Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (19)

Глава 19

— Какво смяташ да правиш, когато стигнем в Санкт Петербург, Катрин?

Катрин, която позираше на Анастасия, промени позата, за да изгледа принцесата, но младото момиче бе задало въпроса си, както и стотици други, без да вдига поглед от платното, над което работеше. Забеляза, че в ъгъла Зора бе спряла да шие в очакване на отговора й. Възрастната жена не се бе съвзела напълно от морската болест, но все пак бе започнала да изпълнява някои от задълженията си.

Възможно ли беше Анастасия да не знае, че е затворничка? Зора знаеше. Всички слуги знаеха. Но естествено, ако Дмитрий беше дал да се разбере, че не иска сестра му да узнава, никой не би престъпил желанията, нито дори личната прислужничка на Анастасия.

— Не съм мислила за това — излъга тя. — Може би трябва да питате брат си.

Уклончивият отговор проникна през стената от съсредоточеност, обгърнала Анастасия, и предизвика остър поглед, последван от смръщване.

— Мръдна. Наклони глава настрана, брадичката нагоре — точно така. — Открила търсеното подобие между модела и платното, тя се отпусна удовлетворено.

— Да питам Митя ли? Че какво общо има това с него? Нали не се надяваш все още. Искам да кажа, сигурно осъзнаваш, че… О, боже…

— Какво да осъзнавам, принцесо?

Анастасия бързо се престори, че е погълната от работата си, твърде смутена, за да отговори. Не бе искала да хареса Катрин. Беше идеалната мишена за изменчивите настроения на Анастасия, но някак си нещата не бяха поели в тази насока. Също бе искала да я нарисува като земна селянка, груба, отрудена жена, въплъщение на селячеството. Това също не се беше получило. Беше започвала портрета на три пъти, преди да се откаже най-накрая и да започне да рисува онова, което виждаше, а не което искаше да види.

Голата истина бе, че тя харесваше Катрин — харесваше я заради нейната откровеност, спокойствие и самообладание, заради тихото й достойнство и суховатото чувство за хумор. Харесваше я дори заради упоритостта й, която толкова много й напомняше за самата нея. В началото се бяха посдърпали на няколко пъти по въпроса какво считаше Анастасия за задължения на Катрин, но когато тя твърдо отказа, а дори и не желаеше да ги обсъдят, Анастасия усети внезапен респект, породил искрено възхищение, особено след като бе спряла да я счита за по-низша от себе си. Напоследък дори бе започнала да мисли за нея като за своя приятелка.

Сега изведнъж изпита съжаление към англичанката, което я накара да се смути. Обикновено тя не съчувстваше на жените, които охкаха и й се оплакваха за изгубената си любов, както честичко правеха приятелките й. Не разбираше болката да бъдеш отхвърлен, тъй като никога не й се беше случвало, нито пък някой мъж първи бе губил интерес към нея. Тя беше тази, която приключваше връзките си, направлявана единствено от прищевките на непостоянната си натура. В това отношение много приличаше на брат си.

Разликата помежду им се състоеше в това, че Дмитрий никога не се обвързваше. Обичаше жените, но никоя конкретно и удостояваше с вниманието си всички и всяка, която го заинтригуваше. Не и Анастасия. Тя просто трябваше да бъде влюбена и непрекъснато го правеше. За нещастие чувствата й не траеха дълго, което обаче не трябваше да обърква с меланхолията на жените, влюбени в мъже, които не отвръщаха на чувствата им.

Анастасия не бе причислявала Катрин, показвала се досега толкова практична, дори прагматична, в тази категория. Защо обаче си мислеше тя, че Дмитрий щеше да го е грижа какво ще прави тя, като стигнеха Русия? Той очевидно бе осъзнал грешката си да я вземе на борда. Не бе изминала и седмица, преди да изгуби интерес към нея и да я прехвърли на сестра си. Не знаеше ли Катрин какво означаваше това?

— Какво да осъзнавам, принцесо? — повтори Катрин.

Анастасия се изчерви при повторния въпрос и напълно се смути, като видя, че Катрин забеляза неудобството й.

— Нищо. Не знам за какво си мислех.

— Напротив, знаете. Говорехме за брат ви.

— Е, добре, де. — Неотстъпчивостта бе друго качество, което бе забелязала у Катрин. — Смятах те за различна, мислех, че не си като всички останали жени, които се влюбват в Митя от пръв поглед. В крайна сметка, ти по никакъв начин не показа, че си разстроена от липсата на внимание от негова страна. Но току-що се сетих, че може би не осъзнаваш, че той… е, че той… — Така нямаше да се получи. Беше крайно объркана, а можеше само да предполага за срама на Катрин, ако се досетеше, че я съжалява. — За какво мисля ли? Разбира се, че знаеш.

— Какво знам?

— Че Митя не е мъж, който се задържа твърде дълго с една жена. Дори не мисля, че е способен да се влюби. Всъщност, голяма рядкост е някоя жена да задържи вниманието му повече от две седмици. Няколкото му любовници правят изключение, но той не ги обича. Те просто са му удобни и толкова. Принцеса Татяна е друго изключение, но той възнамерява да се ожени за нея, така че и тя не се брои.

— Принцесо…

— Не, не трябва да го казваш. Знаех си, че си достатъчно умна, за да не позволиш да се влюбиш в него. Ще се удивиш, като разбереш колко малко жени проявяват такъв здрав разум. Но е толкова лесно да се влюбиш в Митя. Той цени жените. Всяка, която го спечели, се радва изцяло на вниманието, докато интересът му е жив. И никога не дава обещания, които не възнамерява да изпълни, тъй че никоя не може да се оплаче, че е била излъгана.

Катрин не чуваше какво й говореше Анастасия. В ушите й все още звучаха думите „Ще се ожени“. Стомахът й се бе свил на топка и й се повдигаше, което бе смешно. Та той не представляваше нищо за нея, дори в един момент бе мислила, че Анастасия му е жена. Тогава какво я засягаше всичко това?

Дяволите да я вземат Анастасия, че бе зачекнала темата, а сега си седеше там и очакваше някакъв отговор. Да й обясни ситуацията, да признае какво наистина изпитва към Дмитрий, само щеше да задълбочи и удължи разговора. А и Анастасия, каквото си беше, най-вероятно нямаше да й повярва.

— Права сте, принцесо — каза безгрижно тя. — Аз наистина съм достатъчно умна, за да не позволя да се влюбя в брат ви. Всъщност много ме радва фактът, че той е забравил за съществуването ми.

Анастасия нито за миг не й повярва. Тонът беше безразличен, но думите прозвучаха като опит за защита. Те я накараха да си помисли, че Катрин наистина беше влюбена в брат й. Но може би, след като бе осъзнала колко безсмислено беше това, тя щеше да започне да го забравя. Анастасия предположи, че беше помогнала с нещо на Катрин, и това я накара да се почувства по-добре.

За щастие, на Дмитрий не му хрумна да им се натрапи точно в този момент. Когато го направи петнайсет минути по-късно, Катрин бе потиснала раздразнението си, бе провела няколко спора с вътрешния си глас и отново бе спокойна и доволна, че малките откровения на Анастасия не я бяха смутили. Дмитрий обаче го стори. След седмиците, през които не го бе виждала, видът му сега й дойде прекалено много.

Катрин бе забравила опустошителния ефект, който той упражняваше над нея, тоест, не точно забравила. По-скоро се съмняваше в онова, което си спомняше. Но наистина се бе самозалъгвала. Той все още бе приказният принц, твърде прекрасен, за да е истински.

Облечен беше официално в черно и сиво, но нямаше значение какво носеше. Косата му не беше ли малко по-дълга? Да, мъничко. Само любопитство ли се криеше в беглия поглед, който й хвърли? Вероятно дори не и това.

Катрин бе говорила истината, когато каза, че Дмитрий почти я беше забравил. От онзи буреносен ден толкова отдавна, когато я бе изненадал в каютата й, той се бе отказал да я преследва. За което бе доволна, нали? Сега пътуването определено бе по-поносимо… „Но не тъй вълнуващо, Катрин. Бъди искрена. Липсва ти предизвикателството от сблъсъците на твоя ум с неговия. И нищо в живота ти не те е ласкал така, както интересът му към теб. Това също ти липсва… а и други неща.“

Катрин въздъхна вътрешно. Нямаше значение какво чувстваше сега. Положението й нямаше да се промени. Лейди Катрин Сейнт Джон не би си взела любовник, та дори и тъй вълнуваш като Дмитрий. Което я караше да желае да не беше дама:

— Какво е това?

В тона му имаше любопитство. Естествено — откъде би могъл да знае, че Анастасия я рисува? Тя рядко напускаше кабината си, а той не я беше посещавал. Анастасия не беше от онези, на които лесно и бързо им минава, и все още бе сърдита на брат си. Всъщност тя го бе избягвала нарочно, също както той избягваше Катрин.

— Да, Митя, кажи на какво ти прилича?

Не беше въпрос, а реплика, предназначена да му покаже раздразнението й. Анастасия не обичаше да бъде прекъсвана, особено пък от него.

Сарказмът й мина незабелязан. Дмитрий насочи вниманието си към Катрин, неспособен да прикрие изненадата си.

— Съгласила си се на това?

— Хайде, Александров, кажи как изглеждам?

Катрин не можа да се въздържи да използва репликата на Анастасия. А трябваше. Дмитрий се изсмя високо. Не бе възнамерявала да го развеселява.

— Искаше ли нещо, Митя? — попита го Анастасия натъртено.

Не. Всъщност искаше, но не беше нещо, което можеше да признае на сестра си, особено пък на Катрин. Вчера бе взел решение да провери как работеше новата му тактика. Тази игра на изчакване поставяше търпението му на ръба. Всеки път, когато му се бе приисквало да извикат Катрин, се бе въздържал, но стига толкова. Тази сутрин отново му се бе наложило да я чака просто защото тя себе заключила тук със сестра му да позира като модел, моля ви се! Последното нещо, което бе очаквал.

Съществуваше, разбира се, и незначителният шанс — не че разчиташе кой знае колко на него, но все пак — сляпото му увлечение по Катрин да се е стопило през времето, докато не я бе виждал. Един поглед и зачеркна тази надежда. Ако беше в Русия, заобиколен от други жени, борещи се за благоволението му, можеше и да се е случило. Всъщност едва ли. За него тя все още беше най-чувствената, сексапилна жена, която бе виждал. Втвърдяваше се просто като стоеше в една стая с нея. Имаше нужда да бъде отново с нея, да я люби отново и отново, докато най-накрая й се наситеше. Скуката, нападаща го тъй бързо с другите жени, бе единственият лек. В това бе напълно убеден.

Никога не си бе представял, че ще дойде денят, когато ще се моли за отегчение, не и след като често се бе оплаквал от неспособността си да изгради по-трайна връзка с някоя жена именно поради тази причина. Познатите му жени бяха именно такива — познати. На практика единствената жена, която би могъл да нарече своя приятелка, бе Наталия, и то едва след като бе спрял да спи с нея. Би предпочел обаче откровената скука пред тази обсебеност, която монополизираше мислите му и го изпълваше с разяждаща неудовлетвореност, непозната му преди.

Дмитрий не беше отговорил на въпроса на Анастасия, а и не възнамеряваше. Все още се усмихваше, докато я приближаваше, привидно да огледа по-добре работата й, а всъщност да спечели извинение да погледне Катрин, без това да е пределно очевидно, уж сравнявайки портрета с модела. Такъв беше планът, но както всеки план, свързан с Катрин, и този позорно се провали. Не можеше да си свали очите от картината.

Знаеше, че сестра му има талант, но не чак толкова. Не това обаче го държеше като хипнотизиран, а жената на портрета и тя не беше жената, която събуждаше похотта му. Приликата си беше там. Можеха да бъдат близначки.

Но това не беше жената, която виждаше, като затвореше очи. В ярки, свежи цветове пред него стоеше портретът на една аристократка, горда, царствена. Достойнство струеше от всеки нюанс на стойката й и издаваше най-чиста синя кръв.

В блестящата златна рокли, с коса, сплетена на гъста плика и преметната през рамо, с малка тиара, наподобяваща корона на главата й, тя би могла да бъде някоя млада средновековна кралица, горда, несломима, красива — да, Анастасия бе уловила красотата, не тъй очевидна за простото око.

Мили Боже, какви го прихващаха? Та тя бе актриса, позьорка! Всичко бе само преструвка, поза.

Докосна Анастасия по рамото да привлече вниманието й.

— Виждала ли го е вече?

— Не е.

— Не ми разрешава — вметна Катрин, дочула въпроса. — Пази го като кралската съкровищница. Толкова ли е ужасен?

— Не, не е. — Усети Анастасия да се напряга при това скромно признание на шедьовъра й. — Катрин, имаш ли нещо против да излезеш за минутка? Бих искал да разменя две думи насаме със сестра си.

— Веднага.

Катрин се ядоса от небрежното му отношение — също като към последния лакей. Но какво ли пък можеше да очаква след толкова време? Пълното му пренебрежение бе показателно само по себе си. Анастасия очевидно се бе доближила до истината. Катрин се бе надявала, без да го съзнава — на какво — не беше сигурна, но ето че у нея зейна някаква бездна, изпълнена с тъга. Разсъждавайки трезво, тя отчиташе, че безразличието му бе добре дошло. Емоционално — искаше й се да плаче.

В каютата Анастасия се обърна да погледне брат си, все още загледан в портрета.

— Е? — дори не се опита да прикрие негодуванието си.

— Защо не си й го показала?

Анастасия бе изненадана от неочаквания въпрос.

— Защо? — Поклати глава, после повтори замислено: — Защо ли? Защото съм имала модели, които ставаха нетърпеливи и искаха да се откажат ако не видеха незабавна прилика. — Сви рамене. — Вероятно не беше необходимо с Катрин. Знае достатъчно за рисуването и разбира че не трябва да съди по недовършена работа. А и тя беше идеален модел и не протестира, когато се налагаше да стои неподвижно часове наред. Напредвах много бързо и както виждаш, вече съм почти готова.

Дмитрий все още се взираше в портрета, чудейки се какво ли си бе мислила Катрин, седейки търпеливо час след час. Дали бе копняла за него? Дали си спомняше за единствената им нощ заедно? Дали последният му гамбит бе имал ефект? Доколкото можеше да съди, отговорът беше отрицателен. Тя едва го бе погледнала.

— Искам портрета — рече той рязко.

— Какво?

Изгледа я нетърпеливо.

— Не ме карай да се повтарям, Настя.

— Е, добре, не можеш да го имаш.

Тя грабна четката и я забучи в паничката с оранжевата боя. Дмитрий я сграбчи над лакътя, за да й попречи да развали картината във внезапния си гняв.

— Колко? — попита заплашително той.

— Не можеш да я купиш, Митя. — Изпита истинско удоволствие да му откаже. — Не е за продан, а освен това, възнамерявах да я дам на Катрин. Компанията й ми бе много приятна през това отегчително пътуване и…

— Какво тогава искаш за нея?

— Нищ… — Замлъкна рязко. Беше сериозен. Ако желаеше толкова силно картината, тя вероятно би могла да му поиска всичко и да го получи. — Защо ти е?

— Това е най-хубавата ти работа — отвърна той простичко.

Тя се намръщи.

— Не това е впечатлението, което създаде, докато Катрин беше тук. „Толкова ли е ужасно?“. „Не, не е.“ — изимитира го тя, все още раздразнена от предишната му реакция.

— Назови цената си, Настя.

— Искам да се върна в Англия.

— Не сега.

— Тогава искам сама да избера съпруга си.

— Твърде млада си да вземеш подобно решение. Но аз ще ти позволя да отхвърлиш моя избор, ако отказът ти е обоснован, което е далеч повече от онова, което би ти разрешил Миша, ако беше още жив.

Бе напълно вярно. По-възрастният им полубрат не го беше грижа за нея и просто щеше да уреди брака й, вероятно с някой, който тя дори не познаваше — някой от армейските му другарчета без съмнение. А това, което й предлагаше Дмитрий, бе дори повече, отколкото се бе надявала.

— Но ако твоята представа за основателност се различава от моята?

— Например?

— Прекалено стар, грозен или тъп?

Дмитрий й се усмихна с топло чувство — за пръв път от доста време.

— Намирам всичките възражения за разумни.

— Обещаваш ли, Митя?

— Обещавам, че ще имаш приемлив за тебе съпруг.

Сега и Анастасия се усмихна — донякъде от удоволствие, донякъде като извинение за предишното й държание.

— Портретът е твой.

— Добре, но тя не трябва да го вижда, Настя, нито сега, нито като го завършиш.

— Но тя очаква…

— Кажи й, че си го развалила, че си разляла боя, че не става за нищо.

— Но защо?

— Нарисувала си я не каквато е, а каквато иска да вярваме, че е. А аз не искам да знае доколко убедително всъщност е превъплъщението й.

— Превъплъщение?

— Тя не е благородна дама, Настя.

— Глупости — възрази Анастасия с късо изсмиване. — Аз прекарах доста време с нея. Нали не искаш да кажеш, че не мога да различа една дама от проста селянка? Баща й е английски пер. Тя е високо образована, повече от всяка жена, която познавам.

— Николай и Константин също са добре образовани, също и…

— Мислиш, че е копеле като тях? — ахна Анастасия от удивление.

— Това би обяснило образованието й и липсата на положение в обществото.

— Много добре, но какво от това? — Анастасия се притече в защита на приятелката си, както и на полубратята си. — В Русия незаконните деца се приемат…

— Само ако са признати. Знаеш, както и аз, че на всяко благородническо копеле, отглеждано като принц, се падат една дузина, отглеждани като крепостни. А в Англия е много по-зле. Те носят петното на рождението си и са презрени от обществото, независимо кой какво твърди.

— Но тя споменаваше за семейството си, Митя, че живее с този граф на Страфорд.

— Вероятно само пожелания от нейна страна.

Анастасия смръщи чело.

— Защо не я харесваш?

— Казал ли съм такова нещо?

— Но ти не й вярваш.

— Не. Но тя ме заинтересува. Постоянства в лъжите си, ако не друго. Сега, ще направиш ли както поисках?

Анастасия продължи да се мръщи, но кимна утвърдително.