Айзък Азимов
Краят на вечността (5)

5. Временната

Имението на Нойс Ламбънт бе доста изолирано и при все това — съвсем близо до един от най-големите градове на Столетието. Харлан добре познаваше това място; познаваше го по-добре от всеки негов жител. В изследователските си Наблюдения върху тази Реалност той бе посетил всеки негов квартал и всяко десетилетие в обсега на Сектора.

Той познаваше града както в Пространството, така и във Времето. Представяше си го като едно цяло, като жив и развиващ се организъм, с възхода и паденията му, с радостите и болките му. Сега той се бе установил в този град и щеше да остане в него една седмица — кратко мигновение на заглъхнало оживление в спокойното му съществувание от стомана и бетон.

Освен това този път той бе направил предварителните си щателни изследвания върху „периейците“, гражданите с най-голямо влияние и най-важна роля в града, които обаче живееха предимно в градските си имения извън него — живееха свободно и в относителна изолираност.

482-ият бе един от многото Векове, в които благата не бяха равномерно разпределени. Социолозите обясняваха това явление със специално уравнение. (В предварителните си проучвания върху Столетието Харлан бе попаднал на него, но само смътно го бе разбрал.) За всеки Век то се свеждаше до три взаимозависимости и в това отношение 482-ият се намираше почти на границата на допустимото. Социолозите клатеха глава и Харлан ги бе чувал да казват, че ако новите Промени в Реалността не внесат подобрение в състоянието на нещата, неминуемо ще се наложат „щателни Наблюдения“.

Но въпреки неблагоприятните взаимозависимости в уравнението на разпределението на благата Вечните имаха аргументи в полза на установения обществен ред. Той бе свързан с привлекателния живот на една блестяща привилегирована класа, която покровителствуваше културата и салонните маниери. И затова, докато бедните все още не бяха съвсем зле, докато богатите, възползвайки се от привилегиите си, не забравяха напълно задълженията си, докато културата им очевидно не загинеше, във Вечността щеше да съществува тенденция на толериране отклоненията от модела за идеалното разпределение на благата и издирване недостатъците в други, по-малко привлекателни периоди във Времето.

Против желанието си Харлан сам бе на път да се приобщи към така възприетите във Вечността възгледи по въпроса. При пребиваванията си във Времето той обикновено отсядаше в хотели на по-бедните квартали, където човек лесно можеше да мине инкогнито, където не обръщаха внимание на новодошлите и един човек повече или по-малко беше без всякакво значение, и следователно присъствието му там предизвикваше съвсем незначителни трептения в структурата на Реалността. Когато дори това не бе сигурно и имаше опасност трептенето да надхвърли критичната точка и да засегне къщичката от карти на Реалността, Харлан нощуваше в полето под някой жив плет. И затова още с пристигането си той по навик оглеждаше плетищата, за да си избере такъв, за който имаше най-малка вероятност да бъде навестен през нощта от фермери, скитници и дори бездомни кучета.

Но сега Харлан бе попаднал всред богатите, спеше в легло, чиято повърхност бе проникната от силово поле, особена сплав от материя и енергия, която можеха да си позволят само най-богатите. Във Времето подобна сплав се срещаше по-рядко, отколкото материя в чист вид, но по-често — от енергия в чист вид. Във всеки случай леглото бе изключително удобно: то приемаше формата на тялото и беше твърдо, докато лежиш неподвижно, но се огъваше при най-малкото помръдване или обръщане.

Макар и с нежелание, Харлан трябваше да си признае, че подобни неща имат доста голяма притегателна сила, и той възприе мъдростта, вследствие на която всички Сектори от Вечността предпочитаха да живеят по средния, а не най-високия стандарт на Столетието си. По такъв начин можеха да бъдат винаги в течение на проблемите и „пулса“ на Века, без да се подлагат на почти пълна идентификация нито с единия, нито с другия социален полюс.

„Лесно е да се живее с аристократите“ — мислеше си Харлан тази първа вечер.

Непосредствено преди да заспи, той си спомни за Нойс.

Сънува, че заседаваше в Съвета на Времето и с ръце, скръстени неумолимо пред него на масата, гледаше отвисоко как един малък, съвсем малък Финдж в ужас слушаше присъдата си, която го прокуждаше от Вечността и го обричаше на вечно Наблюдение в едно от най-далечните и непознати Столетия на бъдещето. Харлан сам четеше суровото наказание, а до него отдясно седеше Нойс Ламбънт.

В началото той не я беше забелязал, но сега все по-често погледът му се плъзваше вдясно и гласът му изгуби първоначалната си увереност.

Нима никой друг не я виждаше? Останалите членове на Съвета гледаха право пред себе си. Изключение правеше само Туисъл, който се обърна, за да се усмихне на Харлан, като гледаше през девойката, сякаш изобщо я нямаше там.

Харлан искаше да й нареди да си върви, но думите застинаха на устата му. Той се опита да блъсне момичето, но ръката му само тромаво се размърда и Нойс остана на мястото си. Плътта й бе хладна.

Финдж започна да се смее — все по-високо и по-високо…

… и изведнъж разбра, че всъщност се смееше Нойс Ламбънт.

Харлан отвори очи, когато слънцето заля стаята с ярката си светлина, и за миг се взря с ужас в девойката, преди да си спомни къде се намира и как се бе озовал на това място.

— Стенехте и удряхте възглавницата — каза Нойс. — Неприятен сън ли сънувахте?

Харлан не отговори.

— Банята ви е готова. И дрехите — също. Уредих и присъствието ви на вечеринката довечера. Беше ми малко странно да се върна към обикновения си начин на живот, след като бях живяла толкова време във Вечността.

Харлан силно се обезпокои от словоохотливостта й.

— Надявам се, че не сте им казали кой съм.

— Разбира се, че не съм.

Разбира се, че не е! Финдж щеше да се погрижи за тази подробност и да й направи внушение с минимална доза наркотик, ако бе сметнал за необходимо. Но сигурно беше преценил, че не се налага. В края на краищата той я бе държал под „непрекъснато наблюдение“. Тази мисъл му бе неприятна.

— Моля ви да ме безпокоите колкото е възможно по-малко — каза той раздразнено.

Миг-два тя го гледаше колебливо, след това излезе. Харлан унило изпълни сутрешния ритуал — изкъпа се и се облече. Не очакваше нищо особено от предстоящата вечер. Трябваше да приказва колкото е възможно по-малко, да не прави почти нищо и през цялото време да „подпира стената“. Всъщност функцията му щеше да бъде на чифт уши и чифт очи. Умът му свързваше усещанията на тези сетива в окончателния отчет, а това бе и единствената му роля в идеалния смисъл на думата.

Обикновено той не се замисляше над факта, че извършваше Наблюдения, без да знае каква цел се преследваше с тях. Още в училище бе научил, че Наблюдателят не бива предварително да има и най-малка представа защо е изпратен на даден обект и какви изводи се очакват от неговия отчет. Смяташе се, че всяка подобна информация неминуемо би стеснила кръгозора му и следователно би намалила обективността му, въпреки цялото му старание.

Но при така създалите се обстоятелства неведението го дразнеше. Харлан много допускаше, че всъщност нямаше нищо за Наблюдение и че по някакъв начин Финдж, преследвайки своя лична цел, го използваше като марионетка. Между него и Нойс… Той свирепо изгледа собствения си триизмерен образ, отразен в Рефлектора два фута пред него, и реши, че в тесните и ярки дрехи на 482-ия изглеждаше смешен.

Харлан току-що бе привършил уединената си закуска, която му донесе един робот, когато в стаята се втурна Нойс Ламбънт.

— Техник Харлан — каза тя, като едва си поемаше дъх, — сега е месец юни.

— Не се обръщайте по този начин към мен тук — строго я смъмри Харлан. — Какво като е месец юни?

— Но аз постъпих на работа… — тя се спря нерешително — в това място през февруари, а то бе само преди един месец.

Харлан се намръщи.

— Коя година е сега?

— О, в годината няма грешка.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Защо, да не е станала някаква грешка?

Тя имаше предизвикателния маниер да сяда съвсем близо до него, когато разговаряха, и лекото й фъфлене (характерно по-скоро за Века, отколкото за нея самата) наподобяваше брътвежа на съвсем малко и безпомощно дете. Това обаче не заблуди Харлан. Той се отдръпна.

— Няма никаква грешка. Озовали сте се тук в този месец, защото така трябва. Фактически вие изобщо не сте напускали това място във Времето.

— Но как е възможно? — запита тя видимо още поизплашена. — Та аз не си спомням нищо. Нима мога да бъда на две места едновременно?

Тези въпроси ядосаха Харлан много повече, отколкото можеше да се очаква. Но как да й обясни съществуването на микропромените, които се извършваха с всяко придвижване във Времето и можеха да преобърнат съдбата на отделни личности без съществени последствия за Века като цяло. Дори Вечните понякога забравяха разликата между микропромените (с малка буква) и Промените (с главна буква), които осезателно се отразяваха върху Реалността.

— Вечността знае какво прави. Не задавайте излишни въпроси — каза той с такава важност, сякаш сам бе Старши Компютър и лично той бе решил, че месец юни е най-подходящият месец в годината и микропромяната, предизвикана от прескачането на три месеца, не може да се развие в Промяна.

— Но в такъв случай аз съм изгубила три месеца от живота си — не се примиряваше Нойс.

Харлан въздъхна.

— Придвижването ви във Времето няма нищо общо с биологичната ви възраст.

— И така, загубила ли съм, или не съм?

— Какво да сте загубили?

— Три месеца от живота си.

— Кълна се във Времето, жена, казвам го просто и ясно. Не сте загубили нито миг от живота си. Това е невъзможно.

Последните думи той почти бе изкрещял и Нойс отстъпи уплашено, а след това внезапно се изкикоти:

— Какво смешно произношение имате. Особено когато се ядосате.

Тя си излезе. Харлан намръщено я проследи с поглед. Смешно произношение, защо пък смешно? Говореше езика на петдесетото хилядолетие не по-зле от всички в Сектора. Дори може би по-добре.

Глупаво момиче!

Изведнъж той забеляза, че пак стои пред Рефлектора и съзерцава отражението си, а то му отвръща по същия начин и челото му е прорязано от дълбоки вертикални бръчки между очите.

Харлан отпусна спокойно челото си, огледа се критично и помисли: „Не съм красавец. Очите ми са много малки, ушите ми стърчат, а брадичката ми е пък много голяма.“

Никога преди не се бе замислял по този въпрос, но сега съвсем внезапно му хрумна, че сигурно е приятно да бъдеш красив.

Късно през нощта Харлан допълваше разговорите, които бе записал със собствени коментарии, докато всичко все още бе свежо в паметта му. Както обикновено в подобни случаи, той работеше с молекулярен фонограф, производство на 55-ия Век. Формата му бе като на най-обикновен тънък цилиндър с дължина около четири инча и диаметър половин инч. Цветът му бе неангажиращо тъмнокафяв. Можеше лесно да се скрие в маншета, джоба или подплатата, в зависимост от стила на облеклото, или пък да се остави да виси от колана, копчето или маншета.

Но където и както да го криеш, щом е с теб, фонографът може да запише около двайсет милиона думи на всяко от трите си молекулярно-енергийни нива. С единия край на цилиндъра, свързан с транслитериращото устройство, което добре резонираше в слушалката и другия край, свързан посредством вълните на полето с микрофончето пред устата му, Харлан можеше да слуша и говори едновременно.

Като проучваше всеки звук, произнесен само преди няколко часа на вечеринката, Харлан диктуваше своите бележки и те се записваха на второто ниво, което бе свързано с първото — там бе регистриран ходът на вечеринката, — но се различаваше от него. На второто ниво Харлан описваше собствените си впечатления, даваше пояснения, коментираше. И накрая, когато щеше да се възползва от този фонограф, за да запише окончателния си отчет на третото ниво, той щеше да има на разположение не просто една фонограма на фактите, но и съответните обяснения към тях.

Неочаквано Нойс Ламбънт влезе в стаята. Харлан с раздразнение махна слушалките и микрофончето, постави ги в молекулярния фонограф, а него сложи в калъфа му и рязко го затвори.

— Защо присъствието ми ви дразни толкова много? — запита кокетно-наивно Нойс.

Ръцете и раменете й бяха голи, а меката, лека материя, която обгръщаше дългите й крака, леко блещукаше.

— Не се дразня. И въобще — вие сте ми безразлична.

В този момент той бе съвършено искрен.

— Още ли работите? Навярно вече сте много уморен.

— Не мога да работя, докато вие сте тук — сърдито каза той.

— Пак се ядосахте… Да бяхте ми казали поне една думичка през цялата вечер.

— Избягвам разговорите изобщо. Не съм изпратен тук, за да говоря.

С цялото си поведение той недвусмислено показваше, че очаква девойката да си тръгне. Но тя каза:

— Донесох ви още една напитка. Забелязах, че на вечеринката изпихте с удоволствие питието си, но една доза не е достатъчна… Особено щом смятате да работите.

Тя се отдръпна и Харлан видя малкия робот, който плавно се плъзгаше по силовото поле към него с чашата върху поднос.

Вечерта Харлан яде умерено, но си взе от всички блюда, които му бяха познати от предишните Наблюдения. По-рано той се въздържаше от тях и се ограничаваше само с дегустирането на съвсем малки парченца, и то с изследователска цел. В интерес на истината той трябваше да си признае, че му бе харесала храната, беше му харесала и пенливата светлозелена напитка с аромат на мента (почти безалкохолна, но с някакво друго, по-особено въздействие), която бе много популярна сред гостите. Само преди две биогодини, до последната Промяна на Реалността тази напитка изобщо я нямаше в Столетието.

Той взе второто питие от робота и поблагодари на Нойс със студено кимване на глава.

Интересно все пак защо една Промяна на Реалността, която практически изобщо не се бе отразила върху живота на Века, бе донесла със себе си новата напитка? Всъщност той не бе Компютър и бе излишно да си задава подобен въпрос. Освен това дори и възможно най-подробните изчисления никога не можеха да бъдат абсолютно точни, както те не можеха и да елиминират всички възможни случайни въздействия. Защо иначе щяха да са нужни Наблюдатели?

Нойс и Харлан бяха сами в къщата.

Бяха минали вече две десетилетия, откак роботите в този Век бяха изместили живите слуги, и тяхната мода щеше да се запази още десетина години.

Разбира се, от гледна точка на Нойс и съвременниците й нямаше нищо „неприлично“ в това, че те бяха сами под един покрив: жената в тази епоха бе икономически независима и при това, ако пожелаеше, можеше да стане майка, без да познае трудностите на бременността и раждането.

И все пак Харлан се чувствуваше неудобно.

Девойката се бе изтегнала на софата срещу него и се подпираше на лакътя си. Щампованата покривка на канапето се огъваше под нея, сякаш жадуваше да обгърне тялото й. Прозрачните й обувки бяха захвърлени на земята и под тънката материя пръстите на краката й се свиваха и разпускаха като меките лапички на изящно коте.

Нойс разтърси глава и косата й, захваната зад ушите в причудлив висок кок, изведнъж се освободи от това, което я задържаше. Тя се разпиля по врата й и голите й рамене се сториха на Харлан още по-бели и по-прекрасни от контраста с черната й коса.

— На колко сте години? — почти пошепна тя.

За нищо на света не биваше да отговаря на този въпрос. Той бе личен и изобщо не я засягаше. Харлан бе длъжен да отвърне любезно, но твърдо: „Разрешете ми да продължа работата си.“ Вместо това той сам не разбра как отвърна:

— На трийсет и две години.

Имаше предвид биогодини, разбира се.

— Аз съм по-млада. Двайсет и седем годишна съм. Но сигурно скоро ще изглеждам по-възрастна от вас. Навярно вие ще си останете все същият, когато аз ще бъда вече бабичка. Какво ви накара да изберете именно тази възраст — трийсет и две години? А можете ли да я промените, ако пожелаете? Не бихте ли искали например да сте малко по-млад?

— Но моля ви, за какво говорите?

Харлан потърка чело, за да се съвземе от изненадата.

— Вие никога няма да умрете — меко каза тя. — Вие сте Вечен.

Това въпрос ли бе, или твърдение?

— Вие сте луда — каза той. — И ние като всички останали остаряваме и умираме.

— Разкажете ми — помоли тя с тих, гальовен глас.

Езикът на петдесетото хилядолетие, който той винаги бе смятал за груб и неприятен, звучеше музикално в нейните уста. Кой знае, може би пълният стомах и напоеният с аромат въздух бяха притъпили слуха му?

— За вас няма недостъпно Време. Вие можете да посетите всички епохи. Така мечтаех да работя във Вечността! Чаках безкрайно дълго да ми разрешат… Надявах се, че може да ме направят и мен Вечна, но после разбрах, че Вечните са само мъже. Някои от тях дори не искаха да говорят с мен, защото съм жена. Например вие.

— Всички сме толкова заети — смутено промърмори Харлан, като напразно се опитваше да се съпротивлява на състоянието на задоволство и покой, които все повече го завладяваха, — просто нямах свободна минута.

— Но защо сред Вечните няма жени?

Харлан не беше дотолкова сигурен в себе си, че да дръзне да отговори на този въпрос. Пък и какво ли можеше да каже? Че членовете на Вечността се подбираха с особено старание, тъй като те трябваше да отговарят на две условия. Първо, да имат необходимите способности; и второ — извеждането им от Времето да не се отрази зле върху Реалността.

Реалност! Това бе думата, която трябваше на всяка цена да избягва в разговорите си с Временните. Той усети, че съзнанието му се замъглява още повече, и за миг притвори очи, за да дойде на себе си.

Колко отлични кандидатури останаха неудовлетворени във Времето само защото извеждането на съответните личности оттам щеше да означава, че някои деца нямаше да се родят, някои жени и мъже нямаше да умрат и някои венчавки нямаше да се състоят — изобщо последствията щяха да бъдат толкова пагубни за Реалността, че Съветът на Времето не можеше да допусне това.

Беше ли редно да й обясни тези неща? Разбира се, не. Нима можеше да й каже, че жените почти никога не отговаряха на условията за приемане във Вечността, защото по някаква непонятна причина (възможно бе Компютрите да я разбираха, но не и той самият) при извеждането им от Времето вероятността за деформиране на Реалността бе от десет до сто пъти по-голяма, отколкото при мъжете.

(Мислите се смесваха в главата му; губеха се, кръжаха и пак се сливаха без определен ред в странни, почти гротескни, но не съвсем неприятни образи. Усмихнатото лице на Нойс бе твърде близо.)

Гласът й достигаше до него като лек повей:

— О, вие, Вечни. Всички сте толкова тайнствени. Боите се да споделите и най-малкото нещо. Направи ме Вечна.

Сега думите й се сливаха в мозъка му в един непрекъснат музикален акорд.

Той искаше, жадуваше да й каже: „Няма забавления във Вечността, миледи. Ние работим! Работим, за да изучим и най-малките подробности на всички Времена от основаването на Вечността до последните дни на човечеството и се стараем да прогнозираме всички неосъществени възможности в безкрайното им многообразие и да открием най-добрия вариант сред тях, за да го превърнем в една по-добра Реалност, а след това търсим подходящ момент във Времето за една съвсем малка промяна, която да обърне по-добрата Реалност в нова възможност и така безспир, още от времето, когато в праисторическия 24-ти Век Викор Малансон открил Темпоралното Поле, след което станало възможно основаването на Вечността в 27-ия, да… тайнственият Малансон, който се появил най-неочаквано и практически основал Вечността… и нови възможности… и така безспир… вечно… отново и пак отново и…“

Той тръсна глава, но мислите му продължаваха все така да се носят вихрено във все по-странни и по-неравни паузи и скокове, докато изведнъж като светкавица дойде просветлението с ослепителен блясък, вряза се в мозъка му и угасна.

След това Харлан се съвзе. Опита се да улови мига, но той бе отлетял.

Дали не беше такова въздействието на ментовата напитка?

Сега Нойс бе вече така близо до него, че лицето й му изглеждаше обвито в тънка мъгла. Той чувствуваше как косата й докосва бузите му, усещаше топлотата на диханието й. Би трябвало да се отдръпне, да избяга, но… странно, много странно, не му се щеше да постъпи така.

— Ако ме направиш Вечна… — шепнеше тя почти в ухото му, но той едва различаваше думите й сред честите удари на сърцето си. Влажните й устни бяха открехнати. — Защо да не го сториш, а?

Той не знаеше какво има предвид тя, но изведнъж разбра, че това всъщност изобщо не го интересува. Сякаш целият бе обгърнат от пламъци. Той протегна ръце пипнешком, несръчно. Тя не се възпротиви, а се разтвори и сля с него.

Всичко се извърши като насън, сякаш се случи не с него, а с някой друг.

Съвсем не бе така противно, както си го бе представял. То дойде като внезапен удар за него, като откровение, че съвсем не бе противно.

Дори по-късно, когато тя се беше изтегнала до него и го гледаше с ласкава и нежна усмивка, той просто се задъхваше и трепереше от възторг и щастие, докато неумело галеше влажните й коси.

Сега в очите на Харлан тя вече не бе предишната жена и изобщо отделна личност. Странно и неочаквано се беше превърнала в неразделна част от самия него.

Случилото се не бе предвидено в пространствено-хронологичната инструкция, но Харлан не се чувствуваше виновен. Единствено мисълта за Финдж пробуди в него силни емоции. Но това не бе чувство за вина. Съвсем не! Беше задоволство, дори нещо повече — триумф.

Харлан дълго не можа да заспи тази нощ. Замайването бе преминало, но оставаше необикновеният факт, че за пръв път в съзнателния си живот той лежеше в леглото с жена.

Чуваше тихото й дишане и съвсем слабото проблясване на стените и тавана му позволяваше да различи единствено силуета й до себе си.

Трябваше само да протегне ръка и щеше да усети топлината и нежността на плътта й, но той не се решаваше да го направи, за да не прекъсне сънищата й. Сякаш тя сънуваше някакъв общ сън, който се отнасяше до двамата, сънуваше себе си и него и всичко, което се случи между тях, и като че ли с пробуждането й всичко щеше да изчезне.

Това бе странна мисъл, която се беше отделила от останалите причудливи и необикновени мисли, които преди миг кръжаха в главата му.

Те бяха наистина особени мисли, на границата на разума и безразсъдството. Харлан се опита да си ги припомни, но не успя. И изведнъж му се стори особено важно да улови тези мисли. Защото въпреки че не можеше да възстанови в паметта си всички подробности, той си спомняше, че макар и само за миг бе разбрал нещо много, много важно.

Харлан не можеше да каже със сигурност какво беше точно това нещо, но то носеше неземната яснота на полусънното състояние, когато пред човешкия поглед и съзнание се откриват перспективи, недостъпни наяве.

Тревогата му нарастна. Защо не можеше да си спомни? А имаше толкова много неща…

Дори мисълта за спящото до него момиче застана на втори план.

„Ако само успея да хвана нишката — размишляваше той. — Така… Мислех за Реалността и Вечността… да, за Малансон и за Ученика!“

Той спря внезапно. Защо си бе спомнил за Ученика? И защо точно за Купър? Изобщо не беше мислил за него.

Но ако действително бе така, защо тогава именно сега се сети за Бринсли Шеридан Купър?

Харлан се намръщи. Какво се криеше зад всичко това? Какво се опитваше да разбере той? И какво му даваше тази увереност, че наистина има нещо за разбиране?

Студени тръпки полазиха Харлан, защото тези въпроси озариха съзнанието му с един слаб отблясък от предишното прозрение и той почти си спомни.

Затаи дъх, изчакваше. Нека дойде само.

Нека дойде само.

И в тишината на тази нощ, една неповторима и изключително важна нощ в живота му, внезапно му хрумна едно невероятно обяснение на събитията, което в друг, по-малко безумен миг би отхвърлил без колебание.

Той даде възможност на тази мисъл да разцъфти и съзрее, остави я да се развива свободно, докато най-после чрез нея можа да си обясни стотици неща, които иначе си оставаха просто странни.

Когато се завърнеше във Вечността, щеше да му се наложи да направи още много изследвания и проверки, но дълбоко в душата си той бе вече сигурен, че е узнал една ужасна тайна, без да има право на това.

Тайна, от която зависеше съществуванието на Вечността.