Мариана Тинчева-Еклесия
Второ пристигане на Малкия принц (5) (Приказно пътешествие за деца и възрастни)

При новото си завръщане на Земята Малкия принц слязъл на планинска височина с малко селище в ниското, опасвано от река. От него започвал път към хълма, където всяка сутрин най-рано изгрявало слънцето. По моста над реката преминавала възрастна жена с три овце. „Непременно ще я почакам, за да видя нея и овцете отблизо!“ — решил той. Колкото повече приближавала старицата, толкова повече сърцето му се изпълвало със съчувствие, защото виждал, че тя едва върви след стадото си, опряна на тояжка. Като стигнала на поляната, той излязъл от мястото си сред високите треви и извикал:

— Здравейте! Вие сте първите, които срещам тук, затова се радвам, че пристигнахте тъкмо с изгрева на слънцето!

Възрастната жена се изненадала от непознатия, попитала го откъде идва, а той, като знаел вече как мислят хората на Земята и в какво вярват, отвърнал простичко:

— Идвам отдалече. Вие навярно никога не сте били там, където живеят само една овца и едно цвете?

Жената не го разбрала, но решила да му разкаже колко трудно се изкачва по височината, за да пасе овцете си, от чието мляко преживяват и тя, и още две жени на нейната възраст. В селцето вече нямало млади хора, които да помагат на старите.

— Как така няма млади хора? — учудил се принцът, защото виждал с очите си колко величествена, щедра на блага е планината наоколо.

— Ей тъй, останахме двайсетина човека над 70-годишни. Децата ни заминаха в големите градове, за да печелят пари, да живеят по-добре.

Тя седнала на тревата и опряла тояжката си на коленете:

— И моите дъщери и внуците заминаха по чужди земи. Не съм ги виждала от седем години. Сега живея сама в полуразрушената къща. Съседите ми не могат да се качват в планината, за да пасат животните.

Малкия принц се натъжил от думите й: една майка живее сама, забравена дори от децата си? Той веднага поискал да й помогне, затова я попитал какво най-много от всичко й е необходимо.

— Какво ли? — замислила се непознатата. — Като идвах насам, се пречупи тояжката, на която се опирам. Преди да залезе слънцето, трябва да си потърся друга, за да се върна в селото.

Малкия принц подал своето бастунче, което веднага блеснало от доброто му намерение да го подари:

— Приеми го за спомен от мен! Бих искал да те пренася бързо и лесно навсякъде, където пожелаеш! — той отправил очи към небето и въздъхнал. — Бих искал също така тази твоя опора да бъде вълшебен жезъл, за да изпълнява всичките ти желания…

Момчето замълчало, защото знаело, че Всемогъщият Дух невинаги изпълнява човешките мечти.

— Че какво повече от това да си пожелая? — старицата първо решила, че нищо друго не й е потребно. Но като помислила още, добавила: — Бих искала да изпратя писмо на децата си — сигурна съм, че мислят за мен, но са далече; пътуването дотук е скъпо, а аз не мога да отида при тях…

Малкия принц извадил от торбичката си лист и писало, записал всички думи, изтръгнати от душата на самотната жена, и й обещал, че до три дни писмото ще стигне до децата й в големия град зад девет планини и един океан.

— Кой си ти все пак? — попитала го възрастната жена.

— Аз съм един от онези, които Всемогъщият Дух изпраща при хората, за да се изпълняват добрите желания на сърцата им. Ти поиска най-малките, но най-съкровени неща, затова сам ще ги изпълня и ще получиш отговор.

Като нямала друго, старицата подарила на непознатия странник пречупената тояжка, с която се подпирала по пътя към хълма с поляните. Той благодарил за дарението… И ни го показа, защото винаги го носеше със себе си.