Антон Павлович Чехов
Скучна история (4) (Из записките на един стар човек)

Глава 4

Настъпва лятото и животът се променя.

Едно прекрасно утро в стаята ми влиза Лиза и казва шеговито:

— Хайде, ваше превъзходителство. Готово е.

Извеждат мое превъзходителство на улицата, качват го на файтон и подкарват. Пътувам и от безделие чета табелите от дясно на ляво. От думата „Трактир“^[1] излиза „риткарт“. Това би станало за баронска фамилия: баронеса Риткарт. По-нататък минаваме през полето край гробищата, които не ми правят абсолютно никакво впечатление, макар че скоро ще лежа тук; после минаваме през гора и пак през поле. Нищо интересно. След два часа пътуване завеждат мое превъзходителство в долния етаж на вилата и го настаняват в малка приятна стаичка с небесносини тапети.

Нощем пак безсъние, но сутрин не ставам и не слушам жена си, а лежа в леглото. Не спя, а се намирам в полусънено състояние, в полузабрава, когато знаеш, че не спиш, но сънуваш. По пладне ставам и сядам по навик на бюрото си, но вече не работя, а се развличам с френски книжлета с жълти корици, които Катя ми изпраща. Разбира се, би било по-патриотично да чета руски автори, но, да си призная, не изпитвам към тях особена симпатия. Като изключим двама-трима старци, цялата ни съвременна литература ми се струва не литература, а един вид домашно производство, което съществува само за да го насърчаваме, но без желание да се ползваме от изделията му. И най-доброто домашно изделие не може да се нарече забележително и да бъде искрено похвалено без „но“; същото трябва да се каже и за всички нови литературни творби, които съм прочел през последните десет-петнадесет години: нито една забележителна работа и не можеш да минеш без „но“. Умно, благородно, но не талантливо; талантливо, благородно, но не умно или накрая — талантливо, умно, но не благородно.

Не мога да кажа, че френските книжки са талантливи, умни и благородни! Не ме задоволяват. Но не са толкова скучни, както руските, и в тях нерядко се среща главният елемент на творчеството — чувството за лична свобода, което липсва у руските автори. Не помня нито една нова творба, в която авторът още от първата страница да не се е погрижил да се оплете в най-различни условности и контракти със съвестта си. Един се страхува да говори за голото тяло, друг така се обвързва с психологическия анализ, че не може да се откъсне от него, трети се нуждае от „топло отношение към човека“, четвърти нарочно разводнява цели страници с описания на природата, за да не го подозират в тенденциозност… Един иска да бъде в произведенията си непременно еснаф, друг — непременно дворянин и т.н. Преднамереност, предпазливост, потайност, но няма нито свобода, нито мъжество да пишеш, както искаш, и, ще рече, няма и творчество.

Всичко това засяга така наречената изящна словесност.

Що се отнася до руските сериозни статии, например по социология, изкуство и прочие, аз просто не ги чета от боязън. Като дете и юноша, кой знае защо, изпитвах страх от портиерите и контрольорите в театрите и този страх съм го запазил и до днес. И сега се страхувам от тях. Казват, че страшно изглежда само непонятното. И наистина много е трудно да се разбере защо портиерите и контрольорите са толкова важни, надменни и величествено неучтиви. Когато чета сериозни статии, усещам същия неопределен страх. Необикновена важност, игрив генералски тон, фамилиарно отношение към чуждите автори, умение с достойнство да се прелива от пусто в празно — всичко това за мен е непонятно, страшно и е далеч от скромността и джентълменски спокойния тон, с които съм свикнал в съчиненията на нашите лекари и естественици. Не само статии, но ми е тежко да чета дори преводи, направени или редактирани от сериозни руски хора. Надменният благосклонен тон на предговорите, изобилието на забележки от преводача, въпросителните знаци и sic^[2] в скоби, пръснати от щедрия преводач из цялата статия или книга, ми изглеждат като посегателство и върху личността на автора, и върху читателската ми самостоятелност.

Веднъж бях поканен за експерт в окръжния съд: през почивката един колега експерт ми обърна вниманието върху грубото отношение на прокурора към подсъдимите, между които имаше две интелигентни жени. Струва ми се, че ни най-малко не преувеличих, като отговорих на колегата си, че това отношение не е по-грубо от отношенията, които имат помежду си авторите на сериозните статии. Наистина те са толкова груби, че за тях може да се говори само с тягостно чувство. Помежду си и към ония писатели, които критикуват, те се отнасят или с прекалено уважение, без да щадят достойнството си, или пък обратно — третират ги много по-смело, отколкото аз — бъдещия си зет Хнекер в тия бележки и в мислите си. Обвиненията в невменяемост, в нечисти намерения и дори в престъпност от най-различен характер са обикновено украшение на сериозните статии. А това, както обичат да се изразяват в статийките си младите лекари, вече е ultima ratio^[3]! Такива отношения неминуемо се отразяват върху нравите на пишещите от младото поколение и затова ни най-малко не се учудвам, че в новите творби, с които се е обогатила през последните десет-петнадесет години нашата художествена литература, героите пият много водка, а героините не са достатъчно целомъдрени.

Чета френски книжки и поглеждам към отворения прозорец; виждам острите върхове на коловете в оградата, две-три хиляди дръвчета, а отвъд, зад оградата, пътя, полето, сетне широк пояс иглолистна гора. Често с наслаждение гледам как едно момченце и едно момиченце, и двечките светлоруси и окъсани, се катерят на оградата и се смеят на плешивостта ми. В светналите им очички чета: „Виж, няма коса!“ Това едва ли не са единствените хора, които не искат и да знаят нито за моята известност, нито за чина ми.

Сега нямам посетители всеки ден. Ще спомена само за посещението на Николай и на Пьотър Игнатиевич. Николай идва обикновено в празник, уж по работа, но повечето за да ме види. Идва доста пийнал, което с него не се случва зиме.

— Какво ще кажеш? — питам аз, като го посрещам в антрето.

— Ваше превъзходителство! — слага той ръка на сърцето си и ме гледа с възторга на влюбен. — Ваше превъзходителство! Господ да ме убие! Гръм да ме порази ей тук! Гаудеамус игитур ювенестус^[4]!

И ме целува жадно по раменете, ръкавите, копчетата.

— Всичко ли е наред там у нас? — питам го.

— Ваше превъзходителство! Като пред Бога…

И не престава да се кълне без каквато и да е нужда, скоро ми дотяга и го изпращам в кухнята, където му дават да обядва. Пьотър Игнатиевич идва също в празник специално за да ме види и да сподели с мен мисли. Седи обикновено в стаята ми до бюрото, скромен, чистичък, разумен, без да смее да кръстоса крака или да се облегне на бюрото, и през цялото време с тих равен гласец гладко и книжно ми разказва твърде интересни и пикантни според него новини, прочетени в списания и книги. Всички си приличат и се свеждат до тоя род: някакъв французин направил откритие, друг — немец — го обвинил, доказвайки им, че това откритие било направено още през 1870 година от някой си американец, а трети — също немец — изхитрил и двамата, доказвайки им, че и двамата са се изложили, като са сметнали мехурчетата въздух под микроскопа за неизвестен пигмент. Дори когато иска да ме разсмее, Пьотър Игнатиевич разказва надълго, обстойно, сякаш защитава дисертация, с подробно изброяване на литературните източници, които е ползвал, и гледа да не сбърка нито датите, нито броевете на списанията, нито имената, при това не казва просто Пти, а непременно Жан-Жак Пти. Понякога остава да обядва у нас и тогава през цялото време на обяда разказва все същите пикантни истории, които навяват меланхолия у всички на масата. Ако Хнекер и Лиза заговорят пред него за фуги и контрапункти, за Брамс и Бах, той скромно свежда поглед и се сконфузва; срам го е, че в присъствието на такива сериозни хора, като мен и него, се говорят подобни глупости.

При сегашното ми настроение ми стигат и пет минути, за да ми омръзне толкова, сякаш го гледам и слушам вече цяла вечност. Мразя го, клетия. От тихия му равен глас и книжния език посървам, от приказките му отъпявам… Той има към мен най-хубави чувства и разговаря с мен само за да ми достави удоволствие, а аз му се отплащам, като го гледам право в очите, сякаш искам да го хипнотизирам, и мисля: „Върви си, върви си, върви…“ Но той не се поддава на мисленото внушение и си седи, седи, седи…

Докато е при мен, не мога да се откъсна от мисълта: „Много е възможно, когато умра, да го назначат на моето място“ и клетата ми аудитория ми се струва като оазис, в който е пресъхнал потокът, и аз съм нелюбезен, мълчалив, мрачен с Пьотър Игнатиевич, сякаш за тия мисли е виновен той, а не аз самият. Когато по навик започва да превъзнася немските учени, вече не се шегувам добродушно както преди, а мрачно мърморя:

— Магарета са вашите немци…

Също като покойния професор Никита Крилов^[5], който, къпейки се веднъж с Пирогов в Ревел^[6], се разсърдил на студената вода и изругал: „Подлите му немци!“ Държа се с Пьотър Игнатиевич лошо и едва когато си отива и виждам от прозореца как зад оградата се мярка сивата му шапка, ми се иска да го извикам и да кажа: „Простете ми, приятелю!“

Обядът минава по-отегчително, отколкото през зимата. Същият тоя Хнекер, когото сега мразя и презирам, обядва у дома почти всеки ден. Преди търпях присъствието му мълчаливо, но сега пускам по негов адрес язвителни забележки, които карат жена ми и Лиза да се червят. Овладян от зло чувство, често говоря просто глупости и не зная защо ги говоря. Така веднъж дълго време гледах с презрение Хнекер и току изтърсих:

Орлите нявга по-ниско от кокошка слизат,

но облаци кокошки нивга не достигат…^[7]

И най-неприятното е, че кокошката Хнекер излиза много по-умен от орела професор. Уверен, че жена ми и дъщеря ми са на негова страна, той се придържа към тая тактика: отговаря на язвителните ми забележки със снизходително мълчание (мръднал е сиреч старецът — какво ще разговарям с него) или пък добродушно се шегува с мен. За учудване е доколко може да издребнее човек! Способен съм, докато трае обядът, да мечтая как Хнекер ще излезе авантюрист, как Лиза и жена ми ще разберат грешката си и аз ще им се подигравам — и други глупави мечти, докато единият ми крак е вече в гроба!

Случват се сега и недоразумения, за които по-рано бях само чувал. Колкото и да ме е срам, ще опиша едно от тях, което се случи тия дни следобед.

Седя в стаята си и пуша лула. Влиза както всякога жена ми, сяда и почва да разправя, че хубаво би било сега, докато е топло и имам свободно време, да прескоча в Харков и да разбера що за човек е нашият Хнекер.

— Добре, ще прескоча… — съгласявам се аз.

Жена ми, доволна от мен, става и тръгва към вратата, но веднага се връща и казва:

— А, и още една молба. Зная, че ще се разсърдиш, но длъжна съм да те предупредя… Извинявай, Николай Степанич, но всички наши познати и съседи започнаха да подхвърлят, че често си ходел у Катя. Тя е умна, образована, не ще и дума, с нея е приятно, но на твоите години и с твоето обществено положение някак си, знаеш, странно е, че ти прави удоволствие компанията й… Освен това репутацията й е такава, че…

Изведнъж цялата ми кръв се отдръпва от мозъка, от очите ми изскачат искри, скачам и като се хващам за главата и тропам с крака, викам с нечовешки глас:

— Оставете ме! Оставете ме! Оставете ме!

Навярно лицето ми е ужасно, гласът — странен, защото жена ми изведнъж пребледнява и високо извиква също с някакъв нечовешки, ужасен глас. На вика ни дотърчават Лиза, Хнекер, после Егор…

— Оставете ме! — викам аз. — Махайте се! Оставете ме!

Краката ми се схващат, сякаш се откъсват от тялото, усещам как падам върху ръцете на някого, сетне чувам за малко плач и изпадам в безсъзнание, което продължава два-три часа.

Сега за Катя. Тя идва при мен всеки ден привечер и, разбира се, не могат да не го забележат нито съседите, нито познатите. Идва за малко и ме извежда на разходка. Има си кон и съвсем нов кабриолет, купен това лято. Изобщо живее на широка нога: наела е скъпа самостоятелна вила с голяма градина и е докарала цялата си мебел от града, има две прислужници, кочияш… Често я питам:

— Катя, с какво ще живееш, след като пропилееш бащините си пари?

— После ще мислим — отговаря тя.

— Тия пари, мила приятелко, заслужават по-сериозно отношение. Те са спечелени от добър човек с честен труд.

— За това вече ми говорихте. Зная.

Отначало пътуваме през полето, после през иглолистната гора, която се вижда от прозореца ми. Природата, както и по-рано, ми изглежда прекрасна, макар дяволът да ми шепне, че всички тия борове и ели, птици и бели облаци по небето след три или четири месеца, когато умра, няма да забележат отсъствието ми. На Катя й харесва да кара коня, приятно й е, че времето е хубаво и аз седя до нея. Тя е в добро настроение и не говори грубости.

— Вие сте много добър човек, Николай Степанич — казва тя. — Вие сте рядък екземпляр и няма актьор, който би могъл да ви представи. Мене или например Михаил Фьодорич дори лош актьор може да представи, но вас — никой. И аз ви завиждам, страшно завиждам! Наистина какво съм аз? Какво?

Тя мисли и ме пита:

— Николай Степанич, аз наистина ли съм отрицателно явление? А?

— Да.

— Хм… Тогава какво да правя?

Какво да й отговоря? Лесно е да кажеш „труди се“ или „раздай богатството си на бедните“, или „познай себе си“ и защото е лесно, не зная какво да й отговоря.

Колегите ми терапевти, когато преподават лечение, съветват „да се индивидуализира всеки отделен случай“. Трябва да се вслушваш в тоя съвет, за да се убедиш, че средствата, препоръчвани в учебниците за най-добри и напълно подходящи за общия случай, излизат съвършено негодни при отделните случаи. Същото е и при нравствените болести.

Но трябва да отговоря нещо и казвам:

— Ти, мила, имаш твърде много свободно време. Трябва да се заловиш с нещо. Всъщност защо да не станеш пак актриса, щом имаш призвание?

— Не мога.

— Тонът и държането ти са такива, като че ли си жертва. Това не ми харесва, мила. Сама си виновна. Спомни си, отначало ти се разсърди на хората и условията, но нищо не направи и едните, и другите да станат по-добри. Ти не се бори със злото, а се умори, жертва си не на борбата, а на безсилието си. Е, разбира се, тогава беше млада, неопитна, но сега всичко може да тръгне другояче. Сериозно, стани! Ще се трудиш, ще служиш на святото изкуство…

— Не хитрувайте, Николай Степанич — прекъсва ме Катя. — Хайде веднъж завинаги да се уговорим: ще приказваме за актьори, актриси, писатели, но ще оставим на мира изкуството. Вие сте прекрасен, рядък човек, но не разбирате чак толкова изкуството, че искрено да го смятате за свято. Нямате нито усет, нито слух за него. През целия си живот сте били зает, нямали сте време да придобиете този усет. Изобщо… не обичам тия разговори за изкуството! — продължава тя нервно. — Не обичам! И без това то е толкова опорочено, че няма къде повече!

— Кой го е опорочил?

— Някои го опорочиха с пиянство, вестниците — с фамилиарно отношение, умните хора — с философия.

— Философията няма нищо общо с това.

— Има. Ако някой философства, значи, че не разбира.

За да не почнем да се нагрубяваме, бързам да променя разговора и после дълго време мълча. Едва когато излизаме от гората и завиваме към Катината вила, се връщам към предишния разговор и питам:

— Ти все пак не ми отговори защо не искаш да станеш актриса.

— Николай Степанич, най-сетне това е жестоко! — извиква тя и изведнъж цяла се изчервява. — Искате високо да кажа истината? Заповядайте, щом това… това ви харесва! Аз нямам талант! Нямам талант, а… а имам много самолюбие! Това е!

Направила това признание, тя извръща лице и за да скрие треперенето на ръцете си, дръпва силно поводите.

Когато наближаваме вилата й, още отдалеч виждаме Михаил Фьодорович, който се разхожда пред вратата и нетърпеливо ни очаква.

— Пак тоя Михаил Фьодорич! — казва Катя ядосана. — Избавете ме от него, моля ви се! Дотегна ми, изчерпа се… Да се маха!

Михаил Фьодорович отдавна вече трябва да е заминал за чужбина, но всяка седмица отлага пътуването си… Напоследък с него станаха някакви промени: някак се смъкна в лице, започна да се опива от виното, което по-рано никога не му се случваше, и черните му вежди побеляват. Когато кабриолетът ни спира пред вратата, той не скрива радостта и нетърпението си. Бърза да помогне на Катя и на мен да слезем, задава припряно въпроси, смее се, потрива ръце и кроткото, умолителното, чистото, което преди бях забелязал само в погледа му, сега е разляно по цялото му лице. Той се радва и същевременно се срамува от радостта си, срамува се от навика си да ходи у Катя всяка вечер и смята, че трябва да мотивира идването с някаква явна нелепост, като „Минавах оттук по работа и си рекох: дай да се отбия за малко“.

И тримата влизаме вътре; отначало пием чай, после на масата се появяват отдавна познатите ми две колоди карти, голямо парче сирене, плодове и бутилка кримско шампанско. Темите ни за разговори не са нови, същите както през зимата. Изпащат си и университетът, и студентите, и литературата, и театърът; въздухът от злословието става по-гъст, по-задушен и го тровят с дишането си вече не две келяви жаби както през зимата, а цели три. Освен кадифения баритонов смях и кикотенето, което прилича на хармоника, слугинята, която ни прислужва, чува още един, неприятен, дрезгав смях, както се смеят генералите във водевилите: хе-хе-хе…