Волфганг Йешке
Последният ден на Сътворението (2)

Сондажни дупки

Когато на 13 август 1970 Глоумър Чалънджър напусна пристанището на Лисабон, за да предприеме сондажни работи на морското дъно при Балеарската падина, не само учените очакваха някакво осветление на загадъчните феномени, на които се бяха натъкнали през 50-те и 60-те години. Биолозите и океанографите се надяваха да си обяснят разигралия се преди около пет и половина милиона години процес, внесъл коренни промени и бележещ прехода между миоцена и плиоцена^[1]. За Средиземноморската област означаваше истинска биологична революция, свързана с драстични промени в климата на Европа.

Експедицията на Глоумър Чалънджър се финансираше от Националната научна фондация и се провеждаше под надзора на Института по океанография. На 23 август следобед изследователският кораб беше закотвен електронно на сто мили южно от Барселона, където бе направен първият сондаж на две хиляди метра морска дълбочина. Последваха нови сондажи.

Резултатите потвърдиха хипотезите на Уилям И. Б. Бенсън от Националната научна фондация и на Орвил Л. Банди от университета в Южна Калифорния. Те потвърдиха и някои авантюристични предположения на висши военни от Пентагона, чийто военен проект в най-общ план бе вече готов в края на 60-те години, във връхната точка на програмата „Аполо“. На пресконференциите в Париж и Ню Йорк, където се оповестиха резултатите от експедицията, част от информациите бяха предвидливо премълчани. Те се отнасяха до извадения на бял свят по време на сондажните работи материал, който отначало не можеха да идентифицират, но той явно представляваше най-важният аргумент в ръцете на привържениците на проекта. Този аргумент накара президента Никсън още в средата на февруари 1971 драстично да съкрати бюджета за космическите полети на НАСА, когато полетът на „Аполо 14“ току-що бе завършил успешно, за да предостави средства за проекта, първоначално скрит под названието „Стийлаб“ и подготвян съвместно от военноморските сили и НАСА.

Резултатите потвърдиха някои загадъчни подробности, събрани от тайната служба. Първата подробност, на която бе обърнато внимание, датираше от 1959 г. Тя идваше от френското военно министерство и беше в най-висша степен тревожна, тъй като нямаше никакво обяснение за обстоятелствата около нея. Обозначиха я като „артефакт 1“. По-нататъшните изследвания бяха възложени на командир^[2] Франсис, опитен мъж от отдела за технооръжейно развитие при военноморските сили на САЩ. Едва през 1968 той се натъкна на друга сигурна подробност, която явно се свързваше с първата — беше открит „артефакт 2“. Той идваше от Швейцария. През 1969 се появи и една информация, изровена от тайната служба във Ватикана. Тя бе взета под ключ като „артефакт 3“. Мозайката се редеше частичка по частичка. Картината се допълваше постепенно и научната база на начинанието прие формата, която Франсис и неговите сътрудници отдавна предполагаха. За целта всички публикации в областта на теоретичната физика от цял свят вече от десетилетие насам бяха грижливо подбрани и преразгледани.