Никола Вапцаров
Ботев

Идва при мене

задъхан и потен

работник

и казва:

— Пишете за Ботев! —

 

„За Ботев ли? —

Седам.

Елате във среда

към седем.“

 

Но ето че среда отдавна премина…

Навъсен, аз пъшкам

и късам листата.

Над покрива горе

моторите спорят

със влажната пролет

в света

и мъглата.

И нищо не идва.

Безпътната мисъл

в главата се мъти.

В гърдите тревога.

Преставам да пиша,

захвърлям листата,

дълбоко въздишам

и казвам:

— Не мога! —

 

Събличам се.

Лягам в леглото.

Заспивам.

Но ето пристига

навъсен работник

и пита:

— Написа ли песен за Ботев? —

За Ботев ли?

Чакай…

 

„Огряват звездите,

след туй на Балкана

излиза луната,

вълкът се промъква

и дебне в скалите

и светят очите му

в мрака.“

 

Работникът бърчи си челото

и пита:

— Това ли е Ботев?

Пиши за жетварите там,

за теглото,

за черните кърви,

що пие земята,

за робската песен

и мъката в нея,

която люлее нивята.

 

— Какво ще го търсиш

в усоите, дето

и хищника днеска не броди.

Не виждаш ли? — Ботев

в очите свети,

та Ботев е тук, при народа.

 

— Ти падаш и Ботев ни казва:

„Вдигни го!

И дай във ръката му знаме!“

Подавам ръката си,

ти се надигаш

и крачиме рамо до рамо.

 

— Това е то Ботев.

А ти го усукваш.

Та тук за усукване нема!

Повзри се в живота,

и ето ти Ботев,

и ето ти цяла поема.