Айзък Азимов
Роботите и империята (7)

24

Роботите нито се оттеглиха, нито приближиха. Останаха спокойно по местата си. Гладиа ги преброи. Единайсет на пръв поглед. Можеше да има и още, които да не се виждат.

Бяха типично солариански модел. Много полирани. Много гладки. Без илюзията за облекло и без много реализъм. Почти като математически абстракции на човешкото тяло, но всеки различен от останалите.

Гладиа имаше чувството, че в никакъв случай не са толкова гъвкави и сложни, колкото аврорианските роботи. Бяха сякаш по-едностранно пригодени към специфичните си задачи.

Спря най-малко на четири метра пред тях. Данил (усети тя) спря в същия миг и остана на около метър отзад. Беше достатъчно близо, за да се намеси в случай на нужда, но и достатъчно надалеч, за да бъде ясно, че тя е официалният говорител. Сигурна беше, че роботите пред нея възприемат Данил като човешко същество, но знаеше също, че с ясното си самосъзнание на робот Данил нямаше да злоупотреби с тяхната заблуда.

— Кой от вас ще разговаря с мен? — попита Гладиа.

Настъпи период на кратко мълчание, през който сякаш се проведе негласно съвещание. После един робот пристъпи напред.

— Аз ще говоря, мадам.

— Имаш ли име?

— Не, мадам. Само сериен номер.

— От колко време функционираш?

— Функционирам от двайсет и девет години, мадам.

— Има ли в групата някой, който да функционира от повече време?

— Не, мадам. Затова говоря аз, а не някой друг.

— Колко робота са ангажирани в имението?

— Не знам точната цифра, мадам.

— Приблизително.

— Може би десет хиляди, мадам.

— Има ли сред тях такива, които да функционират повече от двайсет десетилетия?

— Сред селскостопанските роботи може би има, мадам.

— А от домашните?

— Те функционират отскоро, мадам. Господарите предпочитат нови модели.

Гладиа кимна и се обърна към Данил.

— Има логика. Така беше и по мое време.

После отново се обърна към робота.

— На кой е това имение?

— Това е имението на Зоберлон, мадам.

— Откога принадлежи на семейство Зоберлон?

— Отпреди моето функциониране, мадам. Не зная точно откога, но може да се провери.

— Чие е било, преди да стане собственост на Зоберлон?

— Не зная, мадам, но може да се провери.

— Чувал ли си някога за семейство Делмар?

— Не, мадам.

Гладиа се обърна към Данил и донякъде обезсърчено каза:

— Опитвам се да го подхвана, малко по малко, както някога сигурно е правил Илайджа, но не мисля, че съм наясно как е редно да се направи.

— Напротив, лейди Гладиа — сериозно отвърна Данил, — струва ми се, че научихте много. Не е много вероятно някой от роботите в имението да има спомени за вас, освен може би неколцина сред селскостопанските. Дали навремето не сте се сблъсквала с някой от тях?

— Никога! — поклати глава Гладиа. — Не си спомням даже да съм ги мяркала отдалеч.

— Тогава е ясно, че в имението не ви познават.

— Именно. А бедният Д.Ж. ни е взел напразно. Ако е очаквал нещо от мен, не е познал.

— Винаги има полза да се узнае истината, мадам. В този случай няма толкова полза от факта, че не ви познават, колкото би било, ако ви познаваха. Но още по-малко полза щеше да има, ако изобщо не знаехме дали ви познават или не. Може би има и други въпроси, от които бихте могли да извлечете информация?

— Сигурно, дай да видим… — за няколко мига тя потъна в размисъл, после продължи с омекнал глас. — Странно. Когато говоря с тези роботи, произношението ми е соларианско. Но с теб не говоря така.

— Няма нищо чудно, лейди Гладиа — отвърна Данил. — Роботите говорят с такова произношение, защото са солариански. Това ви връща отново към дните на вашата младост и машинално започвате да говорите така, както сте говорила тогава. Но щом се обърнете към мен, пак ставате каквато сте, защото аз съм част от сегашния ви свят.

По лицето на Гладиа бавно заигра усмивка и тя каза:

— Започваш да разсъждаваш все повече като човек, Данил.

Тя се обърна отново към роботите и изведнъж остро усети спокойствието, което цареше наоколо. Синьото небе бе почти кристално ясно, като се изключеше тънката ивица облаци на запад (която означаваше, че следобед може да се заоблачи). Лекият ветрец донасяше слабото шумолене на листата, бръмченето на насекомите, самотното обаждане на птичка. Нито звук от човешки същества. Можеше да има много роботи наоколо, но те работеха тихо. Нямаше я онази поройна вълна от звуци, характерна за човешките същества, с която Гладиа беше свикнала (отначало болезнено трудно) на Аврора.

Но сега, отново на Солария, тя бе очарована от това спокойствие. Не всичко тук е било лошо. Трябваше да го признае.

Тя изстреля следващия си въпрос към робота бързо, в гласа й се промъкнаха безапелационни нотки:

— Къде са господарите ви?

Но нямаше никакъв смисъл от нейните опити да притисне, да разтревожи или да свари неподготвен един робот. Той отговори без ни най-малка следа от объркване:

— Отидоха си, мадам.

— Къде са отишли?

— Не зная, мадам. Не ме осведомиха.

— Кой от вас знае?

Последва пълна тишина.

Гладиа попита пак:

— Има ли в имението някой робот, който би могъл да знае?

— Не ми е известен такъв, мадам — отвърна роботът.

— Господарите взеха ли със себе си роботи?

— Да, мадам.

— Но вас не са взели. Защо са ви оставили?

— За да си вършим работата, мадам.

— Но вие стоите тук и нищо не правите. Това работа ли е?

— Ние охраняваме имението от външни лица, мадам.

— Такива като нас ли?

— Да, мадам.

— Но ние сме тук, а вие продължавате да не правите нищо. Защо?

— Наблюдаваме, мадам. Нямаме по-нататъшни заповеди.

— Докладвахте ли своите наблюдения?

— Да, мадам.

— На кого?

— На надзирателя, мадам.

— Къде е надзирателят?

— В къщата, мадам.

— Аха.

Гладиа се обърна и закрачи бързо към Д.Ж. Данил я последва.

— Е? — попита Д.Ж. Беше извадил и двете си оръжия, но ги прибра обратно в кобурите, щом видя, че двамата се връщат.

Гладиа поклати глава.

— Нищо. Нито един робот не ме познава. Сигурна съм, че нито един не знае къде са отишли соларианците. Но те докладват на някакъв надзирател.

— Надзирател?

— На Аврора и на останалите Външни светове надзирателят в големите имения с много роботи е човек, чиято работа е да организира и ръководи екипите от роботи, ангажирани с работа на полето, в мините или индустриалните обекти.

— Значи все пак са останали соларианци.

Гладиа поклати глава.

— Солария е изключение. Съотношението на роботите спрямо хората винаги е било толкова голямо, че тук не е прието за надзирател да се назначава човек. Тази работа се извършва от друг робот, който е програмиран специално.

— Значи в онази къща има робот — кимна Д.Ж., — който е по-усъвършенстван модел от тези и от който би могло да се научи нещо повече.

— Може би, но не съм сигурна, че ще успеем да стигнем безнаказано до къщата.

Д.Ж. отбеляза жлъчно:

— Просто още един робот.

— В къщата може да има капан.

— Отвън на полето също може да има капан.

— По-добре да изпратим един от роботите в къщата да каже на надзирателя, че са дошли хора, които искат да разговарят с него — каза Гладиа.

— Няма да е необходимо — отвърна Д.Ж. — Очевидно тази работа е вече уредена. Надзирателят идва и не е нито робот, нито „той“. Това, което виждат очите ми, е жена.

Гладиа погледна изумено. Към тях с бързи крачки се приближаваше висока, добре сложена и изключително привлекателна жена. Дори от разстояние не можеше да има капка съмнение, що се отнася до нейния пол.

25

Д.Ж. се усмихна широко. Той се поизпъчи и разду перки. Прокара лекичко ръка по брадата си, сякаш за да се увери, че е лъскава и гладка.

Гладиа го изгледа с неодобрение.

— Това не е соларианка — каза тя.

— Как разбрахте?

— Нито една соларианка няма да си позволи да се покаже на живо пред хора. На живо, не изобщо.

— Зная, мадам. Но вие ми позволявате да ви виждам.

— Живяла съм повече от двайсет десетилетия на Аврора. Но дори и при това положение все още съм си останала соларианка дотолкова, че да не се появявам пред други в такъв вид.

— Тя има какво да покаже, мадам. Бих казал, че е по-висока от мен и е красива като слънчев залез.

Надзирателката спря на двайсет метра от тях, а роботите се изместиха настрани, така че между жената и тройката от кораба не остана никой.

— Обичаите могат да се променят за двайсет десетилетия — отбеляза Д.Ж.

— Не и нещо така фундаментално като соларианската неприязън към прекия контакт между хората — остро отвърна Гладиа. — Дори и за двеста десетилетия — тя отново премина към соларианския носов изговор.

— Мисля, че подценявате способността на обществото да се променя. Все едно, соларианка или не, предполагам, че е космолит, а ако има и други космолити като нея, аз съм решително за мирно съвместно съществуване.

Неодобрението в погледа на Гладиа се засили.

— Е, сигурно смятате да продължите да зяпате така през следващите няколко часа. Не искате ли да разпитам жената?

Д.Ж. се сепна и изгледа Гладиа с неприкрито раздразнение.

— Вие разпитвате роботите, както и направихте. Хората разпитвам аз.

— Особено жените, предполагам.

— Не бих искал да се хваля, но…

— Не познавам мъж, който да се е сдържал, когато става дума за този въпрос.

— Струва ми се, че жената няма да чака още дълго — намеси се Данил. — Ако искате инициативата да остане във ваши ръце, капитане, отидете при нея. Аз ще ви последвам, както направих с мадам Гладиа.

— Едва ли ще имам нужда от охрана — безцеремонно отсече Д.Ж.

— Вие сте човешко същество и аз нямам право да допусна да пострадате поради бездействие от моя страна.

Д.Ж. се отправи с бодра стъпка напред, Данил го последва. Гладиа, която не искаше да остава сама, малко колебливо тръгна след тях.

Надзирателката ги наблюдаваше безмълвно. Беше облечена в бяла рокля от гладка материя, пристегната в талията с колан и прикриваща бедрата й само наполовина. Имаше дълбока, предизвикателна цепка, а зърната на гърдите й ясно прозираха под тънката материя на роклята. Нямаше никакви признаци, че носи и нещо друго освен чифт обувки.

Когато Д.Ж. спря, делеше ги само един метър. Виждаше се безупречната й кожа, имаше лице с широки скули, раздалечени и леко скосени очи и ангелско изражение.

— Мадам — започна Д.Ж. с усилие да се доближи максимално до аристократичното аврорианско произношение, — вероятно имам честта да говоря с надзирателката на имението?

Жената го изслуша и отвърна с подчертано солариански акцент, който звучеше направо комично от съвършено оформената й уста.

— Ти не си човек.

Последва толкова мълниеносна реакция, че Гладиа, която все още беше на около десетина метра от тях, не разбра какво точно става. Видя само неясна вихрушка от движения, след което се оказа, че Д.Ж. лежи неподвижно на земята, проснат по гръб, а жената стоеше до него и държеше неговите оръжия — по едно във всяка ръка.

26

Това, което смая Гладиа най-много в онзи зашеметяващ миг, бе, че Данил не помръдна нито за да предотврати случилото се, нито за да го поправи.

Но още докато си го мислеше, ситуацията се промени — Данил вече държеше дясната китка на жената и я извиваше.

— Пусни веднага тези оръжия — отсече той с рязък и безапелационен тон, с какъвто Гладиа никога не го беше чувала да говори. Беше немислимо да се обърне по такъв начин към човешко същество.

Жената отвърна не по-малко рязко с по-тънкия си глас:

— Ти не си човек!

Тя изправи дясната си ръка и стреля с оръжието в нея. За миг тялото на Данил припламна със слаб блясък и Гладиа, онемяла от силния шок, усети, че погледът й се премрежва. Никога през живота си не беше припадала, но сега като че ли й трябваше още съвсем малко.

Данил не се разтопи, нито последва експлозия. Гладиа се досети, че Данил предвидливо е уловил ръката с бластера. В другата беше останал неврокамшика и надзирателката беше изпразнила върху Данил докрай именно него, при това от упор. Човек на негово място като нищо би умрял или би останал инвалид за цял живот от мощното стимулиране на сензорните нерви. Но колкото и външно да приличаше на човек, в крайна сметка Данил си беше робот и неговият еквивалент на нервна система не се влияеше от камшика.

Той сграбчи и другата й ръка, извивайки я нагоре. После каза отново:

— Пусни оръжията или ще ти изскубна ръцете от ставите.

— Така ли? — каза жената. Тя сви ръце и за миг Данил се оказа във въздуха. Краката му се залюляха напред-назад като махало, използвайки за опорна точка ставите на ръцете. Последва силен шут върху жената и двамата тежко се стовариха на земята.

Без да облича мислите си в думи, Гладиа разбра, че макар жената и да приличаше на човек колкото Данил, тя беше човек също толкова, колкото и той. Изпълни я внезапен прилив на гняв и тя изведнъж се почувства соларианка до мозъка на костите си — гняв поради факта, че робот може да приложи силата си върху едно човешко същество. Неминуемо тя бе разбрала по някакъв начин какво всъщност представлява Данил, но как се осмеляваше да удря Д.Ж.!

Гладиа се втурна напред, крещейки. Дори и през ум не й мина, че би трябвало да се бои от робота, който с един удар беше повалил на земята силен мъж и който в момента продължаваше да се бие наравно с още по-силен робот.

— Как смееш? — изкрещя Гладиа с такъв силен солариански акцент, че чак самата тя се вбеси… Но как иначе да говори човек с един солариански робот? — Как смееш, момиче? Незабавно спри всякаква съпротива!

Мускулите на жената се отпуснаха рязко и едновременно, сякаш внезапно бе спряло някакво електрическо захранване. Красивите й очи погледнаха Гладиа, но в тях нямаше нищо човешко, което да им придаде стреснато изражение. Тя произнесе с неясен, колеблив глас:

— Съжалявам, мадам.

Данил беше вече на крака и не изпускаше от очи жената, която лежеше на тревата. Д.Ж. се опитваше да стане със сподавен стон.

Данил се наведе за оръжията, но Гладиа го отпъди с гневно движение.

— Дай ми тези оръжия, момиче — каза тя.

— Да, мадам — каза жената.

Гладиа ги грабна, избра бластера и го подаде на Данил.

— Унищожи я, когато сметнеш за най-подходящо, Данил. Това е заповед. После подаде неврокамшика на Д.Ж. и добави: — Няма полза от това тук, освен срещу мен… или срещу вас. Добре ли сте?

— Не, не съм добре — измънка Д.Ж., докато потриваше единия си хълбок. — Да не искате да кажете, че тя е робот?

— А вие да не мислите, че някоя жена би могла да ви метне така?

— Нито една от жените, които съм срещал досега. Нали ви казах, че на Солария може да има специални роботи, програмирани така, че да са опасни.

— Разбира се — студено отвърна Гладиа, — но щом съзряхте първото подобие на вашата представа за красива жена, моментално забравихте.

— Да, лесно е да се дават съвети, след като колата се е обърнала.

Гладиа изсумтя и се обърна отново към робота.

— Как се казваш, момиче?

— Наричат ме Лендъри, мадам.

— Стани, Лендъри.

Лендъри се изправи по същия начин, както и Данил малко преди това — сякаш беше на пружини. Схватката с Данил като че ли никак не й бе навредила.

— Защо противно на Първия закон нападна тези хора? — попита Гладиа.

— Мадам — натърти Лендъри, — това не са човешки същества.

— И аз ли не съм човешко същество според теб?

— Не, мадам, вие сте човешко същество.

— Тогава, като човешко същество, аз определям тези двама мъже като човешки същества… Чуваш ли?

— Мадам — каза Лендъри малко по-меко, — това не са човешки същества.

— Те наистина са човешки същества, защото аз ти казвам, че са. Забранено ти е да ги нападаш или да ги нараняваш по какъвто и да било начин.

Лендъри стоеше безмълвно.

— Разбираш ли какво ти казвам? — Гладиа искаше да придаде на гласа си повече категоричност и сила, от което акцента й също се усили.

— Мадам — каза Лендъри, — това не са човешки същества.

Данил се обърна тихо към Гладиа:

— Мадам, тя е получила толкова строги заповеди, че няма да можете лесно да им противодействате.

— Ще видим — задъхано рече Гладиа.

Лендъри се огледа. За краткото време на сблъсъка групичката роботи се бе приближила до Гладиа и нейните двама спътници. Отзад се виждаха още два робота, които, реши Гладиа, не бяха от първата група. Не без известно усилие те мъкнеха някакво огромно и масивно устройство. Лендъри им направи знак и те ускориха малко темпото.

— Роботи, спрете! — извика Гладиа.

Те спряха.

— Мадам, аз изпълнявам своите задължения — каза Лендъри. — Следвам инструкциите, които съм получила.

— Твое задължение, момиче, е да се подчиняваш на заповедите ми! — отсече Гладиа.

— Не можете да ми заповядате да не изпълнявам инструкциите, които съм получила!

— Данил, гръмни я! — каза Гладиа.

Впоследствие Гладиа съумя да разбере какво се бе случило. Данил реагираше много по-бързо, отколкото който и да било човек, при това той знаеше, че е изправен пред робот, по отношение на когото Трите Закона не забраняваха употребата на насилие. Но тя толкова приличаше на човек, че въпреки всичко Данил не можа напълно да преодолее забраната. Той се подчини на заповедта по-бавно, отколкото би трябвало.

Лендъри, чиято дефиниция за „човешко същество“ очевидно беше различна от тази на Данил, не се спря от външния му вид и се оказа по-бърза. Тя сграбчи бластера и двамата отново се вкопчиха един в друг.

Д.Ж. обърна неврокамшика с приклада напред и се втурна към тях. Удари я право по главата, но това не направи ни най-малко впечатление на робота, който с един ритник го преобърна във въздуха.

— Робот! Спри! — извика Гладиа. Беше вдигнала ръце със стиснати юмруци.

Лендъри изкрещя с оглушителния си контраалт:

— Всички вие! Елате при мен! Двете същества, които приличат на мъже, не са човешки същества. Унищожете ги, без да наранявате по какъвто и да било начин жената.

Ако човешката външност можеше да попречи на Данил, същото важеше в значително по-голяма степен за простите солариански роботи, които тръгнаха напред бавно и нерешително.

— Спрете! — изкрещя Гладиа. Роботите спряха, но заповедта не подейства ни най-малко на Лендъри.

Данил държеше здраво бластера, но се огъваше под натиска на очевидно по-силната Лендъри.

В отчаянието си Гладиа се огледа, сякаш се надяваше да намери някакво оръжие.

Д.Ж. правеше опит да се свърже по радиопредавателя.

— Повреден е — изсумтя той. — Май паднах върху него.

— Какво ще правим?

— Трябва да се доберем обратно до кораба. Бързо.

Гладиа отвърна:

— Тогава бягайте. Аз не мога да оставя Данил. — Тя се обърна глава към биещите се роботи и завика като обезумяла:

— Спри, Лендъри! Лендъри, Спри!

— Не трябва да спирам, мадам — каза Лендъри. — Имам изрични инструкции.

Пръстите на Данил бяха разтворени и бластерът отново се озова в ръцете на Лендъри.

Гладиа се хвърли пред Данил.

— Не трябва да нараняваш това човешко същество.

— Мадам — каза Лендъри, без да трепне, с бластер, насочен към Гладиа, — застанала сте пред нещо, което прилича на човешко същество, но не е. Наредено ми е да унищожавам подобни неща, щом ги видя. — После добави по-високо: — Двамата носачи — към кораба!

Двата робота, мъкнещи масивното устройство, подновиха придвижването си напред.

— Спрете, роботи! — извика Гладиа неистово и придвижването напред спря. Роботите потрепваха на място, сякаш хем се канеха да тръгнат, хем не успяваха.

— Не можеш да унищожиш моя приятел Данил, без да унищожиш мен, а ти сама признаваш, че съм човешко същество и следователно не бива да ме нараняваш — продължи Гладиа към Лендъри.

— Милейди, не бива да се оставяте да ви наранят в стремежа си да ме защитите — тихо каза Данил.

— Това е безполезно, мадам — отвърна Лендъри. — Лесно мога да ви преместя и да унищожа нечовешкото същество зад вас. Тъй като това може да ви нарани, най-учтиво ви моля да се отдръпнете доброволно.

— Трябва да го направите, милейди — настоя Данил.

— Не, Данил. Ще остана тук. Докато се разправя с мен, ти бягай!

— Не мога да бягам по-бързо от лъча на бластера, а ако се опитам, тя по-скоро ще стреля през вас, отколкото ще се откаже. Вероятно инструкциите са дотолкова строги. Съжалявам, милейди, че това ще ви причини нещастие.

И Данил вдигна съпротивляващата се Гладиа, после леко я пусна встрани.

Пръстът на Лендъри притисна спусъка, но така и не го натисна докрай. Тя замръзна неподвижно.

Гладиа със залитане успя да се попривдигне и да се изправи на крака. Д.Ж., който не бе помръднал от място по време на последната размяна на реплики, реши да се приближи до Лендъри. Данил спокойно протегна ръка и измъкна бластера от нейните пръсти, които не оказваха никаква съпротива.

— Струва ми се — каза Данил, — че този робот е дезактивиран завинаги.

Той я бутна лекичко и тя се строполи на земята като труп. Тялото, крайниците и главата й останаха в приблизително същото положение, в което бяха и преди да падне. Ръката й все още беше свита и стискаше невидим бластер, а показалеца й лежеше върху невидим спусък.

Иззад дърветата от едната страна на поляната, на която се бе разиграла драмата, се появи Жискар. Върху лицето му нямаше изписана и следа от някакво любопитство, макар че в думите му то можеше да се долови:

— Какво е ставало тук в мое отсъствие? — попита той.

27

По пътя към кораба напрежението постепенно спадна. Сега, когато безумният страх и вихрушката от събития бяха отминали, Гладиа изпитваше силно раздразнение и яд. Д.Ж. накуцваше доста зле и се наложи да вървят бавно — отчасти заради него, отчасти заради двата солариански робота, които продължаваха да мъкнат масивното си устройство и изнемогваха под тежестта му.

Д.Ж. погледна през рамо към тях.

— След като онзи надзирател излезе от строя, те вече се подчиняват на заповедите ми.

Гладиа процеди през зъби:

— Защо накрая не изтичахте да доведете помощ? Защо стояхте и безпомощно зяпахте?

— Ами — Д.Ж. се мъчеше да разговаря с безгрижния тон, който лесно можеше да докара, ако се чувстваше по-добре, — понеже отказахте да оставите Данил, не ми се щеше аз да влизам в ролята на страхливец.

— Глупак! Нищо не ме заплашваше. Тя нямаше да посмее да нарани мен.

— Мадам — каза Данил, — измъчвам се, като ви противореча, но мисля, че тя щеше да го направи, тъй като инструкциите да ме унищожи я притискаха все по-силно.

Гладиа се обърна към него разгорещено.

— А това беше най-хитрото, което можа да направиш ти! Да ме избуташ настрани! Сигурно си искал да бъдеш унищожен?

— Да, по-скоро това, отколкото да пострадате вие, мадам. Във всеки случай не успях да спра робота, защото реакциите ми бяха потиснати от нейната външна прилика с човек, а това показва, че мога да ви бъда от полза в твърде незадоволителни граници.

— Дори и да е така — каза Гладиа, — поне известно време тя щеше да се колебае дали да стреля в мен или не, тъй като аз съм човек, а междувременно ти можеше да й отнемеш бластера.

— Не бих могъл да залагам вашия живот, мадам, върху нещо толкова несигурно като нейното колебание — отвърна Данил.

— А вие — отново се нахвърли Гладиа върху Д.Ж., без да покаже с нищо, че е чула думите на Данил, — изобщо не биваше да взимате бластера.

— Мадам — намръщи се Д.Ж., — отчитам факта, че всички ние бяхме на крачка от смъртта. Роботите нямат нищо против това, а аз съм свикнал с опасността. За вас обаче това беше едно ново и неприятно изживяване, затова сега се държите като дете. Прощавам ви — донякъде. Но моля ви, чуйте ме. По никакъв начин не можех да предвидя, че ще ми отнемат бластера толкова лесно. Ако не бях взел оръжието, надзирателката можеше да ме убие с голи ръце — също така бързо и резултатно, както и с оръжието. Нито пък имаше смисъл да бягам, ако ми позволите да отговоря на вашето предишно обвинение. Нямах никакви шансове да изпреваря изстрела. Сега моля продължавайте, щом се налага да си го изкарате, но аз нямам намерение да споря повече с вас.

Гладиа местеше поглед ту към Д.Ж., ту към Данил, накрая тихо рече:

— Предполагам, че в случая се държах неразумно аз. Много добре, повече никакви препратки.

Бяха стигнали до кораба. Щом ги видяха, от него заслизаха мъже. Гладиа забеляза, че са въоръжени.

Д.Ж. кимна на капитана втори ранг.

— Озер, надявам се, че виждаш какво носят тези два робота?

— Да, сър.

— Добре, накарай ги да го качат на борда. Занесете го в изолатора и го оставете там. После стаята да се заключи и повече да не се отключва — той понечи да се обърне, но се сети още нещо. — И Озер, веднага щом свършите, приготвяме кораба за отлитане.

— Да задържим ли и роботите, капитане? — попита Озер.

— Не. Те са прекалено прост модел, не си струва, а при създалите се обстоятелства това може да предизвика нежелателни последствия. Уредът, който носят, е много по-ценен от тях самите.

Жискар наблюдаваше бавното и внимателно пренасяне на уреда в кораба.

— Капитане, подозирам, че това представлява опасен предмет — каза той.

— И аз имам такова чувство — отвърна Д.Ж. — Подозирам, че щяха да унищожат кораба малко след нас.

— С това ли? — възкликна Гладиа. — Какво е то?

— Не съм убеден, но мисля, че е ядрен мултипликатор. Виждал съм експериментални модели на Бейлиуърлд, а това ми изглежда като голямото им братче.

— Какво представлява ядреният мултипликатор?

— Както личи от името му, лейди Гладиа, той представлява уред, който ускорява ядрения синтез.

— Как го прави?

Д.Ж. сви рамене.

— Не съм физик, милейди. Свързано е с потока от W-частици, които участват в слабите взаимодействия. Това е всичко, което знам по въпроса.

— В какво се изразява действието му?

— Ами, представете си, че корабът разполага с енергийно захранване, както в нашия случай например. От резервоара с водородно гориво непрекъснато се отделя малък брой свръхгорещи протони, които се сливат, при което се отделя енергия. Отделно се нагрява и допълнително количество водород, за да се образуват свободни протони, които след като се нагреят достатъчно, също се сливат и така производството на енергия се поддържа постоянно. Ако W-частиците от ядрения мултипликатор се срещнат със сливащите се протони, синтезът се ускорява и започва да се отделя повече топлина. В резултат на отделената топлина се засилва и производството на протони. Те започват да се сливат по-бързо, отколкото трябва, а тяхното сливане се съпровожда с отделянето на още и още топлина. Получава се порочен кръг, по който въртенето се усилва и усилва. За една нищожна част от секундата в ядрения синтез се включва достатъчно количество от горивото, за да се образува една малка термоядрена бомба, при което целият кораб заедно с всичко на борда се изпарява.

Гладиа изглеждаше потресена.

— Няма ли да се възпламени всичко? Няма ли да се взриви цялата планета?

— Мисля, че няма такава опасност, мадам. Протоните трябва да са свръхгорещи и в процес на синтез. Студените протони не могат да се включат в процеса, дори когато е налице максималното ускорение, което се създава с подобен уред. Или поне с такова впечатление останах от една лекция, на която присъствах. И доколкото знам, това засяга само водорода. Дори в случая със свръхгорещите протони произведената топлина не се увеличава безкрайно. Температурата спада с отдалечаването от лъча на мултипликатора, така че синтезът се стимулира само в известни граници. Достатъчни, за да се унищожи корабът, разбира се, но и дума не може да става за взривяване на богатите на водород океани например, дори и част от тях да е била свръхнагрята. Да не говорим, ако е студена.

— Ами ако неволно включат машината в склада…

— Не мисля, че това може да стане — Д.Ж. разтвори дланта си и показа някакво двусантиметрово кубче от полиран метал. — Ако съдя от малкото, което знам, това е активатор, без който ядреният мултипликатор не става за нищо.

— Сигурен ли сте?

— Не съвсем, но просто се налага да поемем риска, защото трябва да закарам онова нещо на Бейлиуърлд. А сега да се качваме.

Гладиа тръгна с двата си робота по мостика към кораба. Д.Ж. ги последва, разменяйки пътем няколко реплики с офицерите си.

Накрая се обърна към Гладиа. Умората му явно започваше да си личи.

— Ще са ни необходими няколко часа, за да качим всички съоръжения на борда и за да се приготвим за отлитане, а всяка минута може да се окаже фатална.

— Фатална?

— Надали мислите, че онази ужасна жена е била единствената по рода си на Солария. Нито пък този ядрен мултипликатор. Предполагам, че ще им е нужно известно време — може би доста, за да докарат тук други хуманоидни роботи с ядрени мултипликатори, но ще трябва да им отпуснем колкото се може по-малко аванс. А междувременно, мадам, да отидем във вашата каюта и да уредим една важна работа.

— За каква важна работа става дума, капитане?

— Ами — започна Д.Ж., докато с жест ги подканваше да побързат, — предвид на това, че може да съм станал жертва на измяна, смятам да проведа едно неофициално разследване.

28

Д.Ж. се отпусна на стола с шумно стенание.

— Имам нужда най-вече от един горещ душ, един масаж и едно хубаво хапване, след което да дремна малко, но всичко това ще трябва да почака, докато излетим. Същото важи и за вас, мадам. Някои неща обаче не търпят отлагане… Моят въпрос е следният. Къде беше ти, Жискар, докато ние останалите бяхме изправени пред такава голяма опасност?

— Капитане, струваше ми се, че ако на планетата са останали само роботи, те не биха представлявали някаква опасност — отвърна Жискар. — Още повече, че Данил остана с вас.

— Капитане — намеси се Данил, — аз бях съгласен Жискар да отиде на разузнаване, а аз да остана с мадам Гладиа и с вас.

— Значи вие двамата бяхте съгласни, така ли? — сряза го Д.Ж. — Посъветвахте ли се и с някой друг?

— Не, капитане — отвърна Жискар.

— Щом си бил толкова сигурен, че роботите са безобидни, Жискар, как тогава да си обясним факта, че са унищожени два кораба?

— Струваше ми се, капитане, че някъде на планетата трябва да са останали човешки същества, които обаче биха направили всичко възможно да не ги видите вие. Исках да разбера къде се крият и какво правят. Опитвах се да ги намеря, като претърсвах наоколо колкото се може по-бързо и разпитвах всички срещнати роботи.

— Намери ли някакви хора?

— Не, капитане.

— Провери ли къщата, от която излезе надзирателката?

— Не, капитане, но бях сигурен, че вътре няма хора. И продължавам да смятам така.

— Вътре е била надзирателката.

— Да, капитане, но надзирателката беше робот.

— Опасен робот.

— За съжаление, капитане, не успях да разбера това.

— Съжаляваш, така ли?

— Използвам този израз, капитане, за да опиша състоянието на позитронните си вериги, което ми се струва, че има грубо съответствие със значението на термина за човешките същества.

— Как така не си разбрал, че роботът може да е опасен?

— Според Трите закона на роботиката…

Гладиа го прекъсна:

— Стига толкова, капитане. Жискар знае само онова, което е програмиран да знае. Нито един робот не може да представлява опасност за човешките същества, освен ако между тях не се е завързала кървава разправа, която се налага да бъде спряна. В подобна ситуация Данил и Жискар несъмнено биха ни защитили с минимални последствия за останалите.

— Така ли било? — Д.Ж. се плесна по бузата, после продължи: — Данил добре ни защити. Срещу нас имаше роботи, а не хора, така че не е имало никакъв проблем да реши кого и до каква степен да защитава. Но той ни демонстрира удивителна неспособност да се справи, особено като се има предвид, че Трите закона не му пречат да наранява роботи. Жискар остана вън от играта и се появи точно в момента, в който всичко свърши. Може би между роботите съществува някаква солидарност? Може би когато защитават хората от себеподобните си, те изпитват нещо сходно на онова, което Жискар нарича „съжаление“, и вероятно не успяват… или се разсейват…

— Не! — избухна Гладиа.

— Не? — отекна Д.Ж. — Е, аз не претендирам, че съм специалист по роботика. Може би вие, лейди Гладиа?

— Не съм никакъв специалист по роботика — задъхано говореше Гладиа, — но цял живот съм живяла с роботи. Правите абсурдни предположения. Данил беше готов да даде за мен живота си и Жискар би направил същото.

— Всеки робот ли би направил същото?

— Разбира се.

— Обаче онази надзирателка, онази Лендъри, беше готова да ме нападне и унищожи. Да приемем, че по някакви неведоми пътища тя е успяла да разбере, че въпреки своята външност Данил не е нищо друго освен един робот като нея — въпреки външността му. Затова не е имала никакви задръжки, когато е трябвало да го нападне. Но как ще ми обясните факта, че тя се нахвърли върху мен, който съм несъмнено човек? Пред вас се поколеба, признавайки, че сте човек, но не и пред мен. Как така един робот ще прави разлика между нас двамата? Може би все пак не е била робот?

— Разбира се, че беше — отвърна Гладиа. — Няма никакво съмнение. Но… истината е, че и аз не знам защо тя се държа така. Никога досега не съм чувала за подобно нещо. Единственото, което мога да предположа, е, че соларианците са успели да конструират хуманоидни роботи без защитата на Трите закона. Макар че бих могла да се закълна във всичко, че соларианците последни от всички космолити биха го направили. Те са толкова малобройни в сравнение с техните собствени роботи, че са напълно зависими от тях — в много по-голяма степен от всички останали космолити. А затова и се страхуват повече от тях. Във всички солариански роботи задължително се вграждаше раболепие и дори малко глупост. На Солария Трите закона бяха по-силни откъдето и да било другаде, а не по-слаби. Но не мога да измисля никакво друго обяснение за Лендъри, освен че Първият закон е бил…

— Моля да ме извините, мадам Гладиа, че ви прекъсвам — каза Данил. — Ще ми разрешите ли да направя един опит да обясня поведението на надзирателката?

— Мисля, че друго не ни остава — сардонично отбеляза Д.Ж. — Един робот познава роботите най-добре.

— Сър — започна Данил, — ако не вникнем в поведението на надзирателката, може никога да не се окажем в състояние да вземем мерки срещу опасността, която дебне на Солария. Мисля, че аз разполагам с обяснение за нейното поведение.

— Давай нататък — каза Д.Ж.

— Надзирателката — продължи Данил — не предприе моментално мерки срещу нас. Известно време тя стоеше и само ни наблюдаваше, като очевидно се колебаеше какво да прави. Когато вие, капитане, се приближихте и я заговорихте, тя заяви, че не сте човешко същество, и в същия миг ви нападна. Когато се намесих аз и извиках, че тя е робот, тогава тя заяви, че и аз не съм човешко същество, и също моментално ме нападна. Когато обаче се приближи лейди Гладиа и започна да й се кара, надзирателката я прие за човешко същество и се остави известно време под неин контрол.

— Да, спомням си всичко много добре, Данил. Но какво означава това?

— Струва ми се, капитане, че е възможно да се промени коренно поведението на някой робот, без изобщо да се закачат Трите закона, при условие че например се измени дефиницията за човешко същество. В края на краищата, човешко същество е само една дефиниция.

— Така ли? А какво е човешко същество според теб?

Данил не се впрягаше от проявата или липсата на сарказъм.

— При моето конструиране в мен са вложили пълното описание на външността и поведението на човешките същества, капитане. За мен човешко същество означава всичко, което отговаря на това описание. Така например вие имате съответната външност и поведение, докато надзирателката имаше само външността.

От друга страна, ключовият момент при надзирателката беше речта. Соларианският акцент е много специфичен и за нея онова, което прилича на човешко същество, се е дефинирало като такова само ако говори по съответния начин. Очевидно всички останали, които изглеждат като човешки същества, но не говорят със солариански акцент, е трябвало да бъдат унищожавани без колебание, както и всеки кораб с подобни същества на борда.

— Може би си прав — замислено рече Д.Ж.

— Вие говорите със заселнически акцент, капитане, който е не по-малко специфичен от соларианския, но двата акцента са твърде далеч един от друг. Щом заговорихте, вие се определихте пред надзирателката като нечовек, което тя обяви и ви нападна.

— А ти говориш с аврориански акцент, но тя се нахвърли и върху теб.

— Да, капитане, но лейди Гладиа говореше с неподправен солариански акцент и беше призната за човек.

Известно време Д.Ж. мълчаливо премисли нещата, после каза:

— Това разиграване е опасно дори за самите онези, които биха се възползвали от него. Ако по една или друга причина някой соларианец се обърне към такъв робот с акцент, който роботът класифицира като престорен, този соларианец моментално ще бъде нападнат. Ако бях тукашен, щеше да ме е страх да се приближавам до тия роботи. Като нищо щях да се престаравам с произношението, което би могло да ме погуби.

— Съгласен съм, капитане — каза Данил. — Предполагам, че именно поради това производителите на роботи обикновено не стесняват дефиницията за човешко същество, а я оставят възможно най-широка. Соларианците обаче са напуснали планетата. И най-доброто доказателство за това е именно фактът, че роботите-надзиратели са програмирани по този опасен начин. Очевидно в този момент соларианците имат само една-единствена грижа — да не допуснат на планетата им да стъпи някой друг.

— Дори не и други космолити?

— Подозирам, капитане, че би било трудно да се дефинира човешкото същество по такъв начин, че определението да включва десетките различни видове диалекти на Външните светове, като в същото време да изключва безбройните заселнически наречия. Вкарването на дефиницията със специфичния солариански диалект е достатъчно трудно само по себе си.

— Ти наистина си много интелигентен, Данил — отбеляза Д.Ж. — Разбира се, аз не съм привърженик на роботите, но не заради самите тях, а заради пагубното им влияние върху обществото. Но ако имах до себе си робот като теб, както някога Праотецът…

— Опасявам се, че няма да стане, Д.Ж. — прекъсна го Гладиа. — Данил не е нито подарък, нито се продава, нито пък може лесно да ми бъде отнет със сила.

Д.Ж. вдигна ръка и се усмихна.

— Само се бях размечтал, лейди Гладиа. Уверявам ви, че според законите на Бейлиуърлд е немислимо да притежавам робот.

— Ще ми позволите ли, капитане — неочаквано каза Жискар, — да добавя няколко думи?

— А, стигнахме и до робота, който се скъта и цъфна чак накрая, когато всичко мина.

— Съжалявам, че нещата ви изглеждат така, както ги описахте. При все това ще ми разрешите ли, капитане, да добавя няколко думи?

— Е добре, карай.

— Изглежда, капитане, че постъпихте съвсем правилно, като решихте да вземете лейди Гладиа със себе си на тази експедиция. Ако тя не беше тук и ако вие бяхте дръзнали да разузнавате само с членове на екипажа, всички щяхте да сте мъртви, а корабът — унищожен. Единствено фактът, че лейди Гладиа владее соларианския диалект, както и нейният кураж при сблъсъка с надзирателката, промениха изхода за вас.

— Не е така — възрази Д.Ж., — защото всички щяхме да загинем, може би дори и лейди Гладиа, ако по някаква щастлива случайност надзирателката не се дезактивира спонтанно.

— Това не беше никаква щастлива случайност, капитане — отвърна Жискар. — Шансовете някой робот да се дезактивира спонтанно са изключително нищожни. Дезактивирането настъпва вследствие на някакви причини и аз мога да ви предложа една от възможните. Лейди Гладиа е заповядала на робота да спре на няколко пъти, както ми каза приятелят Данил, но роботът е действал съобразно по-силни инструкции.

Независимо от това, капитане, действията на лейди Гладиа са притъпили решимостта на робота. Фактът, че лейди Гладиа е била несъмнено човешко същество дори според дефиницията на надзирателката, както и фактът, че е действала по начин, по който да принуди Лендъри да я нарани или дори убие, са допринесли още повече за това. Така че в решаващия момент двете противоположни изисквания — да унищожи нечовешките същества и да избегне насилието върху човешките — са се уравновесили и роботът е застинал на място, неспособен да направи каквото и да било. Веригите му са изгорели.

Гладиа озадачено сбърчи вежди.

— Но… — започна тя, без да довърши.

Жискар продължи:

— Струва ми се, че би било добре да информирате екипажа за всичко станало. Тяхното недоверие към лейди Гладиа може да се стопи, ако изтъкнете, че нейната съобразителност и смелост са спасили живота на всички. Това би могло също така да ви създаде славата на изключително прозорлив мъж, който в случая е настоявал да вземете дамата противно на мнението на вашите собствени подчинени.

Д.Ж. се заля от неудържим смях.

— Лейди Гладиа, сега разбирам защо не искате да се разделяте с тези роботи. Те не отстъпват на хората не само по интелигентност, но и по хитрост. Моите поздравления, че ги имате… А сега, ако не възразявате, ще трябва да поразмърдам екипажа. Не искам да оставаме на Солария нито минута повече от необходимото. И ви обещавам, че дълго никой няма да ви безпокои. Зная, че се нуждаете от освежаване и почивка не по-малко от мен.

След като Д.Ж. си отиде, Гладиа постоя, изгубена в мислите си. После се обърна към Жискар на обикновен аврориански, който представляваше жаргон на стандартния галактически и трудно можеше да бъде разбран от чужденец.

— Жискар, какви бяха тия щуротии с изгорелите вериги?

— Милейди — отвърна Жискар, — изказах това само като предположение и нищо повече. Стори ми се важно да изтъкна вашата роля в унищожаването на надзирателката.

— Но как реши, че той ще повярва, че един робот може да изгърми толкова лесно?

— Той разбира много малко от роботи, мадам. Може да търгува с тях, но всъщност идва от един свят, където те не се използват.

— Затова пък аз разбирам доста, както и ти. Надзирателката изобщо не даваше никакви признаци на верижно балансиране — нито заекваше, нито трепереше, нито имаше други проблеми. Тя просто… спря.

— Мадам — каза Жискар, — тъй като не знаем с какви точно спецификации е била проектирана надзирателката, може би ще трябва да се задоволим с неведението относно логичната обосновка на нейното изключване.

Гладиа поклати глава.

— Въпреки това, много е странно.