Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (25)

25.

САМ СЕ СЪБУДИ като в мъгла след една неспокойна нощ, но без сънища. Имаше дразнещото усещане, че нещо важно е насрочено за утре. В съда ли трябваше да се яви? Дали не трябваше да подаде иск? Или пък някакъв адвокат го е призовал да даде показания под клетва заради апелационна жалба? Но нищо не се оформи ясно, а проклетата прислужница беше забравила и кафето, и да го вдигне. Тази жена ставаше все по-немарлива. Наполовина бе взел решение да я уволни, но не можеше да си спомни името й. Тогава се сети, че вече го е направил. Преди дванадесет години. После си спомни: мисис Паркър.

Това беше жената, която трябваше да уволни. Кога чернокожите станаха толкова арогантни? Вече нямаха уважение. Беше прост случай на просто ерозиране на правилата, докато не остане нищо освен хаос и анархия. Тогава си спомни малката Шайрил.

Стана, затътри се да си вземе душ и се облече. Спомни си за фланелката, но забрави долните гащи. Така продължи няколко часа: чувстваше тъга и болка, че не е на себе си. Знаеше, че не е с всичкия си, но някак си не можеше да се измъкне от този коловоз, който беше един вид инфантилна ограниченост, едно несъзнателно съсредоточаване върху дреболиите. Искаше му се да заплаче: къде отиде мозъкът ми? Кой го взе?

Най-накрая полъх на яснота го обгърна в средата на следобеда и всичко за кратко си дойде на мястото. Чувстваше се отново здравомислещ, спокоен и умен. Възползвайки се, той бързо слезе в мазето и си спомни, че беше обещал на Боб Лий Суагър да намери доклада си до службата по съдебна медицина заради убийството на Ърл Суагър. Но то трябваше да почака. Това беше толкова по-интересно. Той взе папката, в която беше погледнал вчера, и този път наистина се задълба, прелиствайки документите с лекотата на професионалист, и започна да проучва делото срещу Реджи Джерард Фулър.

Всичко съвпадаше. Днес може и да не издържи, когато правилата за допускане на доказателства са много по-строги и фактът, че инициалите на Реджи бяха Р.Дж.Ф. и че те бяха открити на джоба, смачкан в ръката на Шайрил, можеха да представляват основателна причина за издаване на заповед за обиск. Но със сигурност и тогава бяха, както дори съдията Харисън потвърди. Сам изпита моментно удоволствие: бога ми, направих го по правилата. Няма нужда, когато се обърна назад, да се срамувам, че някъде съм кривнал от пътя, че съм заобиколил, че съм подправил това или онова или съм лъгал: не, сър. Законът си е закон. Законът винаги е прав.

И законът погледна ризата и кръвта по нея, и липсата на алиби у Реджи и каза: „Реджи Джерард Фулър го е направил.“

Беше удовлетворен. Какво друго би могъл да направи? Нямаше други папки с документи. Същинските доказателства изгоряха в онзи проклет пожар през 1994. Нищо друго не можеше да се научи.

Но тогава… о, едно малко гризване на съмнение. Малко колебание, леко потрепване, лек спазъм.

Спомни си онази нощ и своите действия. Онова, което хвърляше най-голяма сянка върху случая, бяха инициалите Р.Дж.Ф. Щом веднъж идентифицираха Р.Дж.Ф. (наистина направено, преди да се съсредоточи напълно върху него), случаят разви странна инерция, която не можеше да бъде спряна. Това беше толкова тлъсто, огромно доказателство, подобно на осемстотинфунтовата горила^[1] от пословицата, която сяда където си иска. То формираше всички мисли, всички тълкувания, цялото разследване, превърна се в централния принцип на организация на делото, реалност за сетивата, която не може да бъде избягната.

Всъщност той беше изиграл дори това почтено. Прекара цял ден с Бети Хил, градската телефонистка, преглеждайки телефонните абонати, за да се увери дали случайно няма друг Р.Дж.Ф. с какъвто и да е цвят или пол. Нямаше. Беше отишъл в градския регистър по гражданското състояние, за да търси друг Р.Дж.Ф., който може и да не е в телефонния указател. Беше обиколил всеки мотел на сто квадратни мили околовръст, за да търси друг Р.Дж.Ф. в района. Нямаше подобно нещо.

Този Р.Дж.Ф. — той беше чудовището.

Тогава на Сам му хрумна: ами ако не е имало Р.Дж. Ф.? Да предположим, че никога не бяхме намерили този Р.Дж.Ф.? Щяхме ли някога да свържем Реджи с убийството? Не, не мислеше, че биха го направили. Ако не беше спазмът на умиращото момиче и бесът на яростното момче, случаят можеше никога да не бъде разрешен.

Но тогава си помисли: представи си едно разследване без тежестта на това откритие, което не би било деформирано и насочвано от него, което напредва напълно естествено и води накъдето си иска, ако изобщо доведе донякъде. Разбира се, не можеше да си представи подобно нещо: Р.Дж.Ф. го правеше невъзможно.

Леко вълнение, леко трепване, лек шепот. Откъде идваха?

Какво чувстваше?

Не можеше да го определи. Нищо. Забрави.

Тогава се сети. Ърл.

Ърл Суагър беше намерил тялото. Ърл бе проучил местопрестъплението. Ърл си беше водил бележки. Ърл бе провел оглед и направил предположения. Всички те са незамърсени, недокоснати или несъблазнени от могъщата сила на инициалите Р.Дж.Ф., които сочеха с пръст право в сърцето на Реджи Джерард Фулър. Ърл беше мъртъв преди те да бяха свързали каквото и да било с Реджи Джерард Фулър.

Жалко, че Ърл не живя достатъчно дълго, за да…

Друг звънец иззвъня в мозъка на Сам. Неговият син Боб беше донесъл бележника на Ърл. И някои други вещи. С онова глупаво момче Ръсти, Руфъс или както там се казваше. Бележникът. Каквото и да имаше в него, беше записано без знанието за Реджи Джерард Фулър.

Имаше една неприятност: къде, по дяволите, беше този бележник?

 

 

Старецът беше пълен въздух. Дуейн никога не го бе виждал такъв. Беше му избила чивията или нещо такова. Буквално разрушаваше къщата си отвътре навън.

Дуейн се беше промъкнал откъм задната част на гордото обиталище на „Рейни стрийт“, разположено под балдахин от брястове и явор, с великолепна веранда, като на къщата, в която живееше Анди Харди, и надникна през прозорците. Въпреки че още не беше тъмно, възрастният човек бе светнал всички лампи. Изпразваше едно по едно чекмеджета, шкафове, кутии, долапи, всяка ваза в къщата. Най-накрая се беше побъркал. Беше изпаднал в бяс и си бръщолевеше под носа като луд.

След като свърши на първия етаж, се премести на втория. Въпреки че Дуейн не можеше повече да го вижда, той се възползва от случая и отвори вратата. Вътре можеше да чува трясъци, глухи удари от неща, запращани в стената. И ругатни. Чуваха се викове:

— Проклето копеле, къде, по дяволите, си? — надавани от отчаян човек, който е близо до удар или нещо подобно.

Мистър Бама нямаше защо да се тревожи заради този стар пръдльо. Той щеше да се довърши, преди да изгрее луната. Някоя вена щеше да се издуе и да се превърне в къс месо в чувал за трупове, готов за Службата по съдебна медицина.

Дуейн звънна, за да докладва, но не получи незабавен отговор. Къде, по дяволите, беше Бама?

Ти, безполезен стар козел. Умиращо старо копеле, безмозъчен дърт безполезен пес, за нищо не ставаш. Трябва да те приспят. Излез и си пусни куршум зад ухото. От чисто състрадание.

Сам го търсеше. Къщата беше разорена, разбита, унищожена. Стаите, в които бяха играли децата му, спалнята, в която бе любил жена си, помещението, в което бяха изядени толкова вечери по случай Деня на благодарността, стаята, където бяха отпразнувани толкова Колели: нямаше ги, всички бяха изгубени, разорени, съсипани и за какво? За нищо, защото не можеше да си спомни къде е сложил проклетия бележник.

Оставаше само гаражът.

Беше изпълнен с отчаяние. Как е могъл толкова да остарее, да стане толкова слаб и несигурен? Той се мразеше и ненавиждаше: прокурор, човек на закона, герой от войната, ловец на елени, баща, съпруг, любовник, американец! Как е могло всичко това да изчезне и да стигне да сегашното си състояние на нищожност? Неговата дъщеря му беше казала, че е време да се премести при тях или ако иска в апартамент или дори старчески дом, но най-голямото му момче каза не, тате е наред. Обаче сега си мислеше, че правата е тя…

Кантората!

Ти, дърт козел! Изобщо не си го донесъл вкъщи! Сега си спомни — Боб му го даде в кантората и той го заключи в сейфа.

Огледа се за сакото си, но единственото, което можа да намери веднага, беше розовата хавлия на жена му отпреди много години. Той я наметна и като по чудо намери ключовете си. Влезе в гаража, запали кадилака и излезе на заден с писък и накланяне, защото удари нещо, но не беше сигурен какво.

Подкара и го обзе нов страх: комбинацията. Знаеше ли я? Можеше ли да си я спомни? Или беше изчезнала подобно на толкова неща от миналото?

Усети, че от гърдите му се надига стенание или ридание, и се почувства слаб за предстоящата задача. Липсваше му всякаква увереност. Беше свършен. Край.

Но след като паркира и някак си се качи по стълбите, отключи кантората и мина през чакалнята към своето леговище, отвисоко над него се спусна благоволение и пръстите му се стрелнаха към древната ключалка, видя пред себе си числата ясно като на дневна светлина и след секунда касата беше отворена и картонената кутия извадена.

Той занесе съкровището на писалището си, запали лампата и се забави само секунда, за да напълни лулата с тютюн. След като я запали, пое глътка горещ дим в устата, усети как го опари, след това го издуха и само за секунда се върна в по-добрата част от живота си, държащ всичко под контрол, човек с власт и уважение, не някой селяндур, доморасъл крал Лир, който излива яростта си в тресавищата на окръг Полк.

В кутията имаше само два предмета и тогава си спомни, че Боб и Ръсти-Руфъс-Ралф, или както е там, бяха взели третия — папка с изрезки от вестници в нея. Няма значение: от значение беше онова, което е тук, а не някакъв тефтер със стари фишове за пътни нарушения. Бележникът. Набързо надрасканите бележки на Ърл от ранния 23 юли 1955. На корицата имаше кафеникава ивица, подобна на едно от онези неща, с чието рисуване Джексън Полък стана толкова прочут. Краищата на половината страници вътре бяха чупливи от същото кафяво вещество.

Сам се дръпна назад. Кръвта на Ърл. Докато е лежал, умирайки, Ърл трябва да е кървял в колата върху бележника. С потреперване той го отвори.

Шокът беше първото, което изпита. В течение на десет години, докато си сътрудничеха в налагането на закона, Сам беше чел доклади, подадени от Ърл и познаваше толкова добре почерка му, колкото своя собствен. След това четиридесет години празнота. И сега отново беше пред него с ония познати камшичета и извивки, с подредеността, с подчертаванията от време на време и случайните правописни грешки. Кръвта, почеркът: струваше му се, че самият Ърл внезапно е влязъл в стаята, толкова мощно беше усещането за неговото присъствие.

Друго потреперване мина през Сам, когато се опита да влезе в мислите на Ърл. Ърл, как си работил? Какъв е бил твоят стил? Всички следователи имат свой стил. Малки неща, които са важни за тях, които разпознават, докато се опитват да въведат ред в хаоса. Какъв е бил този на Ърл? Опита се да си спомни. Тогава се сети за тезгяха на Ърл в тяхното мазе с всеки инструмент на мястото му и място за всеки от тях. Ърл нямаше нужда от творческия подтик на хаоса, той вярваше в нареждането на нещата по местата им.

Мозъкът му щеше да работи така: местопрестъпление, труп, доказателства. Заключения.

Не, не, не. Не така. Щеше да вади заключения след всяка част. И накрая щеше да ги изброи всичките, обединявайки ги. Така щеше да го направи, винаги го е правил по този начин.

Първо скица на трупа с точното му разположение, което Сам си спомни, че е видял на следващия ден с пунктирани диагонални линии, които го ситуираха спрямо ориентири (дърво, скала) и преценка за разстоянията. Ърл също така беше надраскал нещо като щриховка зад трупа и го беше описал като „отмити шисти“, добавяйки в скоби „няма следи“.

Хъъъм. Сам се замисли над това. То бе нова подробност. Какво предварително разследване на местопрестъплението беше извършено? Опита се да си спомни. Той самият не беше успял да иде там до късния следобед на следващия ден след всичко, свързано със смъртта на Ърл. Беше недоспал, раздразнителен и потиснат. Спомни си самотния заместник-шериф, който му каза, че следователите от щатската полиция не са идвали и че много хора от града са дошли да видят мъртвото черно момиче. Значи очевидно не е имало друго проучване на местопрестъплението освен това на Ърл. Мястото беше безнадеждно замърсено.

Той обърна страницата, за да намери ЗАКЛ.: коментарите на Ърл за местопрестъплението. Там пишеше само: „Тялото преместено? Изхвърлено на място, на което не могат да се намерят следи?“

Тялото местено? Това беше ново. Тялото преместено? Защо Реджи би…

Но после си спомни: Реджи още не беше разкрит. Никой не беше задавал въпроса, защо Реджи би местил тялото, точно както по-късно следователите не си направиха труда да помислят дали тялото е местено, след като вече имаха Реджи.

Той обърна страницата: самият труп.

Имаше описания на различните насилия, упражнени над горката Шайрил, включително ожулвания и одрасквания видими по „интимните части“, както Ърл толкова скромно ги беше нарекъл. Той също така описваше „сивкав цвят на кожата, вероятно защото тялото е лежало няколко дни“ и „подуване“. Сам потърси смъртоносната рана: „Прилича на масивен хематом на десния преден квадрант на черепа“, и беше отбелязал наблизо: „камък, покрит с кръв, като вероятно оръжие на убийството“.

А после нещо странно: „Причина за смъртта? Може би не удар. Подуването и ожулването по шията предполагат удушаване?“

Сам се изправи. Това също беше ново за него: удушаване.

Откъде идваше всичко това!

Може би Ърл е сбъркал? От друга страна, когато съдебният лекар огледа Шайрил, бяха минали още два дни. Може би се е подула още и подутините и ожулванията по шията й не са се виждали толкова ясно. Възможно е и след като Реджи вече беше арестуван и имаше достатъчно кръв за доказателство, никой да не е прегледал трупа толкова внимателно.

Какво беше значението на удушаването?

Сам започва да предъвква това и най-накрая се сети. Ако я е удушил, нямаше да има кръв. Или немного. Въпреки това ризата на Реджи беше зацапана обилно с кръвта на Шайрил.

На Сам не му харесваше тази шибана подробност. Защото си помисли: Реджи я удушава. Не е сигурен, че е мъртва. Смазва я с камъка.

Да, това би било обяснение.

Но цялата работа беше грапава, неловка и несигурна, докато преди имаше само абсолютна увереност.

Лулата му беше празна. Издраска пепелта с ключовете си, после я напълни наново, запали и започна да смуче. Тя изгъргори, защото прекалено се разпали, мокро и грубо, сигурен знак, че е развълнуван и донякъде пропилява великия приток на тютюн. Сам се огледа. Сега вече беше тъмно и доста тихо. Той стана, отиде до прозореца и погледна към малкия град, осветен тук-там от прозорец, излъчващ светлина и топлина, но в по-голямата си част притихнал. Единственото, което можеше да види, беше шерифска кола, паркирана надолу по улицата. Това проклетият Дуейн Пек ли беше? Какво може да иска? Нима Сам сега беше толкова немощен, че се нуждае от целодневно наглеждане?

Върна се обратно на бюрото си.

 

 

Не беше ли това пълно мазало? Колко щеше да продължи? Старият козел напълно бе мръднал. Сега си беше в кантората. Дуейн погледна часовника си. Почти девет часът. Беше на крака от седем сутринта и това — след три часа сън подир вчерашното скитане.

Само едно нещо наруши монотонността: по средата на следобеда по радиостанцията се вдигна пушилка. Някаква голяма престрелка по Талиблу Трейл в Оклахома, на около четиридесет мили оттук. Не можа нищо да разбере от чутото: първо бъркотия с оклахомската пътна полиция, после започнаха да викат линейки и пожарни, а след това съдебната медицина, но това не бе негова работа.

Сега просто чакаше. От мястото си не можеше да вижда много. Само светлината, която падаше от прозореца на кантората на стареца. Преди секунда старият човек беше дошъл до него, смучейки лулата си, и позяпа малко. После се върна обратно.

Дуейн не можеше да вижда стареца, което малко го тревожеше. Беше паркирал успоредно на бордюра от другата страна на улицата, но малко по-надолу. Затова слезе от колата и навлезе в площада, мина покрай статуята на генерал Джордж Ф. Джеймс, железния генерал от Виксбърг, който беше роден в окръг Полк и умрял във вертеп в Савана, Джорджия, на осемдесет и една, заобиколен от изрисувани блудници. После стигна до пейка, стъпи на нея и с бинокъла си можа да види горната част от тялото на Сам, приведена над онова, което проучваше. Той работеше уверено и всички биха го помислили за Пери Мейсън, стига, разбира се, да я нямаше розовата хавлия.

 

 

Сам разглеждаше рисунката. Изглежда, беше прозорец на едноетажна кръгла сграда с една-единствена черта, изтеглена от горния край на прозореца до надпис, и тук опитите му да проникне в тайните на написаното от Ърл свършиха. Сякаш гласеше „Черв. проз.“ Какво, по дяволите, означаваше това?

Той го погледна: пълна мистерия. Коя беше тази сграда, какъв бе този червен прозорец? Той потърси в паметта си четиридесетгодишна следа, но не можа да измисли и едно шибано нещо. Отново погледна скицата. Може би не беше сграда, а телевизор. Но през 1955 нямаше повече от десетина телевизора в целия окръг Полк. Може би е екран на автокино, но единственото автокино беше и все още е „Скай Вю“ във Форт Смит, където Сам от време на време водеше децата си.

Лулата му изпуфка на празно. Той я обърна наопаки и я чукна в пепелника, изтръсквайки късчетата пепел. Огледа се за кесията си, заработи бавно, наслаждавайки се на ритуала и прочистващия ефект, който той оказваше върху съзнанието му. Щеше да напълни лулата, но тогава се сети, че трябва да я почисти, а ключовете не бяха подръка. Спомни си, че са в другия край на стаята, и тогава с дебелия корав нокът на палеца изстърга изгорялото от чашката и се избърса в панталоните си. Ето, сега чашката беше чиста. Той натъпка щипка тютюн в лулата, стисна я със старите си зъби, запали клечка кибрит и я поднесе към чашката. Засмука и загледа как всмукването повлича пламъка, дръпва го навътре в лулата и, ох, замириса на гора. Такова…

Нокътят му!

Под нокътя му имаше останал полумесец пепел.

Отново погледна скицата: това беше върхът на пръста на момичето. Линията беше изтеглена от края на нокътя до надписа, който казваше, сега осъзна това, „червена пръст“, а не „червен прозорец“. Точката представляваше малък дефект в хартията и не бе оставена от писалката на Ърл.

Червена пръст под ноктите.

Но в тази точка на щатско шосе 71 нямаше червена пръст. Нямаше сега, нямаше и тогава.

Червената пръст означаваше Литъл Джорджия.

Той обърна страницата. В горния край под заключения Ърл бе написал „Литъл Джорджия?“.

Литъл Джорджия беше ивица от утаена червена глина, но не встрани от шосе 71 на север от града, а от 88 на североизток, малко преди Инк.

Ако Шайрил е имала червена пръст под ноктите си, това можеше да означава, че там е мястото, където е била убита. И тогава какво? Кой би могъл да я премести на дванадесет, дори петнадесет мили? Какъв би бил смисълът?

Въпреки това Сам разбираше колко важна би била червената пръст под ноктите за съдебен лекар, който вече знае, че Реджи Джерард Фулър е арестуван и обвинен в убийство. Или може би не е било червена пръст? Може да е била кръв от Реджи. Но нямаше заведен доказателствен материал от подобно естество.

Сам се наруга сам. Може би не беше настоявал достатъчно. Може би трябваше да накара съдебния лекар да направи най-доброто, на което е способен, и да използва всички трикове. Защо е бил толкова сигурен, че е Реджи?

Ами заради джоба, заради съвпадението на кръвните групи, заради…

Но най-вече поради ограничено въображение. В края на краищата беше 1955. Светът беше порядъчно място, с откровено говорещ президент, познат червен враг, притежаващ водородна бомба, а белите и черните люде бяха обособени и разделени. Нищо не бе смесено, всеки знаеше къде му е мястото. Нещата бяха такива, каквито изглеждаха.

И сега всичко това с Реджи и Шайрил продължаваше? Никой не би могъл да си го представи. В американското съзнание от онези дни нямаше място за подобни представи. Те дойдоха по-късно, след убийството на Дж.Ф.К.^[2], след Виетнам и Уотъргейт. Това беше времето, когато хората започнаха да виждат навсякъде конспирации.

И защото веднъж се поддаде на идеята за заговор, светът се промени. Параноята властваше. Нямаше граници. Нито сигурност. Това мразеше толкова в модерния свят, чието създаване беше подпомогнал: в него нямаше сигурност.

Защото, ако имаше конспирация, включваща смъртта на Шайрил Паркър, едно бедно негърче в Западен Арканзас от 1955, кой би могъл да каже докъде стига и какво още включва? И за пръв път Сам започна да осъзнава, че тя би могла, въпреки че не можеше да разбере как и защо, да включва странното поведение на Джими Пай и смъртта на Ърл Суагър. И нещо повече. Ако включваше и чернокож мъж на основание факта, че нито едно цветнокожо момиче не би се качило в кола с бял мъж, нещата ставаха трудни и сложни до крайност. Беше като в някой ужасен модерен роман, от онези, които Сам не можеше да чете: заплетен, шантав, параноичен, противен и жесток.

Знаеше, че е попаднал на нещо. То го плашеше, ободряваше, ядосваше и натъжаваше. Набързо нахвърля бележки върху жълта адвокатска бланка, така че да не забрави, но знаеше, че няма. Чувстваше се енергичен, силен и одарен.

Бога ми, помисли си той, ще стигна до дъното на това и синът на Ърл и онова проклето момче Ръсти ще ми помогнат.

 

 

Дуейн Пек звънна и докладва:

„Сър, не зная, но този старец е намислил нещо. Много е развълнуван, това мога да кажа. Откри нещо, но аз не зная какво. От три дни търси нещо и сега го намери. Какво да правя?“

Обаждането дойде почти веднага. Бама звучеше отчаян, потиснат и ядосан. Тежък ден в работата?

Той накара Пек да разкаже всичко отначало, бавно, после го обмисли и накрая му каза какво да направи.