Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (27)

24.
Скорпион

Рут се събуди от внезапна тишина.

Пет дни и нощи бензиновият генератор беше бръмчал непрекъснато в далечината. Първоначално непрекъснатото му бумтене я дразнеше ужасно и й пречеше да се успокои или да си почине. После беше започнала да приема машината с благодарност за енергията, която даваше на единствената крушка в килията й. И накрая бръмченето му я успокояваше като пулс, който й дава увереността, че е още жива, както звука от собственото й дишане.

Не беше спала изобщо след „разговора“ с Мартина. Преди това се беше сгушвала в леглото само да се стопли, завила глава с одеялото, за да не й пречи силната светлина на крушката. Не успя да постигне нищо, освен непрекъснато да се гърчи, защото животът й не премина като светкавица пред очите й, а се нижеше бавно. Сякаш пълзеше.

Но след удара по лицето, повишения адреналин от разправията и три часа усилено търсене, през които не успя да намери никакво оръжие или инструмент, за да се измъкне, тя най-накрая рухна. Спа цял следобед. Събуди се за малко от мириса на студената супа и три питки, които й бяха донесли при вратата. Изпълзя до храната, изяде я с пълно безразличие само заради необходимостта и отново заспа.

Сега се изправи седнала сред внезапно настъпилата пълна тишина и разтри очи, изплашена в един ужасен миг, че са я ослепили. Генераторът беше спрял и нямаше осветление. Стаичката беше почти съвсем тъмна с изключение на сивия конус от отражението на звездите във вентилаторния отвор и оттам върху пода, където решетката се виждаше като клетка за птици.

Тя опря гръб в стената и вдигна одеялото към гърдите си. За миг гробната тишина й даде надежда. Иронично желание да са я забравили. Мисълта, че поради някаква причина хората на Мартина са избягали. Но лека-полека започна да чува шумове, отекващи тихо иззад вратата и идещи отнякъде по веригата камиони. Стъпки тъпо отекваха напред-назад. Гласовете на мъжете викаха тревожно. Беше наострила уши като хрътка и различаваше металическо тракане, дрънкане на оръжия, пляскане на длани върху метал и силния звук от зареждане на пълнители в автомати.

Чувала беше тези звуци и преди. Това бяха звуците на смъртта.

Тя отметна завивките и скочи от леглото. Леденият под опари босите й крака, тя протегна ръце в тъмнината и намери вратата. Притисна ухо към нея, но бързо се извърна и погледна нагоре към отдушника.

Двигателят забръмча отново. Тя изчака, но лампата не светна. Пристъпи бавно в конуса мъждива светлина откъм отвора и примижа нагоре.

Не беше звукът от генератора. Беше различен. Тежко виене, което започна бавно, а после се издигна до писък, сякаш някой се мъчи. Тя затърси в паметта си за сравнение. Може да са двигателите на самолета, но тежкото биене при въртенето го изключи.

Тогава си спомни. Мартина беше казала хубшраубер. Хеликоптер.

Тя изчака виенето на далечните перки да се превърне в рев, а после да изчезне, когато машината се издигне и отлети. Но нищо не се промени. Двигателят продължаваше да се върти с постоянен ритъм, сякаш само загрява. Чакаше нещо.

Рут започна да се разхожда в тесен кръг под бледия конус светлина. Мъжете на Мартина приготвят оръжия? Хеликоптер, който чака? Това са белези за приближаваща битка, може би нападение върху групи за размяна на пленници или подготовка за нейното преместване на друго място.

Но Мартина все още трябваше да се споразумее с бащата на Рут, ако не иска той да нарани майка й. Дали планира да отиде при него, като помъкне и Рут на срещата? Дали той не е тръгнал насам?

Рут спря внезапно и погледна краката си. Настръхнало сини в бледия сумрак на килията й. Пръстите на ръцете й се разпериха като на разтревожена котка, когато се досети. Мартина ръководи група фанатици-самоубийци. Фундаменталистите не изпитват страх, а терористите нямат чест. Щом майка й бъде в безопасност при нея, Мартина ще ги насъска да убият Рут, баща й и всеки, който е с него.

Майкъл.

— Не! — извика тя несъзнателно, а после веднага притисна с длан устата си. Завря пръсти в косата си и стисна очи. Докато се намира в тази нещастна дупка, тя служи на интересите на Мартина. Тя е примамка. Въдица. Затворът й връзва ръцете на баща й, прави невъзможно за него да осигури размяната на пленници. Съществуването й заплашва живота на някой нещастен израелски пленник. И по-лошото е, че с всеки миг, който остава тук, тя приближава собствения си баща към края. Както и своя край със сигурност.

Тя разтри длани и с усилие се въздържа да не завие като вълчица. Трябваше да опита отново. Рут нямаше илюзии и знаеше, че не може да оживее дълго през нощта в пустинята, но ако успее да се измъкне поне за кратко, би могла да обърка плановете на Мартина.

Вгледа се във вратата. Сутринта беше изгубила цял час, опитвайки се да я измъкне от рамката, да измъкне пантите й. Но усилията й се бяха увенчали само с ругатни и счупени нокти. Само че не беше се опитвала да я избие.

Тя се качи върху леглото, опря се върху стената и се приведе в позата на спринтьор, готова да се хвърли напред. После отпусна глава и косата й трепна от силната въздишка. Вратата беше от дебел алуминий. Нямаше да се счупи като гнило дърво. Може да я изкриви леко, но при това да счупи рамо.

Вдигна нагоре глава, отметна косата от лицето си и отново загледа отдушника. Метална решетка. Беше закрепена между покрива на фургона и широката алуминиева тръба. Искаше й се да пререже решетката, но не успя да намери нищо, с което би могла да го стори. Обаче не беше се опитвала да я дръпне.

Рут скочи от леглото, застана под решетката и погледна към лъча светлина. После стъпи върху края на матрака, дръпна ръкавите на вълнения пуловер над лактите си, приклекна като плувец и скочи.

Решетката издрънча, но тя се хвана за нея. Металът одраска кожата й, тя прехапа устни и се задържа. Босите й крака се люлееха над пода, а тя погледна в тръбата на отдушника. Решетката се помръдна, когато направи въртеливо движение с тялото си. Тя бързо премести ръце към центъра. По дясната й длан потече кръв, но не й обърна внимание.

Сега започна да се люлее силно, разкрачила крака. Напред, назад, докато се засили. После се изви назад, затаи дъх, метна се напред и изпъшка, когато изви бедра и прилепи крака от двете страни на решетката към тавана.

Застина така за миг, изненадана, че е успяла. Висеше на тавана като прилеп. Коленете й притискаха лактите отвън и тя ги разпери по-нашироко, за да се уравновеси. После дръпна.

Не се случи нищо съществено. Решетката се огъна леко и тя чу шума на освободения пясък, но това беше всичко. Отпусна глава назад и си пое дъх с напрегнати мускули на гърба. Беше дръпнала само със силата на ръцете.

— Краката, идиотка такава — прошепна си тя, сведе глава към гърдите си, събра всички сили в бедрата и се напрегна, като да се изправи.

Дойде на себе си върху пода. Беше паднала по гръб и изгубила дъх. Въздъхна и усети болка в тила, а после с радостен шок осъзна, че решетката лежи върху гърдите й, а пръстите й все още я стискат.

Оказа се, че решетката е просто малко по-широко изрязана от отвора, поставена върху покрива и притисната с тръбата. Наоколо й е било увито малко зебло и след това са натрупали пясъка. Рут беше извила решетката и тя се бе измъкнала през дупката в покрива. Но при издърпването тръбата се беше наклонила и оставила разстояние колкото да се промъкне човешка глава между нея и покрива.

Рут се надигна мъчително на лакти и погледна нагоре. Първоначално от краищата на дупката се посипа малко пясък и се пръсна върху пуловера й като разсипана захар. А после започна…

Покривът на фургона беше закопан под два метра сахарски пясък. Половин кубически метър пясък се посипа през отвора с внезапната сила на освободена лавина. Потече от дупката като черен поток и удари Рут по лицето, преди тя да го закрие с длани и да се изтърколи настрани.

Изпълзя в ъгъла до вратата, като плюеше и клатеше силно глава, за да очисти очите и ушите си. Пясъкът беше проникнал в гърлото й. Наведе се и повърна, от което очите й се насълзиха и тя ги избърса с длани.

Дори и сред пълната тъмнина на килията си, тя разбра какво става. Светлината изчезна напълно, но чуваше достатъчно добре рева на цял тон пясък, изливащ се като през силоз. Не беше като в пясъчен часовник. Приличаше на река, нахлуваща през отворен прозорец в потънала кола.

Тя изчака цели две минути, приклекнала и напълно неподвижна, с надеждата, че потокът от пясък ще спре. После, за част от секундата той намаля и за миг блесналият здрач разкри огромна купчина, вече приближаваща до тавана. Но всичко изчезна отново в тъмнина и пясъкът пак започна да се стича.

На Рут вече не й беше студено. По ребрата й се стичаше пот. Пулсът й биеше в гърлото и я задъхваше. Опита да се убеди, че има достатъчно въздух, че скоро пясъкът ще спре. Точно както в потънала кола течността ще достигне определено ниво, а после налягането ще се изравни и ще остави мехур от достатъчно въздух.

Но не! Това не е вода и стаята не е херметична. Тя е отворена отгоре и пясъкът ще продължи да я пълни, докато погребе Рут. Освен ако не го спре. Или ако не се промъкне през него.

Тя затвори очи и се хвърли към купчината. Закатери се нагоре, докато пясъкът я удряше по лицето, по косата. Задъхана разрови върха на купчината, а потокът я заля отново, сякаш й се подиграваше.

Би трябвало да остави купчината да определи сама формата си, да се издигне, докато запуши дупката в тавана, защото накрая пясъкът сам щеше да се уплътни в отвора. Но вече я обхвана паника и тя блъскаше по пясъка, докато плачеше на глас, а сълзите се смесваха с мръсотията върху лицето й.

Дръпна се от купчината, пое си дъх, а краката й се подгънаха под нея и тя коленичи върху хладния пясък, който вече беше заел целия под. Стана и пристъпи към вратата, заудря по нея с юмруци и завика, после се подпря на алуминия и притисна лице към метала.

— Татко — изпъшка тя. — О, татко.

Обърна гръб на вратата и остана така за миг, за да поеме дъх. Последния си дъх. Щеше да умре. О, да. Вече е ясно. Това е намислил Господ за нея. От ръката на Мартина или от Неговата.

Тя предпочиташе ръката на Мартина.

Хвърли се отново към купчината. Вече беше толкова голяма, че затъна до бедрата в пясъка. Проби си път нагоре по склона и блъсна конусообразния му връх, като ругаеше и плачеше. Той се изля встрани, но веднага отгоре се изсипа друг. Тя продължи да пълзи, наведе глава, а пясъкът влезе покрай врата й под пуловера и започна да драска кожата й. Изсипваше се върху главата й, докато натисна ушите надолу и изпънатата кожа зад тях беше готова да се разкъса. Удряше я със силата на адски водопад, изкарваше и последния дъх от гърдите й. После внезапно рамената й се смръзнаха в спазъм от изтощение, ръцете й изгубиха силата си, вече не можеше да се отблъсне с крака от прегръдката на чудовището. И накрая падна, скрила чело под сгънатия си лакът.

Пясъкът се посипа върху гърба й като сняг върху убита сърна.

И спря. Също така внезапно, както беше потекъл. Едно последно поточе, а после нищо. Нито зрънце. Тишина.

Рут опита да вдигне едната си ръка. Тя се освободи и пръстите й се свиха във въздуха. Носът й беше напълно покрит, но пред устата й имаше малък отвор, а горните й зъби бяха забити в сухия пясък. Дробовете й горяха от липса на кислород. Опита да се вдигне на една ръка, но тя само потъна до лакътя в пясъка. После тя я изтегли, разпери пръсти и се подпря. Изтърколи се настрани с цялата си останала сила.

Лежеше по гръб, носът й беше само на сантиметри от отвора в тавана и тя отвори уста, за да поеме с пълни гърди от студения въздух, който влизаше през наклонената вентилационна тръба. Закашля се мъчително и от надутия й език излетя мъгла от кал.

Бавно вдигна ръце към края на отвора. Пръстите й бяха изцапани с кал и кръв. Издърпа се с треперещи ръце, седна с глава в тръбата, а от косата й се посипа пясък като че е някакво митично чудовище, издигащо се от езеро с лава. Горната част от тялото й се намираше във вентилационната тръба.

Примижа замаяно към конусообразната шапка. Ако успееше да измъкне и краката си през отвора, вероятно ще успее да се изправи и да бутне шапката. Остана седнала за миг, за да си поеме дъх и да събере сили.

После се сети, че вентилационната тръба само е поставена върху покрива. Натисна я с всичка сила. Цялата конструкция се преобърна встрани от нея и изтрополя. Тя остана загледана безжизнено към нея.

После дойде на себе си. Беше навън. Трябваше да тръгва. Веднага. Рут опря длани в покрива и се отблъсна, за да освободи краката си. Оказа се, че не е необходимо, защото някой я хвана за косата и тя изпищя, повдигната от мощна ръка.

Залитна назад, но една едра длан подпря гърба й. Тя примижа в абсолютната тъмнина, но после постепенно различи очертанията на човешки тела.

Беше заобиколена от хората на Мартина. Силуетите им бяха обезформени от бойните паласки, закрепени около кръста, черните кафии върху главите и оръжията в ръцете. Единствената светлина идеше от усмивките им.

Мартина пристъпи пред нея.

— Добре дошла на празненството — каза тя. — Тъкмо се канех да дойда да те изведа.

 

 

Садин беше с три счупени ребра.

Глупаво и ненужно, а можеше да го избегне, но почти веднага, щом големият му „Облак“ се разтвори, той стана жертва на суеверие, каквото рядко се завърташе в ума на инженера. Тъмносиният плат се рееше над него и двигателите на дакотата заглъхнаха бързо в безкрая. Остана сам. Беше толкова тъмно и студено, че се чувстваше като астронавт, изхвърлен от космическа совалка. Свали ръка от въжетата и дръпна вълнената качулка върху устата си.

Диди беше свалил подложката за висотомера от един от другите парашути и го беше закачил заедно с компаса върху гръдния колан на Садин. Сапьорът погледна светещия циферблат и направи бавен десен завой, докато стрелката показа 343 градуса север-северозапад.

Колкото и странно да бе, мотопедът си беше на мястото, привързан към краката му като голяма пита. Тежестта му и инерцията от полета притискаха раницата между краката му, разперени като за шпагат. Карабината се притискаше към слабините му. Сега беше време бързо да пререже въжетата, с които мотопедът бе привързан към хамута, и да го остави да виси, за да може Садин да се плъзга удобно из въздуха. Но изпита силно предчувствие, че ако го направи, ще изгуби измислената си конструкция. Или ако не я изгуби, няма да успее да я контролира при кацането и ще я повреди с удар в някой камък. И всичко ще отиде на вятъра. Защо да разваля такова хубаво нещо? — попита се той.

Под него премина бързо сивкав облак. Още не можеше да види ясно земната повърхност, но не се разтревожи. Диди му беше казал да държи само посоката. По времето, когато преминава над лагера на Клумп, ще може да вижда ясно Тагит и пътя към Бен Зирег. Като се има предвид по-ранното му скачане, той ще трябва просто да се приземи на равното откъм източната страна на пътя, да разопакова и сглоби мотопеда и да кара на юг.

Лапкин му беше дал своя висотомер. На три хиляди метра дробовете го боляха и се чувстваше като парче замразено месо. Сенчестите вълни на дюните започнаха да се появяват под него и докато се спускаше, стана ясно, че скоростта му е голяма, защото те започнаха да се движат бързо под разперените му боти. После температурата се повиши осезаемо, почти както когато леководолаз се издига към горните пластове на водата, и Садин се размърда, за да раздвижи замръзналата си кръв.

На хиляда метра беше сигурен, че прелита над лагера на Клумп, и благодари на Диди, че е разцепил глейдера, защото иначе той щеше да плющи силно на този вятър. Черната ивица на пътя вече се виждаше съвсем ясно и той обърна на север, за да не я пресече.

С приближаването му дюните вече не изглеждаха толкова меки и закръглени. Всички бяха наклонени в посока на преобладаващите ветрове на Сахара, но върховете им бяха обрасли като вежди на стар руснак, а черната вълна на бодливите храсти се показваше между голите им склонове. Когато започна да се спуска бързо към земята, му се искаше да е освободил мотопеда и докато съжаляваше за нерешителността си, забрави да се обърне срещу вятъра за кацането.

Инстинктивно стопира на обичайната височина, което също беше грешка, защото тежестта забави реакцията на парашута и той кацна невъзможно бързо. Мотопедът се блъсна в пясъчна издатина и тялото му отскочи нагоре. Челото му се удари в земята. Чу счупването на костите отляво, което отекна като изстрел в главата му.

Не можеше да се мръдне, защото още беше привързан към мотопеда, краката му стърчаха разкрачени във въздуха и гърдите му хъркаха върху пясъка. Усещаше парашута да се развява някъде напред и да дърпа хамута, а болката направо го заслепи.

Боеше се да вдигне лявата си ръка, за да не би ребрата да пробият дроба му. Затова бавно я притегли към тялото си, провря дясната ръка зад врата, напипа дръжката на ножа и го издърпа. После започна да реже всяко въже и връзка, които успя да докопа.

Минаха цели пет минути, докато най-накрая се изправи, окъпан в пот и треперещ от болката, която се забиваше като нож отляво с всяко вдишване. Парашутът, усукан на голяма купчина, потрепваше под вятъра, а той само го гледаше как се мята като риба на сухо, съзнавайки, че трябва да го събере и зарови. Мотопедът лежеше настрани върху полюшващия се плат. Той свали шапката и очилата си, които бяха оставили дълбоки вдлъбнатини като карнавална маска около очите му. Погледна часовника си. Беше 00:26. Близо половин час след полунощ. Някъде дълбоко в себе си откри яростта и я извика, защото тя беше единственото лекарство, с което трябваше да победи болката. Освободи оръжието си, скъси презрамката, окачи го на врата си и вкара пълнител. После едва се сдържа да не изкрещи, когато се наведе и изправи мотопеда.

Вдигна го за дръжките, ругаейки го, задето го нарани така. Не си направи труда да сглоби раздалечените фарове, защото още беше рано. Окачи раницата си върху дръжката със спирачката и започна да бута.

Беше в малка падина и не можеше да види нищо извън краищата й. Спря и облегна мотопеда върху бедрото си, тъй като се паникьоса, че е сбъркал посоката. Извади компаса от джоба си, видя, че се е насочил почти на запад и продължи. Гумите потъваха в пясъка и той трябваше да повдигне ръчките, за да го придвижи. Напрежението го накара да се задъха, което пък притисна нежната тъкан на дроба към счупените ребра.

Залиташе и хриптеше, когато излезе от долчинката, но пейзажът го окуражи. Планинската верига беше много наблизо, простираше се от север към юг и се издигаше пред него в тъмнината. Празният път беше на не повече от сто метра надолу по склона от втвърден пясък.

С ръмжене бутна мотопеда напред и сега за негово облекчение той се раздвижи, гумите се завъртяха леко по склона. На половината път надолу се засили дотолкова, че Садин реши да се качи на машината, като гледаше да държи гърдите си изправени. Захапа устни, включи запалването и завъртя стартера.

Нищо не се случи. Това чудо дори не изръмжа. Не кихна даже.

Той спусна крака и заби пети, за да спре. Наведе се да напомпа смукача, като издиша колкото можеше повече въздух от дробовете си. После се отблъсна отново, набра скорост, подскочи върху един камък, но успя да задържи машината права, като обърна кормилото на юг. Стигна асфалта, включи на скорост и завъртя ръчката.

Нищо.

Свършено. Няма начин да го раздвижи с педалите, за да запали.

Той избълва цял поток испански ругатни, стисна спирачката и спря по средата на пътя. Погледна часовника си. След двадесет минути цялата мисия ще зависи от появата на два фара, които той няма да успее да запали. Шнелер излезе прав. Идеята си беше смехотворна. Собствената му егоистична идиотщина и надута инженерска увереност ги обрече на провал.

Тогава забеляза нещо на пътя. Беше собствената му сянка, силуетът на карабината, къдрите на косата, очертаващи се все по-ясно и удължаващи се напред.

Той скочи от мотопеда и го събори на пътя, като ритна гумата, за да се завърти. Самият той отиде в средата на шосето, коленичи, остави оръжието долу и го покри с тялото си, присвито от истинска, неподправена болка. Чу приближаването на колата, усети блясъка на фаровете, а после равномерното бучене, когато тя спря. Изскърца врата. Чифт обувки с меки подметки изшептяха до него. Той не помръдна, докато една ръка не докосна рамото му, а тогава се извъртя и седна като труп във филм на ужасите, хванал за ръкава изплашения алжирец. Заби дулото на карабината във врата му.

Садин знаеше, че тук всички разбират френски. Но той не го говореше. Разполагаше само с усмивка.

— Буенас ночес, амиго^[1] — каза той.

 

 

За пехотинеца пясъкът и снегът са почти едно и също. Кошмарно препятствие за движението напред. Може да бързаш, дори да започнеш похода си със самоуверен спринт, но не след дълго пръстите, които задържат обувките ти, карат мускулите на краката да пламнат и да се свият в болезнени възли. По заснежена повърхност имаш леко предимство, защото усилията повишават температурата на тялото и докато се движиш, не можеш да замръзнеш до смърт. Но в пустинята единственото облекчение е надеждата, че скоро ще припаднеш или ще бъдеш убит.

Бени и хората му вече не тичаха. Влачеха се. Изтръпването от скока преди не повече от час се превърна в приятен спомен, а нежеланието да свалят топлото бельо в шега. Дрехите им потъмняха от черните амеби на потта, пръстите в ръкавиците се плъзгаха по спусъците, изцапаните им с вакса лица блестяха като на докери от пристанище някъде в Третия свят, а дъхът им излизаше сякаш от турбините на задавени двигатели. Всеки от тях беше правил това и преди. Много пъти. Но то не пречеше да им се иска да са голи, боси и да носят оръжията си върху платнени препаски като индианци от поречието на Амазонка.

Пустинното небе беше обсипано със звезди, а пурпурносивите дюни се виждаха добре, макар и влудяващо безлични в повторението си. Мъжете не се опасяваха, че ще се отклонят от курса, защото следяха компасите си. Освен това, макар да не им носеше никакво успокоение, до ушите им достигаше вой на двигател, който им действаше като сирена откъм целта.

Въпреки това времето им беше малко и Бени го знаеше. Екщайн измерваше разстоянието. Всеки войник знае размера на крачката си, а Екщайн правеше шестдесет на всеки сто метра. Но по пясъците на Сахара те се препъваха с бебешки стъпки и им се струваше, че минават векове, докато се издигнат пръстите, бележещи изминаването на километър.

Вече се бяха пръснали по двойки и поддържаха контакт чрез шептящите радиостанции. Това беше според плана, но първоначалната концепция да заобиколят лагера на Клумп откъм запад, юг и изток трябваше да бъде отхвърлена. Приближаваха откъм югоизток и нямаше време.

Бени беше заповядал на Шнелер и Набе да заемат класическата за израелската пехота линия „банан“. Те трябваше да свият вдясно, да изкатерят източния фланг на „котела“ на Мартина и да се окопаят като гнездо на лека картечница. Снайперската пушка и мощният пистолет трябваше да компенсират липсата на картечница. Диди и Амир щяха да използват сенките на покрития с мрежа самолет, за да навлязат навътре в югоизточния квадрант, докато О’Донован и Байндър се изкачат по склона на петдесет метра западно от тях по южната граница. Баум и Екщайн щяха да се приближат точно срещу полукръга от закопани камиони.

Ако има противопехотни мини, първата детонация ще го докаже. Ако Клумп разполага с достатъчно жива сила, за да направи засада, стрелбата щеше да даде доказателство за такава. Така или иначе те вече не разполагаха с време, за да си позволят лукса да проверяват, и всички се съгласиха, че просто ще нападнат.

Бени падна на ръце и колене близо до върха на една дюна. Беше невероятно изтощен, да, но като запален пушач, който още може да изиграе цял мач, нямаше да позволи да го лишат от Световната купа на живота му. Беше паднал инстинктивно и десния му лакът се заби в пясъка, за да държи вдигнат пистолета. Екщайн приближи и коленичи вляво от него. Потта се стичаше изпод шапката му, капеше от края на опашката върху раницата му.

И двамата се взряха напред, над около още четвърт километър дюни, зад които се виждаше право било, което изглеждаше издигнато нарочно. Между него и следващата редица дюни лежеше хоризонтален черен овал като повърхност на голямо нефтено езеро, в което те не можеха да видят нищо. Далечният хоризонт се сливаше с черните върхове на снижаващи се планини и върха Джбел Ес-себа.

Екщайн, задъхан като маратонец, побутна Бени и посочи вдясно. В югоизточния край на черния котел, точно под една дюна с формата на рампа, въпреки камуфлажната мрежа, блестеше краят на металическа опашка. Двамата мъже се спогледаха. Пулсът им се ускори още повече.

Баум посягаше да включи бутона на уоки-токито си, когато и двамата с Екщайн внезапно извърнаха глави наляво. Южният край на лагера се извиваше в тъмнината, но тясната му опашка внезапно се освети от подскачащите светлини на приближаващо превозно средство.

— Садин — прошепна Ейтан, а на Бени му прозвуча като библейска благословия. После той погледна останалото разстояние от пустинята и тя се превърна в кабалистично проклятие. Бени натисна бутона на микрофона.

— Кан Найлон — заговори на иврит, но веднага си спомни за О’Донован. — Тук Найлон. Говори Пети. Движение!

— Говори втори — чу се гласът на О’Донован в слушалката на Бени. — Хукваме.

— Три — прошепна Диди.

— Четири — каза Набе. — Не нападайте без нас!

Екщайн скочи и сграбчи антената на Бени, но едва успя да я бутне навътре в радиостанцията, когато едрият му наставник изчезна изпод ръката му като летящ призрак.

 

 

Новата придобивка на Садин беше бяло „Рено“ комби. Отпред кабината беше като на лимузина, а отзад имаше издигната покрита каросерия, надписана с инициалите на алжирската пощенска служба. Сега му се искаше шофьорът да е бил жена, за предпочитане по-възрастна, защото щеше да може да я сложи седнала до себе си и вероятно да спечели още минута-две за Бени. Но беше доволен и от онова, което му дари провидението, и се надяваше да е направил правилно завоя наляво. Не се опасяваше, че шофьорът, когото беше изплашил до смърт и изпъдил сред дюните, ще повика полиция. Онзи приятел щеше да се крие до зори и нямаше да излезе, докато не види да минава някой сънародник.

Широката долчина изглеждаше както се полага. Повърхността й изравнена за движение на превозни средства, а склоновете издигнати, както на изработения от Очко модел. Той караше с дясната ръка и включваше странния горен лост за скорости също с нея, защото не можеше вече изобщо да помръдне лявата. Усещаше металическия вкус на кръвта в устата си и се опитваше да кашля колкото е възможно по-малко. Странното бяло покривало на шофьора скриваше всичко освен очите му и го правеше да прилича на афганистански муджахидин. Карабината му лежеше в скута, с дуло, насочено към лявата врата.

Беше се подготвил Клумп да е разположила постове по пътя, които да го пресрещнат, и се изненада, че не се появява никой. Но всъщност тя очакваше Баум и майка си. И знаеше, че Баум няма да й даде нищо, докато не види дъщеря си.

Всяка издатинка по пътя забиваше нож в гърдите му. Не вярваше да умре от това нараняване, макар че Господ знае дали би издържал друго, по-сериозно в скоро време. Но изобщо не му пукаше. Беше пристигнал навреме и след още няколко метра ще е изпълнил ролята си.

Проходът внезапно се разтвори. Десният склон продължи напред, а левият правеше лека извивка. Той свали крак от педала на газта и натисна спирачки, после включи ръчката на задна скорост, но остана на място. Жълтите фарове осветиха в далечината силуета на покрит с маскировъчна мрежа самолет. Вляво от него няколко фигури се оттеглиха от светлината на фаровете като срамежливи вампири.

Той не помръдна, а само стисна с дясната си ръка карабината, нагласи на автоматична стрелба и постави пръст на спусъка. Внезапно се сети, че Баум и компания може още да се придвижват някъде из Сахара, и мисълта, че е сам срещу всички тези бандити, едва не го накара да се изсмее.

После видя момичето и вече никак не му беше смешно.

Тя стоеше в края на осветеното от фаровете му пространство. Беше боса, носеше някакъв пуловер и изглеждаше така, сякаш са я дърпали из пясъците. Главата й бе леко наведена, дългата й коса — изцапана с кал, но въпреки това той виждаше блясъка на очите й. Садин се задъха. В него се надигаше испанската ярост и вече изобщо не усещаше болката в ребрата.

„Къде си, Баум?“ — изръмжа мислено.

Един глас извика от тъмнината. Женски глас, но не беше дъщерята на Бени, нито на език, който той да разбира.

— Во бист ду, Баум?^[2] — попита гласът.

— Сега, Бени — въздъхна Садин. — Хайде!

Друга фигура влезе под светлината зад дъщерята на Бени. Къса, руса коса и ръка, която се издигна над рамото на момичето и го стисна здраво.

„За Бога, Бени!“

Мартина беше заслепена от фаровете, но това не я плашеше. Пазеше я човешка стена, непробиваема като титан. Муса стоеше отляво, Юсуф отдясно, а останалите мъже бяха приклекнали в тъмнината наоколо.

Чувстваше само надигащата се експлозия на ярост, защото колата стоеше на мястото си като изоставен кораб, без признаци на живот. Само двигателят работеше. Нахалство! Да не мисли Баум, че ще го чака винаги така като някаква наказана ученичка?

— Искам да я видя! — извика тя по-високо, този път на английски.

Нищо.

— Добре — прошепна тя със стиснати зъби. Пристъпи по-близо до Рут и я хвана за врата, там, където биеше пулса й. — Какво каза за бащината любов? — изръмжа тя и стисна жестоко пръсти.

Рут падна на колене. Започна да хлипа, когато Мартина насочи 38-калибровия си пистолет и опря дулото в главата й.

Първият изстрел на Шнелер изобщо не достигна Мартина. Но като имаше предвид, че току-що е изкачил дюната от източната страна, падна по корем и се прицели за по-малко от две секунди, улучената челюст на Юсуф беше направо удар в десетката. Едрият мъж подскочи и падна на земята миг преди изстрелът на 7,62 милиметровия куршум да отекне в долината. След това всичко избухна в лавина от огън и гръм.

Близкият бой не е онова, което показват по филмите, внимателно режисирано, за да може публиката да го проследи. Нощният бой прилича повече на верижна катастрофа на шосе, където десетина коли са се струпали една върху друга, а шофьорите им са видели само частици ужас, накъсани от звуци като в стар кинопреглед. Някои от тях човек запомня завинаги, особено онези, осветени от експлозиите и припламващите изстрели. Но повечето остава личен, клаустрофобичен опит, в който си заглушен от собствената си стрелба, ноздрите и дробовете ти са пълни с барутен дим, писъците звучат като излезли от твоята уста, а сам си заключен в собствената си тясна кутия на жестокостта.

Бени нападна. Беше тичал още по-бързо към върха на склона, когато котелът пред очите му се изпълни от светлините на колата. Щом се изкатери горе и очите му видяха картината, той се изправи пред ужасяващото видение на дъщеря си, която пада на колене. Изобщо не се спря. Инстинктивно изкрещя „Кадима!“^[3] както да подтикне другарите си, така и да покаже себе си като по-примамлива цел. Ботите му достигнаха твърдия пясък на котела и той нададе ужасяващ вик, защото чу изстрела на Шнелер и помисли, че е от пистолета на Мартина. Но после Рут запълзя към него и той се хвърли към нея, размахал ръце и крака като галопиращ бизон. Не виждаше нищо друго.

Екщайн беше много наблизо вляво от него, О’Донован и Байндър само на двадесет метра вдясно и въпреки мотивацията на Бени, Майк не му отстъпваше, а младите му крака тичаха по-бързо.

Мартина вече можеше да си избира мишена, макар да имаше само милисекунда, за да вземе решение. Куршумите отляво се забиваха до краката й, но оръжията на нападащите сенки пред нея още не бяха стреляли, защото момичето пълзеше между нея и тях. Но след секунда щяха да започнат да стрелят над Рут. Разбра, че няма да има спокойна размяна, че са я измамили. Добре. Една точка за теб, бивш любовнико.

В потока от светлина се появи една фигура. Тя свали и хвърли настрани вълнената шапка от главата си. Мартина позна русия полицай от Ню Йорк. Колко романтично. Колко сърцераздирателно и галантно. Дали да застреля момичето? Или да я накара вечно да сънува кошмари?

Мартина приклекна бързо и насочи пистолета. „Това не ти е като игра на криеница по покривите. А и веднъж вече те предупредих.“

Тя стреля два пъти в гърдите на О’Донован и инерцията го събори по лице. Краката му излетяха във въздуха, а вълна от пясък засипа раменете му.

Бени скочи с протегнати ръце и силно извит гръб, когато белите светкавици от дулата на автоматите „Калашников“ припламнаха точно пред него. Той се приземи върху Рут. Гърдите му притиснаха гърба й надолу и тя изпъшка силно. Той я сграбчи за голите крака. Пистолетът одраска глезена й, но Бени грубо притисна бедра към главата й и се опита да я зарови в пясъка като костенурка, криеща скъпоценното си новоизлюпено.

Мартина скочи зад Муса, който стоеше вляво от нея, изправен като изрязана фигура на носа на кораб. Лицето му беше напълно безизразно. Чудеше се само кой ще поеме ролята му на защитник на Мартина, защото нямаше други братя. След това вдигна своя МП–5 към рамото си. От два различни ъгъла Байндър и Екщайн се извърнаха към него и стреляха, докато той не се изви пред светкавиците от дулата им. После и двамата залегнаха и продължиха да стрелят, докато Мартина прегърна тялото, което се отпусна отгоре й, падна заедно с него и се притисна към мъртвия Муса така, както беше отказвала да го прегърне, докато бе жив.

След първия изстрел на Шнелер Садин натисна газта на реното, завъртя кормилото вдясно, даде заден ход и отново удари спирачки. Фаровете му осветиха редицата мъже на Мартина. С периферното си зрение видя Баум да се хвърля напред, Екщайн да го следва, но вниманието му беше заето с по-близката група терористи, които явно ядосани от нарушаването на нощното спокойствие от негова страна започнаха да го обстрелват яростно. Успя да отвори дясната врата и се изтърколи на земята в мига, когато стъклата избухнаха над него и реното подскочи като полицейска кола, разлюляна от бунтовна тълпа.

Макар Диди и Амир да стигнаха до лагера преди всички останали, те трябваше да изминат по-дълъг път, за да затворят кръга. Бяха приклекнали в черните сенки под крилата на фолкъна. Но когато се появи колата на Садин, те се объркаха за миг и залегнаха по корем. Нарастващият вой на далечния ротор на хеликоптер позволи на Лапкин да приближи мустаците си до ухото на Лернер.

— Струва ми се, че Садин се е вслушал в съвета на Шнелер.

Диди кимна, погледна към фюзелажа на самолета, размаха предупредително пръст на Амир и показа към източния ръб на котела. Лапкин разбра: да не стрелят, докато не се измъкнат по-далеч от самолета. Той беше единственото налично превозно средство наоколо и не биваше да го използват за прикритие.

Първият изстрел на Шнелер им позволи да изскочат от прикритието и сега гърмежите им помогнаха, докато спринтираха от мястото си към склона на северната дюна. Само трябваше да не попадат под огъня на Байндър, който лежеше между тях и тичащите в същата посока сенки. Фаровете на колата бяха гръмнати, но те продължиха напред, като правеха диви зиг-заги. После откъм внезапната тъмнина срещу тях изгърмя пистолетен изстрел…

Салим и Якуб бяха отстъпили зад две от изправените вентилационни тръби на камионите. Екщайн, вече оглушен от канонадата, ги държеше там с карабината си, като я местеше от дясно на ляво и стреляше на последователни двойки. Всеки четвърти куршум изписваше неонова дъга от червена светлина, някои от тях се разсипваха на искри в камъните и осветяваха нощта. Някъде иззад колата карабината на Садин се присъедини, припявайки на изстрелите на Екщайн като по-малък брат. Двамата терористи отговаряха с автоматите си с не толкова дисциплинирани залпове, докато Шнелер уби един от тях с единичен изстрел от снайперската си пушка. Прицелът не беше пригоден за нощно виждане, но терористите се бяха осветили достатъчно с изстрелите от собствените си оръжия.

Набил, техникът по експлозиви на Мартина, беше се скрил под падналата вентилационна тръба от камиона, в който държаха Рут. До него лежеше радистът, на име Идри. И двамата имаха пистолети „Макаров“, но не бяха стреляли нито веднъж, предпочетоха да се скрият. Лежаха върху покрива на камиона, от който пясъкът се беше изсипал и оставаше съвсем малко, а алуминиевата тръба дрънчеше и се местеше от ударите на куршумите. Когато през тръбата премина червената ивица на трасиращ куршум и се заби в пясъка пред лицето на Набил, той се изправи и хукна.

Дюните в северната страна бяха с десетметрова височина и той беше по средата на склона, когато кой знае защо се спря и се извърна. Камионът се беше подпалил и му напомни за военния джип, взривен с неговата бомба, скрита в дипломатическо куфарче. Сред пламъците на бензина видя мъж, легнал по корем и презареждащ къса карабина, който викаше нещо. Не знаеше, че това е Екщайн. Лесен беше за улучване. Един последен удар за Мартина, преди да е избягал. Той вдигна пистолета.

Набе, който стреляше с мощния си пистолет, залегнал до Шнелер, се беше изправил на колене и презареждаше, когато видя далечния силует върху склона на дюната. Ръката му още блъсваше пълнителя, когато той вдигна оръжието, освободи предпазителя и стреля три пъти последователно на невъзможното за нощен изстрел разстояние от сто метра. Сянката се изтърколи надолу по дюната.

В североизточната част на котела между дюните беше изкопан проход, представляващ тъмен окоп с високи стени. Когато фаровете на реното избухнаха от куршумите, Мартина се изтърколи изпод трупа на Муса, скочи и хукна към прохода, като стреляше от време на време към двете черни сенки, които се хвърлиха след нея откъм покрития самолет.

Тя изчезна в тунела, но Мохамед и Рияд не бяха толкова бързи. Тичаха с големи крачки само на пет метра след нея. Диди падна на коляно, Амир също спря със странни бебешки крачки и се прицелиха в бягащите фигури с мини-узито и мощния пистолет. Минаха само две секунди, преди да прозвучат единичните им изстрели. Мохамед и Рияд паднаха.

Стрелбата замря. Изминаха цели четиридесет и пет секунди. Звуците отшумяха като въздишки. Горящото рено осветяваше котела като лагерен огън и заедно с избледняващия дим от стрелбата се усещаше мирис на изгоряла гума.

Байндър предпазливо се изправи. Извади пълнителя от карабината си и го погледна. Двата трасиращи куршума бяха вътре. Той изръмжа, прибра пълнителя в джоба си и постави друг в оръжието. Погледна надясно, където Диди и Амир се бяха прилепили към дясната стена на прохода, след като провериха дали двете проснати тела не представляват някаква заплаха. Погледна наляво, където О’Донован лежеше неподвижно по лице, а дясната му ръка беше изпъната встрани с дланта нагоре. Вятърът рошеше косата му. Оръжието му се беше забило в пясъка и прикладът стърчеше нагоре. В раницата на гърба му имаше разкъсана дупка.

Екщайн притича пред Байндър, като махаше на Шнелер и Набе, за да слязат от дюната и да пресрещнат жената. Един дребен мъж, радистът на Мартина, се изправи разтреперан иззад падналата вентилационна тръба. Не носеше кафията си. Вдигна ръце и ги постави на тила си.

Байндър се приближи до него като вадеше извития нож от канията. Идри, който никога не беше виждал толкова едър и страшен бербер, се напика от страх, падна на колене и започна да хленчи. Байндър спря точно пред наведената му глава. Прибра ножа, заобиколи коленичилия мъж, спря отново и изстреля един куршум в дясното му бедро.

— Това ще те задържи на мястото ти, копеле — каза той и се отдалечи от пищящия мъж.

Бени се изтърколи от гърба на Рут. Тя пое дъх като удавница, но когато опита да се надигне, той отново я бутна на земята и се огледа.

— Още не, Рути — задъхано я предупреди.

Садин докуцука до тях, осветен откъм гърба от пламъците на горящата кола.

— Мотопедът ти е пораснал — каза Бени.

— Възгордя се — усмихна му се едва-едва Садин.

— Пази я — заповяда Бени и се отдалечи.

Диди и Амир се бяха свили до дясната стена на отвора на прохода, а Екщайн до лявата. Байндър беше приклекнал до Екщайн и отваряше раницата си.

— Амир — извика тихо Бени, докато тичаше към тях. — Иди да видиш Майкъл. — Каза го, без да влага чувство, като се боеше, че усилията на Амир няма да помогнат. Лапкин хукна веднага.

— Някой да е влязъл освен нея? — попита Екщайн Диди. Мислеше, че шепне, а всъщност почти викаше.

— Не съм видял.

— Обаче кой знае как извива това черво? — Байндър зададе въпроса, докато се изправяше с две от направените от Садин осветяващи гранати. Той им се намръщи, обърна примитивните капачки, разви опашките и въздъхна. — Топките си давам за един М–16 — каза, докато хвърляше гранатите със завъртане една след друга нагоре и напред над открития тунел.

Устройствата направо изненадаха Байндър, защото той не вярваше, че наистина ще се взривят. Но те избухнаха с писклив гръм и стените се осветиха в жълто като от прожектори. Ейтан и Диди се хвърлиха напред със стрелба.

В прохода нямаше никой. Мартина беше изчезнала тичешком в посока към виещата турбина и пикапа, паркиран на средата между лагера й и друга голяма дупка, която само допреди час беше покрита с маскировъчна мрежа.

Шнелер се спускаше по другия склон на дюната. Беше много стръмно и той изгуби от погледа си Набе, който се изтърколи презглава надолу. Високият германец стигна до равно място, заобиколи издигната рампа и едва не се спъна в жената.

Той се плъзна, преди да спре, и бързо вдигна дългата пушка, за да се прицели, но се поколеба само миг. Тя криволичеше в тъмнината и почти не намали скоростта си, когато се извърна към него, първо му хвърли съжалителен поглед заради по-бавните рефлекси, а после стреля в него с пистолета си. 9-милиметровият куршум проби приклада на пушката и удари Шнелер отдясно в гърдите, като го хвърли назад с разперени ръце подобно на падащ ангел.

Тя продължи още по-бързо напред и заобиколи колата. Джавад и Али, русият и рижавият, които бяха ударили с приклад Дел Рей и стреляха в Хюмсън на пътя в Айронсайдс, бяха приклекнали в задната част на пикапа зад дървената табела, на която пишеше „Следвай ме“. Когато Мартина мина край тях и далечните фигури се появиха предпазливо откъм тунела, те откриха автоматичен огън със своите АК.

Тежките руски куршуми разчупваха камъните и вдигнаха гейзери пясък, а Екщайн и Диди паднаха по корем и се изтърколиха към стените на тунела. Някои от куршумите бяха зелени трасиращи и виеха в тъмния въздух над главите им. Байндър се опитваше да допълзи на лакти до тях, но Ейтан размаха яростно ръка. Рут беше спасена. Сега не беше време за умиране. Той отдалечи карабината от тялото си и изстреля безсмислена, сляпа серия.

— Къде е проклетата въздушна подкрепа? — изкрещя Байндър сред какофонията от рикошети и изстрелите на Екщайн. На Ейтан му се стори, че чува смеха на Диди.

Рик Набе обаче не беше весел. Той подаде глава иззад ниската пясъчна купчина и видя Шнелер да лежи по гръб, а после трепна, когато двата автомата започнаха да стрелят откъм пикапа, намиращ се само на хвърлей от него.

Той свали раницата си, бързо провери пълнителя, блъсна го обратно в пистолета, изпълзя малко назад, скочи и хукна. Зави надясно с ниско наведена глава, като прескачаше дребните храсталаци и някаква автомобилна гума. Воят на двигателя стана по-силен и сякаш от широката дупка отпред излизаха леки светкавици, но него го интересуваха само дулата на двата автомата, които лаеха вляво.

Падна по корем, изпълзя върху ниска дюна и се намери точно пред носа на пикапа. После се извъртя, клекна и премина така край вратата на шофьора. Спря, опрял гръб в кабината. Пое дълбоко дъх, докато гилзите от единия автомат хвърчаха над главата му.

После се изправи и хвана пистолета с две ръце. „Ужасно неправилна позиция“ — помисли той, а после застреля двамата мъже с по два куршума между плешките.

Извърна глава, когато чу перките да се въртят силно във въздуха, после зяпна към опашката на снежнобелия хеликоптер „Бел“–212, който се издигна на не повече от петдесет метра от него. Първо се появи главното витло, машината се издигна право нагоре, после се наклони и напълни очите и устата му с пясък, а той вдигна ръка, за да предпази лицето си.

Залитна напред, примижал, докато хеликоптерът се завърташе на място, сякаш подигравайки му се с големите, черни букви „ООН“, изписани нахално върху фюзелажа.

Той вдигна пистолета и дръпна спусъка. Ударникът щракна напразно, а хеликоптерът отлетя в нощта.

 

 

В 2:12 часа Нимроди докара дакотата върху шосето Бен Зирег-Тагит. Беше казал на Баум, че ще го направи, като ще се върти над мароканската страна на границата, а после ще се върне за тях, та каквото ще да става. Бени се бе възпротивил яростно на идеята, настоявайки, че ако оживеят, ще импровизират, за да се измъкнат: ще намерят кола, ще вървят до границата или ще изровят някой от камионите на Клумп.

— О, да, приятелю — намръщи му се Нимроди. — Ти и ранените ще сте свежи като теменужки и готови да разкопавате камиони, докато целият Ислямски фронт се нахвърля отгоре ви.

За пръв път Бени беше доволен от равенството по ранг, защото не можеше да заповядва на друг подполковник.

Всъщност даже не им потрябваха пригодените за сигнални светлини консервни кутии. Набе паркира пикапа на Мартина върху банкета до завоя към горящия лагер на терористите, присветна с фаровете, а после ги остави на дълги светлини. Въпреки това сложиха една от консервните кутии като маяк, за да разбере Нимроди, че го чакат именно те, а не някой друг, тъй като нямаха радиовръзка със самолета.

Черният силует на дакотата беше успокояваща картина, но този път никой не скочи да се затича към него. Гумите му изскърцаха по напукания път доста на север, като разхвърляха пясък и камъчета, а после машината се насочи бавно към тях.

Лежаха в източната страна в малка долчинка, разположени в кръг и с оръжия, насочени навън. Някои дъвчеха парченца шоколад. О’Донован лежеше по гръб върху сглобената носилка. Раните на гърдите му бяха превързани от Лапкин с цялото му възможно умение. Сега го бяха покрили с военното яке на Байндър. Дишаше съвсем леко и с хъркане, а челото му беше покрито с пот. Рут седеше до него и окървавените й пръсти галеха нежно косата му. Въпреки топлината от анораците на Бени и Ейтан, с които я бяха увили, раменете й трепереха.

Гръдният кош на Садин беше вече напълно изтръпнал и той трябваше да лежи по гръб, докато се опитваше да накара тялото си да използва само десния бял дроб. Главата му почиваше върху бедрото на Шнелер. Раната на едрия германец не застрашаваше живота му, защото куршумът на Мартина беше минал през мускул. Той притискаше една от превръзките, направени от Бени към входното отвърстие, докато голямата топка марля се напояваше с кръв на гърба му. Двамата със Садин се поддържаха един друг, като спореха чие раняване е по-лошо.

Байндър се ядосваше, докато оглеждаше всяка дюна по източния хоризонт. Съжаляваше, че само е ранил оживелия от терористите на Мартина. Искаше му се да го е убил. Не обичаше недовършените работи, макар да беше завързал мъжа и да го бе хвърлил в прохода към подземната бърлога на Мартина. Двамата с Екщайн искаха да влязат по камионите и да съберат „разузнавателни сведения“, но Баум не им разреши. Той лично беше учил Мартина да поставя капани в подобни привлекателни места.

Бени свали ръката си от рамото на Рут и изтича до дакотата. Екщайн го последва. Нимроди скочи откъм товарната врата. Нямаше нужда да пита дали Рут е добре. Би разбрал веднага по лицето на Баум, ако й се е случило нещо. Започнаха да си викат под рева на двигателите.

— Е? — погледна Нимроди към Баум. — Да не чакаш покана от министър-председателя? — Черното му цигаре беше стиснато между зъбите, но не можеше да запали цигара под вятъра от витлата.

— Тя се измъкна — извика му Баум.

— Кой?

— Жената — изкрещя Екщайн. — С хеликоптер. Вероятно с торпедото.

Нимроди погледна часовника си.

— Можем да се опитаме да се свържем по радиото с Бен-Цион. Чрез някое от мароканските летища. Но понеже съм обявил авария по цялото небе, вероятно съм си изчерпал вече връзките.

— Пък и да можехме… — започна Бени.

— Той ще трябва да отложи размяната — довърши Ейтан.

Нимроди ги изгледа, после вдигна глава към самолета.

— Мислите ли, че можем да я настигнем?

— Може би — каза Екщайн. — Тя е с „Бел“–212. — Скоростта на хеликоптера е 161 мили в час. Празната дакота може да лети с 204.

Нимроди въздъхна, макар че никой не го чу.

— Ами реактивният?

— Изглежда в ред — каза Бени. — Но откъде мога аз да знам? Освен това ще трябва да бъде издърпан на пътя, а няма време.

Нимроди внезапно се обърна към рампата и изпълзя вътре в машината. След миг се върна и скочи долу, следван от втория пилот, а след него Очко, който се огледа ужасен, сякаш е паднал в клетката на пантера. Баба постави длани върху раменете на Бени и Ейтан и ги дръпна към себе си.

— Слушайте — завика той. — Вие двамата вземете дакотата. Аз ще кача всички останали в реактивния. Като цивилни. Никакви оръжия, нищичко, освен паспортите. — Той замълча. — Не намерихте ли пилотите на чартъра?

Бени и Ейтан поклатиха глави.

— Ще включим на аварийна честота и ще се обявим за жертви на отвличане — продължи Нимроди. — Твоят приятел наблюдава ли?

— Сигурен съм, че Артър спи в Уорънтън. — Бени имаше предвид комуникационния център на ЦРУ във Вирджиния.

— Добре. Ако успеем да се вдигнем във въздуха, ще отлетим само до Бешар, ще останем там на пистата и ще настояваме да дойде американският консул. Ако ли не успеем, ще го изтеглим на пътя тук, ще се заключим вътре и ще се свържем с всички летища в средиземноморския регион.

Бени и Ейтан се спогледаха. Нимроди ги разтърси за раменете.

— Не бойте се — извика той. — Никой няма да посмее да ни докосне!

Бени погледна към пътя. Пистолетът блестеше от кобура на колана му. Той повдигна панталоните си.

— Добре — извика в отговор. — Отивам да взема Рут.

Екщайн го хвана за лакътя.

— Не, Бени. — Той погледна Баум в очите. — Тя ще бъде в по-голяма безопасност тук, с Нимроди.

Бени отвори уста да възрази, но Нимроди постави ръка на гърдите му.

— Да — усмихна се той. — Всички ще бъдат в по-голяма безопасност с мен.

Вярно беше. И цяла парашутна бригада можеше да се закълне, че е така.

Дребният полковник пусна Баум, дръпна Очко за ръкава и хукна заедно с него. Вторият пилот ги последва.

Бени се поколеба. Не можеше да тръгне, без да поговори с нея, и се загледа тъжно край крилото на самолета. После я видя в ореола от фаровете на пикапа, застанала тревожно до Нимроди, който й говореше, хванал ръкава й. Изведнъж Рут хукна към баща си.

Пилотът на дакотата включи предупредителния звънец за скокове като нетърпелив шофьор на тролейбус. Ейтан дръпна Бени, който се обърна към него. Ейтан беше се навел и преплел пръсти, за да направи нещо като стъпало. Бени се хвана за рамката на вратата, стъпи върху подложените ръце на Ейтан и се вмъкна в машината. Дръпна Ейтан след себе си, после го бутна встрани и легна на пода, протегнал ръце надолу към Рут, която тичаше боса към него.

— Татко! — извика тя.

Той се протегна и хвана лицето й с длани.

— Рути, върви с Нимроди.

— Татко! — изплака отново тя. Сълзите течаха по лицето й и тя вдигна ръце, за да притисне дланите му, като че можеше да ги запечата към себе си със сълзите. Когато дакотата изрева и започна да рулира, тя продължи да върви напред.

— Ще се видим в Йерусалим — извика той. — Кълна ти се!

— Но, татко — опита да се засмее тя. — Ти все ме лъжеш.

— Този път не — пробва да се усмихне той, а сърцето му направо се удряше в металния под на самолета. — Този път не — извика Бени.

Тя не можеше вече да тича заедно със самолета и изостана, все така с протегнати ръце, а косите й се развяваха от струята на ревящите двигатели.

А после изчезна в тъмнината.