Мариана Тинчева-Еклесия
Второ пристигане на Малкия принц (8) (Приказно пътешествие за деца и възрастни)

„Ето колко дни съм на тази земя, а все още не съм отишъл до мястото в пустинята, където се разделих с моя приятел — големия летец с малкия повреден самолет. Може би той все още е там и очаква да се видим? Или е изпратил свой приятел да провери дали съм се върнал?… Ами ако някой друг летец е кацнал принудително в тази част на пустинята, ако човекът няма запаси от вода и не знае къде е кладенчето?…“

Така си мислел Малкия принц и щом съмнало, бързо прелетял до онова място, където срещнал френския пилот… Уви! От него намерил само листче, изписано саморъчно и пъхнато в малка пещера, издигната от пясъците. Момчето решило, че мъжът с пагоните току-що си е заминал, затова отворило и прочело написаното: „Малкия принц беше моята голяма обич в полетите между небето и земята. Моля ви да повярвате в него, защото е сред вас!“

Принцът се огледал наоколо, ала нямало никого. Досетил се, че оттук навярно са минавали хора, прочитали са написаното и го оставяли отново на същото място, за да може да го прочете и той с развълнувано сърце. Казал си: „Знаех си, че когато човек обикне някого, никога не го забравя, а иска да подари любовта си на хората. Аз също обикнах пилота, който ми подари вода от кладенеца в пустинята. Той ми помогна да разбера разни чудатости на възрастните по тази земя.“

Момчето отправило телескопа си в различни посоки, докато в далечината видяло огромен океан, чиито вълни се разбивали на брега. Щом стигнало там, видяло двайсетина полуголи деца. Те загребвали от мокрия пясък, за да издигнат чудните замъци на своята фантазия. Децата били с черен цвят на кожата; живеели с родителите си в близките до брега колиби, направени от пръст и слама. Малките, пък и техните родители никога не били пътували до големите градове на Африка; никога не били виждали замъците на височайши племенни вождове и на знатни хора от далечни земи… Но тези момичета и момчета на Черния континент, които нямали листове и моливи, дори не познавали буквите и числата, изграждали причудливи островърхи замъци, които се озарявали от детската им надежда, че на сутринта техният замък ще се превърне в истински, за да живеят в него!

— Колко честити и честни са тези души! — наблюдавал ги гостът; радвал се с тях на упорството им да бъдат сред други земи и хора, макар децата вече да знаели, че техните пясъчни замъци ще просъществуват до сутринта — когато първата голяма вълна ще ги грабне, за да ги подари на рибите в океана.

Знаете ли какво им подарило момчето от астероид Б-612, след като ги опознало? Щом момичетата и момчетата тръгнали към своите колиби, то положило в ръката на всяко от тях по едно вълшебно камъче, голямо колкото око. Като го слагали пред окото си, те виждали различни хора и градове: високи къщи, улици, магазини за забавления и лакомства, каквито никога по-преди не са срещали.

— Какво е това? — питали в надпревара непознатия, а той им отвръщал:

— Това е вашето бъдеще. Когато пораснете, всеки от вас ще попадне на онова място, което вижда в светлината на камъчето си.

— Къде е това място? — децата започнали да тичат по брега, за да докоснат обещаната им земя. Ала колкото повече бягали, толкова повече съзнавали, че не могат да избродят пясъка на сушата; не могат да преплуват водата на океана; не могат бързо да стигнат възрастта на своите родители… Защото едва тогава пред тях трябвало да се открие живата тайна, подарена им от непознатия Малък принц. За да ги утеши, той им казал:

— Не бързайте! Когато стигнете до човешкия свят на другия бряг и поживеете в него, вие сигурно ще поискате да се завърнете на своя бряг — така правят възрастните. Те приличат на дървета, които могат да ходят. Където и да се намират, винаги искат да се завърнат при корените си. Тогава, като се върнете на родното си място, вие сигурно ще продължите да правите замъци, трайни до първата голяма вълна. Защото ще сте осъзнали: каквото и да прави човек, то се руши и след време се забравя. Само вашите чисти детски души ще продължат да светят, щом стигнат невидимата огромна звезда…

Децата не разбрали добре думите на Малкия принц. Те вдигнали глави към небето, където светело само горещото Слънце. Като не виждали звездите, малките извикали:

— Хайде да полетим! Нека да полетим по-бързо към тях!

Но не се издигнали над земята. Останали на океанския бряг в Африка, защото трябвало да дочакат срещата с онази невероятна гледка, която видели в отвореното прозорче на светещия си камък…

Когато влезли в колибите при родителите си, Малкия принц отлетял отвъд океана на друг континент.