Сюзън Джонсън
Дете на порока (25)

Двадесет и пета глава

Неясно защо той не си я беше представял заобиколена от обожатели, когато влезе в салона на Кастели. Беше си представял един по-поетичен, по-сантиментален момент, в който да го разпознае и да се зарадва.

Тя дори не го забеляза, когато се появи, тъй като се заливаше от смях на нещо, казано от един от мъжете, и в съзнанието му за миг проблесна споменът за мига, в който беше влязъл в щаба на Масена в Милано. Тя и тогава се беше забавлявала чудесно с цяла зала френски офицери. Бо веднага се почувства засегнат — никога не успяваше да сдържи ревността си по отношение на Сирина. Наложи му се обаче да отговори любезно на Джулия, която се беше приближила, за да го поздрави.

— Всъщност аз едва днес следобед пристигнах — отвърна той на въпроса й. — Може ли да ви представя господин Уинтроп, нашия генерален консул, и отец Алегини — добави той вежливо, с поглед, прикован в Сирина в другия край на залата. — Госпожица Блайд е пътувала добре, доколкото виждам — прошепна той с тъжен тон.

— Не можете да си представите колко сме ви благодарни за намесата ви в историята с Масена — заяви Джулия, без да е забелязала, че на Бо му е неприятно. — Сирина не ми съобщи подробностите, но съм сигурна, че присъствието ви в Милано е било важно за освобождаването й.

— Може би не съм помогнал чак толкова — отвърна той и с мъка отвърна поглед от отвратителната сцена: любимата му флиртуваше с дузина мъже. — Може ли да ви предложа малко цветя, госпожице Кастели, и да ви помоля за прошка, че идвам непоканен на соарето ви. — Сирина тъкмо беше отметнала глава назад и се заливаше от смях на нещо, което един висок рус мъж й беше казал, и вече не беше в настроение да я съблазнява с цветя.

— Колко мило от ваша страна — каза Джулия и взе големите букети, които й подаде. — Винаги сте добре дошъл, лорд Рошфор. Ако придружителите ви искат да се чувстват удобно, татко има много хубаво шери на масата до бюста на Платон. Ще ви заведа при Сирина.

— Благодаря, но ще изчакам, за да се поосвободи.

Джулия тихо се засмя.

— В такъв случай доста дълго ще трябва да поизчакате, милорд. Около нея винаги има цяла тълпа обожатели.

— Разбирам — каза той с пресилена усмивка. — В такъв случай се надявам да намеря подходящ момент, за да се намеся в разговора й. Моля ви, погрижете се за другите си гости. Аз ще се насладя на колекцията ви от картини, докато чакам.

След като поговори за малко с генералния консул и свещеника и ги уведоми, че може да им се наложи да поизчакат известно време, Бо се уедини в един тих ъгъл и започна да гледа как Сирина очарова насъбралите се мъже.

Залата беше голяма, броят на гостите — значителен, а мъжете, които заобикаляха Сирина, достатъчно, за да скрият Бо от полезрението й. На Джулия й беше неудобно да не се съобрази с желанията на граф Рошфор и не съобщи на Сирина за пристигането му. Но тя тайничко наблюдаваше младия англичанин, застанал близо до вратата на библиотеката, подпрял се с рамо на облицованата стена и небрежно кръстосал ръце на гърдите си. Погледът му беше неочаквано смразяващ.

Не й се наложи дълго да размишлява над мотивите му, тъй като той скоро се отдръпна от стената и се приближи до насъбралата се тълпа около Сирина, а всичките му планове да бъде нежен се изпариха.

Едва след като се беше приближил достатъчно близо, Сирина най-после го забеляза и рязко прекъсна разговора си. Цялата група се обърна и проследи погледа й, а Бо мина между двама мъже, отстъпили настрани, за да разгледат по-добре обекта на вниманието й.

Беше застанал на не повече от една стъпка разстояние, а когато леко се поклони, го лъхна парфюмът й.

— Може ли да ми отделите минутка от вашето време, госпожице Блайд? — запита той с безизразен глас. Без да я изчака да му отговори, я изтегли напред и я дръпна след себе си.

Някой тежко стовари ръка на рамото на Бо и привлече вниманието му.

— Дамата може би не иска да дойде с вас — намръщено каза Сандро.

— Стари приятели сме — омекна Бо, разбрал намека му. — Кажете му колко добре се познаваме, госпожице Блайд — тихичко я подкачаше Рошфор. После рязко освободи рамото си и застана предизвикателно наперен.

— Няма нищо, Сандро — бързо се намеси Сирина, която не знаеше дали Бо нямаше да предпочете да е груб, забелязала предизвикателната му поза, и си спомни заповедта, която все още отекваше в слуха й. — Скоро ще се върна.

— А може и не чак толкова скоро — проточи Бо и още по-здраво я хвана.

— Я се дръж прилично — сопна му се тя, без да му отстъпва по темперамент, после се обърна и леко се усмихна на мъжете, които я наблюдаваха. — Няма да се бавя.

Бо леко сведе поглед в знак на мълчаливо несъгласие, но не каза нищо, доволен, че вече щеше да я отведе.

— Никой не те е канил да идваш тук — озъби му се Сирина, която бързо крачеше, за да не изостава, докато Бо прекосяваше стаята. — И да не си посмял да ме изведеш от това събиране, иначе ще се разпищя.

Той рязко спря, втренчи се в нея с поглед, който преценяваше дали е искрена.

— Не си си губила времето и отново сновеш — каза той мрачен и навъсен, с черно сако и панталон, които отлично подхождаха на настроението му.

— Нямам намерение да водя уединен живот.

— Очевидно.

— Ти не можеш да контролираш действията ми, Рошфор. Ти така предпочете, доколкото си спомням. Каза, че една жена нямало да ти е достатъчна. И аз предпочитам най-различни мъже.

Той толкова неочаквано я притисна към близкия библиотечен рафт, че тя се сепна от изненада.

— Дойдох тук, за да се оженя за теб, да му се не види. По дяволите мъжете.

— Позволи ми да уловя този миг във времето — саркастично отвърна тя, — за да мога завинаги да си спомням това омайно предложение.

— Просто кажи „да“ и можем веднага да се разкараме оттук — грубо я подканваше Бо.

— Но аз нямам желание да се омъжвам за теб — хладно отвърна Сирина, — независимо от любезното ти предложение. — Ако наистина искаше да се ожени за нея, то не беше от любов, ако се съди по тона му. А тя не очакваше верността да върви ръка за ръка с такова неуважително отношение.

— Ето — каза той и извади двете кутийки с пръстените от джоба си. — Вземи ги. — Той я хвана за ръка и й ги подаде.

— Не ти искам пръстените.

— Какво искаш тогава, по дяволите?

— Това, което не можеш да ми дадеш, Бо — любовта ти.

— Мислех, че вече обсъдихме това.

— Така е. И точно в това е проблемът, скъпи.

Той се почувства поласкан от обръщението, макар и да беше изречено саркастично.

— Е, вече си мисля, че те обичам.

Тя леко вдигна вежди.

— Имаш нужда от малко уроци, за да си убедителен, Рошфор. — По ноздрите му личеше, че е ядосан, когато си пое дъх.

— Не съм добър актьор.

— Знам. Жалко. — Искаше й се да беше, много й се искаше.

— Само кажи „да“ — прошепна той и се облегна на нея с познатата топлина на силното си тяло. — Кажи „да“, просто го кажи…

— Искам да ме обичаш.

Той отново си пое дъх и черната бездна зейна.

— Обичам те.

— Още по-трудно е, Рошфор — каза тя и леко се усмихна на това, което задъхано й бе казал. — Трябва само мен да обичаш.

Познатата усмивка цъфна на лицето му, а в тъмните му очи заигра весело пламъче.

— Лесно е. До сега не съм обичал друга жена. Хайде сега, кажи ми „да“. Извикал съм генералния консул, за да ни бракосъчетае, или ако предпочиташ — свещеник. Не знам дали не си католичка. Разрешителното е в джоба ми. Трябва само да ми кажеш, че искаш.

— Ами всичките ти обожателки? Не става въпрос за любов този път, Рошфор, а само за сексуални забавления.

Той въздъхна и дълго време не свали поглед от нея със затворено и непроницаемо изражение. После се намръщи.

— А защо не? — едва доловимо измърмори. — Вече край. Доволна ли си?

— Не знам защо, но това не ми звучи особено искрено — прошепна тя.

— За бога, Сирина, много здраво ме притискаш.

— Не искам изобщо да те притискам — гласът й беше тих, но изпълнен с вълнение.

— На мен пък точно на това ми прилича — разгорещи се той. — А ти от какво, по дяволите, ще се откажеш?

Проклетникът не се женеше от любов. Той само се отказваше от старите си навици, за да се ожени.

— Абе, я си… — възмути се тя.

— А, сега вече разбирам. Искаш ли да го правиш като омъжена дама? — Щеше да я изяде с поглед. — Аз съм готов.

— Ти винаги си готов, това ми е ясно. Я ми кажи колко дълго ще си обзет от това мимолетно желание да си женен? Докато пред очите ти не се изпречи поредната фуста?

За миг той остана напълно неподвижен, с поглед, впит в нея, разярен от това, което му беше казала. Ако наистина беше така, през последните три месеца щеше да си е живял като цар.

— Не мърдай — тихо й заповяда Бо и леко я хвана за рамото. — Тя носи моето дете и не иска да се омъжи за мен! — изкрещя той, след като леко се беше завъртял, за да застане с лице към гостите.

— Ти пък откъде знаеш? — ахна Сирина.

Бо отново се извърна, за да застане срещу нея, а по лицето му бавно засия усмивка.

— Не знаех. Просто го казах, за да накарам приятелите ти да те понатиснат да се омъжиш за мен. Наистина ли детето е мое? — недоверчиво прошепна той. — Просто я закачам, бе, хора! — извика той през рамо, без да обръща внимание на ужасените изражения, които се забелязваха сред гостите. — Сега вече си длъжна да се омъжиш за мен — прошепна той с устни на сантиметри от ухото й. — Носиш моето бебе.

— Това не е достатъчно основателна причина за женитба.

— Напротив. Това е най-основателната.

— Ако скиташ по жени, ще те убия! — Предупреди го тя, като се чудеше дали всъщност се съгласяваше да се нагърби с предизвикателната задача да следи за верността му.

— И за теб се отнася същото — парира я той. — Е, може би няма да те убия — поправи се, — но ще те заключа в някое от отдалечените ми имения в провинцията за цял живот.

Тя го погледна право в очите.

— В такъв случай се разбираме.

— Идеално — облекчено въздъхна той. — Това ще е различно.

— Всъщност може да ти хареса. — Едно леко шеговито побутване й напомни, че можеше да я направи безумно щастлива.

— Вече ми харесва — усмихна се той. — И жена, и бебе в една и съща нощ. С един куршум два заека.

— На мен тия не ми минават, Рошфор. Аз не съм като тия, които сами ти се хвърлят на врата — скара му се тя.

— Не мисли, че не го знам, скъпа.

— И няма да мърдам от Флоренция, докато не приключа със следването — високопарно заяви тя с ясното съзнание, че той лесно би я навел на други мисли, ако му позволеше.

— А аз нямам ли думата в този случай? — тихо попита той. — Французите ще влязат във Флоренция само след няколко седмици.

— Не е ли по-добре да го обсъдим по-късно? — каза тя и за пръв път се усмихна.

— Кога по-късно? — прошепна той, стоплен от усмивката й, разбрал, че вече нямаше проблеми, щом се усмихваше така.

— Тази вечер — прошепна тя.

— След сватбата ни.

— След това.

— Искаш да кажеш по време на медения ни месец.

Тя закачливо го подхвана.

— Предупреждавам те, скъпи, мога да съм много взискателна.

— Спомням си — подсмихна се Бо.

— И нямаш нищо против? — изкусително измърка Сирина.

— Тук съм на ваше разположение, мадам — проточи той, но след това смени шеговития тон. — Сърцето ми ти принадлежи, сладурче — добави тихо, без следа от нахалство в гласа. — То е само твое!

— А ти спечели моето още в самото начало — прошепна тя.

— И няма нужда да се тревожиш — нежно продължи той. — Никога не бих ти изневерил. Честна дума.

Очите й се изпълниха със сълзи.

— Подаръкът ти е много щедър.

Той отрицателно поклати глава.

— Нищо не е. От сега нататък дните ни ще бъдат безоблачни, с тих ветрец и слънце. Вече го поръчах — лениво се усмихна той и повдигна брадичката й, за да я целуне нежно. — За нас и за бебето.

— И аз от самото начало исках бебето ти.

— Не от самото начало. Не и на „Сирена“.

— Но след Минорка го исках.

— Хубаво беше в Минорка — усмихна се той.

— Ти обаче не искаше да ставаш баща — напомни му тя, без дори и сега да е сигурна, че може да си го представи.

— Поне досега не.

Изведнъж я осени ужасяваща мисъл.

— Имаш ли деца?

Той поклати глава.

— Дамите, които познавам, не се вълнуват от майчинството.

— Ще се изненадат ли?

— Кой знае? — вдигна рамене, като много добре знаеше, че всички в „Тон“ щяха направо да се изумят.

— Да се преселим ли в провинцията, за да избягаме от твоите обожателки? — подразни го тя.

— Знам как да им откажа — отговори той, като си даваше сметка, че независимо колко отдалечена беше провинцията, жени винаги щяха да се намерят, така че трябваше де е убеден в това. — И няма нужда да ти напомням, че очаквам да си ми също толкова вярна.

— И аз знам как да отказвам.

— Така ли? И кога? — нахално прошепна той.

— И те намирам за неотразим. Трябва ли да ти се извиня?

— Не, за нищо на света — каза той и широко се усмихна. Понечи да я целуне, но се спря. — Кога ли пък стана толкова тихо? — Извърна глава и забеляза как внимателно ги гледаха, всичко беше замряло, сякаш двамата играеха на сцена. — Друг път не са ли виждали мъж и жена да си говорят? — прошепна той.

— Твоята забележка за бременността ми може би е изострила любопитството им — саркастично отбеляза Сирина.

— Дай ми пръстените — веднага заповяда той и се протегна към кутийките в ръката й. После ги извади и ги надяна на пръстите й. — Сега вече сме официално сгодени — каза Бо и я потупа по ръката с нескрито задоволство.

— Дълго време ли ще сме сгодени? — шеговито попита тя.

— По-дълго, отколкото ми се иска — десет минути, може би единадесет… А сега се усмихни на възхитената ни публика, мила. — После я завъртя около себе си и заяви: — Госпожица Блайд промени чувствата си. — Той задържа високо ръката й с блестящите пръстени. — Тя ме удостои с честта да приеме предложението ми за женитба. Всички сте поканени на сватбата ни, която ще бъде отпразнувана след малко.

Всички ахнаха и шепотът на Сирина не се чу.

— Ако семейство Кастели ни позволи да използваме техния салон — добави Бо, като се сети за домакините си.

Джулия сияйно кимна в знак на одобрение.

— Имаме ли нужда от свещеник? — тихо попита Бо.

Сирина поклати глава.

— Но имаме нужда от госпожа Калваканти. Тя горещо искаше да се омъжа. Много ще й е неприятно, ако изпусне този момент.

— За кого да се омъжиш? — Бо леко се намръщи.

— За предпочитане за тебе, но нямаше претенции. Отец Данети беше един от многобройните й кандидати.

— Многобройни кандидати ли? — повтори той като обиден мъжкар.

— Нейни, не мои. За мене те не съществуваха.

— И добре че е така.

— Не ми дръж такъв тон, скъпи, защото май ще ми се стори, че в крайна сметка предпочитам да се омъжа за отец Данети.

— За мен ще се омъжиш — заяви Бо безцеремонно. — Мое е детето.

— Може би — изгука тя.

— Това пък какво ще рече?

— Ще рече, че ще се омъжа за когото си пожелая. — От поставяне на условия глава не болеше.

— Стига това да съм аз. — Още едно условие.

Сирина дяволито се усмихна.

— Разбирам, че ще ми е трудно да те контролирам.

— Смятам, че „невъзможно“ е по-точната дума — промълви той в отговор, а сладострастната му усмивка засия.

— В такъв случай животът ни ще е интересен.

— И щастлив… безумно щастлив.

— Да — прошепна тя. — Винаги… с теб.

— Ела тук — каза той и я придърпа към себе си, — където ще те предпазя от другите кандидати за женитба до сватбата, моя сладка съблазнителко… моя радост, моя наслада…

— Моята идея за меден месец… — промълви тя.

За миг той спря с ръка, стиснала нейната, сякаш докосваше бъдещето.

— След един час — прошепна той. — Тогава вече ще сме женени. Можеш ли да изчакаш? — попита Бо великодушно, защото знаеше, че тя често не може.

Очите й радостно блестяха.

— Искам съкратена церемония.

— Готово — заяви той уверено и компетентно.

— И дълъг-дълъг меден месец.

— Ще ти стигне ли един живот? — С тих шепот той й предлагаше рая.

— Не би било зле — каза тя, а очите й изведнъж се напълниха със сълзи.

Когато я целуна с влюбена момчешка целувка, всички започнаха бурно да ги аплодират, а после да ахкат и да хихикат, когато целувката им се задълбочи и придоби рисковано скандален характер. Последваха широки усмивки и погледи, изпълнени с разбиране.

Но граф Рошфор и бъдещата му съпруга не им обърнаха внимание.

Единственото нещо, което забелязваха, беше сладката магия на любовта.