Сюзън Джонсън
Дете на порока (22)

Двадесет и втора глава

Лонд се появи на масата на генерала след един час, както му беше наредено.

— Дамите чакат, сър.

Масена погледна Бо през масата.

— Вече насити ли се на картите, Рошфор? — Мъжете пиеха и играеха на двадесет и едно, за да убият времето, и обсъждаха общи приятели от офицерските корпуси и на Франция, и на Англия. Масена беше служил четиринадесет години в Кралската английска армия преди революцията, познаваше хора и в Англия, и в лагера на роялистите, а Бо се беше запознал с много офицери през последните няколко години, докато служеше на Пит.

— Не трябва да караме дамите да чакат — шеговито каза Бо, — макар че след толкова време без почивка, тази вечер повече ми се иска да си поспя в леглото.

— Не и преди да си видял графиня Фильо, Рошфор — отбеляза Масена и се изправи на крака. — Съпругът й беше много възрастен.

— Беше?

— Починал в леглото след изнурителна дейност. — Усмивката на генерала беше показателна.

— Достоен начин да напуснеш този свят — прошепна Бо и стана от стола.

— Гарантирам ви, че ще останете доволен, лорд Рошфор — потвърди Лонд и с лек поклон ги упъти към двойната врата, която водеше към коридора.

— Да не би да си я пробвал? — тихо попита Бо.

— Иполит се гордее с изпълнението на задълженията си, нали, момчето ми? — Масена имаше чувство за хумор.

— Грижа се единствено дамите да са достойни за интереса ви, сър. — Очите на младия светлокос адютант бяха невинни, както и тонът му.

— Той върши много добра работа, Рошфор. Няма да се разочароваш. Доведе ли Делфин? — продължи генералът, когато тръгнаха един до друг по коридора, осветен от свещи и украсен с пана на олимпийски богове и богини.

— Тя беше наистина много нетърпелива, сър.

— Тя е доста алчна и то не само в едно отношение. Благодаря ти, Иполит. Мисля, че напоследък работя прекалено много.

— Винаги работите много, сър. Ще съобщя на Франко, че утре ще спите до късно.

— Какво ще кажеш за закуска в девет, Рошфор? — попита Масена. — Или ти е прекалено рано?

— Девет часа ме устройва. Утре се връщам в Легхорн. — Изражението му за миг помръкна при мисълта за безсмисленото му пътуване, за пропилените мисли по една толкова алчна жена.

— Предай поздравите ми на Маделина — каза Масена, застанал на прага на стаята си. — Иполит ще те заведе до твоята стая. — Очите му почти се затваряха от умора, но той любезно се усмихна. — Приятна авантюра, Рошфор.

В ролята си на изряден домакин, Лонд съпроводи Бо до вратата малко по-настрани, въведе го в стаята и го представи на графинята.

— Извини ме за външния вид — каза Бо, когато вратата се затвори след Лонд. — Първо ще се изкъпя.

— Ще се изкъпя с теб. Преди време се запознахме в Неапол. Не си спомняш.

Той изведнъж вдигна поглед — тъкмо щеше да остави дисагите на пода.

— Къде? — Подрънкването на златото сякаш подсили въпроса.

— В „Реал“, а после в апартамента ти в града.

— В моя апартамент? — Той се загледа в нея по-отблизо. — Сигурно не съм бил трезвен.

— Не, но беше забележителен — поясни тя с леко дрезгав глас.

— Съжалявам — каза той малко тъжно. — Демонът на алкохола и така нататък. Моите извинения. — Той се опита да си я представи сред множеството жени, които бяха преминали през живота му — дребна, със златна коса, красиви гърди…

— Не повярвах съвсем на Лонд, когато ми каза, че си в Милано. Но си струваше да дойда и сама да проверя.

— Е, радвам се, че подновихме запознанството си, графиньо — широко се усмихна Бо…

А когато тя се унесе в сън на сутринта, той откри, че не може да заспи, независимо от забравата, обзела го след сексуалното задоволство, независимо че се бяха любили с часове, а той от дни не беше спал. Един глас дълбоко в съзнанието му постоянно шушнеше нещо, което накрая започна да го тормози.

Последвай я, казваше гласът. Последвай я и си я върни!

Малко по-късно Бо усети, че бързо се облича, сякаш закъсняваше за някаква мисия. Остави бележка на Маделина — още едно извинение — и щедра сума злато за времето, което му беше посветила. Написа кратка бележка и за Масена, в която му благодареше за гостоприемството и само след минути вече беше на път за Флоренция.

Беше на пет часа път от Сирина, но тя пътуваше с каляска и той лесно можеше да я настигне. След като набързо си направи сметка, Бо реши, че до обед ще е настигнал Солиняк и каретата му.

Уморен до смърт и разяждан от сърдечна болка, той пришпори коня си.

 

 

Солиняк беше дал разрешение на войската си да си почине в околностите на Пиаченца, защото никой не беше спал предишната нощ, а дневната жега беше непоносима. Докато мъжете си търсеха меки легла в конюшните, полковникът нае стая за себе си и Сирина в странноприемницата, а после веднага заспа, победен от умората.

На Сирина й беше трудно да заспи, независимо че беше се нахранила добре и почти се беше успокоила от хубавата торта, която й бяха поднесли. В летния следобед тя лежеше на едно селско чамово легло в стая с отворен прозорец, през който се чуваше жуженето на пчели в градината, но сън не я хващаше, независимо от сънливото време. Мислите й бяха объркани, логиката й се бореше с интуитивните потребности и емоциите. Права беше обаче, повтаряше си тя за хиляден път, след като напусна Милано, че натри носа на Бо Сейнт Джон. Разбира се, че беше права.

Той беше прекалено егоистичен и самонадеян: мислеше си, че може да откупи свободата й и да си я върне. А самият той я беше напуснал. Да не би да мислеше, че ще го чака точно на мястото, където я беше зарязал като порцеланова кукла, поставена на рафт, докато той отново се приготви да си поиграе с нея?

Очевидно именно това очакваше. Толкова по-зле за него. Нека другите хиляда жени, с които беше спал, му предложат тази услуга.

Но колкото и разгневена да беше, все пак нуждата й от него я разсейваше. Беше достатъчно зряла, за да не се поддава на такива хаотични чувства. Той щеше да я нарани отново, точно когато се беше примирила със загубата.

Но все пак, той се беше върнал във Флоренция, сети се тя след миг и един лъч надежда стопли сърцето й. Дали не беше се върнал за нея?

Но пък какво от това, неспокойно се питаше Сирина само след секунда с объркани чувства. Поведението му в Милано беше арогантно и грубо. А любовта, която очакваше от него, не пролича в нито един поглед или дума. Тя изведнъж се усмихна, когато си спомни за играта на карти, за удоволствието, което беше изпитала от бързата и убедителна победа. Чувстваше се удовлетворена, че го е победила, че сама е спечелила свободата си. Това щеше да е за урок на Бо, че не всички жени се подчиняват на волята му.

Беше се почувствала непобедима в мига, в който беше предложила да поиграят, още преди да се раздадат картите, сякаш беше знаела предварително какви карти щяха да се паднат. Баща й я беше научил да разпознава това чувство, този лек трепет от възбудата. Едва не беше изтърсила „Ще спечеля“ — толкова силно беше това чувство.

Но тя беше скрила чувствата си — и това беше научила от баща си. Освен това знаеше, че Бо продължава да се чуди дали една жена наистина можеше да се мери с него…

 

 

Когато Бо се отби да смени конете в един малък пост по-късно същата сутрин, научи, че френски войници, ескортиращи дама в каляска, са минали оттам преди по-малко от час. Окуражен от новината, той помогна да се оседлае новият кон, защото нямаше търпение конярчето да си свърши работата. Вече почти съм я хванал, помисли си Бо, докато бързо закопчаваше юздата.

За пръв път забеляза каляската след около двадесет минути. Тя спря край пътя в сенките на някакви дървета до една странноприемница. Колко се грижеше Солиняк за удобството на дамата, ядосано си мислеше Бо, колко се стараеше във вътрешността на каретата да е хладно за мадмоазел! Рошфор знаеше, че Солиняк получаваше това, което искаше, и реши, че вероятно спи с нея, а от това изпита изпепеляваща ревност.

Предпазливо мина покрай една група френски войници, заспали в конюшните, а после продължи, за да открие Солиняк. Полковникът бил на горния етаж, осведоми го собственикът. Не искал да го безпокоят, докато спи.

Бо го избута настрани, тичешком се изкачи по стълбите и така яростно отвори вратата, че тя с трясък се блъсна в стената. Застанал на прага, Бо трескаво затърси с поглед Сирина, но видя само едно легло и Солиняк — само Солиняк.

— Къде е тя? — изрева той, а цялата му тактичност се изпари пред заслепяващата го ревност. От внезапното и силно отваряне на вратата разпятието на стената бясно се разлюля, сякаш гневният глас на Бо беше скъсал връвчицата, която го държеше, а после с трясък падна на пода и се счупи.

Солиняк уморено изгледа разгневения мъж на вратата си, а после съненият му поглед беше привлечен от счупеното разпятие. След като разбра кой го безпокои, той се надигна от леглото и стана.

— С какво мога да ти помогна, Рошфор? — каза той и тежко въздъхна. — Не ме остави дълго да поспя.

— Тя не е тук. — Нито под леглото, нито в него имаше достатъчно място за втори човек, не се виждаше и друга врата.

Полковникът все още не се беше събудил напълно и му отне известно време да асимилира местоимението.

— Масена не би искал да я доведа тук — каза най-после той с безизразен глас.

— И вие винаги се подчинявате?

— Винаги, млади лудетино — мило отвърна генералът. Това, разбира се, не беше така, но жената трябваше да пътува в безопасност, така му бяха заповядали.

— Къде е тя? — Гласът на Бо сега беше рязък, категоричен и по-мрачен.

Солиняк вдигна глава и изпитателно загледа Бо изпод свъсените си вежди.

— Надолу по коридора. Спи. Сама е. Това искаше да чуеш, нали? — тихо добави той. Изправи се и бавно се изтегна, а после погледът му се зарея из стаята, сякаш я виждаше за пръв път. Погледът му беше привлечен от бутилка бренди на масата. — Искате ли? — попита човекът, който не се плашеше лесно, след като през последните десетина години активно беше участвал във войните на Франция.

— Не. — Бо затвори вратата.

— Като че ли няма да е зле да пийна едно, тъй като вече е малко вероятно да заспя — иронично каза полковникът.

Солиняк беше специалист по сделките, а за това Наполеон трябваше щедро да му се отблагодари, често си мислеше той. Приближи се по чорапи до една малка масичка и си наля бренди, после с жест подкани Бо да седне и самият той седна.

— Вероятно знаете защо съм тук — каза Бо, който прекоси малката стаичка и се отпусна на един масивен дървен стол, боядисан в яркожълто.

— Подозирам нещо — прошепна Солиняк, който галеше неравната повърхност на чашата си и разглеждаше тежките дисаги, които Бо беше оставил на пода.

— Ами в такъв случай… — Тишината беше нарушена от въздишка на отвращение или раздразнителност и полковникът реши, че не би искал да е на мястото на младата дама след няколко минути. — Искате ли да определите цената или аз да ви направя предложение?

— Първо ти, Рошфор. Любопитен съм какво ще платиш за мадмоазел.

— И не смяташ, че ще възникне някакъв проблем с размяната? — попита Бо.

— Никакъв — самодоволно отвърна Солиняк и леко се подсмихна.

— Имам златни флорини.

— Чудесно. Устройват ме.

— Имам почти сто хиляди.

— Идеално. Ще ми свършат работа.

— Масена ще бъде ли уведомен за тази сделка?

— Вероятно не. — Полковникът сви рамене. — Човек никога не знае кога трябва да се изповяда, но се съмнявам, че ще се стигне дотам. Искаш ли малко бренди, след като вече сключихме сделката?

— Не, благодаря. — Бо бързо се изправи, после постави дисагите на масата, очевидно нетърпелив.

— И аз си спомням една жена, която преди много време разпалваше кръвта ми така, както госпожица Блайд сега разпалва твоята — тихо каза Солиняк. — Завиждам ти за това чувство.

Бо извади кесийка от кожената чанта, а после със смразяващ поглед се обърна към полковника.

— Високо ценя проявеното разбиране.

Може би все пак не е от любов, реши Солиняк, който се беше замислил за мотивите на младежа.

— За сто хиляди флорина мога да проявя изключително разбиране, момчето ми — каза той и се усмихна, без повече да размишлява за дамата. — Стаята й е три етажа по-надолу, вдясно. Вземи ключа от бюрото. Не бях сигурен дали мога да й се доверя и затова я заключих вътре.

— Още един въпрос — прошепна Бо и пъхна кесийката в джоба на палтото си. — След колко време ще си тръгнете?

Не иска свидетели, помисли си Солиняк.

— Веднага щом оседлаят конете ми. — Стоте хиляди флорина също налагаха бързи действия.

— В такъв случай приятно пътуване, полковник. — Поклонът на Бо беше учтив, а усмивката му малко неискрена.

— Приятен следобед, лорд Рошфор. Храната тук ще ви хареса. Съпругата на съдържателя е отлична готвачка. — Той не предполагаше, че ревнивият младеж скоро ще си тръгне от странноприемницата, след като сега дамата беше само на негово разположение.

Бо кимна в знак на признателност.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, полковник — каза той. После взе ключа от бюрото и излезе от стаята.