Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (42)

42.

А СЕГА КАКВО?

Развидели се и слънцето започна да прониква през черните дървета и първо ги направи сиви, а после зелени.

Ръс се раздвижи с болки. Крайниците му бяха безчувствени от водата, която цяла нощ ги бе заливала. Опита се да не гледа Джед Поузи, чийто череп беше опразнен и сега приличаше на чудат полуспаднал балон.

Нямаше представа какво става. По някое време през нощта небето се освети за секунда-две, докато нещо голямо и огнеопасно бързо пламна. Също така имаше и стрелба: изтрака откос почти толкова бързо, колкото от автомат. Така си помисли.

Но след това настана тишина. Тишина и нищо повече.

Спомни си указанията. Чакай, докато се съмне. Снайперската пушка е безполезна на дневна светлина. А също така неудобна и тежка, така че ще си в безопасност. Тогава поеми право на запад, като вървиш бързо. На шест или седем часа път е щатското шосе 71. Влез в града, обади се на ченгетата и им разкажи всичко.

А какво е станало с Боб?

Никаква следа от него.

Може би Боб беше стрелял, а може би не. Ръс не можеше да си представи света без Боб. Изглеждаше някак си невъзможно. Той се измъкна от рекичката и се изкатери на брега. Потърси из джоба си компаса, намери го, уравновеси го и остави стрелката сама да намери посоките. След това свали азимут право на запад, отбеляза си ориентир в далечината и тръгна натам.

Гората лежеше притихнала, зелена и странно очарователна в усилващата се светлина. Може би имаше връзка със свежестта на утринната роса и усещането, че една дълга кървава нощ е свършила и някак си е оцелял. Нямаше ли от това да стане страхотна книга?

Зачуди се дали има сили да я напише. Може би не сега, а след няколко седмици почивка. Вече си представяше как ще приеме работата във вестника във Форт Смит, ще си наеме малко жилище и в свободното си време ще работи здраво по книгата. Може да иде и до Нашвил или Вандербилт и да се види с внучката на Сам Джини, която…

Нещо се блъсна в Ръс и го просна на земята. Помисли си, че е Боб, който го спасява, но желязната сила, която се използваше срещу него, тикайки лицето му в глинестата почва, и внезапната болка, когато едно коляно се заби в бъбреците, му подсказаха, че не е той.

Ръс се опита безсмислено да се съпротивлява, докато по-големият и по-силен мъж го принуждаваше да се подчини. Друго коляно се стовари в бъбреците му и изстреля като с ракета ужасна болка из цялото му тяло. Не можеше да вижда и усети нещо твърдо в плътта под ухото си, а после чу глас:

— Ако мръднеш, шибано копеле, ще те убия на място.

Беше Дуейн Пек.

Нещо щракна около китката му, после около другата. Беше му сложил белезници.

— Хайде, бебчо — каза заместник-шерифът, докато го вдигаше. Пек изглеждаше не на себе си, мокър от пот, косата му влажна и разчорлена, а очите пълни с лудост. — Отиваме да се видим с приятелчето ти.

* * *

Боб изпълзя из храстите още при първата виделина. Беше обмислил напрегнато следващата си стъпка и разбра, че да се опита да пресрещне Ръс в гората е безсмислено. Вместо това реши да се върне обратно при колата, да се изтегли от този район и да спре някъде по шосе 71, на което Ръс ще излезе вероятно около обяд. След това могат да хапнат нещо топло и да се върнат в базовия лагер, за да измислят какво да правят по-нататък. Ако изобщо ще има следваща стъпка.

Погледна часовника си. Беше около 6,30 сутринта.

Имаше да свърши още нещо: да се върне обратно до далечния край на сечището, където трябваше да открие Мини–14, защото пушката можеше да бъде проследена обратно до него и гилзите от стрелбата щяха да съвпаднат с тези от панорамния път Талиблу Трейл. Това можеше да го принуди да дава повече обяснения, отколкото искаше.

Той се огледа предпазливо в сивата, но усилваща се светлина, обаче нищо не можа да види. Не се чуваше шум, като изключим цвърченето на събуждаща се птица. Ниска мъгла висеше на земята. Толкова по-добре.

Той изпълзя от укритието си, протегна се назад, за да провери пистолета си, и след това започна да напредва приведен и на зигзаг през гората. Дали да не провери отново трупа?

Не, реши да не го прави. Ако имаше и друг човек в гората, едно от нещата, което това момче би направило, е да заеме позиция там горе. Реши, че по тялото няма инкриминиращи доказателства, нищо, което да бъде свързано с него, щом се отърве от пушката. Тя беше важното.

Той се приближи откъм югоизток, пропълзя до един паднал ствол и огледа онова, което лежеше пред него. Не можеше да забележи следи от човешка дейност. Там имаше само едно вълнуващо се диво сечище сто на петдесетина ярда, обрасло с висока до коленете трева, изпъстрена тук-там с диви цветя. Косо от него на мястото, където беше взривил огненото кълбо, стърчеше овъглено и почерняло дърво. За щастие гората беше влажна и пламъците не се разпространиха. Голям късмет. За това не бе помислил в лудостта на мига миналата нощ.

По-добре е да си късметлия, отколкото добър, помисли си той.

Внимателно заобиколи периметъра на сечището, докато най-накрая не стигна на мястото на снощните действия. Няколко малки огъня още тлееха и той ги загаси с крака. Беше застанал по средата на огненото кълбо. Изглеждаше така, сякаш един черен кръг беше изрязан сред дърветата, но скоро щеше отново да се раззелени.

Той отиде до дървото, зад което се беше крил, и видя пушката, лежаща на няколко фута сред високата трева. Отиде бързо до нея и я вдигна. Започна да събира изхвърлените гилзи и сякаш забуксува на деветнадесет. Но после се сети, че бе усетил удар по лицето на гилза, изхвърлена право назад. Случва се, помисли си той, плъзна се назад и откри гилза № 20 много по-далеч от мястото, където другите бяха паднали. А до нея едничката от пистолета, с който беше запалил огъня. Мамка му, щеше да я забрави. Прибра всичките в джоба на джинсите. След това си спомни, че е стрелял още два пъти, за да привлече внимание. Мястото беше малко по-назад между дърветата. Той тръгна назад и в началото изпита леко затруднение, но след това видя отблясък на мед и вдигна една, а наблизо и другата.

Гилзи има и край колата, помисли си той. Три. Трябва и тези да прибера.

Той хвърли бърз поглед назад. От другата страна на просеката можеше да различи много малко от мястото, където лежеше Джек Прийс. Мина му през главата да зарови трупа, но нямаше лопата, а не искаше да се омаже целият с кръвта и ДНК на Прийс. А и така, и така някое горско животно щеше да го изрови. Ако Прийс бъде намерен, а това беше сигурно, някой можеше да се поупражнява в измислянето на теория за заговор как е попаднал там и какво е мислел да прави. А някой Джони вероятно щеше да напише друга проклета безполезна книга за това.

Беше готов.

Време беше да тръгва.

Той се изправи и тръгна и тогава чу нещо. Не беше сигурен какво е: провикване, зов, крясък, нещо природно или човешко? Върна се обратно, измъкна пистолета, а палецът му легна на предпазителя, тъй като сега Мини–14 беше безполезна.

Какво по…?

Той зачака и тогава се чу отново. Да, това беше човешки вик, неясен и едва доловим. Идваше някъде отляво.

Очите му огледаха местността.

Долови леко движение от другата страна на сечището сред дърветата и наблюдаваше, докато гледката идваше на фокус. Беше тромавата фигура на човек, който крачеше непохватно. Видя, че това е Ръс, който залиташе напред, но го дърпаха назад, а после отново го блъсваха напред. Боб различи втория мъж, който вървеше зад него и го държеше. Естествено, това беше Пек.

— Боб Лий! Излез и се бий с мен. Проклет да си, снайперисте!

 

 

На секундата Дуейн Пек съзря бъдещето си, когато момчето се запрепъва към него. Ще хване момчето, а чрез него ще докопа снайпериста. По този начин ще спечели симпатията на Ред Бама и на неговата организация и ще се радва на живот, изпълнен с уважение, богатство, имоти и важност — все неща, за които копнееше.

А момчето толкова лесно му се напъха в ръцете, сополив балама, който се препъва из гората. Дуейн беше подчинявал немалко затворници. Тайната беше в натиска и подлостта. Едното постигна чрез изненада, а другото му беше присъщо по рождение или възпитание. С плененото, оковано в белезници и блъскано пред него момче сега трябваше да реши как да се оправи със Суагър. Но не се искаше много време, за да го измисли. Глокът имаше спусък с вграден предпазител, който се освобождаваше, когато обереш свободния ход. Ще допре дулото в главата на момчето и ще натисне докрай спусъка. Така ще бъде неуязвим за пушечен изстрел, защото той сигурно ще предизвика спазъм в пръста му и момчето също ще умре. Толкова знаеше за Суагър: момчето не му беше безразлично и нямаше да позволи то да умре.

Ще накара Суагър да се приближи без оръжие и после просто ще го застреля. Какво може да направи снайперистът? Нищо. Не може да рискува да изгуби момчето, защото такъв беше неговият кодекс и там му беше слабостта. А това беше единственото нещо, което Дуейн знаеше по-добре от собственото си име: нападение чрез слабостта на човека. А тази беше Суагъровата. Тя му даваше предимство, което дори десет професионални стрелци, нито екипираният за нощна стрелба снайперист имаха. Всъщност това беше единственото предимство, което Дуейн винаги е имал, и той го знаеше: беше готов да върши мръсната работа. Не хранеше никакви илюзии. Нямаше нищо против срещу пръските кръв и писъците. Можеше да издържи всичко. Знаеше, че може да го направи. Би заложил целия си живот на тази възможност.

Той жестоко блъсна Ръс напред, без изобщо да го смята за човек. Беше изпълнен с ярост и власт и чувстваше, че най-сетне е стигнал до онова, което му се дължеше, защото толкова дълго време имаше толкова малко.

— Върви, малко говно — изсъска той със съзнание, замъглено от ярост. — Само да направиш някоя глупост, веднага ще те убия.

— Аз… — започна момчето и Дуейн го удари толкова силно с пистолета, че падна на земята, а от удареното потече струйка кръв надолу по врата и изчезна под ризата.

Той се протегна надолу и сграбчи гъстата коса на момчето. После издърпа главата му силно назад и в същото време стъпи с ботуша си между плешките му, сякаш искаше да го разкъса.

— Да, малко копеленце, само още веднъж да се обадиш, и ще съжаляваш, че си се родил.

Той го вдигна на крака и го блъсна напред.

— Тъпанар — извика момчето назад, — той знае, че си убил Сам. С нетърпение чака да се види с теб. Ще те убие, преди да мигнеш.

На Дуейн му спря дъхът, а това не беше добър знак. Почувства пристъп на адреналин и подтика да зареже момчето, да го застреля в главата и да побегне колкото сили има. Това се въртеше в най-дълбокото и изплашено подсъзнание на заместник-шерифа.

Но, не, по дяволите, може би старият Дуейн Пек би направил това, но не и новият. Сега е неговият шанс. Сграбчи го и го накарай да се случи. Бъди силен.

— Тръгвай, малко копеленце — изсъска той.

Стигнаха до сечището изненадващо бързо. Дуейн държеше Ръс близо до себе си и го огледа. Не можа нищо да види. Тук ли беше Боб? Не го виждаше.

Той блъсна момчето напред. Те тръгнаха през тревата и навлязоха в сечището. Дуейн започна да реве:

— Хайде, Суагър, ела да се бием! Идвай, мамка му, или ще убия момчето право тук. Идвай, шубелив задник, ела да се бием!

Но нищо не се случи.

— Виждаш ли, той е страхливо лайно — каза Дуейн на момчето. — Казваш, че е мъж, но не е. Обича да убива хора от далечно разстояние и след това хуква като малка крастава жаба. Но когато дойде време за мъжка работа, бога ми, малкият му кур се свива и изчезва.

Той направи пауза.

— Ела и се бий с мен, Боб Лий — изрева Пек отново.

И тогава видя, че желанието му ще се сбъдне. От другата страна на просеката съзря да се появява мъж, висок и силен, и да тръгва към него с бавната равномерна крачка на стрелец.

— Свършено е с теб — каза Ръс.

 

 

Боб беше мушнал своя 45-калибров „Командър“ със запънат ударник и спуснат предпазител над бъбрека си, но не в кобура за носене от вътрешната страна на панталоните, а подпъхнат лекичко между ризата и джинсите, готов за енергични действия. Беше пъхнат по този начин само заради една причина: лесно вадене. Почти не можеше да види Пек, докато наближаваше. Виждаше се само Ръс с извити силно назад ръце. Лицето на момчето беше бледо от страх и имаше вид сякаш изпитва силни болки. От време на време Пек надничаше иззад него, но бързо се скриваше зад човешкия си щит.

С добра пушка Боб вероятно щеше да го улучи в главата, но не разполагаше с такава. Имаше само своя „Командър“ и не му харесваше как шибаният „Глок“ на Пек с опасния си сложен спусък и черна муцуна беше притиснат в слепоочието на момчето.

Струваше се му се, че дългата бавна разходка напряко на сечището продължава цяла вечност. Слънцето грееше през дърветата. Птиците пееха. Тревата се полюшваше на вятъра. Изглежда, щеше да бъде един прекрасен лъчезарен летен арканзаски ден.

Приближи се, изкомандва се той. Приближи се, а после направи още десет крачки напред.

Той продължи да върви.

Още ли съм бърз, мислеше си. Ще видим дали е така.

— Достатъчно — извика Пек.

— Какво? — попита Боб и направи още няколко крачки.

— Казах да спреш — излая Пек, а пистолетът започна да се отдалечава от главата на момчето и да се насочва към Боб.

Боб спря и вдигна ръце, а пистолетът се върна обратно на врата на Ръс точно под ухото му. Боб стоеше на пет фута, а това бе достатъчно близо, за да може да види белотата на напрегнатия показалец, докато натискаше спусъка до границата да произведе изстрел и начина, по който квадратното дуло се беше забило на четвърт инч дълбочина в меката кожа между челюстта на момчето и неговия череп точно под ухото. Очите на Ръс бяха изскочили като на насекомо.

— Не е ли това мила картинка — каза Боб.

— Да ти го начукам, Суагър — каза Пек. — Днес си заминаваш, партньоре.

— Застреляй го — обади се Ръс въпреки натиска на пистолета. — Стреляй през мен и го убий.

— Млъквай, Ръс — каза Боб. — Пек, това е между мен и теб, нали така? Пусни момчето. Нека си върви. После ще можеш да стреляш по мен и ще видим кой е по-бързият днес.

— Имам по-добра идея — ухили се Пек. — Ще застрелям него, после тебе и ще се прибера у дома като голям герой.

— За кого работиш?

— Никога няма да разбереш.

От време на време надничаше иззад Ръс и само малко, да кажем, широка два инча част от лицето му, беше на показ, но едва за секунда. Като мнозина тъпаци и той беше много хитър. Не показваше нищо, по което Боб би могъл да стреля, предполагайки, че може достатъчно бързо да вкара в употреба пистолета си.

— Застреляй го — изкрещя Ръс.

— Имам малко пари — каза Боб. — Финансирам тази работа от печалбата, която изкарах от един процес преди години. Останали са шестнадесет хиляди в дребни немаркирани банкноти. Заровени са недалеч оттук. Какво ще кажеш, Пек? Парите срещу момчето. След това аз и ти си ще си видим нашите сметки. Победителят печели всичко. Защо да не изкараш малко пари?

Пек се замисли. Парите бяха леко изкушение. Но нищо не можеше да го отклони от идеята му за хубав живот.

— В никакъв случай — каза той. — Обърни се. Обърни се или, бога ми, ще гръмна момчето и ще си пробвам късмета с теб.

Ето това беше. Ако се обърне, Пек ще го застреля, а после и момчето. Ако извади пистолета, може би ще успее да улучи Пек преди той да стреля, но шансът не беше на негова страна. Но трябваше да направи нещо. Време беше. Той погледна към Ръс, който бе затворил очи, а лицето му посивяваше: прощаваше се с живота както много войници, които щяха да умрат, биха направили.

Значи това беше.

— Дръж ръцете горе — крещеше Пек в момента все по-ненормален, затъващ все по-дълбоко в лудостта — и се обърни или, бога ми, ще…

Звънна телефон.

Съвсем не на място, по средата на сечището, докато слънцето изгряваше, Ръс се задушаваше до смърт, Боб беше с вдигнати ръце, а Дуейн Пек играеше последната си и най-голяма игра, звънна телефон.

Пек се показа от изненада и Боб видя объркването в неговите очи, докато се опитваше да реши какво да прави и тогава само за част от секундата очите му неволно отскочиха надолу, за да погледне към телефона на колана си. И по времето, когато те се вдигнаха, бяха изненадани да видят не Боб, а негов размазан образ, един Боб, чиито ръце вече сякаш държаха оръжие и се вдигаха толкова бързо нагоре и сочеха към него, че не му остана време за преценка или да види ясно какво става. Пек се опита да завърти глока към стрелеца, за да го настигне, но знаеше, че никога няма да успее.

Куршумът го улучи в дясното око, разби го и мина през него, насочи се към главния мозък, разкъса го в движение и се гмурна в по-плътните му тъкани. Импулсът да натисне спусъка беше впримчен завинаги в нервната му система и не можа да стигне до показалеца. Падна назад вдървен като бронзова статуя. Коленете му бяха толкова сковани, че когато падна, отскочи. Глокът тупна на земята.

Ръс беше изненадан от изстрела, лицето му бе покрито с петна от горещия барут, а едното му око замъглено и сълзеше. Ушите му гръмовно бучаха.

Той се обърна и погледна към Пек, който лежеше напълно неподвижен.

Една дума се появи в главата му.

— Яко — изграчи момчето.

Боб вече беше коленичил до мъжа и откачи сгъваемия му мобилен телефон от колана. Гледаше го ужасен. Как ли работи?

— Бутончето под слушалата, натисни го! — изкрещя Ръс. Бързата ръка на Боб стигна до него.

— Да? — каза той гърлено.

— Пек, какво става? — чу се глас, никога нечуван, арканзаски, на който не му липсваше лустро и обаяние, въпреки че сега беше рязък от напрежение. Главата на Боб се изпразни от този въпрос. После каза, имитирайки малко по-добре Пек:

— Свърши. Пипна и двамата.

— По дяволите! — избоботи гласът. — Защо не ми се обади?

— Ъъъ… — започна Боб, но гласът прибърза напред.

— Казах ти да изпълняваш заповедите ми точно. Разбра ли това?

— Да, сър — промърмори Боб, опитвайки се да бъде невъзмутим и да говори кратко. — Съжалявам, аз…

Но гласът беше изгубил интерес и се стрелна напред към други теми.

— Генералът добре ли е?

— Аха.

— Зарови телата, закарай генерала вкъщи и изчезни за една седмица. Обади ми се другата седмица. Искам пълен доклад.

— Да, сър — отговори Боб.

Телефонът изщрака и се чу сигнал „свободно“.