Антон Павлович Чехов
Учителят по литература (2)

Глава 2

„В черквата беше много тясно и шумно, веднъж дори някой извика и протойереят^[1], който ни венчаваше, хвърли поглед през очилата си към тълпата и каза строго:

— Не ходете из църквата и не шумете, а стойте тихо и се молете. Страх от Господа имайте.

Шафери ми бяха двама мои колеги, а на Маня — щабскапитан Полянски и поручик Гернет. Архиерейският хор пееше великолепно. Пращене на свещи, блясък, тоалети, офицери, много весели, доволни лица и Маня, с някакъв необикновен, въздушен вид, и изобщо цялата обстановка и думите на венчалните молитви ме трогваха до сълзи, изпълваха ме с тържество. Мислех си: как се разцъфтя, как поетично красиво се разви в последно време моят живот! Преди две години бях още студент, живеех по евтините хотели на «Неглинний», без пари, без близки и както ми се струваше тогава, без бъдеще. А сега — учител в гимназията в един от най-хубавите губернски градове, материално осигурен, обичан, глезен. За мен сега, мислех си, са се събрали толкова хора, за мен горят трите многосвещници, за мен гърми гласът на протодякона^[2] и се престарават псалтовете, за мен е така младо, изящно и радостно и това младо същество, което след малко ще се нарича моя жена. Спомних си първите ни срещи, разходките ни извън града, обяснението в любов и времето, което сякаш по поръчка цялото лято беше чудно хубаво; и онова щастие, което някога на «Неглинний» ми се виждаше възможно само в романите и повестите, сега аз изпитвах реално, сякаш го държах в ръце.

След венчавката всички безредно се сбраха около мен и Маня, изразяваха своята искрена радост, честитяха ни и ни пожелаваха щастие. Бригадният генерал^[3], около седемдесетгодишен старец, честити само на Манюся и й каза със старчески, скрибуцащ глас така силно, че цялата черква прогърмя:

— Надявам се, мила, че и след брака ще си останете същата розичка.

Офицерите, директорът и всички учители се усмихнаха от приличие и аз също усетих как на лицето ми се разля учтива неискрена усмивка. Трогателният Иполит Иполитич, учителят по история и география, който все говореше неща, отдавна известни на всички, здраво ми стисна ръката и каза развълнувано:

— Досега вие не бяхте женени и живеехте отделно, а сега вече сте женени и ще живеете заедно.

От черквата каретите потеглиха към двуетажната неизмазана къща, която получавам сега като зестра. Освен тази къща на Маня се падат двадесет хиляди суха пара и някакъв си Мелитоновски парцел с пазачница, където, както разправят, имало цял куп кокошки и патици, които, оставени без грижи, били започнали да подивяват. След като се върнахме от черквата, аз се излежавах изпънат на турския диван в новия си кабинет и пушех; беше ми меко, удобно и уютно както никога досега, а в това време гостите викаха «Ура» и в коридора някаква лоша военна музика свиреше туш и разни глупости. Варя, сестрата на Маня, влезе тичешком в кабинета с чаша в ръка и с някакво особено, напрегнато изражение, сякаш устата й беше пълна с вода; тя явно искаше да изтича нанякъде, но изведнъж се разсмя, после зарида, а чашата иззвънтя на пода. Подхванахме я под ръка и я изведохме.

— Никой не може да разбере! — хлипаше тя по-късно в една от най-отдалечените стаи, легнала в леглото на своята дойка. — Никой, никой! Боже мой, никой не може да разбере!

Но всички много добре разбираха, че тя е по-възрастна от сестра си Маня с четири години, а още не се е омъжила и че плачеше не от завист, а от тежката мисъл, че вече й минава времето, а може би дори отдавна е минало. Когато започнаха да танцуват кадрил, тя отново беше в салона с подпухнало от плач, силно напудрено лице и аз видях как щабскапитан Полянски държеше пред нея чинийка със сладолед, а тя го ядеше с лъжичка…

Вече е към шест часа сутринта. Заех се да пиша дневника си, за да разкажа за своето пълно, богато щастие, като мислех, че ще напиша пет-шест листа и ще ги прочета утре на Маня, но чудно, всичко ми се е объркало в главата, станало е неясно като сън и си спомням отчетливо само този инцидент с Варя и ми идва да напиша: бедната Варя! В момента зашумоляха дърветата — ще вали дъжд: враните грачат, а лицето на моята Маня, която едва-що заспа, кой знае защо, е тъжно“.

След това Никитин дълго не отвори своя дневник. В началото на август започнаха поправителните и приемните изпити, а след Успение Богородично — учебните занятия. Той излизаше на работа обикновено след осем часа сутринта, а в десет му ставаше вече мъчно за Маня и за новия му дом и започваше да си поглежда часовника. В долните класове караше някой от учениците да диктува и докато децата пишеха, седеше със затворени очи на перваза на прозореца и мечтаеше; независимо от това, дали мечтаеше за бъдещето, или си спомняше за миналото — все излизаше нещо прекрасно, подобно на приказка. В горните класове четяха на глас Гогол или прозата на Пушкин и от това Никитин изпадаше в дремлива мечтателност, въображението му рисуваше хора, дървета, поля, ездитни коне и той казваше с въздишка, сякаш се възхищаваше на автора:

— Колко хубаво!

В голямото междучасие Маня му изпращаше закуска, увита в снежнобяла салфетка, и той я изяждаше бавно, с почивки, за да удължи насладата, а Иполит Иполитич, който обикновено закусваше само една кифла, го гледаше с уважение и завист, като казваше някоя отдавна известна истина, например:

— Без храна хората не могат да съществуват.

След училище Никитин отиваше на частни уроци и когато най-сетне след пет часа се връщаше вкъщи, изпитваше едновременно радост и тревога, като че не се бе прибирал цяла година. Изкачваше стълбите запъхтян, намираше Маня, прегръщаше я, целуваше я и й се кълнеше, че я обича, че не може да живее без нея, убеждаваше я, че страшно му е домъчняло, и със страх я питаше здрава ли е и защо лицето й не е весело. След това сядаха да обядват заедно. След обяда лягаше на дивана в кабинета и пушеше, а тя сядаше до него и тихичко му разказваше нещо.

Най-щастливи дни сега за него бяха неделята и празниците, когато можеше да стои вкъщи от сутрин до вечер. В тези дни той се включваше в наивния, но необикновено приятен живот, който му напомняше пасторалните идилии. Непрестанно наблюдаваше как неговата разумна и грижовна Маня устройваше семейното им гнездо, и сам, желаейки да покаже, че и той може да направи нещо вкъщи, вършеше някакви безполезни неща, например изтъркулваше от бараката двуколката и я оглеждаше от всички страни. Манюся бе направила от трите крави истинска млечна ферма и в ледника и избата имаше вече много кани с мляко и гърнета със сметана и всичко това тя пазеше за масло. Понякога, за да се пошегува, Никитин й искаше чаша мляко; тя се стряскаше, защото това не влизаше в навиците й, но той със смях я прегръщаше и казваше:

— Ха-ха, пошегувах се, съкровище мое. Пошегувах се!

Или пък се подиграваше на педантизма й, когато например, като намереше в бюфета зеленясало, твърдо като камък парченце салам или сирене, тя съвсем сериозно казваше:

— Това ще го изядат в кухнята.

Той отбелязваше, че такова малко парченце става само за капан за мишки, а тя разгорещено започваше да доказва, че мъжете нищо не разбират от домакинство и че прислугата с нищо не можеш я учуди, ако ще и килограми закуски да й пратиш в кухнята, и той се съгласяваше и с възторг я прегръщаше. Всичко правилно в нейните думи му се виждаше необикновено, изумително; онова, което не отговаряше на убежденията му, беше според него наивно и трогателно.

Понякога го обземаше философско настроение и той почваше да разсъждава на някаква отвлечена тема, а тя слушаше и го гледаше в лицето с любопитство.

— Аз съм безкрайно щастлив с теб, радост моя — казваше той, като си играеше с пръстите й или разплиташе и пак заплиташе плитката й. — Но на щастието си не гледам като на някаква случайност, като на нещо паднало от небето. Това щастие е напълно естествено, последователно и логически правилно явление. Вярвам, че човекът е творец на своето щастие, и сега аз вземам именно онова, което сам съм създал. Да, ни най-малко не преувеличавам, това щастие е мое дело и аз имам правото да бъда негов господар. На теб ти е известно моето минало. Сираче, бедност, нещастно детство, нерадостна младост — всичко това е борба, това е пътят, който съм проправил към щастието…

През октомври гимназията понесе тежка загуба — Иполит Иполитич заболя от червен вятър и почина. Двата последни дни преди смъртта си той беше в безсъзнание и бълнуваше, но и в бълнуването си говореше все неща, известни на всички:

— Волга се влива в Каспийско море… Конете се хранят с овес и сено…

В деня на погребението гимназията не учи. Учители и ученици носеха капака и ковчега, а гимназиалният хор през целия път до гробищата пееше „Свети Боже“. В процесията вървяха трима свещеници, двама дякони, цялата мъжка гимназия и архиерейският хор с празнични кафтани. А минувачите гледаха това тържествено погребение, кръстеха се и казваха:

— Да даде Бог всекиму такова погребение!

Като се прибра от гробищата вкъщи, разчувстваният Никитин измъкна от чекмеджето на писмената си маса своя дневник и написа в него:

„Преди малко спуснахме в гроба Иполит Иполитович Рижицки.

Мир на праха ти, скромни труженико! Маня, Варя и всички жени, които бяха на погребението, искрено плакаха, може би защото знаеха, че този безинтересен, безличен човек през целия си живот не е бил обичан от никоя жена. Искаше ми се да произнеса за моя другар топло надгробно слово, но бях предупреден, че това може да не се хареса на директора, тъй като той не обичаше покойния. Струва ми се, че откакто съм се оженил, това е първият ден, когато не ми е леко на душата…“

По-нататък през цялата учебна година не се случиха никакви особени събития.

Зимата беше скучна, без студове, само с мокър сняг; в навечерието на Богоявление например цяла нощ вятърът ви жално както наесен и капчуците капеха, а сутринта при хвърлянето на кръста полицията не пускаше никого на реката, защото казваха, че ледът се бил надигнал и потъмнял. Но въпреки лошото време Никитин продължаваше да живее все така щастливо, както и през лятото. Прибави се дори и ново развлечение — научи се да играе винт. Само едно нещо го вълнуваше и сърдеше понякога и като че ли му пречеше да бъде напълно щастлив: котките и кучетата, които получи в зестра. В стаите винаги, особено сутрин, миришеше като в зверилник и нищо не можеше да премахне тази миризма; котките често се сдърпваха с кучетата. Злата Мушка хранеха по десет пъти на ден, тя продължаваше да не признава Никитин и ръмжеше срещу него: „Ррр…нга-нга-нга…“

Една нощ по Велики пости той се връщаше от клуба, където бе играл карти. Валеше дъжд, беше тъмно и кално. Никитин чувстваше в душата си някаква неприятна утайка, но не можеше да разбере каква беше причината: дали защото бе загубил на карти дванадесет рубли, или защото, когато се разплащаха, единият от партньорите отбеляза, че у Никитин пари — с лопата да ги ринеш, явно намеквайки за зестрата. Не съжаляваше за дванадесетте рубли, а и думите на партньора му не криеха нещо обидно, но все пак неприятно беше. Дори не му се прибираше вкъщи.

— Лошо, много лошо! — прошепна той, спирайки при един фенер.

Изведнъж бе разбрал, че за дванадесетте рубли не му беше жал, защото това му бяха харизани пари. Виж, ако беше работник, тогава щеше да знае цената на всяка копейка и нямаше да бъде равнодушен към спечеленото и загубеното на карти. Пък и цялото щастие, мислеше си той, му беше даром, без всякакви усилия и всъщност представляваше за него такова излишество, каквото е лекарството за здравия; ако той като повечето хора бе усетил тежестта на грижата за насъщния хляб, ако бе водил борба за своето съществуване, ако гърбът и гърдите го боляха от работа, тогава вечерята, топлото уютно жилище и семейното щастие щяха да бъдат необходимост, награда и украшение на живота му; а сега всичко това имаше някакъв странен, неопределен смисъл.

— Лошо, много лошо! — повтори той, съзнавайки добре, че сами по себе си тези разсъждения вече са тревожен признак.

Когато се прибра вкъщи, завари Маня заспала. Тя дишаше отмерено, усмихваше се и явно сънят й доставяше голямо удоволствие. Свит на кълбо, до нея лежеше белият котарак и мъркаше. Никитин запали свещта и запуши, а Маня се събуди и жадно изпи чаша вода.

— Натъпках се с плодово желе — каза тя и се засмя. — Ти у нашите ли ходи? — попита тя след кратка пауза.

— Не, не съм ходил.

Никитин бе научил вече, че щабскапитан Полянски, на когото Варя извънредно много разчиташе в последно време, го местеха в една от западните губернии и вече бе започнал да прави в града прощалните си визити, поради което в къщата на тъста му цареше тягостна атмосфера.

— Тази вечер идва Варя — каза Маня, като сядаше в леглото. — Нищо не говори, но по лицето й се вижда колко й е тежко, горкичката. Не мога да търпя този Полянски. Дебел, отпуснат, а като върви и танцува, бузите му се тресат… Не е мой тип. Но все пак съм го смятала за порядъчен човек.

— А аз продължавам да го смятам за порядъчен човек.

— Но защо постъпи така лошо с Варя?

— Защо пък лошо? — попита Никитин, започвайки да изпитва раздразнение срещу белия котарак, който се протягаше, извил гръб на дъга. — Доколкото знам, той не е правил предложение и не е давал никакви обещания.

— А защо тогава толкова често идваше у дома? Щом няма намерение да се жени, да не идва.

Никитин угаси свещта и легна. Но нито му се спеше, нито му се лежеше. Имаше чувството, че главата му е грамадна и празна като хамбар и в нея бродят като дълги сенки някакви нови и особени мисли. Сега си мислеше за това, че освен тази мека светлина от кандилото, която се усмихваше на тихото семейно щастие, освен този мъничък свят, в който той така спокойно и приятно си живееше, и ей този котарак там има всъщност и друг свят… И изведнъж силно, до болка му се дощя да живее в този друг свят, сам той да работи в някоя фабрика или голяма работилница, да чете лекции от катедра, да пише, да публикува, да бъде известен, да се уморява, да страда… Искаше му се нещо, което да го завладее до самозабрава, до равнодушие към личното щастие, което дава такива еднообразни изживявания. И във въображението му изведнъж изплува като живо лицето на бръснатия Шебалдин, който възкликна ужасен: „Вие не сте прочели дори Лесинг! Колко сте изостанали! Боже мой, как сте се занемарили!“

Маня пак стана да пие вода. Той изгледа шията й, пълните й рамене и гърди и си спомни как я нарече бригадният генерал в черквата — „розичка“.

— Розичка — прошепна той и се засмя.

Отговори му сънливото ръмжене на Мушка под леглото: „Ррр…нга-нга-нга…“

Тежко ядно чувство като студен чук удари в душата му и той изпита желание да каже на Маня нещо грубо, дори да скочи и да замахне. Усети сърцебиене.

— Така значи — попита той, едва сдържайки се, — аз бях длъжен да се оженя за теб, щом съм идвал на гости у вас?

— То се знае. Ти сам чудесно разбираш това.

— Много мило.

И след минута повтори отново:

— Много мило.

За да не наговори излишни приказки и да успокои сърцебиенето си, Никитин отиде в кабинета си и легна на дивана без възглавница, после полежа на пода, направо върху килима.

„Глупави мисли! — успокояваше се той. — Ти си педагог, работиш на най-благородното поприще… Та какъв друг свят ти е нужен? Що за щуротия!“

Но в следващия момент вече си казваше с дълбока убеденост, че всъщност не е никакъв педагог, а чиновник, такъв бездарен и безличен като онзи чех, който предава гръцки език; никога учителството не е било призвание за него, с педагогиката не беше запознат и никога не беше се интересувал от нея, с децата не умее да се държи; смисълът на онова, което преподаваше, му беше неизвестен и дори може би учеше децата на неща, съвсем ненужни. Покойният Иполит Иполитич беше направо тъп и всички негови колеги и ученици знаеха колко пари струва и какво може да се очаква от него; а той, Никитин, както чехът, умее да скрива тъпотата си и умело мами хората, давайки вид, че всичко у него, слава Богу, е наред. Тези нови мисли плашеха Никитин, той се отказваше от тях, наричаше ги глупави и вярваше, че всичко това е резултат на разстроени нерви, че после ще се смее сам на себе си.

И действително на сутринта вече се смееше на своята нервност и се наричаше „баба“, но въпреки това вече му беше ясно, че спокойствието е загубено, може би завинаги, и че в тази двуетажна неизмазана къща няма да има отсега нататък щастие за него. Чувстваше, че илюзията бе се изчерпала и започваше вече нов, нервен, съзнателен живот, който нямаше нищо общо със спокойствието и личното щастие.

На другия ден, неделя, отиде в училищната черква, където се видя с директора и с колеги. Струваше му се, че всички бяха заети само с това да крият грижливо своето невежество и неудовлетвореност от живота, и сам той, за да не издаде пред тях своето безпокойство, се усмихваше любезно и говореше за незначителни неща. После отиде на гарата и дълго гледа как пристигна и замина пътническият влак, и му беше приятно, че е сам и не е нужно да разговаря с никого.

Вкъщи завари тъста си и Варя, които бяха дошли на обяд. Варя беше с подути от плач очи и се оплакваше, че я боли глава, а Шелестов ядеше много и говореше за това, колко ненадеждни са днешните млади хора и колко малко джентълменство има у тях.

— Простащина! — казваше той. — Направо ще му кажа: това е простащина, драги господине!

Никитин любезно се усмихваше и помагаше на Маня в сервирането, но след като свърши обядът, се прибра в кабинета и се заключи.

Мартенското слънце грееше силно и през стъклата на прозорците топлите му лъчи падаха върху писмената маса. Беше едва двадесети март, а вече шейните бяха сменени с файтони и в градината цвъртяха скорци. Струваше му се, че ей сега Манюся ще влезе, ще го прегърне с една ръка през врата и ще каже, че пред входната врата вече стоят готови конете за езда или двуколката, а после ще попита какво да облече, за да не измръзне. Идваше пролетта, така чудесна, както предишната година, и обещаваше същите радости… Но Никитин мислеше, че ще е добре да вземе отпуска, да замине за Москва и да отседне там в някое от познатите хотелчета на „Неглинний“. В съседната стая пиеха кафе и говореха за щабскапитан Полянски, а той се мъчеше да не чува и записваше в дневника си: „Къде се намирам, Боже мой?! Заобиколен съм само с пошлост и нищо друго. Скучни, нищожни хора, гърнета със сметана, кани с мляко, хлебарки, глупави жени… Няма нищо по-страшно, по-оскърбително, по-тъжно от пошлостта. Да бягам от тук, още днес да бягам, инак ще се побъркам!“