Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der letzte Tag der Schöpfung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Волфганг Йешке. Последният ден на Сътворението

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Редактор Любен Дилов

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Донка Симеонова

История

  1. — Добавяне

Изхвърлени

След един месец, прекаран в Кейп и Хюстън, изпълнен с теоретически занимания под ръководството на различни специалисти, най-вече — геолози, геофизици, специалисти по нефтодобива и петролопроводите, опитни преподаватели и инженери, а също и биолози, ботаници, палеонтолози и антрополози, бъдещата оперативна група бе преместена в Аризона за практическо обучение. Там ги запознаха с новото военно съоръжение, с „котката“ — лека машина с гъсенични вериги, създадена специално за придвижване в пустинята и саваните, но конструирана така, че да преодолява и стръмни височини, да се движи и в блатисти местности. Запознаха ги и с т.нар. „огнеметач“, среднотежък ракетохвъргач на морската флота, с който можеха да се изстрелват и тактически атомни гранати.

Упражняваха се в управление по стръмни и непроходими местности, учеха трикове как да се измъкват след затъване в блатата и да преодоляват пясъчни дюни, строяха землянки в рохкава пръст и копаеха кладенци в напукани от сушата места, ловуваха с капани дребен дивеч и едва преглъщаха печени на шиш гущери.

Ловенето на гущери завършваше почти винаги успешно. Животните бяха трудно подвижни, защото през този сезон обикновено духаше леден северен вятър. Въпреки че слънцето напичаше, температурата рядко се покачваше над 15°. 1985 година вече изтичаше. Зимата настъпи рано. В планините беше навалял сняг.

В края на всяка седмица, щом успееше да се освободи, Стив отлиташе от Тусон за Албукерки да посети Луси. Той изпитваше мъничко угризение на съвестта, задето се беше забъркал в проекта, и тъкмо затова се отнасяше към нея особено мило. Тя му се радваше и се усмихваше.

— Не го преживявай толкова, Франки-бой — казваше тя. — В душата ти си авантюрист, а аз обичам точно това у теб. Аз съм повече домошарка, почти двадесет години поддържам в ред прашните книжа на стария О’Нули, печатам сметките на клиентите му и събирам парите му и със страх гледам към деня, когато стария чудак няма да го има вече. Боже мой, става ми лошо, като си помисля за това. След пет години сигурно вече ще съм една стара смачкана кутия. Но кой знае? Ако имаш желание, надникни в нея. Ще се радвам, дори ако е и само за чаша чай. Драсвай ми по някой ред отнякъде.

Стив стискаше зъби. Чувствуваше се неловко, но не можеше да й каже, че няма да има такава възможност. Виждаше се жалък като някой страхлив любовник, който офейква тихомълком след някоя тайна любовна среща.

 

В края на март 1986 година ги преместиха на един военнотренировъчен полигон на въздушните сили южно от Юта[1] Лейк, където въздушните десантчици тренираха при много тежки условия. Те упражняваха изхвърлянето първо от две хиляди метра, след това от хиляда и петстотин, накрая от хиляда метра височина, отначало за да опознаят летателните качества на плъзгача, а после и с пълния комплект снаряжение и екипаж. „Драконът“, така наричаха дванайсетметровия безмоторен самолет, приличаше на гигантския тихоокеански скат. Направен от лек метал и пластмасово фолио, в неговия корпус се побираха цяла „котка“ заедно с ремаркето и огромно количество екипировка и оръжие. Един стар „Сикорски 5—64 ’Скайкрен“[2] ги издигаше във въздуха, за да ги отнесе към мястото за кацане.

После следваше все едно и също: изтощителните квакащи думи на гласа в шлемофона — антифонните песнопения на двайсетия век, трудно разбираем под камшичните удари на витлата на товарния вертолет, кратката проповед на един брояч и изведнъж — безтегловност. Кормилните плоскости сигнализират нарастващо съпротивление, тътенът на роторите замира, тишина. А в нея се ражда тихият хленч на въздуха, който се трие о външната облицовка на безмоторника. Безкраят се отваря — пред тях в далечината тъмни беловърхи планини, отдолу — хлъзгащата се тепсия, определена за благополучното им „улавяне“. Чувство за летеж. Песента на метални струни, на телени въжета и такелажите, с които се задвижват кормилата, и отново — дрезгавото джафкане по радиостанцията; глутницата на наземния екипаж е уловила следите им. Натискане на педалите, за да изскочат и да се разгънат плъзгачите за кацане, тепсията се накланя надолу, небето нахълтва в нея. Извисяване на носа чрез силно притегляне на кормилния лост, порой слънце в очите, докосване на земята, острото дращене на плъзгачите, а после: пружиниращо потръпване на предното сгъваемо колело при приземяването, безброй блещукащи точици, профучаване покрай клони и храсти, полюшващо стържене на плъзгачите и трополенето на плъзгачните колела, което бавно замира.

Откопчаване на коланите. Изчакване. От писукането при превключването — само откъслечни реплики, цифрови фрагменти. Продрана тишина. После глутницата ги обкръжава, спуска се към уредите, вкопчва се здраво в тях. Пропъждат ги нетърпеливо от плъзгача, сякаш са досадни мухи. Те слизат с изтръпнали крака от кабината и под пладнешкото слънце се отправят към чакащия ги джип. Мирис на горещо масло и изгоряла гума. Студен пролетен вятър, който дърпа оскъдните храсти, опърлени още от последното лято. Пращене на сгорещен метал, който се охлажда и успокоява.

Джеръм Банистър и Стив Стенли бяха определени за група от двама души. Багажът им се състоеше от една натъпкана „котка“ с ремарке, петнадесет туби гориво, радиостанция, палатка за двама със спални чували, походна аптечка и клозет, торба с бельо, резервоари с вода, два други леки бойни костюма, храна за три месеца и освен тях богати на витамини сухи концентрати; оръжие: тежка картечница, два автомата, две скорострелни пушки, които ставаха и за лов, и около десет хиляди патрона. Припасите можеха да се допълнят при нужда от депата, спускани от месеци насам от Шестия американски флот по Североафриканския бряг, по западния бряг на Сардиния и Корсика и северно от Балеарските острови. Контейнерите със съоръжения биваха катапултирани в миналото и спускани с парашути околовръст Западната падина.

Харалд Олсен, Моузес Калахан и Пол Лури трябваше да образуват една от подвижните технически базови части, също снабдени с джип и ремарке. Към тях се присъедини като четвърти член капитан Соломон Сингър, психолог и антрополог от Харвардския университет. Участвувал на млади години във войната във Виетнам, той се числеше към малкото хора в операцията с някакъв боен опит. Беше над тридесетгодишен с възруса къдрава коса, която никак не подхождаше на мургавия тен и на месестото му лице на левантинец[3], осеяно със загрижени бръчки. Беше среден на ръст и доста сух, но можеше да погълне огромни количества храна и течности, особено когато е на гости. Злите езици твърдяха, че в подобни случаи от пестеливост той ядял и пиел като камила, за да натрупа запаси и после седмици наред не му трябвало нищо.

Соломон Сингър имаше едно допълнително, наистина странно военно поръчение и Стив не повярва на ушите си, когато го чу за пръв път. Ветеранът от Виетнам и дипломиран специалист по изследване на душевния живот на съвременниците и особеностите на техните далечни предци трябваше да се свърже с маймуночовеците от онова време от рода на африканския австралопитек, да провери тяхната интелигентност и да изпита годността им за военна служба, с цел евентуално да бъдат обучени за стражева дейност.

Джеръм и Моузес зацвилиха от смях, като узнаха това, и си представиха някаква орда размахали тояги маймуночовечета в униформата на флотата, които така яростно се тупаха по гърдите, та ордените им дрънчаха.

Харалд Олсен си държеше корема, а сълзите се стичаха по бузите му.

— Ама че хрумвания имат пък тия — скимтеше той. — Не, това не може да бъде!

Соломон поглеждаше натъжено ту единия, ту другия и накрая рече с упрек:

— Идеята съвсем не е случайна!

Всички избухнаха в още по-гръмогласен смях, а Джеръм извика:

— В такъв случай флотата ще трябва, ще не ще, да измени правилника в точка бръснене.

 

В средата на юни 1986 приключиха подготвителните работи. Прикрито като туристическа група за Мадрид, отлетя първото отделение от осемдесет души. Те пристигнаха късно следобед. Валеше като из ведро. Двама чиновници от цивилната гвардия, въоръжени с автомати и с онези странни плоски, лакирани в черно кутийки на главите, които приличаха повече на войнишки канчета, отколкото на служебни шапки, провериха паспортите им. Единият настоя Моузес да отвори алуминиевия си куфар.

— Виж ги тия католически овнета! — изръмжа Калахан.

Чиновникът прегледа основно куфара, огледа майора с тъмните си зорки очи, които изглеждаха наивни и малко непресметливи, но си остана учтиво коректен. По всяка вероятност не бе разбрал забележката.

Отведоха ги през града в хотел „Ескориал“. Валеше непрестанно. Стив винаги си беше представял Мадрид като голям прашен град, с надвиснало над него сребристо небе, потопен в навъсена светлина, която приглушава всички цветове и ги забулва с оня лек воал от сивота, познат от картините на Ел Греко. Но достолепната испанска метрополия се показа в свежия гланц на багрите, а светлините се отразяваха в мокрия асфалт.

На другия ден Стив отиде в Прадо. Соломон Сингър се присъедини към него.

Впечатлението, което направи прочутата галерия върху Стив, беше поразяващо. Той обичаше изкуството, особено живописта, но мрачната галерия на католическите властелини го потисна; нагиздени кретени с водни глави, държащи скиптъра като че е детска дрънкалка, едва прикрита мъка от телесни и душевни недъзи, често с усилие прикрит идиотизъм, обвит в кралски пурпур. Зад групи от безпомощни, добре охранени лица от другата страна на каменни балюстради над панически изоставени пристани, надигащи се бури, притъмняващи хоризонти, грозно надвиснали облаци, инфанти с пищни скъпоценни роби, широки като машините за чистене на улиците. Сред тях един Архимед, с наивно простодушна усмивка, с едно мизерно „Еврика“ около беззъбата, обрасла с тъмна брада и мустаци уста, раждаща болнави мисли. Отново и отново — ужасно изтерзаните тела на светии, отрязани глави върху подноси от ковано сребро, сервирани пред колосани плисирани яки, стотици пъти разпнатият Спасител, малтретираната, разпокъсана човешка плът, инквизицията.

Загадъчният екстаз на някои изображения го караше да потръпва. Фанатичната благочестивост го отблъскваше. В понятието „набожно усърдие“ се криеше според него нещо дълбоко обезпокоително, нещо животинско, на което липсваше всякаква привлекателност, както е при лешоядите. И наистина пред някои старинно достопочтени платна на Стив му се струваше, че долавя мириса на смърт и разложение. С облекчение заставаше пред всеки Рубенс, очарован от пищната голота на неговите пълни с живот въплъщения на радостната чувственост. По дяволите преходността на плътта, щом човек все още може с пълни шепи да гребе и да усеща изобилието на живота, рече си Стив. По дяволите целият този християнски Запад, който гниеше в очакване на загадъчното си предопределение, също като един Лазар, на когото не се е явил Спасителят! Вероятно човешката история се нуждаеше от някои съвсем други корекции, за да се превърне земята в обитаем свят, за да се придаде на тази планета онова радостно лъчезарие, което образът й, видян от космоса, обещаваше да представлява: един оазис, блажено място сред прашните простори на всемира.

— Често се питам — каза Соломон с едро набръчкано чело, мръщейки месестия си нос — какво ли биха си помислили за нас посетителите от някой далечен свят, ако се изправят пред тези отвратителни картини на разпятието на Христос, на обезглавяването на Йоан, на ужасните мъчения на християнските светии.

— Вероятно истината — каза Стив саркастично и вдигна яката на палтото си, сякаш търсеше зад нея закрила.

— Дали ще ни вземат за канибали?

— А не сме ли? — отвърна Стив. — В известно отношение си останахме канибали. Само дето значително сме изфинили начина си на хранене, както е прието у цивилизованите народи.

След малка пауза Соломон, чието чело бе все така разорано от дълбоки, угрижени бръчки, каза:

— И те самите, откъдето и да идват, сигурно ще мъкнат със себе си своите богове и демони, които също са преследвали през хилядолетията и преследват дори в сънищата си. Може и те да са се надявали на избавлението и всичко това да им е добре известно, така че ще проявят разбиране.

Стив вдигна рамене и се запъти към изхода. Когато излязоха на улицата, слънцето проникна през облаците и багрите заблестяха още по-ярко от когато и да било. Сякаш изведнъж зад него завинаги се затвори някакъв мрачен, въртящ се олтар с изрисувани в безпорядък жестоки сцени. Той почувствува жажда за глътка ароматно горещо кафе и покани Соломон да изпият по чашка.

Намериха едно кафене на открито, което беше отворено въпреки хладното време, и седнаха. От шарените сенници се стичаха капки, а по лакираните в бяло ламаринени масички имаше локви вода. Улицата пред кафенето беше осеяна с бирени тапи — разточително изобилие, спечено в асфалта през горещите летни дни, по-скоро спомен, отколкото обещание. Чуваше се смях на момичета, а вечерният въздух беше наситен с тръпчива прохлада.

Късно през нощта той написа на Луси дълго писмо, в което й призна, че през петгодишното му отсъствие тя няма да чуе нищо за него. Писа й също, че я обича повече от всичко.

 

Два дни по-късно ги разделиха на две групи и късно следобед ги отведоха с нови големи туристически автобуси. Над стъклото пред шофьора пишеше с едри букви „Малага“. Имаше дори екскурзовод, който пусна няколко вица на твърд английски, но скоро загуби всякакво желание да продължи, защото никой не реагира. А в кратката почивка на някакво място той изобщо изчезна. Повечето пътници спяха. Оцветените стъкла превръщаха мекото вечерно небе в грозящ буреносен фронт. Между Ла Рода и Албасете легна нощ, местността стана по-планинска, Алтос де Чинчиля, Сиера дел Караскал, после престой в Алианса с богат обяд — стилът на модерния, зейнало пуст хотел напразно се опитваше да възкреси мавританското минало; два часа по-късно Аликанте, мирис на море. Табелките за Малага сочеха на юг, но автобусът пое по шосето на север, а надписът отпреде му изведнъж гласеше „Барселона“. Една табела на края на града, за миг уловена от фаровете: Сан Хуан де Аликанте, следваше Кампельо, после Виляхойора. Автобусът спря на един малък пристан. Слязоха. Горяха само няколко светлини. Автобусите се изгубиха в тесните улички, загърмяха обратно нагоре из планината, оставяйки зад себе си тишина.

Черна вода, покрита с мръсотии, се плискаше кротко във вълнолома. От сушата полъхваше вятър, спускащ се откъм невидимите, осеяни с чепати коркови дъбове планини. Миришеше на припечена от слънцето скала и цъфнал бъзовлек. Вятърът гонеше късчета хартия и преждевременно опадали листа из тъмния басейн на пристанището. Въпреки че беше ранно лято, в настроението имаше нещо есенно, нещо окончателно, невъзвратимо. Стив дишаше дълбоко, но това не му донесе облекчение. Останалите също мълчаха. И те сякаш се усещаха в плен.

От някакво заведение за туристи, разположено навътре по брега, долитаха късчета от шлагерни мелодии. Едно магаре зарева с цялата си мощ. Петел пропя по никакво време. Денят беше далеч, нощта — като черно топло платнище.

В незнаен час през следващите дни те щяха да изчезнат безследно от този свят в това огромно, тъмно пространство, изпълнено с милиарди и милиарди тонове вода и милиони и милиони тонове живот. Щяха да се гмурнат и да изскочат в друго измерение, в една огреяна от слънцето солена пустиня на морското дъно, на пет и половина милиона години в миналото.

Стив се опита да превъзмогне потиснатостта си. На огромните, излъскани от водата четвъртити камъни на кея лежеше мъртва чайка. Той не се поддаде на импулса си да я изрита в пълната с нечистотии вода. Не много далеч се виждаха закрепени с въжета две баркаси. В тъмното изскочиха отнякъде няколко матроси от военноморските сили и им помогнаха да се качат в лодките. Минути по-късно те запърпориха навътре в морето, оставяйки след себе си светлините на пристанището — накъдрени на светла дантела по вълните.

Зад вълнолома морето стана по-бурно и баркасата започна да се задъхва. От време на време в лицата на мъжете плисваше пяна, пъхтенето на моторите се менеше непрекъснато според това колко надълбоко потъваше витлото.

Бяха насядали плътно един до друг на белите пластмасови пейки. Никой не говореше, само откъм кърмата, където седеше един моряк, сегиз-тогиз изквакваше нечий глас от радиофона, който той бе обесил на врата си и който морякът всеки път доближаваше до устата си, за да отговори.

След около петнадесет минути съзряха пред себе си светлини. Беше „Фелоу“, закотвен тук под прикритието на остров де Бенидорм. Десет минути по-късно бяха на борда му.

Получиха горещ бульон с месо, сандвичи, бира и кафе. Грижеха се за тях, сякаш бяха ги спасили от корабокрушение. Раздадоха им одеяла. Настаниха се на сгъваемите столове по палубата, разговаряха и пиеха бира или се опитваха да поспят.

„Фелоу“ вдигна котва веднага след пристигането им и взе курс на изток. На разсъмване към тях се приближиха два транспортни вертолета. Докато единият се спусна със запалени светлини към палубата, където го закрепиха, другият кръжеше около кораба и дълбаеше по сивите вълни със своето пляк-пляк-пляк-пляк на пляскащите си витла.

Стив и Джеръм с други осемнадесет члена на екипажа се качиха в първия вертолет, който излетя веднага, докато другият се спусна на неговото място. След около двучасов полет кацнаха на палубата на „Томас Алва Едисон“, който кръстосваше на седемдесет мили южно от Майорка.

Стив беше уморен от прекараната нощ и с облекчение разбра, че веднага ще им разпределят кабините. Въпреки това дълго не мигна; беше изпил много кафе, за да го държи бодър. Когато най-после заспа, засънува бягството си от олтара, по който иконите бяха замазани с лъщяща черна боя и сега изглеждаха като току-що избърсани сгъваеми дъски за писане. Някой зад гърба му нетърпеливо го подкани най-после да започне. Стив гледаше стъписан парчето тебешир в ръката си и нямаше представа какво трябва да започне, въпреки че разсъждаваше трескаво. Не знаеше и кой е този зад него, а не смееше да се обърне от страх да не би да е човекът с кожената маска. Усещаше погледи в тила си и отчаянието му нарастваше. Мислите му се въртяха в безсмислен кръг. Изведнъж зад гърба му избухна многогласен смях, сякаш зад него се беше събрал цял клас ученици, но това не беше детски смях, а злобен кикот на възрастни. Стив напразно се опита да сдържи сълзите си и засрамен почувствува, че те неудържимо се стичат по страните му. Тогава набра кураж и рязко се обърна. Стори му се, че е уловил погледа на някое от беззъбите ухилени старчески лица, но в същия момент се събуди.

Угнетението и дълбоката тъга, които го изпълваха, започнаха да го напускат, докато настъпи пълно облекчение. Беше се сбогувал окончателно. След това потъна в дълбок, безпаметен сън.

 

„Едисон“ беше един от най-модерните клетконосачи, прикрит като снабдителен кораб. Стив и Джеръм, техническата базова група под ръководството на Калахан и пет други групи от по два и четирима души щяха да бъдат спуснати от него в миналото.

Тъй като реакторът се нуждаеше от около петдесет часа, за да създаде изкуственото гравитационно поле на клетката, а на техниците им трябваха около двадесет и четири часа да приберат празната клетка, да прегледат генератора и да заредят новата клетка, спускания можеха да се извършват само веднъж на четири дни. Това ставаше обикновено в ранните утринни часове, когато беше достатъчно светло, така че светкавицата, бликнала при освобождаване на гравитационното кълбо, избледняла под слънцето, да не може да бъде наблюдавана от пътниците. От друга страна пък — да е достатъчно рано, та утринната мъгла да прикрие получените при изхвърлянето пари.

За да се получи полето на Кафу, клетката с полезния си товар биваше спускана през една шлюза с дебели стоманени въжета на около двадесет метра в корпуса на кораба. Там тя висеше повече от две денонощия, докато се достигне необходимата сила на полето и компютърът на хронотрона с точност до милиардна от секундата да освободи бутона „старт“. След това клетката биваше издръпвана, прегледана и наново заредена. През време на цялата тази процедура цареше повишена бойна готовност. „Едисон“ беше непрекъснато конвоиран от два разрушителя, които го пазеха от подводници, а най-често наблизо действуваха и други морски единици като придружаваща охрана.

Стив и Джеръм щяха да бъдат изхвърлени трети поред, а групата на Калахан-Олсен-Лури-Сингър — да ги последва като четвърта. Това означаваше, че имат повече от седмица време. Стив го прекара в четене и игра на карти. Алкохол получаваха колкото си искат — в пълно противоречие с царящите иначе строги норми в поделенията на ВМС, — сякаш им предстоеше трудна и рискована десантна операция.

Стив си мислеше за Норман Мейлър[4] и за всичко, което беше чел за войната в Тихи океан, когато изведнъж се сети, че беше забравил да се запаси за петте години в миналото с нещо за четене. Останалите дни използува преди всичко да претършува целия кораб за малко духовна храна, като едновременно просеше, вземаше назаем и крадеше книги, които му се струваха що-годе подходящи. Така той направи и откритието, че на такъв род кораб плава заедно с другото и най-невероятният сбиротък от литература. Библиотеката, която си набави в краткия срок, съдържаше, разбира се, всякакъв род книжлета от Касиъс Лоу, Бари Росак и Били Хамък, но и сериозни неща, като от стария Белоу, няколко добре запазени книги от Хемингуей и Хенри Милър, дори нещо от легендарния Силвърбърг, от Хесе, Достоевски, Толстой, Флобер, избрани произведения на Марк Твен, дори от Пруст — „По следите на изгубеното време“, „Клетниците“ на Юго и том с избрани драми от Стриндберг. Стив натъпка до спукване големия си колкото човешки бой моряшки сак, какъвто беше разрешен за личните вещи на всеки член от експедицията.

При обхождането на кораба Стив установи, че „Едисон“ караше далеч по-малко военен персонал, отколкото научен и технически. Където и да се обърнеше, срещаше бели манти и светлосини гащеризони, рядко униформи. Разговорите с тези хора не му носеха нищо; помежду си те разискваха на своя научен жаргон, разговаряха за „еквиваленти на силата на полето“, за „гравитационни пулсации от порядъка на гигаватове“ и „хронотронни координати на разсейване в сектора на целевото време“, за „темпорални емисии“ и за „релациите маса/разстояние във времето“. Числящите се’ към екипажните групи за тях явно представляваха нещо като опитни зайчета или морски свинчета, от интерес за тях във всеки случай беше само телесното тегло и тежестта на багажа на техните кандидати. На темпонавтите гледаха като на „полезен товар“ за своите клетки, чиято маса трябваше да бъде определена с точност до няколко хилядни от грама, за да попаднат възможно най-точно в сектора на „целевото време“ и да се получат колкото е възможно по-малки разсейвания в „хронотронните координати“.

Стив забеляза още, че „Едисон“ и неговите конвоиращи кораби се движеха непрекъснато в кръг. Докато се зареждаше клетката, те държаха курс на изток и следваха доста точно 38-ия паралел на около 8°30’ източна дължина, после се отклоняваха на юг към африканския бряг, оставяха островите на Ла Галит отляво и ’поемаха посока запад, след което се движеха на разстояние около тридесет мили от сушата успоредно на алжирския бряг. В тази отсечка силата на полето на клетката до стигаше необходимата степен и съдържанието й биваше „изхвърлено“. Това ставаше най-често край Нос Роса, а понякога и по-далеч на запад в посоката на Нос Бугарун. Един поглед върху картата показа на Стив, че северно от Ел Кала, Анаба, Четайби и Скикда морското дъно се спускаше доста полегато на около хиляда и двеста метра дълбочина и беше сравнително равно. Това беше районът за техния десант. Веднага след изхвърлянето корабите поемаха курс запад-северозапад на около третия градус географска дължина; който отговаряше на височината на Алжир, после завиваха обратно и процедурата започваше отново.

 

През нощта, когато трябваше да бъде спусната втората група, Стив се стресна в съня си. Бе му се сторило, че от дъното на кораба се надава страхотен вик. Той затаи дъх и се ослуша в тъмнината. След няколко секунди чу шум, подобен на чукане с тежък гаечен ключ по стоманените плоскости: За момент го връхлетя ужасната мисъл, че при строежа на кораба в лабиринта на подпорите и ребрата може неволно да е бил затворен някой от корабостроителните работници, който се опитваше през нощта да извести за себе си чрез чукане. Разбира се, това си беше чиста безсмислица; човекът отдавна ще е мъртъв, освен ако не се е хранел с плъхове и не е близал кондензирана вода от стоманените плоскости. Но Стив си спомни, че всички кораби още в корабостроителницата биват обгазявани с отровен газ, за да се предотврати плъховата напаст. Така че в най-лошия случай е спал стена до стена с някоя мумия на плъх. Светна лампата и стана. Джеръм, който спеше заедно с него в кабината, беше потънал в дълбок сън. Стив се облече и тръгна нагоре.

На палубата духаше хладен вятър. Разсъмваше се. Небето на изток приличаше на нежнозелена лагуна, в която плуваха няколко облака, подобни на тесни салове. „Едисон“ държеше с пълна пара посока запад, зад него килватерът сякаш кипеше. Дигаше се пара и се наслагваше ниско над морето като мъгла. Стив застана до релинга и се загледа надолу.

В същия момент сякаш отново дочу ужасения вик, който го бе събудил. Секунда по-късно изпод хека на кораба блесна тъмночервена светкавица и обагри водата, като че някой жесток китоловец бе изстрелял в сърцето на кит бомбен заряд и то експлодираше сега с потоци от кръв.

Бяха извършили ново изхвърляне, отзад изригваха пари и забулваха изгряващото слънце. Стив пое от палубата надолу към хронотрона, за да погледа прибирането на изпразнената клетка.

Стори му се цяла вечност, докато извъртят клетката нагоре. Стив стоеше на галерията срещу голямата, остъклена от всички страни командна централа, която висеше над прозрачната вътрешна врата на шлюза. Обслужващият екип на хронотрона седеше зад своите уреди. По жестовете и движението на устата си личеше, че техниците дават някакви указания, но не можеше да се чуе нито дума, защото централата беше звукоизолирана.

Лебедките стенеха. Дебели, мазно лъщящи въжета се навиваха на барабаните. Една непромокаема кабелна греда с дебелината на човешко тяло изчезна в тавана подобно на петниста тъмносива праисторическа змия. Най-после в долната част на шлюза се появи дълга тъмна сянка. Стонът на моторите наподобяваше песента на гърбатия кит и ето че най-после от тъмните, блеснали за момент в светлината на прожектора води се надигна самото огромно животно, изви кадифеночерния си гръб, сякаш се готвеше за ново гмуркане в дълбините. С едно тъпо металическо изщракване дългият около трийсет метра пашкул на транспортната клетка се застопори в изходната си позиция. Зави сирена. От шлюзовата камера беше изтласкана вода, след което вътрешните врати се отвориха. Изведнъж замириса на сол и изгорели водорасли. Под тях лежеше матовочерната, със структура на пчелна пита повърхност на уреда, един строен елипсоид с подобен на тумор издатък на задната част, в който опираше кабелната греда. Там се намираше агрегатът на хронотрона, гравитационният генератор.

Отвориха се клапани и въздухът нахълта в опразнената клетка. Мина повече от половин час, докато техниците освободиха винтовете. После капакът беше издигнат с кран и отмахнат настрана.

Стив се вторачи в зиналата празна вътрешност. Преди по-малко от час тук бяха се намирали четирима души и цял куп материали. През следващата нощ Джеръм и той също ще влязат в тялото на кита, ще чакат техниците да завинтят капака, да прокарат клетката през шлюза и да ги спуснат на двадесет метра дълбочина. А после ще трябва да чакат още петдесет часа, докато генераторът, захранван от огромния корабен реактор, изгради полето на хронотрона, докато настъпи решителният миг и китът потъне в бездната на времето, за да ги избълва на някой неизвестен бряг.

Кранът заразмаха едно ново решетъчно дъно и го вмъкна в клетката, защото всичко, намиращо се в полето на гравитационното кълбо — тази тънка кожица от енергия, която се образуваше по вътрешната стена на клетката, — всички укрепителни съоръжения, настилки и самият въздух, всичко биваше отнесено от гравитационната аномалия в миналото, щом се стигнеше критичната сила на полето.

Стив отиде в трапезарията на закуска. Там намери Джеръм; седнал пред двойна порция яйца със сланина, той сладко си похапваше.

— Последната прилична закуска през следващите пет години — увери го той, дъвчейки с наслада, — мога да се обзаложа. — И му наля чаша димящо кафе. — По-добре да ни дадат пилета и прасета, отколкото тези концентрирани пръдни за космонавти.

Стив си поръча бъркани яйца с шунка и без всякакво желание зачопли с вилицата из тях. Усещаше глад, но никакъв апетит.

Щом свършиха, Джеръм слезе долу, за да наблюдава зареждането на клетката. Стив постоя за малко на палубата. Слънцето напичаше силно, а „Едисон“ се заклати в посока запад—северозапад. От време на време загребваше пръски морска пяна и ги препращаше към подветрената си страна. Далеч на юг се виждаха неясните очертания на африканския бряг. На изток се забелязваха други три кораба на Военноморските сили, които следваха курса на клетконосача.

Денят обещаваше да бъде хубав. Стив си взе книга, изправи на едно тихо и защитено от вятъра местенце на палубата един стол и се опита да почете, но не можа да се съсредоточи. Над него кръжаха чайки, отправили безжизнен поглед надолу. Той също се вторачи в тях и се опита да ги прогони със силата на внушението, но техните инертни малки мозъчета не реагираха на неговите мисловни импулси и отвърнаха на опитите му по свой начин. Псувайки, той обърса от ръкава на винтягата си разяждащите изпражнения на птиците.

 

Късно следобед Стив и Джеръм бяха подложени за последен път на медицински преглед — излишен, но някак си успокоителен ритуал. После внезапно тръгването им сякаш щеше да се отложи с двадесет и четири часа. Китайската атомна подводница „Алена зора“, която се намираше от няколко дни на приятелско посещение в пристанището на Валета, била потеглила в неизвестна посока. Възбудата, която цареше на мостика на „Едисон“, се разнесе из целия кораб. Шифровани радиограми се разменяха между клетконосача и флагманския кораб, ракетния крайцер. „USS Олбани“, между адмиралтейството и операционния щаб в главната квартира на Рота в залива на Кадис. Към осемнайсет часа съобщиха, китайската подводница била засечена по пътя за Триполи. Измина обаче цял час, докато съобщението се потвърди и „Едисон“ получи нареждане за временна готовност.

Стив и Джеръм, които през цялото това време седяха по бельо в здравната служба и чакаха решението, се облякоха за път: специално за целта разработен лек боен костюм с множество външни джобове, еластични парашутни ботуши, кожено кепе и стоманена каска, патрондаш с кобур и парашут, за в случай че при изхвърлянето стане някоя авария. После им дадоха последните инструкции.

— След шейсет часа ще бъдем над зона „червено“, плануваното място за кацане — каза първият офицер на „Едисон“, който ръководеше включването на хронотрона, набит, широкоплещест мъж в края на четиридесетте. Тясна ивица сива коса обграждаше плешивото му, загоряло от слънцето теме. Той непрекъснато подръпваше клепналите си раздалечени уши и въртеше из устата си с мрачна решителност някаква дъвка. Въпреки това не му се удаваше да надвие нервността си. Мускулите на страните му потръпваха издайнически. С подчертано нехайни жестове той посочваше разстоянията и позициите на кораба. — Сега се намираме на 38°6’, северна ширина и 4°26’ източна дължина. Място за кацане — между 37°15’ и 37°30’ северна ширина и между 6°30’ и 8°15’ източна дължина — зона „червено“.

Той се прекъсна и започна да се кара по корабната уредба с все гърло на техниците на клетката, които явно не изпълняваха неговите нареждания, отричайки правото му да им дава указания в техническата област.

— Точката на приземяване е на около три мили пред вас според силата и посоката на вятъра и според това колко бързо ще се спуснете. Дъното е равно, малко полегато от юг на север. Солените почви не допускат по-висока вегетация. Ако все пак е имало тук-там дървета, те отдавна са отсечени — стига да не се окажете наистина първата група, пристигнала там. Вероятно ще намерите подготвено място, където спокойно ще можете да кацнете и на тъмно.

— На вас хареса ли ви там? — попита Джеръм.

— Как? — обърка се първият офицер.

— Ами като ви слуша човек, ще рече, че сте били вече там — отвърна Джеръм, вдигайки рамене.

— Има непряко изведени описания на факти, които представляват вероятност, граничеща със сигурността, майоре — отвърна ядно мъжът от ВМС.

— Успокойте се — махна с ръка Джеръм. — Пошегувах се.

— Отначало е добре да останете в зона „червено“, докато осъществите радиовръзка с базата, особено ако кацнете на тъмно. Шансовете за това са петдесет на петдесет.

— Логично е — въздъхна Стив.

— Тогава се опитайте да се доберете до базата. Тя трябва да се намира някъде тук. — Той посочи южния връх на Сардиния. Погледна часовника си. — Времето напредва. След около 45 минути трябва да сте в клетката. Поръчайте си още веднъж прилично меню. Ще ви го донесат, преди да затворят клетката. Желая ви много щастие. — И побърза да изчезне по посока на мостика.

Спуснаха ги в клетката с една подвижна платформа. Натовареният безмоторник, чийто дългокрак колесник беше закрепен с трупчета, стоеше върху решетката на вложеното дъно, което след изхвърлянето щеше да изпадне.

Малко преди да поставят и уплътнят капака на клетката, им сервираха последното ядене, както при осъдените на смърт. Стив си беше поръчал куп сандвичи и два термоса с чай, за да се запаси за следващите две денонощия. Джеръм излапа двойна порция бифтек „Строганов“ и допълнително си взе сандвичи с чай. На настояването му обаче за бутилка ром и кашон с бира не обърнаха внимание, както и на протестите му. Трябваше да се задоволи с една-единствена консерва бира. Джеръм я изпи сърдито и се намести на задната седалка на котката. Едва затворили капака, и той заспа.

Талант, за който може да му завиди човек — рече си Стив, който лежеше в тясната пилотска кабина на плъзгача, смъкнал облегалката колкото бе възможно назад.

Но така си беше винаги. Ако в Кейп се отложеше някой старт поради лошите атмосферни условия, Джеръм си спеше блажено в койката, докато времето се изяснеше. Изглежда, нищо не можеше да го смути, докато Стив само след половин час щеше вече да се бори с пристъпите на клаустрофобията. Той знаеше, че следващите петдесет часа ще бъдат най-тежките в живота му и че когато наближи решителният момент, ще е капнал от умора и безсъние.

През цялото време имаха радиовръзка с обслужващия екип, която обаче с нарастването на енергията на полето ставаше все по-слаба и около пет часа преди изхвърлянето щеше съвсем да прекъсне. Тогава щеше да дойде изолацията и да ги обгради стена от време, наслоявана пласт след пласт около тях, и те нямаше да могат да кажат със сигурност дали отвъд тази стена съществува още настояще, или не са паднали вече в бездната.

Не, не — рече си Стив, — докато се вижда стената на клетката, ние се намираме в настоящето, висим в сигурност под кила на „Едисон“, както маймунчето под корема на майка си. Но въпреки това, за собствено успокоение, включи един от подвижните прожектори на плъзгача. Отново го изключи и се вслуша в шумовете от преминаването през шлюза и отпускането на въжетата на клетката, след което повторно го включи и го размаха наоколо, тъй като му се счу плисък на вода. Изскочи навън и внимателно заоглежда изградената като пчелна пита вътрешна стена на клетката. Не можа да открие нито капка вода.

За момент го обзе панически страх. Спусна се бързешком в кабината на пилота, нахлузи на лицето си газовата маска и отвори кислородния клапан. Вдиша няколко пъти дълбоко, докато усещането, че се задушава изчезна, после се облегна назад. Гласът на първия офицер го изтръгна от сън. Погледна си часовника — бяха минали първите шест часа. Още около 45 часа до изхвърлянето. Джеръм весело си свирукаше, седнал на подвижния клозет. Беше го разопаковал и монтирал на решетката до носа на плъзгача.

Първия искаше да разбере дали всичко е наред.

— Чувствуваме се идеално — увери го Стив и закри с длан микрофона, тъй като в същия момент Джеръм закрещя, че на Военноморските сили ще им струва сума пари да препратят пет и половина милиона години в миоцена и купчината, която току-що е направил. Ще трябва да я измерват в злато — грачеше той.

— Да ви включим ли малко музика? — попита Първия.

— Нищо против.

Две минути по-късно те вече приемаха по шлемофоните си нощната програма на Радио Алжир. Джеръм настоя за няколко партии шах, след като се бяха разположили удобно в клетката. Стив губеше всяка игра, защото не можеше да се концентрира. Джеръм почти непрекъснато дъвчеше нещо. Това му е начинът да се справя със ситуацията — каза си Стив.

Слушаха предобедната програма на италианското радио, после следобедната програма на Палермо. Накрая бяха отишли достатъчно на изток, за да уловят чрез атомния самолетоносач „Ричард Дж. Колбърт“ и стария „Честър В. Нимиц“ американските предавания за Южна Европа, но предаването ставаше от час на час по-лошо. Гласът на Първия, който се обаждаше на равни интервали, постепенно също отслабна, поглъщан от едно фино пращене, сякаш от някакъв акустичен призрак.

Следващият ден премина мъчително бавно.

Около тях се свиваше огромният юмрук от енергия, който щеше да ги запрати през пет и половина милиона години в далечното минало.

Джеръм седеше на предната седалка и мъдруваше върху една карта на Западното Средиземноморие, която беше разгънал над арматурното табло, за да си набие в съзнанието отделни характерни точки на ландшафта. Стив клечеше на задната седалка и след много години отново четеше. Пруст. Горе сигурно вече беше тъмно. В мислите му се откри окъпаната от слънцето природа на Комбрей, ясното застинало небе на Нормандия, гъмжащата от насекоми тишина, спящи води в буйно обрасли градини, припламналият пожар от макове по склоновете от двете страни на коловозите, шипкови храсти с наивната им селска простота, грейналата в нежнорозово, забулена, почти безтегловна прелест на цъфналия глог… После изведнъж се сепна и притвори очи. Всичко си остана пред очите му: храстите, които сякаш образуваха непрекъсната редица от параклиси и като пред олтар полагаха цъфналия си накит, червено-кафявата, напукана от възрастта кора на клонака, мъхнатите листица с тяхната свежа зеленина и бликналото изобилие на нежнобели цветни звезди, от които като протуберанси стърчеха яркочервени плодници. Но въпреки това нещо не му достигаше — не успя да долови усещането за аромат. Нещо бе го затиснало отгоре, но какво?

Цирикащият глас на един от техниците, обаждащ се сякаш от другия край на света, го изтръгна от мислите му. Той обяви тържествено, че са определили масата им. Възлизала с точност до една стохилядна от паунда[5] на 5,38972833244 тона.

Джеръм посочи надолу, където беше походният клозет.

— Златни момчета са това, нашите хора от НАСА. — Разтвори си един сандвич и го заръфа. — Нищо не се губи. Затворена система.

Радио Палермо предаваше вечерната си програма, но Сицилия сякаш беше по-далеч от Плутон. Цвърченето почти не можеше повече да се различава, разля се в каша от шумове и накрая се превърна в мъчение. Шумът, предизвикван от нарастващата енергия на изкуственото гравитационно поле, ставаше все по-силен. Като че ли тонове дребни стоманени сачми се изсипваха върху бетонна плоскост.

Джеръм легна на задната седалка на „котката“, а Стив отново се изкачи в кабината и задряма. На няколко пъти го стресна шум, като че някой смачкваше цели квадратни метри стоманена ламарина и с един замах я разрязваше. Напрежението между изкуственото гравитационно поле и гравитацията на Земята растеше. Носещата полето материя на клетката беше пренатоварена до субатомарна граница и скоро енергийното кълбо с включената в него маса нямаше да може да се задържи повече в нормалния континуитет на време-пространството.

Внезапно Стив разбра какво го смущаваше от толкова време — един сладникав аромат като на ванилия или канела, който ставаше все по-натрапчив. Спомни си, че беше чул за такова нещо по време на теоретичните занимания — странно съпровождащо явление към полето на Кафу. Още първите групи, изпратени в миналото, бяха съобщили за него малко преди изстрелването.

В полунощ Първия се обади още веднъж. Гласът му идеше вече от друга галактика. Той изцвърча, че всичко било наред и протичало по плана. Калахан и Олсен били при него, но техните гласове почти не се различаваха. Били им пожелали „приятно пътуване“.

— На вас също — извика Стив по микрофона. Но те, изглежда, не разбраха, защото един деформиран от смущенията глас попита:

— Тия още ли са тук?

— Кажи им да вземат със себе си нещо за пиене — провикна се Джеръм от трюма. — Да отпразнуваме срещата. Междувременно ще потърсим удобно за целта местенце.

Радиовръзката прекъсна. Разля се тишина, сладникавият дъх на канела стана още по-натрапчив, температурата започна видимо да се покачва. Малко по-късно се появи феномен, който на него, като астронавт, му беше твърде добре познат: едно неравномерно вибриране на гравитацията, сякаш някой от ракетните двигатели не работи както трябва. Произведеното от хронотрона енергийно кълбо започна да трепти. Скоро щеше да достигне критичната си точка.

Джеръм уплътни всички люкове и се покатери в кабината. Заедно прегледаха уредите — всичко работеше безупречно. Затвориха кабината, притегнаха коланите, угасиха прожекторите и зачакаха.

Температурата продължи да се покачва. Започнаха да се потят и си пръскаха кислород в лицето. Стените на клетката сякаш постепенно запламтяха в тъмночервено. Дишайки тежко, Стив превъзмогна внезапно и повторно обзелия го панически страх. В края на зрителното му поле изплуваха пъстроцветни сияния. За миг реши, че са издържали изпитанието и виждат звездите, но щом вдигна глава, съзря над себе си само разлетите отражения на командното табло върху пластмасовото стъкло на кабината, зад него — едно дифузно блещукане.

От далечината се долови тътен, който стремително приближаваше и заплашваше да взриви клетката с вибрацията си.

— Май че настъпва моментът! — викна зад него Джеръм.

Грохотът нарастваше. Следваха един след друг кратки, редуващи се тласъци от периоди на тегловност и безтегловност — като ударите на таран. Изкуственото гравитационно кълбо се дръпна и се откъсна.

Исусе Христе! — помисли си Стив.

И отново се пръсна сърцето на кита.

Миг на зашеметяване.

И те паднаха.

… паднаха през кървав дим и раздрани облаци направо в слънцето, едно тъмночервено слънце, което докосваше края на западния хоризонт.

Стив видя как вложеното дъно на клетката се устремява шеметно надолу и блъсна инстинктивно кормилния лост напред, за да стабилизира полета на безмоторника. Инерционният тласък, даден им от „Едисон“, не беше достатъчен за това.

Промушиха се през тънък покров от облаци. Под тях се разстилаше невероятна гледка: белезникави, леко забулени в розово от вечерния здрач равнини, тук-там петна от растителност и ивици от дълги сенки, самотно стърчащи планински масиви, чиито върхове се къпеха още в слънцето, докато стръмните склонове тънеха вече в мрачината, която изпълзяваше от низините. На северозапад — обширна водна повърхност, която се разливаше на запад, докъдето стига погледът. Брегът лежеше значително по-нагоре, отколкото сочеше картата. Пурпурното вечерно небе караше водата да лъщи като блюдо от кована мед. На юг — тъмна, проточила се надлъж планинска верига, която се въздигаше все по-високо в южна посока — брегът на Северна Африка.

Слънцето падаше бързо под хоризонта, сенките ставаха все по-черни, потъваха в мрака.

— Трябва да побързаме с кацането, скоро ще мръкне — каза Джеръм.

В същия момент ги застигна ехото, създадено от взрива на тяхното материализиране; то се затъркаля като мощен тътен от двете страни на крайбрежните планински вериги.

Стив натисна носа на безмоторника още по-ниско. Широко разтворените му крила балансираха в завихрянията на въздуха. Брегът на езерото отдясно правеше лек завой на югозапад, където се сливаше с района за кацане. Тъй като подпочвата можеше да е мочурлива, Стив спусна безмоторника по-далеч на юг, та да се приземи на достатъчно разстояние от брега.

В това време Джеръм бе включил предавателя и предаваше уговорената парола.

— Шамандура вика котва, шамандура вика котва, моля елате. Край.

Напрегнаха слух.

И не забравяйте, че всяка от групите може да е първа…

Внезапно нещо изпука в приемателя, после някакъв глас изкрещя:

— Изключи предавателя! Затваряйте си устата, ако искате да кацнете живи! Дръжте на прием!

Джеръм веднага изключи предавателя и каза разтреперан:

— Тия тук са си изработили много изискан тон за общуване. Какво ли пък означава това „Ако искате да кацнете живи…“

— Изглежда, не всичко върви така гладко, както са си го представяли във флотата. Аз предполагах подобно нещо.

— По дяволите! А този комитет по приемането не изглежда много разговорлив.

Стив се взираше в нарастващата тъмнина пред себе си и забеляза, че все пак имаше отделни дървета в района за кацане. Изръмжа:

— Сигурно си имат причини да не бързат е предава нето.

Притегли кормилния лост, като видя пред себе си една самотна палма без връх, зад нея — храсталаци, голо поле. Ругаейки, включи прожекторите. Намираха се на двадесет метра над земята. Местността беше равнинна, но проядена от кратери, сякаш е била обстрелвана от артилерия — тук-там прегоряла трева и овъглени храсти, помежду им светли пясъчни петна. Той изтегли носа на безмоторника нагоре и насочи плъзгачите. Оставаха около пет метра до земята. Първо единият, после двата плъзгача заораха в почвата. Носът се тласна бързо надолу, предното колело стъпи, пружинирайки, на земята, колелата на плъзгачите затрополяха и бързо забавиха движението, клони застъргаха кабината, на няколко пъти безмоторникът се заклати силно насам-натам, после се нахлузи в нещо еластично и остана да виси в него.

Стив изключи прожекторите, развърза коланите и отметна капака на кабината. Нощният въздух беше необикновено топъл и наситен с мирис на сол. Цвърчаха щурци. Джеръм, който беше изпълзял през люка в трюма и проверяваше околността с джобно фенерче, викна нагоре, че всичко било наред. Няколко минути по-късно се върна в кабината, въоръжен с два автомата.

— Смяташ ли, че тия си правят с нас някаква шега? — попита той.

— Нямам такова впечатление — отвърна решително Стив и добави навъсено: — Сега не им е до това.

— Кой би могъл да ни бъде неприятел?

— Ще го разберем много скоро.

Той се ослуша в тъмнината. Изпращяха клони. Някъде отдалече идеше бобот от тежко превозно средство. После то като че ли се отдалечи и скоро след това бученето заглъхна.

Бяха ли действително в миналото? Стив бе изпитвал подобно чувство, когато след изпитателен полет се завръщаше обратно през Атлантика. По вечеря седеше в трапезарията и не можеше да се освободи от чувството, че в действителност не е бил в Европа, а че е преживял всичко това в някакъв тренажор-симулатор. Струваше му се, че е изминал разстоянието само по картата. Истинската дистанция оставаше така абстрактна, като че е астрономическо разстояние, измерено в цифри. Духът му беше летял с него, само бе реагирал с налаганите от техническите модели условни рефлекси, които бе усвоил в дългогодишните тренировки — изживяваш полета, без да се помръднеш от мястото си. Сигурно така е и с дървото, което пресаждат, помисли си Стив. С ограничената си сетивност то установява, че въздухът има друг вкус, почвата се чувствува другояче, но абсолютно не може да си представи разстоянието между предишното и сегашното си местонахождение.

Едно беше ясно — намираха се със сигурност на Средиземноморското дъно. Ориентирите бяха верни. И тъй като този басейн не беше пълен с вода, не можеха да се намират повече в настоящето. Преди пет и половина милиона години в този басейн не е имало вода. Ерго[6]

— Приземихме се безпогрешно и даже веднага влязохме в прикритие — докладва Джеръм, който, изскочил навън, вече бе обиколил безмоторника с джобното си фенерче. — Имахме късмет. И тук има, дървета.

Той насочи светлината напред. Нахълтал в ниски храсталаци, безмоторникът беше забил нос под един гъсталак от сплетени бодливи филизи и твърди сухи листа, които го покриваха до средата.

— Смятам, че е най-добре да останем тук поне до сутринта или докато получим нови указания — каза Стив.

Джеръм кимна.

— През нощта и без това не можем да предприемем нищо. Не искам да включвам прожекторите, докато не разберем какво всъщност става тук.

Стив смачка един комар, който си беше забил жилото в челото му.

— Тези гадини, изглежда, бързо свикват с новите жертви — измърмори той. — Още няма жив човек в тази епоха, а те вече са готови, щом той се изкачи на световната сцена, да го тормозят, да го разболяват, да направят живота му ад.

— Просто да не повярваш, че всичко вече е налице, само дето човека още го няма.

— И видя Бог, че това е добро. След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие… (1:25,26)

Внезапно от юг на около петнадесет-двадесет километра се чу артилерийски изстрел. Ослушаха се, затаили дъх. След малко последва попадението. Беше на два километра северозападно от тях. Ярка мълния разкъса тъмнината.

— Изглежда, че все пак не сме кацнали в рая — каза Джеръм. — Посрещането обещава да бъде по-скоро горещо.

— Ако не бяхме се спуснали доста отвесно и ако не бях отправил безмоторника малко по на юг, сега щяхме да седим точно в мястото на попадението — рече Стив. — Сигурно са определили координатите на материализационния взрив и така са пресметнали вероятното място на кацането ни.

Те се ослушаха тревожно в нощта, но противникът, изглежда, беше прекратил стрелбата. Изведнъж приемникът отново се съживи.

— Добре дошли в ада — обади се глас на безупречен английски с едва забележим твърд акцент. — Добре ли кацнахте?

— Не отговаряйте! — изкрещя на същата вълна друг, по-далечен глас. — Не се хващайте на въдицата им! Те искат само да определят мястото ви, та да ви смажат.

Пръстът на Джеръм, поставен вече на превключвателя, се вцепени и увисна във въздуха.

— По-добре е да се предадете веднага, както направиха повечето от вашите другари. Вие се намирате в голяма опасност. Районът, където кацахте, е радиоактивно заразен. Нямате друг избор. След три до четири часа ще бъде свършено с вас. Обадете се, за да ви измъкнем колкото се може по-скоро. Въпрос на минути, ако не искате да умрете.

— Бъдете разумни — продължи друг глас. — Нямате никакъв шанс. Операция „Западна падина“ всъщност няма и никога не е имало. На вашите предшественици поставихме ултиматум. Наистина няколко буйни глави повярваха, че могат да го пренебрегнат. Те са отдавна мъртви. Ние взривихме Гибралтарския проток. Водата се покачва. Вашите спуснати запаси лежат на морското дъно. Вие сте откъснати и без снабдяване. Обадете се. Ще ви измъкнем.

— Не се оставяйте да ви предизвикат! — отново изкрещя по-далечният глас. — Веднага ще разберат къде сте.

— Вие сте измамени. Никой от вас няма да се върне в бъдещето.

— Те искат да ви деморализизират. Не им вярвайте!

— Кои ли са тия „те“? — попита Джеръм.

Стив сви рамене.

— Вероятно шейховете не са спали чак толкоз дълбоко, колкото им се искаше на нашите от флотата.

Пропагандният предавател замлъкна и по-далечният глас даде указанията си:

— Разтоварете преди настъпването на деня и тръгнете, щом стане светло. Никакви прожектори! Карайте в северна, после в североизточна посока. Колкото се може по-бързо. Използувайте всяко прикритие. Внимавайте за пресни следи от камили. Ако срещнете ездачи, стреляйте без предупреждение. Бандитите искат да вземат товара ви. При първа възможност ще ви измъкнем. Останете на прием! Край.

— Знаеш ли как изглеждат следите от камили? — попита Джеръм.

— Нямам представа. Не знаех, че по това време тук ще има камили.

— Трябва да са ги довели със себе си. Чудесна идея! Никакви проблеми с горивото.

— Значи са араби.

— Най-сигурно. И то много добри, щом са могли така да парализират нашите хора, че да не са в състояние да охраняват района за кацане.

От северозапад, където бе паднал снарядът, сега долетя нечие протестно тръбене. Мастодонти? Закрещяха подплашени птици. После отново настъпи тишина.

Стив зарея поглед към звездния свод, но не успя да открие никакво познато съзвездие. Значи наистина се намираха далеч в миналото, прескочили цял един период, който още не е изминат от светлината между галактиките. На слънцето му предстоеше да извърви още четвърт от своя кръг около центъра на Млечния път, преди да се появят първите пирамиди.

Тъй като на следващия ден ги чакаше тежко пътуване, те се опитаха, редувайки се, да подремнат малко, но нищо не излезе от това.

Бележки

[1] Юта (и Юто) — щат в Средния запад на САЩ. — Б.пр.

[2] Вид американски вертолет. — Б.ред.

[3] Левант — земите около Източното Средиземно море, особено брегът на Мала Азия до Египет. — Б.пр.

[4] Известен съвременен американски писател и публицист. — Б.р.

[5] Мярка за сила. — Б.пр.

[6] Следователно, значи (лат.). — Б.пр.