Филип К. Дик
Доклад на малцинството (6)

6

Между дванайсет и един на улиците на Ню-Йорк винаги е пълно с хора. Най-обърканото и суетливо време, затова Андертън го избра за обаждането в полицейското управление. Той набра номера от телефонна будка в пълна с купувачи супердрогерия, специално използвайки аудио-, а не видеолиния. Независимо от торбестите износени дрехи и двудневната брада, някой можеше да разпознае бившия комисар.

Гласът на момичето от комутатора му беше непознат. Андертън побърза да й издиктува вътрешния номер на Пейдж. Ако Уитлър вече е започнал да заменя персонала със свои хора, беше много вероятно да му вдигне някой непознат.

— Слушам — чу се от слушалката недоволният глас на Пейдж. Андертън бързо се огледа и видя, че никой не му обръща внимание. Купувачите разглеждаха рафтовете със стоки, а продавачите си вършеха работата.

— Можеш ли да поговориш с мен, Уоли? Да не си твърде зает?

Мълчанието от другата страна на линията се проточи. Андертън отчетливо си представи мекото, безволево лице на Пейдж, принуден да решава дали си струва да говори с престъпник, или не. Най-накрая Пейдж каза със заекване:

— Ти… защо звъниш тук?

— Някоя нова ли е на комутатора? Не разпознах гласа — поинтересува се Андертън, без да отговори на въпроса.

— Нова-новеничка. Тук има големи промени…

— Да, чух за това. А как, хм, как са твоите работи, Уоли?

— Почакай…

В слушалката се чуха приглушени стъпки, после — звук от затваряща се врата. След това Пейдж се върна и каза:

— Сега можем да поговорим по-спокойно.

— Колко по-спокойно?

— Не много. Къде си?

— Ами разхождам се в Централния парк — отговори Андертън. — Събирам тен.

Доколкото можеше да предположи, Пейдж беше отишъл да се увери, че системата за проследяване на входящите обаждания е включена. Може би оперативната група вече излиташе. Но все пак Андертън нямаше друг избор.

— Вече имам нова професия — съобщи той на Пейдж. — Аз съм електротехник!

— О-о… Ъ-ъ… — успя само да каже шашардисания Пейдж.

— И си помислих, че може да имате работа за мен? Ако не е трудно да се уреди, с удоволствие бих наминал, за да проверя базовото ви компютърно оборудване. И особено банките данни и аналитичните блокове на „маймунарника“. Какво ще кажеш, Уоли?

След кратка пауза Пейдж каза:

— Всъщност… да, може да се уреди. Ако наистина е толкова важно.

— Много е важно — увери го Андертън. — Кога ще ти е удобно?

— Ами… Днес извиках техници за проверка на вътрешните линии… новият комисар иска тази система да работи като часовник… Добре, можеш да дойдеш след техниците.

— Отлично, точно така ще направя. Кога?

— Да кажем, в четири. Вход Б, шесто ниво, а там… там ще те посрещна.

— Страхотно — прочувствено каза Андертън и след секунда добави, преди да затвори линията: — Искрено се надявам, Уоли, да запазиш работата си до четири часа.

Той моментално напусна телефонната кабина и след няколко секунди потъна в тълпата с посетители, наводнили най-близкото кафене. Тук със сигурност нямаше да го познаят. Пред него стояха три часа и половина очакване. И това се оказаха най-дългите часове в живота му; те се точеха цяла вечност, докато най-накрая Андертън се срещна с Уоли Пейдж на уговореното място.

— Съвсем ли си се побъркал? — изсъска срещу него пребледнелият до синьо Пейдж. — За какъв дявол си решил да се върнеш?

— Успокой се, идвам само за малко.

В блока на „маймунарника“ Андертън внимателно огледа всяко ъгълче, методично отваряйки вратите една след друга.

— Не пускай никого тук — каза той на Пейдж. — Няма да имам друга възможност.

— Трябваше да се пенсионираш, докато беше на върха! — Уоли се влачеше след него, поразен от остър пристъп на съчувствие. — А сега този Уитлър вдигна такъв шум… Такава кампания разгърна… Всички жадуват кръвта ти, всички!

Без да го слуша, Андертън отвори главната контролна банка данни на аналитичната секция и посочи към мутантите.

— Кой от тях е дал „особеното мнение“?

— Не питай мен! Аз изчезвам.

Стигайки до вратата, Пейдж все пак се обърна, посочи мълчаливо към средния мутант и излезе, затваряйки безшумно вратата след себе си и оставяйки Андертън да се занимава сам.

Значи средният? Той добре познаваше този ясновидец. Малката сгърчена фигура, погребана под проводници и релета, седеше тук вече петнайсет години. Казваше се Джери, беше на двайсет и четири и дори не повдигна глава, когато Андертън се приближи към него. Празните мътни очи бяха слепи за физическата реалност на този свят, но виждаха светове, които още не съществуваха и, може би, никога нямаше да съществуват.

Отначало бебето беше диагностицирано като идиот от хидроцефаличен тип, но когато навърши шест години, психолозите, които провеждаха задължителните тестове, откриха у Джери таланта на ясновидец, погребан в дълбините на осакатения му мозък. Момчето беше изпратено в специално правителствено училище и когато навърши девет години латентните му способности бяха развити чрез упорити тренировки до полезно за обществото ниво. Но Джери си остана идиот, защото свръхразвитата дарба изцяло погълна и разтвори в себе си неговата зачатъчна личност.

Андертън клекна и се зае да разглобява щитовете, които пазеха ролките с ленти, съхранявани в аналитичната машина. Проследявайки схемите в обратен ред, от крайните интегриращи компоненти до индивидуалното оборудване, включено към мутанта, той определи къде се намира личната банка с данни на Джери.

След още няколко минути той извади с треперещи пръсти две половинчасови ролки с лента: това бяха записите на наскоро отхвърлената информация, получена от Джери, несъвпадаща с доклада на мнозинството. Консултирайки се със списъка линейни кодове, Андертън най-накрая откри сегмента от звукозаписа, имащ непосредствено отношение към неговата проклета инфокарта.

Затаявайки дъх, той зареди лентата в най-близкия четящ скенер, програмира го за необходимия му сегмент, натисна копчето за възпроизвеждане и започна да слуша. На Андертън му бяха достатъчни само няколко секунди: още от първото изречение в доклада му стана ясно какво е станало… Той получи онова, което търсеше, повече нищо не му трябваше.

Видението на Джери се оказа извън фаза. Дарът на ясновидството по принцип е неустойчив, затова Джери е изследвал малко по-различна версия на бъдещето, отличаваща се от версиите на другите двама мутанти. За него информацията, че комисарят ще извърши убийство, беше част от изходните му данни. Това твърдение и реакцията на Андертън към него представляваше същността на „особеното мнение“.

Очевидно докладът на Джери напълно отменяше доклада на мнозинството: след като е научил, че му предстои да извърши убийство, Андертън е направил всичко възможно това да не стане. Знанието за бъдещото убийство беше предотвратило самото убийство! Профилактиката се състоеше просто в предупреждаването на потенциалния престъпник и това беше достатъчно, за да се създаде нова версия на бъдещето. Само че докладът на Джери, при превес на два гласа срещу един, автоматично беше признат за погрешен…

Треперейки от нетърпение, Андертън превъртя лентата назад, направи си копие от доклада и върна оригинала на мястото му. Сега той държеше в ръцете си несъмнено доказателство за невинността си. Трябваше спешно да покаже това копие на Уитлър, за да може той официално да обяви обвинителната инфокарта за недействителна…

В този момент Андертън се порази от собствената си наивност. Уитлър, разбира се, е видял тази лента, което не му е попречило да си присвои длъжността комисар на полицията и да пусне оперативната група по следите на Андертън. Уитлър не смяташе да отстъпва, а дали Андертън е виновен, или не — това изобщо не го интересуваше.

Какво да прави сега? Към кого да се обърне за помощ?

— Боже, какъв си идиот все пак! — чу се зад него развълнуван женски глас.

Той бързо се обърна: до вратата, в своята безупречна полицейска униформа, стоеше жена му и го гледаше ужасено.

— Не се притеснявай, — каза той, показвайки й ролката с лентата, — вече си тръгвам.

Устните й трепнаха, лицето й се изкриви и Лиза отчаяно се хвърли към него.

— Пейдж ми каза че си тук, но не му повярвах! Той не е трябвало да те пуска тук. Той просто не разбира какъв си!

— И какъв съм? — саркастично попита Андертън. — Прослушай този запис и тогава ще разбереш.

— Не искам да слушам никакви записи! Искам само да се махнеш оттук! Ед Уитлър знае, че има някой в „маймунарника“. Пейдж се опитва да го задържи, но… — Лиза замълча и се вслуша в звуците зад вратата. — Той вече е тук! И заключените врати няма да го спрат.

— Нима не си способна да повлияеш на Уитлър? Опитай да пофлиртуваш с него, може и да забрави за мен.

Лиза погледна мъжа си с горчив упрек.

— На покрива има полицейска „лодка“. Ако искаш да избягаш… — Гласът й трепна и Лиза замълча. А после каза сухо: — Излитам след минута. Ако искаш, ще те взема с мен.

— Искам — кимна Андертън.

В края на краищата, нямаше избор. Той получи доказателство за невинността си, да, но не беше подготвил план за спешно оттегляне при нужда. Затова Андертън с готовност последва стройната фигура на жена си, която го изведе от „маймунарника“ през аварийния изход и лошо осветения коридор, предназначен за доставка на товари. Токчетата й глухо почукваха в полутъмното безлюдно помещение.

— Това е много бърза „лодка“ — каза Лиза, обръщайки се в движение към него. — Заредена е по пълна програма и е готова за полет. Тъкмо възнамерявах да инспектирам оперативната група.