Филип К. Дик
Доклад на малцинството (4)

4

Хладният досаден дъжд чукаше по капака, когато лимузината на Каплан влезе в Ню-Йорк и се отправи към полицейския участък на Андертън.

— Решението на шефа е разбираемо — каза му един от охранителите. — Ако беше на негово място, би постъпил по абсолютно същия начин.

Андертън мълчеше, гледайки мрачно през прозореца.

— В края на краищата, не само ти си такъв. Един от многото, и там ще имаш компания — продължаваше охранителят. — Хиляди хора живеят в този лагер. Може и да ти хареса там. Може би дори няма да искаш да го напуснеш.

Андертън гледаше през прозореца как пешеходците бързаха по своите си задачи или се стараеха по-скоро да се махнат от мокрия тротоар под някой навес. Той не изпитваше никакви емоции, усещайки само огромна умора. Безразлично следейки номерацията на сградите, той разбираше, че колата се приближава към добре познатото му здание.

— Изглежда, че този Уитлър здраво е хванал бика за рогата — продължаваше охранителят. — Познаваш ли го?

— Само половин час — мрачно отвърна Андертън.

— И той толкова силно е искал да стане началник, че веднага те е натопил? Сигурен ли си?

— Какво значение има сега…

— Просто ми е интересно — каза човекът на Каплан. — Значи ти си бивш комисар от полицията… В лагера ще радват да те видят. Такъв голям човек със сигурност не са го забравили.

— Не се и съмнявам — съгласи се Андертън.

— Уитлър не си губи времето. Мисля, че Каплан прекрасно ще се сработи с него — заключи охранителят. И веднага погледна почти умолително към комисаря. — А ти сигурен ли си, че наистина са те натопили?

— Абсолютно — със безразличен глас каза Андертън.

— И не си възнамерявал да убиваш Каплан? Излиза, че тази твоя методика за пръв път е дала засечка, така ли? Ти не си виновен в нищо, но си осъден заради една от твоите картички. А може би и преди теб са осъждали и други невинни?

— Всичко е възможно — безучастно каза Андертън.

— А ако твоята система изобщо не е правилна? Нали ти не възнамеряваш да убиваш никого. Може би осъдените също не са възнамерявали. Затова каза на Каплан, че искаш да останеш на свобода? За да докажеш, че системата греши? Ако искаш, нека обсъдим това.

Още един от охранителите се включи в разговора:

— Между нас да си остане… Това наистина ли е заговор? Защо смяташ, че са те натопили?

Андертън въздъхна тежко. Сега той вече в нищо не беше сигурен. Може би по някакъв начин се е озовал в затворен, безсмислен кръг от времето, където няма нито причини, нито следствия, нито начало, нито край. Или беше готов да признае, че е станал жертва на собствените си невротични фантазии, причиняващи неувереност в утрешния ден, и покорно да се предаде без борба. Умората отново го връхлетя с пълна сила. Няма смисъл да се бориш за недостижимото, когато всички инфокарти на света са против теб.

Спирачките изскърцаха отчаяно. Шофьорът напразно се опитваше да възстанови контрола над лимузината, трескаво стиснал волана и натиснал до край педала на спирачката. На кръстовището се беше появил огромен фургон; изскочи от мъглата и прегради пътя. Ако шофьорът беше натиснал газта вместо спирачката, щяха да успеят да минат, но сега вече беше късно да поправя грешката си. Лимузината обречено криволичеше, наклони се, забави се за секунда и най-накрая се вряза в хлебния фургон, смачквайки се на хармоника.

Седалката под Андертън подскочи и го притисна с лице към задната врата. Болка, неочаквана и непоносима, се взриви в мозъка му, когато се опита да се надигне на треперещите си колене. Някъде наблизо в мъглата пламна ярко огънче и съскащата плазмена струя, извивайки се, пропълзя към разбитото купе на лимузината.

Отнякъде се появиха нечии ръце и го измъкнаха от колата. Тежката седалка се отмести и Андертън не успя да разбере как се оказа на крака, опирайки се на тъмната фигура на своя спасител. Почти увиснал върху непознатия, той позволи да го отведат в тъмната алея наблизо.

В далечината завиха сирените на полицейски коли.

— Ще живееш — каза му право в ухото нисък хриплив глас. Андертън никога досега не беше чувал този глас, той беше също толкова хладен и настойчив, колкото проливния дъжд, който го удряше право в лицето. — Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — успя да промълви Андертън, безцелно мачкайки разкъсания ръкав на ризата си. Дълбоката рана на бузата му започна болезнено да пулсира и да сърби. Полузамаян и контузен, той не можеше да се ориентира в обстановката.

— Как?… Вие не…

— Мълчи и ме слушай — бързо каза на Андертън неговият спасител.

Това беше много голям и здрав, дори дебел мъж. Огромните му ръце надеждно държаха Андертън, който се беше облегнал на някаква тухлена стена с надеждата да се скрие от досадния дъжд и трептящите светлинки на горящите автомобили.

— Наложи се да направим това — каза непознатият. — Нямаше друг вариант, имахме твърде малко време. Мислехме, че Каплан ще те задържи доста по-дълго.

— Кои сте вие? — успя да произнесе Андертън.

Мокрото, обсипано с блестящи капки дъжд лице се изкриви в мрачна усмивка.

— Фамилията ми е Флеминг. Пак ще се срещнем. А сега имаме около минута преди да пристигнат полицаите. — Той пъхна в ръцете на Андертън малък плосък пакет. — Тук има достатъчно пари за първо време, за да издържиш. И всички необходими документи. Ние ще се свързваме с теб… Понякога. — Усмивката му стана по-широка и завърши с нервен смях. — Докато не докажеш невинността си!

Андертън примига озадачено.

— Значи все пак е заговор?

— А какво друго? — Флеминг изруга. — Май вече са ти промили мозъка?

— Ами аз си мислех… — измърмори комисарят. Беше му трудно да говори; очевидно се беше лишил от един или два предни зъба. — Длъжността ми… моята жена с този Уитлър… естествено…

— Не се самозалъгвай, сам знаеш всичко. Те са действали много внимателно, всичко е пресметнато до минута. Картичката е трябвало да се появи един час след пристигането на Уитлър… Общо взето, първият етап вече е приключен: Уитлър е комисар, а ти си беглец-престъпник.

— И кой стои зад това?

— Твоята скъпоценна жена.

На Андертън му се зави свят.

— Как… Не може да бъде, сигурен ли сте?

— Мога да се закълна в собствения ти живот — разсмя се великанът и внезапно се огледа. — Полиция! Напред по алеята, качи се в автобуса, ще идеш в предградията. Там ще наемеш стая, ще си купиш нови дрехи и нещо за четене, за да не скучаеш. Не си глупав, сам ще съобразиш какво да правиш. Но не се опитвай да отлетиш от Земята, целият външен транспорт се сканира. Ако успееш да се задържиш там една седмица… може би това ще е достатъчно.

— Какъв сте вие? — настоятелно попита Андертън.

Флеминг мълчаливо го пусна, отиде до ъгъла и внимателно огледа улицата. Първата полицейска кола вече стоеше близо до димящите останки на лимузината. Около мястото на аварията се бяха струпали хора в ярки комбинезони, някой вече режеше метала и вадеше парчетата навън, под дъжда.

— Смятай ни за тайно общество за защита и спасение — каза най-накрая Флеминг. — Нещо като полиция, която следи полицията, та всичко да става по най-добрия начин.

Мокрото му лице беше сериозно. Силната ръка на Флеминг рязко бутна Андертън и той едва не падна, настъпвайки купчина мокър боклук.

— Изчезвай! Само да не загубиш пакета! Може и да оживееш.

И Андертън, препъвайки се, пое по тъмната алея към другия й край.