ми се стори, че той те измъчваше през цялото време по пътя за вкъщи.

— Не се тревожи за моите лични проблеми, Шарлот. Сам ще се справя с тях.

Да, разбира се! — Шарлот се поколеба за момент, след това добави тихо. — Ти си прав.

— За какво по-точно?

— За Ленокс и лейди Ешъртън. — Шарлот бавно постави чашата си на бюрото. — Младото поколение наистина е изложено на много опасности.

— Не искам да те обидя, Шарлот, но точно ти не си в положението да даващ съвети, когато става дума за опасност. Мога ли да ти припомня, че ти беше тази, която нае нов доверен човек, от когото искаш да изпълнява едновременно и ролята на бодигард?

— Аз съм зряла жена, която знае много добре какво върши. При един млад човек е съвсем различно.

Нещо в гласа й и в начина, по който изрече тези думи, привлече вниманието на Бакстър.

— Шарлот, защо ми се струва, че не говориш по принцип?

В продължение на един дълъг миг тя остана мълчалива.

— В нощта, преди да убият втория ми баща, той доведе вкъщи един човек, който беше истинско чудовище.

Бакстър бавно се обърна и я погледна изпитателно.

— Чудовище?

— Уинтърборн дължеше много пари на този човек. — Шарлот се взираше втренчено в чашата, като че ли можеше да види там миналото. — Моят втори баща искаше да плати дълговете си от хазарт, като предостави сестра ми в ръцете на онова чудовище.

— Господи, Шарлот! Какво се случи?

— Използвах пистолета на баща ми, за да принудя Уинтърборн и зловещия непознат да напуснат къщата. — Чашата леко потрепери в ръката й. — Повече не се върнаха.

Бакстър си я представи застанала срещу двамата мъже с насочен към тях пистолет. Изведнъж ярост и страх забиха болезнени остриета в гърдите му.

— Ти си много смела жена.

Шарлот като че изобщо не го чу.

На следващата сутрин намериха Уинтърборн с прерязано гърло. Казаха, че бил убит от крадец, който искал да го ограби. Не знам какво точно се е случило, след като двамата напуснаха къщата онази нощ, но знам, че Уинтърборн се страхуваше от другия. Понякога се питам дали онова чудовище не го е убило, защото той не можа да му върне парите, които бе загубил в игралната зала.

— Всеки, който е готов да пожертва невинността на едно момиче, за да заплати дълговете си, заслужава да умре.

— Така е. — Шарлот вдигна очи и погледите им се срещнаха. — Не си мисли дори за миг, че скърбя за Уинтърборн или изпитвам вина, че го принудих да напусне къщата посред нощ. Не това ме тревожи.

С непогрешимата си интуиция Бакстър изведнъж разбра всичко. Усети тайния страх, скрит зад решителния и независим дух на Шарлот. Почувства се така, като че ли бе открил важна научна истина. Това, което бе разбрал тук обаче, бе много по-съкровено от всичко, което бе откривал в лабораторията си.

— Разбирам — промълви тихо той. — Това, което наистина те тревожи, е, че дори след толкова години не можеш да забравиш мъжа, когото нарече чудовище и който е някъде там, навън.

— Така е. Не мога да забравя. Опитвам се да не мисля затова, но понякога спомените се връщат в съня ми. Будя се точно в часа, когато се събудих и през онази нощ. Виждам се в тъмния коридор пред стаята на сестра ми. Пистолетът е в ръката ми, точно както беше в действителност. Но този път онзи мъж знаеше, че оръжието не е заредено.

— Исусе! — Бакстър почувства как кръвта му изстива. — Да не би да искаш да ми кажеш, че пистолетът, който си използвала през онази нощ, не е бил зареден?

— От години стоеше в едно чекмедже на скрина. Не разполагах нито с куршуми, нито с барут. В коридора беше много тъмно и нито Уинтърборн, нито непознатият имаха представа, че държа празен пистолет. Но в съня ми чудовището се смее зловещо, защото знае истината. Знае, че този път не мога да го спра…

— Шарлот… — Бакстър направи крачка напред.

— И в съня си знаех, че няма да успея да защитя сестра си.

— Това е само сън, Шарлот. — Бакстър се поколеба за момент. — Аз също имам кошмари, които се връщат от време на време и ме карат да се будя нощем, облян в пот.

Шарлот го погледна, а очите й бяха пълни с болка.

— Сънищата понякога могат да бъдат много неприятни.

— Така е. — Бакстър свали очилата си и ги постави на близката маса. — Нека да говорим за нещо друго.

— Разбира се. За нашето разследване.

— Не, не за това. Хареса ли ти валсът?

— С Ленокс? — Шарлот изкриви лице в кисела гримаса. — Сега мисля, че знам защо Друзила Хескет често го сравняваше с жребец.

Бакстър повдигна учудено вежди, а Шарлот се разсмя.

— Негова светлост наистина притежава доста енергия и сила за неговата възраст. Когато музиката спря, имах чувството, че съм била на бърза сутрешна езда, и то с много капризен кон.

За един дълъг миг Бакстър я съзерцаваше замислено.

— Казах ли ти, че тази вечер изглеждаше прекрасно?

Шарлот примигна учудено.

— Моля?

— Пренебрегнах всякаква учтивост и добро държание и не ти направих никакъв комплимент. Приеми моите извинения.

— Няма нужда да се безпокоите, мистър Сейнт Айвс. — Шарлот скръсти ръце на бюрото и му се усмихна. — Ние сме делови партньори, а не любовници.

— Има и още нещо, което не направих. — Той заобиколи бюрото и постави ръце върху раменете й. Кожата й бе топла и невероятно мека.

— И какво е то?

— Не те поканих да танцуваш с мен. — Той леко я повдигна и я изправи на крака. — Мислиш ли, че ако бяхме танцували по-рано тази вечер, щеше вече да си в състояние да ме наричаш с малкото ми име?

На светлината очите й изглеждаха невероятно зелени. Шарлот се усмихна и бавно обви ръце около врата му.

— Не знам. Защо не ме помолиш сега и да видим какво ще стане?

— Танцувай с мен, Шарлот.

— С удоволствие, Бакстър.

Точно това бе чакал през цялата вечер: Точно от това бе имал нужда. В следния миг наведе глава и покри устните й със своите.