Стивън Хартов
Третата ръка на Бога (25)

22.
В северната част на Атлантическия океан

Доктор Али Хамза Асави трябваше да бъде най-щастливият човек в Техеран.

Пет дълги години използва всичките си разузнавателни умения за успеха на „Проекта Махди“^[1], чието разглеждане пред малък, вътрешен кръг на Революционния съвет го беше разголило под внимателните им погледи и чийто изход щеше да определи цялото му бъдеще. Пет напрегнати години, без да се смята фазата на създаването му, защото преди да сподели концепцията си с когото и да било, той бе прекарал шест месеца в размишления, планиране и изследване на историята на тактическото разузнаване на западните сили, като изучаваше и правеше разбор на заговорите, отделяше фантазиите от вероятностите.

А после, когато увереността му надделя над съмненията, той беше представил есенцията на „Махди“ пред Лариджани, съветника на президента по въпросите на разузнаването. И накрая получи честта да изложи плана си пред самия Рафсанджани, затаил дъх, докато кимването на президента не наклони везните. Явно внимателно обмисленото от Асави кодово име на проекта е било мъдро, защото „Онзи, когото Бог ръководи“ накара президента да повярва, че в ядрената мощ има нещо божествено.

След това започна работата. Всяка стъпка внимателно се маскираше с дипломатически и търговски ходове. Докато служителите в консулствата, които почти не се ползваха с някакво прикритие, търсеха технически компоненти на свободния пазар, агентите на САВАМА фотографираха стратегическите ракетни полигони в разпадащите се съветски републики. Докато външният министър подписваше договорите за неразпространение на ядрени оръжия в Париж, хората на Асави подкупваха изгладнелите казахски офицери в Алма Ата. Докато извиваха ръцете на Хизбула и германските терористи гонеха измамни цели, бункерите на Исфахан се подготвяха да приемат откраднатата плячка от Семипалатинск.

И така, ето го най-накрая, на по-малко от ден от славното раждане на Махди.

Би трябвало да накара да изгладят двуредния му костюм от „Диор“, да лъснат обувките му от „Бали“, да предупреди служителите си, че скоро ще вземе заслужената си отпуска. Би трябвало да подготви дома си за приемане на поздравления и подаръци от държавници, докато с радост очаква статута на най-скъп гост на президентския прием. Би трябвало да е служителят на разузнаването, предизвикващ най-голяма завист в персийската столица.

Само че изобщо не се намираше близо до Иран.

Железният парапет на стометровия траулер изглеждаше като блок сух лед, но Асави благославяше студа върху изпотените си длани и само остатъците от достойнството му попречиха да притисне и чело към метала. Вече не можеше да стои в малката лечебница на кораба, пък и нямаше смисъл. Как би могъл да намери спокойствие, легнал върху тясното легло, когато трябва да се опре с крака и ръце в стените, за да не падне на пода от клатушкането? Затова се беше домъкнал върху работната палуба, да подиша дълбоко свежия атлантически въздух. Трохи от солетите, които не успяха да успокоят стомаха му, лепнеха по зъбите му и той гледаше как празните мрежи се люшкат на куките си, все така вмирисани на риба. Посмачканото либерийско знаме на червено-бели райета и звезда се вееше на въжето си, сякаш тази африканска просяшка страна още се надява да се превърне в държавата на Великия сатана. Мачтата описваше луди осморки на фона на червеното небе.

Асави отново се изненада, когато видя как зелените вълни се издигат на невъзможна височина. Сега разбираше защо понякога новаците моряци се хвърлят в морето. Всичко друго изглежда по-добро, отколкото да останеш върху тази мятаща се платформа. В гърлото му отново започнаха да се събират слюнки и той се въздържа от повръщане само защото пазачът от Хизбула, облечен в черно и въоръжен с „Калашников“, се извърна от носа и му се усмихна нахално.

Асави стисна треперещите си устни и успя да ги извие в нещо като усмивка. Пазачът отново се обърна напред, а Асави опита да се съсредоточи във фигурата на мъжа, обливана от пръските. Но това не беше като кола, в която можеш да надвиеш прилошаването, като гледаш напред по пътя. Тук разпенената панорама се хвърляше по носа от различни страни. Той затвори очи, но стана още по-лошо. Все едно че лежи в тъмна спалня с ужасен махмурлук.

Едно питие. Какво не би дал за един коняк с лед. Но на борда на този раздрънкан варел, пълен с нечистоплътни религиозни фанатици, това беше невъзможно. Сигурно трябваше да е благодарен, че поне не го накараха да страда цели две седмици, докато траулерът се мъкнеше от Оманския залив през Арабско море, Индийския океан, около Африканския рог, обратно нагоре през Южния Атлантик и накрая към зимните води на западния африкански бряг, където сега се движеше в кръг и чакаше да получи заповедта, която ще бъде предадена от Багдад. Хората от Хизбула бяха груби и примитивни, а компанията им досадна, тъй като разговорите им се въртяха само около баналностите от Корана. Но те не бяха глупаци.

Когато „Махди“ напредна, израелският пленник беше преместен от долината Бекаа на тайно място в Иран, близо до Бандар Абас. Качиха го на кораб, после тайно го свалиха в Сомалия, скрит в приспособен за целта сандък от машина, който изпратиха със самолет в Гамбия, докато корабът продължаваше да плава по маршрута си. Ако израелците имаха намерение да не спазят договореностите, най-вероятно биха направили опита си в открито море, където командосите им да нападнат кораба. Но тъй като плаването премина спокойно и това доказа тяхната искреност, в Банджул Дан Сарел беше качен отново на него.

Асави нито очакваше, нито желаеше да присъства на размяната. Той винаги си беше мислил, че ще получава кодираните доклади за напредъка на акцията, докато отпива шампанско. Но явно шейх Тафили, преговарящият от Хизбула, се бе изморил да се представя сам пред лицето на омразните израелци. Тафили успя да убеди собствения си командир Саид Абас Мусави, че могат да се доверят на иранските си господари само ако някой от тях, за предпочитане от най-висок ранг, присъства при изпълнението на размяната.

И така, Асави беше получил неприятната новина от самия Лариджани. Трябваше да напусне Техеран веднага и да отлети за Зелени нос, малка купчинка острови встрани от Сенегал. Беше взел само официалните си дрехи, смятайки, че поне устройването му на борда ще бъде подходящо. Но когато либерийският траулер „Вологиси“ с ръждясалия си корпус и воня, която го изпреварваше, акостира в доковете на Проя, той разбра, че не е облечен подходящо за случая.

— Как сте, господине?

Асави едва дочу гласа, тъй като имаше чувството, че шумните вълни се блъскат направо в главата му. Но успя да се извърне, чу потропване с пръсти по кухата тръба и погледна нагоре.

Шейх Тафили се беше навел над парапета на мостика. В пристанището той беше облечен дискретно като английски моряк с шапка и рибарски ботуши. Сега обаче се бе преоблякъл в рубашка на египетски командос, а около лицето му беше увита черно-бяла кафия. Черната му брада блестеше от водни капки, зъбите му блеснаха от светкавицата на хоризонта и Асави изпита чувството, че гледа някой от онези шовинистични филми с Чък Норис по кабелната телевизия.

— Слава богу — успя да отвърне Асави, макар да не чувстваше никаква благодарност към Бога в момента.

— Имате съобщение по радиото — извика Тафили. После вдигна една зелена ябълка към устните си и отхапа голямо парче. Невероятно!

— Какво гласи?

— Червена вълна.

Асави кимна, после се извърна и отново се хвана за парапета, загледан в морето, което се надигна в огромна вълна, която би притеснила даже австралийски сърфист. Червена вълна. Това е. Значи израелците са предали оборудването. Сега евреите се насочват с пълна пара към мястото на срещата, без съмнение под въздушен чадър и придружени от малка армада, защото такова беше глупавото им самочувствие — да покажат небивала сила при възвръщането дори и на един войник. Въпреки репутацията си те имаха ограничени ресурси и благодарение на сирийците бяха непрекъснато нащрек по североизточната си граница. Така че всяка голяма операция в чужбина изтощаваше оставащата им разузнавателна мощ.

Последният етап на „Махди“ започваше, а той винаги си беше мечтал да издаде заповедта от подземния контролен център на Министерството на отбраната, заобиколен от завистливи генерали от Революционната гвардия. Но беше тук, радостта му бе изсмукана от пътуването на борда на вонящата коруба и вместо да бъде изпълнен с гордост, той преливаше от гадене. Обърна се отново и погледна Тафили.

— Изпрати им отговор. Слънчев лъч — извика той.

Шейхът наклони глава и извади ябълката от устата си.

— Не желаете ли да се качите и да го изпратите лично, докторе?

Асави се замисли. Да, това щеше да е правилното, защото получателите от САВАМА може да поискат личния му код за потвърждение. Но много се боеше, че ако стъпи в задушната кабина на мостика, няма да успее да удържи стомаха си. А не можеше да си представи нещо по-лошо от това, бойците на Хизбула да се подиграват и да го разнасят години след това заради неиздръжливостта му.

— Няма нужда — махна той на Тафили. — Изпратете го.

— Както наредите. — Тафили сви рамене и изчезна.

Слънчев лъч. Асави се надаваше да няма такива сега близо до Алма Ата. Искаше му се планините на Казахстан да са обвити в облаци и пътищата им да са скрити от очите на сателитите. Един товарен камион с демонтирана от съветска ракета ядрена бойна глава от 40 килотона ще тръгне покрай казахската граница и Туркменистан към мястото, където на брега на Каспийско море се срещат граничните линии на Русия и Иран. Някъде между полунощ и изгрев-слънце той ще бъде пресрещнат от добре платени дезертьори от казахския инженерен корпус, които да го преведат от тъмния бряг върху понтонен мост и на борда на бивш американски самоходен шлеп. Той ще премине бързо в ирански води, където на борда му ще се качат морски пехотинци и ще издигнат иранското знаме дълго преди да са стигнали пристанището Рашт.

Той погледна към измокрения си тъмносин костюм. Фината вълна беше изцапана с неприятни жълтеникави петна от сутрешната му закуска. Въпреки студа беше оставил отворена мушамата против дъжд, защото в целия Атлантически океан не можеше да се намери достатъчно въздух, който да охлади треската му. Но поне сега корабът щеше да престане да обикаля, ще се насочи към Средиземно море и дано най-после там попадне в по-спокойни води. Но пък щом той така страда върху палубата, чудно как ли израелският командос издържа последните часове на затворничеството си долу…

Никой даже не беше намекнал на капитан Дан Сарел за предстоящото му освобождаване. Морският пехотинец беше местен толкова често през годините, че вече бе престанал да се учудва и да пита. Асави още се чудеше на издръжливостта на този човек и също като учен-биолог, притежаващ неизвестен мутант, не искаше САВАМА да го освобождава. Само че в случая наградата беше много по-голяма от безполезния шейх Саид на Хизбула.

Израелецът представляваше сянка на самия себе си, полумъртъв и лишен от всякакви емоции, с изключение на упоритостта. САВАМА не успя да изкара от него нито едно изречение и затова решиха да го унищожат. Физическите мъчения, които го докараха до ръба на смъртта, бяха следвани от лечение. Периодите на възстановяване се редуваха с експериментални мъчения. Цели седмици го подлагаха на звукови ефекти и го държаха вързан, за да не може да запуши ушите си. После го излагаха на периоди мъртва тишина, а след това процесът се повтаряше.

— Ще те разменим, когато проговориш — бяха му обещавали непрестанно разпитващите го служители. Командосът не им обръщаше внимание. Пет години след датата на пленяването му показаха лъскава папка. Беше апел към международната общност, написан от съпругата му със снимка на шестгодишната му дъщеря, която той беше виждал като бебе. Той изплака сълзите, които му бяха останали, и мъчителите му зачакаха с оптимизъм, когато изрече първото си по-дълго изречение.

— Тя може да живее със спомена за мъртъв герой, но не и със срама от жив предател.

Беше безсмислено да го държат повече, освен като разменна монета.

А сега, ако имаше начин да е сигурен, че „Махди“ ще сполучи без проблеми, Асави искаше да се опита да отложи размяната на пленници, защото беше убеден, че плава към собствената си смърт. Като тактика планът му за двойна измама изглеждаше блестящ, макар сега да беше сигурен, че е включил в него непотребни машинации. Да, вкарването на Мартина Клумп в картината беше блестящо. Американците и израелците я преследваха като стършели от разбунен кошер. Но докато всичко не приключи, той не би могъл да бъде сигурен, че погрешно насочените им усилия са осигурили безопасност на „Махди“. Ядосваше се на собствената си глупост, защото нямаше начин да се свърже с жената и да й заповяда да спре. Тя беше някъде там, все така решена да разруши този символичен мирен мост между старите врагове. А той, разузнавателният гуру, чиято цел бе придобиването на ядрена бойна глава, пропусна да включи в тази операция и механизъм за спасяването на собствения си живот!

Почти се изсмя на иронията от собственото си затруднено положение, а после веднага усети как краката му се подгъват от спомена за мрачното откритие. Когато отплаваха от Проя, Тафили го беше придружил да разгледа кораба, сякаш грозната коруба е флагман на гръцка туристическа линия. Освен португалския екипаж, на който беше платено достатъчно, за да не обръща внимание на въоръжените си пътници, по палубите и коридорите се бяха разположили тридесет закоравели в битки бойци на Хизбула. Те обикаляха с автомати и миниатюрни корани в ръце, потънали в благословената „фетва“, издадена от самия Фадала, и се радваха на временната илюзия, че Божията партия вече си има и флота.

В машинното отделение Асави за пръв път забеляза купчината зелени сандъци за оръжие, които не изглеждаха необичайни за подобно пътуване с изключение на това, че от тях към друга част на кораба се точеше странен бял кабел. В тесния коридор пред заключената каюта, където бяха хвърлили Сарел, той видя друга купчина такива сандъци и отново белия кабел. И накрая в рулевата рубка го представиха на заместника на Тафили, който беше седнал върху трета пирамида. Между краката на мъжа кабелът свършваше с детонатор, обезопасен само от метален пръстен.

Асави се задъха, когато осъзна, че „електрическият кабел“ е фитил, но все пак попита за сандъците.

— О! — усмихна се на тревожното изражение на иранеца Тафили. — Много, много килограми тротил. Ако евреите не докарат шейх Саид или се опитат да се качат на борда преди, или след това, ние, разбира се, ще се самоубием, но ще отнесем със себе си колкото може повече от тях. Такава е волята на Аллах. Не сте ли съгласен?

Асави не отговори, защото в този момент стомахът му пожела да отвърне на клатушкането на кораба и той бързо изтича в каютата си.

Остана да лежи върху койката си задъхан, изненадан от факта, че на онази жена Клумп изобщо не й е било нужно модерното торпедо, за да попречи на размяната. Същата работа би могъл да свърши и един точно изстрелян куршум или, да пази Господ, невнимателно хвърлена цигара от някой от тези глупаци! Надяваше се, че ако Клумп оживее и наблюдава размяната, тя ще може да различи израелски ракетоносец от рибарски траулер. Но никак не беше сигурен, че й пука. Би могла да избере към кого да насочи торпедото с обикновено подхвърляне на монета.

Звукът на двигателите се измени, когато „Вологиси“ промени курса и се понесе с вятъра към Гибралтар. Асави стисна още по-здраво парапета и погледна към смрачаващото се небе. Сега пък и дъжд на всичкото отгоре! Беше служил всеотдайно на революцията, но саможертвата му не беше безгранична като сляпото желание на тези примитивни простаци да отидат в рая. Да, беше пропътувал света със стил, опитвал чуждестранни вина и жени-неверници, но това беше жизненоважно за успеха му. Когато можеше, се молеше, но разбира се, не прекаляваше, защото човек не бива да е по католик от папата. Отнасяше се към жена си с необходимото за мюсюлманка уважение, глезеше шестте си деца, когато ги виждаше, и обсипваше със скъпи подаръци двете си любовници. Беше почти като член на кралска фамилия. Притежаваше конюшня и яздеше като англичанин. А сега най-голямата му страст, тази към тайни, споделяни с малко хора или с никого, може да изтрие всичко с една ужасна експлозия.

Защото никой освен палестинеца Омар не знаеше за двойната измама на Асави. Той дори не беше осведомил Лариджани за този блестящ последен удар, оставяйки го да вярва, че само размяната ще е достатъчна, за да прикрие „Махди“. Беше намислил да го разкрие само ако Клумп успее да попречи на размяната, което би накарало членовете на Революционния съвет да затанцуват в приемната на президента. И те всъщност може би щяха да танцуват, докато рибите разкъсват трупа му.

Изведнъж се усети, че се моли израелците да успеят в онова, което той не можа да предвиди…

Близо до кърмата на кораба, където вратичката от каюткомпанията водеше към палуба, покрита с навити въжета, Омар Бин Ал-Уафа седеше до десния парапет върху метален сгъваем стол. Дребното му възрастно тяло беше увито в синьо вълнено одеяло. От баретата върху очилата и мустаците му се спускаха поточета от дъжда, но той като че ли изпитваше удоволствие от пътуването. Беше подпрял токовете на обувките си в напречния прът на парапета, а когато корабът се заклатеше, понякога разперваше ръце, за да запази равновесие. Усмихваше се на спомените от времето, когато бе придружавал внуците си на разходка с крайбрежен кораб.

Омар също не беше тръгнал доброволно на това пътешествие. Али-Хамза Асави, кой знае поради каква причина побеснял от ярост в Техеран, му беше заповядал да го придружи. Явно докторът, обхванат от тревога, обвиняваше Омар за някакво невъзможно затруднение, макар старецът само да изпълняваше точно собствените му заповеди. Самият Омар беше изказал съмнение относно командването и контролирането на Мартина Клумп, но тогава Асави отхвърли тревогата му. Може би иранецът най-накрая е разбрал, че манипулациите раждат своите чудовища и че измамата си има цена.

Но Омар също си имаше тайна. Лична тайна, която лесно можеше да се прочете по лицето му, ако някой глупак излезе на палубата и го погледне. Той беше щастлив. Може би повече отколкото когато и да било. Защото отново беше като млад войник на фронта, макар да приемаше риска със спокойното удоволствие, което смелите придобиват с възрастта.

Фактът, че Иран най-накрая ще влезе в клуба на ядрените държави, не му харесваше, но това беше неизбежно със или без неговото участие. Онова, което му доставяше удоволствие, бе плодът, който ще донесе тази размяна, защото независимо от мотивите, той вярваше, че всеки подобен акт създава вярващи във възможността за мир. Да, той служеше на господарите си във фундаменталистката им ревност, защото нямаше друг избор, но дълбоката му и тайна надежда беше, че палестинските му братя неизбежно ще намерят своя път към дома, и знаеше, че това всъщност няма да стане чрез унищожаването на евреите. Мирът, макар и още много надалеч, вече просветваше на хоризонта. И всеки път, когато враговете си протягаха ръце през масата, независимо от причините, той се приближаваше все повече.

За разлика от Али-Хамза Асави, Омар не беше убеден, че Мартина Клумп ще успее. Беше наблюдавал очите й, а те не бяха прозорци към фанатична душа, а замъглени и объркани огледала на изгубено дете. Тя ще сгреши, защото не я води чиста воля, и без съмнение враговете й ще се възползват от слабостта й. Горкото момиче.

Омар се приведе на стола, хвана парапета и надникна напред по палубата. Избърса очилата си с влажния край на шала си и цъкна с език към далечната фигура на Асави, надвесена над парапета. Съжаляваше младия мъж, защото в празното сърце не може да има сила. Омар беше скромен божи човек и можеше да приеме съдбата, която го очаква. Асави обаче бе черупка с политически мотиви, които изчезват бързо и не оставят след себе си нищо, с което да застанеш пред съда на Аллах. Иранецът обожаваше властта, а тук, в бурното лоно на нещо много по-велико от човека, обичта му го беше изоставила.

„Вологоси“ имаше древна корабна камбана, която висеше от желязна релса някъде над камбуза. Португалският готвач я удряше, за да вика екипажа за храна и сега тя звучеше силно, а гласът й създаваше известно успокоение сред рева на морето и ръмженето на двигателите.

Омар отвори капака на джобния си часовник. Да, обед е и той е гладен. Докато се мъчеше да стане от стола, той бавно, със съжаление поклати глава.

Асави повръщаше в морето, извил неудобно гръб.