Джоана Линдзи
Прелъстена невинност (13)

Глава 13

Изкъпан, обръснат и облечен в един от най-елегантните си официални костюми, Дмитрий спря с ръка Максим, когато той се приближи към него с бяла вратовръзка на волани.

— Не тази вечер, или тя ще си помисли, че се опитвам да я впечатля.

Прислужникът кимна, но хвърли един поглед към наредената за двама маса, свещите, приборите от китайски порцелан с позлатени ръбове, кристалните чаши и бутилката шампанско, поставена в кофичка с лед. Нали уж не се опитваше да я впечатли? Може би тя наистина нямаше да бъде впечатлена. Ако наистина беше дъщеря на граф — а от онова, което бе видял досега, Максим бе склонен да вярва, че беше така, — сигурно беше свикнала с такъв лукс.

Принцът беше съвсем друга работа. Тази вечер беше във върхова форма, и то не само външно. Максим не го виждаше често такъв. Несъмнено тръпката от новото предизвикателство и сексуалното напрежение си казваха думата, но имаше още нещо, което Максим не можеше да определи ясно. Ако не познаваше господаря си по-добре, би могъл да го нарече нервност, но примесена с естествена жизнерадостност, подминавала принца през последните години. Каквото и да беше, то караше тези тъмни, кафяви очи да искрят в очакване като никога преди.

Тази англичанка беше късметлийка. Дори ако прелъстителната обстановка в каютата не я впечатлеше, принцът едва ли щеше да се провали.

Но когато тя се появи след няколко минути, Максим незабавно промени мнението си. Той веднага научи онова, което Дмитрий нямаше да научи толкова бързо — никога да не предполага нищо точно за тази жена.

Владимир не я придружаваше. Той я достави, като я носеше на рамо, с вързани крайници и запушена уста. Киров погледна извинително принца, свали жената и бързо я развърза. Необходима й беше само една секунда да захвърли кърпата срещу Владимир, след което се обърна бясна към Дмитрий.

— Няма да търпя това! Няма! — изкрещя тя. — Ще кажеш на този твой грубиян никога повече да не ме докосва или, кълна се… кълна се…

Тя млъкна и Дмитрий разбра, че беше твърде ядосана, за да се задоволи само с устни нападки и се оглеждаше трескаво за някакво оръжие. Когато погледът й падна върху подредената маса, той скочи напред, тъй като не искаше този неин гневен пристъп да му струва цяло състояние под формата на счупен порцелан и кристал.

Ръцете му се увиха около нея и я стегнаха като въжета.

— Добре — каза той до ухото й. — Успокой се и ще разнищим тази малка драма…

— В моя полза — изсъска тя.

— Щом настояваш — Той усети как тя се отпусна леко и погледна към предполагаемия виновник. — Владимир?

— Тя отказа да се преоблече и да дойде при вас, господарю, така че двамата с Борис й помогнахме.

Дмитрий усети как гневът й се върна с пълна сила и крехкото й тяло се напъна да разкъса хватката му.

— Те ми разкъсаха роклята, свалиха я!

— Искаш ли да бъдат бичувани?

Катрин замръзна на мястото си Тя се беше втренчила във Владимир, които стоеше само на няколко метра от нея. Той беше горд човек и изражението му не се промени, когато чу въпроса на принца, но Катрин забеляза, че той беше затаил дъх в очакване на отговора й. Киров се страхуваше; в това тя не се съмняваше. Катрин се възползва от мига да се наслади на неочакваната власт, която й даваше Дмитрий. Тя си представи Владимир, завързан на мачтата, гърбът му оголен, а самата тя стои зад него и размахва камшик. Не само защото бе накарал да я облекат насила, сякаш бе безпомощно дете; нито пък задето й бе запушил устата да не вика, и пак я бе овързал, докато й сресаха косата и й поставиха парфюм зад ушите. Размаха въображаем камшик заради всичко, което този мъж й бе причинил, обърквайки живота й до невъзможност.

Мислената картина и се стори много приятна, но Катрин не беше способна да нареди подобно нещо.

— Можеш да ме пуснеш, Александров — каза тихо тя, без да сваля поглед от Владимир. — Вярвам, че овладях ужасния си гняв.

Катрин не се учуди, когато той се поколеба. Никога досега не се беше излагала по такъв начин. Тя обаче не изпитваше срам, тъй като търпението си имаше граници.

Когато принцът я пусна, тя се обърна бавно с лице към него.

— Обичайно ли е да бичуваш слугите си?

— Неодобрение ли долавям, или само така ми се струва?

— Съвсем не — излъга тя, като забеляза, че той се беше намръщил. — Обикновено любопитство.

— Не, никога не съм го правил. Което не означава, че няма изключения от това правило.

— Заради мен ли? Защо?

Той сви рамене.

— Като се има предвид всичко, мисля, че поне толкова ти дължа.

— Да, така е, но ми дължиш много повече. Само че аз не исках кръв.

— Много добре. — Той се обърна към Киров. — В бъдеще, ако нейните желания се различават от моите, не спори с нея. Просто отнеси въпроса до мен.

— И какво ще реши това? — попита Катрин. — Вместо той да ме принуждава да върша нещо, което не искам, ще го правиш ти.

— Не е задължително. Владимир изпълнява дословно заповедите ми, дори ако срещне трудности. Аз, от друга страна, мога да те изслушам и да променя решението си, ако трябва. Аз съм разумен човек.

— Така ли? Досега не съм видяла потвърждение на това.

Той се усмихна.

— Много прибързано ме съдиш. Поканих те на вечеря, за да обсъдим положението между нас и да стигнем до споразумение, приемливо и за двама ни. Няма да има нужда от повече битки, Катя.

На Катрин й се искаше да повярва на това, но фактът, че се беше досетила каква е причината за поканата за вечеря и беше отказала точно защото се страхуваше, че положението й щеше да бъде изложено съвсем недвусмислено, я възпираше.

— Е — каза Катрин, като си наложи да говори спокойно, — затворничка ли съм или гостенка по неволя?

Откровеността й не влизаше в плановете на Дмитрий за тази вечер.

— Седни, Катя. Първо ще вечеряме…

— Александров… — започна тя, но бе прекъсната с обезоръжаваща усмивка.

— Настоявам. Шампанско?

Двамата слуги забелязаха почти недоловимото движение на ръката на принца и незабавно излязоха от каютата. Катрин го наблюдаваше тревожно. Не каза ли той, че е разумен човек? Смехотворно. Та той дори не беше дочакал отговора й и вече пълнеше две чаши.

Много добре, щеше да играе играта му, засега. В края на краищата тя не бе хапнала нищичко цял ден и почти нищо вчерашния. А що се отнасяше до храната, тя не беше лицемерка, както повечето представителки на нейната класа, които на вечерите в обществен кръг само побутваха ястията си, понеже свръхстегнатите корсети едва им позволяваха да си поемат дъх. Самата тя обичаше удобството, а и с такава тънка талия не й се налагаше да се пристяга. Пък и обичаше доброто хапване. Бедата беше, че не й се вярваше да може да се наслади на това хранене, независимо от качествата на предложените ястия и от зашеметяващо привлекателния мъж, който й правеше компания, след като непосредственото й бъдеще тънеше в пълен мрак.

„Не се давай, Катрин. Той вероятно възнамерява да те нахрани и напие толкова, че да се гласиш на всичко. Запази самообладание, не го гледай твърде много и ще се оправиш.“

Тя взе стола, който се намираше най-далеч от мястото на принца, и седна. Плътно плюшено кадифе. Удобно. Изящна дантелена покривка върху масата. Мека светлина от свещи. Интимно. Стаята бе обширна. Луксозна. Как не бе забелязала преди? Огромният бял кожен килим. Една цяла стена в книги. Леглото. „Не се блещи, Катрин.“ Прекрасно диванче и кресло в съшия стил, тапицирани в бял сатен. Бюро от антиквариат. Още кожени килимчета. Тази стая наистина бе голяма. Вероятно някога са били две или три кабини, впоследствие оформени като едно цяло. Това си беше неговият кораб и вероятно той го бе проектирал по този начин.

Той се настани срещу нея. Добре, че масата беше широка цял метър. Тя гледаше навсякъде, но не и към него, макар да знаеше, че той я наблюдава.

— Опитай шампанското, Катя.

Тя посегна автоматично към чашата, но бързо отдръпна ръката си.

— Предпочитам да не пия.

— Нещо друго ли искаш?

— Не, просто…

— Мислиш, че в него има нещо?

При тези думи тя го изгледа гневно. Не беше си помисляла подобно нещо. Глупачка! Нали трябваше да бъде винаги една крачка пред него.

Тя скочи на крака, но Дмитрий протегна бързо ръка и я улови за китката.

— Седни, Катрин. — Гласът му беше твърд и не оставяше съмнение, че това бе заповед. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, тази вечер ще бъда личният ти дегустатор. — Тя не помръдна, но той пусна ръката й. — Все някога трябва да хапнеш нещо. Какво предпочиташ — по време на цялото пътуване да се притесняваш за храната си или да ми се довериш, като ти казвам, че повече няма да бъдеш упоявана?

Тя седна отново.

— Не смятам, че би го направил, но Киров има собствено мнение и…

— За което беше смъмрен както подобава. Казвам ти, че това няма да се повтори. Повярвай ми.

На Катрин й се искаше да не го бе поглеждала. Сега вече не можеше да откъсне поглед от него. Бялата му копринена риза бе отворена по врата и му придаваше момчешки вид, въпреки елегантното официално сако. Раменете му бяха толкова широки, ръцете — толкова силни. Наистина бе внушителен, този принц като от приказките, толкова мъжествен на вид и поведение.

Колкото и да се опитваше да отрече това, той я привличаше Ако не беше гневът й да я предпазва, тя нямаше никаква защита от толкова силно привличане.

Лида спаси положението, когато влезе с първите блюда. Оттук нататък Катрин се концентрира върху храната си, без да обръща внимание на Дмитрий, който й разказваше разни неща за Русия, анекдоти от дворцовия живот там, накрая за приятелите си. Тя предполагаше, че успява да вметне подходящи реплики, където бе необходимо, тъй като той не спираше да приказва. Знаеше, че се опитва да я успокои, но знаеше също, че в негово присъствие никога нямаше да се чувства спокойна. Това просто не беше възможно.

— Ти изобщо не ме слушаш, нали, Катя?

Той бе изрекъл това по-високо, за да привлече вниманието й. Тя вдигна поглед и забеляза, че Дмитрий изглеждаше леко раздразнен. Очевидно не беше свикнал да бъде пренебрегван.

— Съжалявам, аз… аз… Бях гладна.

— И разтревожена?

— Е, да, при тези обстоятелства…

Той захвърли кърпата си и си наля поредната чаша шампанско. Беше изпил почти цялата бутилка сам. Нейната чаша си стоеше недокосната.

— Ще се преместим ли на дивана?

— Не.

Пръстите му стиснаха силно чашата, но Катрин за щастие не забеляза това.

— В такъв случай нека още сега да разпръснем всички твои опасения, за да можем да се порадваме на остатъка от вечерта.

Тя долови раздразнението му със закъснение И какво изобщо искаше да каже той? Катрин нямаше намерение да остава в каютата му по-дълго от необходимото Ако щеше да се наслаждава на вечерта предпочиташе да го направи сама, въпреки че той едва ли имаше точно това предвид. Но всяко нето с времето си.

— Може би сега ще отговориш на въпроса, който ти зададох преди малко. Чувствам се като затворничка, а ти ме каниш тук сякаш съм просто гостенка Кое от двете е?

— Нито едното, струва ми се, поне не в точния смисъл. Няма причина да стоиш затворена до края на пътуването В открито море не можеш да избягаш От друга страна, бездействието поражда неспокойствие и дава лош пример на моите слуги Ще трябва да вършиш нещо през времето, което ще прекараш с нас.

Катрин преплете ръце в скута си. Той беше прав и тя знаеше това Не можеше да си спомни за момент в живота си, който да не е бил изпълнен с активна дейност от какъвто и да е род. Разбира се, библиотеката му беше подръка, но колкото и да обичаше да чете, не можеше да си представи да върши само това, ден след ден Умът й се нуждаеше от стимул, да планира, да урежда, да посреща предизвикателства. Щеше да му е благодарна, ако той можеше да й предложи нещо, особено след като се бе страхувала, че ще остане заключена в кабината през цялото пътуване.

— Какво точно имаш предвид? — Нетърпението в гласа й не можеше да бъде сбъркано.

Дмитрий се втренчи изненадано в нея. Не беше очаквал подобен отговор. Бе възнамерявал да й предложи място като своя любовница, за да може да продължи да се прави на високопоставена дама. Може би не го беше разбрала правилно. Да. В крайна сметка не беше срещал жена, която не би предпочела ленивото безгрижно съществуване пред изпълнено с труд ежедневие.

— Сигурно разбираш, че на кораба възможностите са ограничени?

— Да, осъзнавам това.

— Всъщност имаш само две възможности. Коя от двете ще избереш, зависи само от теб, но трябва да избереш едната.

— Разбрах те, Александров — каза нетърпеливо Катрин. — Давай по-нататък.

Нима бе намирал директността й освежителна? Глупак.

— Помниш ли Анастасия? — попита той.

— Да, разбира се. Жена ти ли е?

— Предполагаш, че съм женен?

— Нищо не предполагам. Питам само от любопитство.

Дмитрий се намръщи. Искаше му се тя да проявява нещо повече от любопитство към него. Въпросът й му напомни за Татяна и той си взе бележка наум никога да не я взема на път с него. Ако тази вечер му се бе сторила трудна поради задължението да поддържа разговора сам, вечерите с Татяна щяха да бъдат безкрайно по-мъчителни, тъй като тя имаше склонността да обсебва разговора, като неизменната тема бе самата тя. Имаше обаче една голяма разлика в предпочитанията му за женска компания. Татяна не го възбуждаше, малката Катрин — да. Дори и дразнещата й откровеност не променяше този факт. Нито пък високомерното й безразличие. Особено пък непредсказуемият й нрав.

Тя не притежаваше онази изкуствена красота, която караше мъжете да се хвърлят в краката на жени като Татяна, но въпреки това беше омайваща. И откакто се бе появила в тази каюта, той не можеше да свали поглед от нея.

Новата рокля бе значително подобрение. Синя феерия с тесни ръкави и изящно деколте, откриващо раменете й, снежнобели, както и прекрасната й шия. Мили Боже, така му се искаше да я вкуси! Тя обаче седеше пред него и се пазареше като някоя улична търговка. Никакви подканващи жестове или погледи, запечатали се в паметта му от миналата нощ. А той не можеше да ги заличи от съзнанието си.

Искаше я в леглото си и точно сега не се интересуваше как щеше да постигне това, стига да не се наложеше да я вкара там насила. Планът, който беше измислил, беше идеален и щеше да сработи, ако тя не се откажеше от ролята, която играеше Ако се чувстваше подразнен от настоящата й рязкост, причината бе, че се бе надявал да я прелъсти, но тази вратичка бе стояла затворена под носа му цялата вечер.

— Принцеса Анастасия е моя сестра — каза той.

Тя дори не мигна при тези думи, въпреки че тази подробност я накара да изпита — какво? Облекчение? Колко абсурдно. Изобщо не й беше идвало наум, че двамата може да са брат и сестра.

— Е, и?

— Щом си спомняш срещата с нея, сигурно помниш също, че тя има нужда от нова прислужница, поне докато стигнем до Русия.

— Говори по същество.

— Току-що го направих.

Тя се втренчи в него, но нито едно мускулче на лицето й не трепна, за да покаже изненада или гняв. Той изпитателно се загледа в нея в очакване.

„Спокойно, Катрин. Не отпускай юздите още. Намислил е нещо. Знаел е как ще реагираш на подобно предложение и все пак го отправи. Защо?“

— Спомена за две възможности, Александров. И втората ли е толкова гениална?

Въпреки усилията си, Катрин не можа да попречи на сарказма да се промъкне в тона й. Това не убегна на Дмитрий, той се зарадва и видимо се отпусна. Изведнъж се почувства като ловец, готов да доубие плячката си. Тя щеше да откаже първото предложение, значи трябваше да приеме второто.

Той се изправи и Катрин се напрегна. Принцът заобиколи масата и застана до нея. Тя не погледна към него дори когато ръцете му я хванаха под мишниците и я изправиха нежно. Дишането стана невъзможна задача, тъй като гърлото й се сви от надигаща се паника. Едната му ръка се обви около тялото й, а другата повдигна брадичката й. Тя все още отказваше да вдигне поглед.

— Желая те.

„О, боже, о, боже! Ти не чу това Катрин. Той не го каза.“

— Погледни ме, Катя. — Гласът му я хипнотизираше, а дъхът му галеше устните й. — Ние не сме непознати. Ти вече ме познаваш интимно. Кажи, че си съгласна да делиш леглото ми, каютата ми, и аз ще се държа с теб като с кралица. Дори няма да забележиш как ще изминат седмиците. Погледни ме!

Тя затвори очи. Страстта му й действаше опустошително. Оставаше само да я целуне и сигурно щеше да умре.

— Няма ли поне да ми отговориш? И двамата знаем, че в моите прегръдки намери удоволствието. Позволи ми да бъда отново с теб, мъниче.

— А ако има дете?

Дмитрий не искаше да чуе точно това, но въпросът не го раздразни. Тя беше предпазлива, но в това нямаше нищо лошо, стига най-накрая да се съгласеше с предложението му. В Русия се очакваше от бащата да се грижи за незаконните си деца. Обикновено не се тормозеше по тези въпроси, тъй като много внимаваше след него да не остане някоя нежелана издънка. За разлика от баща си и брат си той не искаше никое негово дете да бъде наричано копеле. А ето, че миналата нощ бе забравил всяка предпазливост. Не биваше да се повтаря. Катрин искаше да чуе истината.

— Ако има дете, няма да му липсва нищо. Ще издържам и двама ви до края на живота ви. Ако предпочиташ, мога да взема детето при себе си и да го отгледам сам. Изборът ще бъде твой, Катя.

— Предполагам, че това е много щедро предложение, но се чудя защо не споменаваш нищо за брак. Но, от друга страна, ти така и не ми отговори дали си женен, нали?

— И какво общо има това?

— Забравяш коя съм.

— Да, забравям коя твърдиш, че си. Една дама би очаквала брак, нали? Но това, скъпа, е нещо, което трябва да откажа. Сега искам да чуя отговора ти.

Тези последни обиди преляха чашата и гневът й се изля като придошла река.

— Не, не и не! — Тя го отблъсна от себе си и отскочи към другия край на масата, докато не реши, че разстоянието между тях беше достатъчно безопасно. — Не на всичко! Господи, знаех си, че си намислил нещо, но не смятах, че можеш да паднеш толкова ниско.

Дмитрий усети раздразнение. Тялото му тръпнеше от възбуда, а тя отново се беше разбесняла.

— Дадох ти само две възможности, Катрин. Избери едната. Не ме е грижа коя ще бъде. Е?

Катрин се изправи в цял ръст и стисна здраво ръба на масата. Бе се успокоила отново, но впечатлението бе измамно. Очите й я издаваха.

— Ти си отвратителен, Александров. Да бъда прислужница на сестра ти, след като съм управлявала не едно, а две домакинства; след като през последните няколко години съм била управител на имотите на баща си и негов съветник в бизнеса? Аз му помагам да пише речите си, да забавлява политическите си съюзници, следя инвестициите му. Познавам добре философията, политиката, математиката, животновъдството и говоря пет езика. — Поспря, решена да рискува. — Но ако сестра ти е поне наполовина толкова добре образована, готова съм да приема абсурдното ти предложение.

— В Русия не превръщаме жените в интелектуалки, което очевидно не важи за англичаните — процеди той през зъби. — Но от всичко, което твърдиш, може да бъде доказана много малка част, нали?

— Не ми се налага да доказвам нищо. Знам коя съм. Хубаво си помисли на какво ме подлагаш, Александров. Ще дойде ден, когато ще разбереш, че казвам истината. Сега пренебрегваш последствията, но тогава това ще бъде невъзможно. Имаш думата ми затова.

Той стовари юмрук върху масата и Катрин отскочи назад. Празната му чаша падна върху покривката.

— Толкова за твоята истина, твоите последствия и твоята дума! По-добре се тревожи за настоящето. Направи своя избор или аз ще го направя вместо теб.

— Ще ме вкараш в леглото си насила?

— Не, но ще се погрижа способностите ти да се използват. Сестра ми има нужда от теб и ти ще й прислужваш.

— А ако не го направя, сигурно ще наредиш да ме бичуват, нали?

— Няма нужда от такива драстични мерки. Като поседиш затворена няколко дни, сама ще се съгласиш.

— Не разчитай на това, Александров.

— Само на хляб и вода? — подпита той.

Тя се вцепени, но отговорът й беше автоматичен и изпълнен с презрение.

— Щом това ще ти достави удоволствие.

За бога, тя имаше отговор за всичко. Търпението му обаче се беше изчерпало, а плановете му бяха отишли по дяволите. Гневът го накара да вземе решение.

— Така да бъде. Владимир! — Вратата се отвори мигновено. — Отведи я.