Антон Павлович Чехов
Скучна история (2) (Из записките на един стар човек)

Глава 2

След лекцията работя вкъщи. Чета списания, дисертации или се готвя за следващата лекция, понякога пиша нещо. Работя с прекъсване, тъй като трябва да посрещам гости.

Чува се звънецът. Някой колега е дошъл да поговорим за работата. Той влиза при мен с шапка, бастун и като ми подава и едното, и другото, казва:

— Аз за малко, за малко! Не ставайте, collega! Само две думи.

Преди всичко гледаме да си покажем взаимно, че и двамата сме необикновено любезни и ни е драго да се видим. Аз го каня да седне в креслото, а той кани мен; при това предпазливо се гладим по кръста, пипаме копчетата си, също като че се опипваме взаимно и се боим да не се опарим. И двамата се смеем, въпреки че не говорим нищо смешно. След като сядаме, навеждаме един към друг глава и започваме да шепнем. И дори когато изпитваме искрена симпатия един към друг, не можем, без да украсим речта си с най-различни китайски благости, като „Вие благоволихте съвсем справедливо да забележите“ или „Както вече имах честта да ви кажа“, не можем, без да се смеем високо, ако някой от нас се пошегува, макар и несполучливо. Като свършва да говори по въпроса, колегата ми става рязко, сочи с шапка работата ми и започва да се сбогува. Пак се опипваме взаимно и се смеем. Изпращам го до антрето; тук му помагам да си облече шубата, но той по всякакъв начин избягва тая висока чест. А когато Егор отваря вратата, колегата ме убеждава, че ще се простудя, но аз се преструвам, че съм готов да го изпратя дори до улицата. И когато най-сетне се връщам в кабинета си, лицето ми все още е усмихнато, сигурно по инерция.

След малко пак се звъни. Някой влиза в антрето, дълго се съблича и кашля. Егор съобщава, че е дошъл студент. Аз казвам: „Покани го“. След минута при мен влиза млад човек с приятна външност. Вече година откак с него сме в обтегнати отношения: той отвратително ми отговаря на изпитите, а аз му слагам единици. Подобни юначаги, които аз, казано на студентски език, разкарвам или късам, всяка година ми се събират по шест-седем. Ония, които не си издържат изпита поради неспособност или болест, обикновено носят кръста си търпеливо и не се пазарят с мене; пазарят се и идват вкъщи само сангвиниците, широките натури, на които протакането на изпитите разваля апетита и пречи да посещават редовно операта. Към първите съм снизходителен, а вторите връщам цяла година.

— Седнете — казвам на госта. — Какво имате да кажете?

— Извинете, професоре, за безпокойството… — започва той, като се запъва и без да ме гледа в лицето. — Не бих се осмелил да ви безпокоя, ако не… Явих се при вас на изпит за пети път и… и пропаднах. Моля ви, бъдете добър, пишете ми една тройка, защото…

Аргументът, който всички мързеливци привеждат в своя полза, винаги е един и същ: прекрасно били издържали всички предмети и пропаднали само на моя и било толкова чудно, защото по моя предмет се занимавали много сериозно и го знаят прекрасно; пропаднали поради някакво, кой знае какво, недоразумение.

— Извинете, драги — казвам на госта, — не мога да ви сложа тройка. Вървете да почетете още и елате. Тогава ще видим.

Пауза. Изпитвам желание да помъча малко студента, понеже обича бирата и операта повече от науката, и казвам с въздишка:

— Според мен най-доброто, което можете да направите сега, е да напуснете медицинския факултет. Ако при вашите способности не можете да издържите изпита, очевидно нямате нито желание, нито призвание да бъдете лекар.

Лицето на сангвиника се удължава.

— Прощавайте, професоре — усмихва се той, — но това ще бъде от моя страна най-малкото странно. Да следвам пет години и изведнъж… да напусна!

— Ами да! По-добре да загубиш пет години, отколкото после цял живот да се занимаваш с нещо, което не обичаш.

Но тутакси ми става жал за него и бързам да кажа:

— Впрочем ваша работа. И тъй, почетете още малко и елате.

— Кога? — пита глухо мързеливецът.

— Когато искате. Може и утре.

И в добрите му очи чета: „Аз мога да дойда, но ти, говедо, пак ще ме скъсаш!“

— Разбира се — казвам, — вие няма да станете по-учен, като се явявате още петнайсет пъти на изпит, но това ще възпита характера ви. А и то е от полза.

Настъпва мълчание. Ставам и чакам госта да си отиде, а той стои, гледа прозореца, дърпа брадичката си и мисли. Става тягостно.

Гласът на сангвиника е приятен, сочен, очите — умни, присмехулни, лицето — благодушно, малко увехнало от честото пиене на бира и продължително излежаване; той очевидно би могъл да ми разкаже много интересни неща за операта, за любовните си похождения, за другарите, които обича, но за съжаление не е прието да се говори за това. А аз на драго сърце бих го послушал.

— Професоре! Давам ви честна дума, че ако ми сложите тройка, аз…

Щом работата идва до „честна дума“, махам с ръка и сядам на масата. Студентът мисли още малко и казва тъжно:

— В такъв случай сбогом… Извинете.

— Сбогом, драги. Бъдете здрав.

Той нерешително тръгва към антрето, облича се бавно и като излиза на улицата, вероятно пак дълго мисли; неизмислил нищо по мой адрес освен „стар пръч“, отива в някоя кръчма да пие бира и да обядва, а после — вкъщи да спи. Мир на праха ти, честни труженико!

Трети звънец. Влиза млад лекар в нов черен костюм, със златни очила и, разбира се, бяла вратовръзка. Представя се. Каня го да седне и питам какво желае. Младият жрец на науката започва не без вълнение да ми говори, че тая година бил издържал кандидатския си минимум и че сега му оставало само да напише дисертация. Искало му се да поработи при мене, под мое ръководство, и много бих го задължил, ако му дам тема за дисертацията.

— Много ще ми е драго да ви бъда полезен, колега — казвам, — но най-напред да се разберем какво значи дисертация. Под тази дума обикновено се разбира съчинение, продукт на самостоятелно творчество. Нали така? А съчинение, написано на чужда тема и под чуждо ръководство, се нарича другояче…

Дисертантът мълчи. Аз кипвам и скачам от мястото си.

— Какво току всички идвате при мене, не разбирам! — викам сърдито. — Да не би тук да е дюкян? Аз не продавам теми! За стотен път ви моля всички да ме оставите на мира! Извинете за неделикатността, но най-сетне това ми омръзна!

Дисертантът мълчи и само около скулите му избива лека руменина. Лицето му изразява дълбоко уважение към прочутото ми име и ученост, а в очите му чета, че презира и гласа ми, и жалката ми фигура, и нервната жестикулация. А му се виждам странен заради моя гняв.

— Тук не е дюкян! — сърдя се аз. — И чудна работа! Защо не искате да бъдете самостоятелни? Защо толкова мразите свободата?

Говоря много, а той все мълчи. Най-сетне постепенно утихвам и, разбира се, предавам се. Дисертантът ще получи от мене тема, която няма никаква стойност, ще напише под мое наблюдение никому ненужна дисертация, ще издържи с достойнство скучния диспут и ще получи научна степен, която не му е нужна.

Звънците могат да следват един след друг безкрай, но тук аз ще се огранича само с четири. Звъни се четвърти път и чувам познати стъпки, шумолене на рокля, мил глас…

Преди осемнадесет години умря мой колега окулист и остави седемгодишна — дъщеря Катя, и около шестдесет хиляди рубли. В завещанието си ме беше определил за настойник. До десетата си година Катя живееше у нас, после я дадохме в пансион и прекарваше у дома само летните ваканционни месеци. Нямах време да се занимавам с възпитанието й, наглеждах я само сегиз-тогиз и затова за детството й мога да кажа много малко.

Първото, което помня и обичам от спомените, е необикновената доверчивост, с която влезе в дома ми, с която се лекуваше при лекарите и която винаги светеше върху личицето й. Случваше се, седи в някой ъгъл с превързана буза и непременно наблюдава нещо внимателно; дали гледа през това време как пиша и прелиствам книги, или как шета жена ми, как готвачката в кухнята чисти картофи, или как си играе кучето, очите й винаги изразяват едно и също, а именно: „Всичко, което става на тоя свят, всичко е прекрасно и умно“. Тя беше любопитна и много обичаше да разговаря с мен. Често седи на масата срещу мен, следи движенията ми и задава въпроси. Интересуваше се какво чета, какво правя в университета, не се ли страхувам от труповете, за какво харча заплатата си.

— Бият ли се студентите в университета? — пита тя.

— Бият се, момичето ми.

— Ами вие наказвате ли ги на колене?

— Наказвам ги.

Беше й смешно, че студентите се бият и аз ги наказвам на колене, и се смееше. Бе кротко, търпеливо и добро дете. Често ми се случваше да виждам как й отнемаха нещо, наказваха я безпричинно или не задоволяваха любопитството й; тогава към вечния израз на доверчивост се прибавяше и тъга — но толкоз. Не умеех да се застъпвам за нея, само когато виждах тъгата й, у мене се появяваше желание да я прегърна и да я утеша като стара бавачка: „Милото ми сираче!“

Спомням си също, че обичаше да се облича хубаво и да се парфюмира. По това приличаше на мене. Аз също обичам хубавите дрехи и парфюми.

Съжалявам, че нямах време и желание да проследя началото и развитието на страстта, която изцяло бе вече завладяла Катя на четиринадесет-петнадесетгодишна възраст. Имам предвид страстната й любов към театъра. Когато си идваше от пансиона във ваканция, за нищо не говореше с такова удоволствие и така разпалено, както за пиесите и актьорите. С вечните си разговори за театъра тя ни уморяваше. Жена ми и децата не я слушаха. Само аз нямах смелостта да не проявя интерес. Когато изпитваше желание да сподели възторзите си, влизаше в кабинета ми и казваше с умолителен тон:

— Николай Степанич, позволете ми да поговоря с вас за театъра!

Сочех й часовника и казвах:

— Давам ти половин час. Започвай!

По-късно взе да носи по цели купища портрети на актьори и актриси, които боготвореше; после се опита няколко пъти да участва в любителски представления и най-сетне, като свърши училище, заяви, че е родена за актриса.

Аз никога не споделях театралните увлечения на Катя. Според мен, ако пиесата е хубава, за да направи необходимото впечатление, няма нужда да бъдат затруднявани актьорите; достатъчно е само тя да бъде прочетена. Ако пък е лоша, никаква игра не би я направила хубава.

На младини често посещавах театъра и сега два пъти през годината семейството ми взема ложа и ме води „да се освежа“. Разбира се, това не е достатъчно, за да имам право да съдя за театъра, но ще кажа няколко думи. Според мен театърът не е станал по-добър от преди тридесет-четиридесет години. Както преди не мога да намеря чаша чиста вода нито в коридорите, нито във фоайетата. Както преди контрольорите ме глобяват двадесет копейки за кожуха ми, макар че няма нищо лошо в това да се носят топли дрехи през зимата. Както преди през антрактите, без да има някаква нужда, свири музика, която прибавя към впечатлението, получено от пиесата, друго — ново, нежелано. Както преди мъжете отиват през антрактите в бюфета да пият спиртни напитки. Щом прогресът не се забелязва в дреболиите, напразно е да го търся в по-значителното. Когато актьорът, оплетен от глава до пети в театрални традиции и предразсъдъци, се мъчи да чете простия, обикновен монолог „Да бъда или да не бъда“ не просто, а, кой знае защо, непременно със съскане и гърчейки цялото си тяло, или на всяка цена се мъчи да ме убеди, че Чацки, който разговаря толкова много с глупаци и обича една глупачка, е много умен човек и че пиесата „От ума си тегли“ не е отегчителна, от сцената лъха същата рутина, която ме отегчаваше още преди четиридесет години, когато ме черпеха с класически вой и удряне по гърдите. И всеки път излизам от театъра по-консервативен, отколкото влизам.

Сантименталната и доверчива тълпа може да бъде убедена, че в сегашния си вид театърът е школа. Но който познава школата в истинския смисъл, не може да се хване на тая въдица. Не зная какво ще бъде след петдесет, сто години, но при сегашните условия театърът може да служи само за развлечение. Ала това развлечение е твърде скъпо, за да продължават да се ползват от него. То отнема на държавата хиляди млади, здрави, талантливи мъже и жени, които, ако не бяха се посветили на театъра — биха могли да бъдат добри лекари, земеделци, учителки, офицери; отнема на хората вечерните им часове — най-доброто време за умствен труд и приятелски разговори. Да не говоря за разноските и нравствените загуби, които търпи зрителят, когато вижда на сцената неправилно тълкувано убийство, прелюбодеяние или клевета.

Но Катя беше на съвсем друго мнение. Тя ме уверяваше, че театърът дори в сегашния си вид стоял по-високо от аудиториите, книгите, по-високо от всичко на света. Театърът бил сила, която обединявала всички изкуства, а актьорите — мисионери. Никакво изкуство и никаква наука, взети поотделно, не били в състояние да въздействат толкова силно и толкова сигурно върху човешката душа, както сцената, и затова ненапразно актьорът от средна величина се ползвал в държавата с много по-голяма популярност, отколкото най-добрият учен или художник. И никоя обществена дейност не можела да достави такава наслада и удовлетворение, както сценичната.

И един прекрасен ден Катя постъпи в някаква трупа и замина, струва ми се, в Уфа, с много пари, сума светли надежди и възвишени представи за избраното поприще.

Първите й писма от пътя бяха чудни. Четях ги и просто се изумявах как тия малки листчета хартия могат да съдържат толкова младост, душевна чистота, свята наивност и същевременно проницателни, зрели разсъждения, които биха направили чест на един добър мъжки ум. Волга, природата, градовете, които посещаваше, другарите, успехите и несполуките си тя не описваше, а възпяваше; от всеки ред лъхаше доверчивост, която бях свикнал да виждам на лицето й — и едновременно сума граматически грешки, а препинателни знаци почти нямаше.

Не мина и половин година и аз получих твърде поетично и възторжено писмо, което започваше с думите: „Влюбих се“. Към писмото беше приложена снимка на млад мъж с бръснато лице, широкопола шапка и шал, преметнат през едното рамо. Следващите писма бяха като предишните великолепни, но в тях вече се появиха препинателни знаци, изчезнаха граматическите грешки и силно се долавяше присъствието на мъж. Катя започна да ми пише, че хубаво щяло да бъде да се построял някъде на Волга голям театър, но само на колективни начала, и да се привлечели към това предприятие богатите търговци и собствениците на параходи; щяло да има много пари, грамадни печалби, актьорите да играят като членове на едно дружество… Може би всичко това всъщност беше хубаво, но струва ми се, че подобни мъдрувания може да роди само мъжка глава.

Както и да е, година и половина — две, изглежда, всичко беше наред: Катя обичаше, вярваше в работата си и беше щастлива; но после в писмата започвах да забелязвам явни признаци на разочарование. Най-напред ми се оплака от колегите си — първият и най-зловещият симптом; ако младият учен или литератор още в самото начало на своята дейност започне горчиво да се оплаква от учените или литераторите, значи, че вече се е уморил и не е годен за работа. Катя ми пишеше, че колегите й не посещавали репетициите и никога не знаели ролите си; поставянето на глупави пиеси и посредствената игра на актьорите говорели за пълно неуважение към публиката; за да имало повече печалба, за което единствено се приказвало, драматичните актриси се унижавали да пеят като шансонетки, а трагиците пеели куплети, в които се присмивали на рогоносци и на бременността на неверните жени и т.н. Изобщо човек трябвало да се учудва как досега провинциалният театър не е загинал и е могъл да се крепи на такава тънка и гнила нишка.

В отговор изпратих на Катя дълго и, да си призная, много скучно писмо. Между другото й писах: „Често ми се е случвало да разговарям със стари актьори, много благородни хора, които ме даряваха със симпатията си; от разговорите с тях можах да разбера, че дейността им се ръководи не толкова от собствения им разум и свобода, колкото от модата и настроението на обществото; на най-добрите от тях им се е случвало да играят през живота си и в трагедия, и в опера, и в парижки фарсове, и във феерии и винаги на всички им се е струвало, че са вървели по прав път и са принасяли полза. Значи, както виждаш, причината за злото трябва да се търси не в актьорите, а някъде по-дълбоко, в самото изкуство и в отношението на цялото общество към него“. Това писмо само раздразни Катя. Тя ми отговори: „Двамата с вас говорим за различни неща. Аз ви писах не за благородните хора, които са ви дарили със симпатията си, а за банда нехранимайковци, които нямат нищо общо с благородството. Това е сбирщина от диваци, които са попаднали в театъра само защото не биха ги приели никъде другаде, и които се наричат артисти само защото са безочливи. Нито един талант, но много бездарници, пияници, интриганти и клюкари. Не мога да ви опиша колко ми е тежко, че изкуството, което толкова обичам, се намира в ръцете на противни хора; тежко ми е, че добрите хора гледат злото само отдалеч, не искат да се приближат до него и вместо да вземат страна, пишат на тромав стил общи неща и никому ненужни поуки…“ — и така нататък, все в тоя дух.

Мина още малко време и получих такова писмо: „Жестоко съм измамена. Не мога повече да живея. Разпоредете се с парите ми, както намерите за добре. Обичам ви като баща и единствен приятел. Сбогом.“

Излезе, че и той принадлежал към „сбирщината от диваци“. По-късно от някои загатвания можах да се досетя, че е имало опит за самоубийство. Струва ми се, че Катя се е опитвала да се отрови. Предполагам, после е била сериозно болна, тъй като следващото писмо получих вече от Ялта, където, изглежда, лекарите са я изпратили. В последното си писмо молеше колкото се може по-скоро да й изпратя в Ялта хиляда рубли и завършваше така: „Извинявайте, че писмото ми е толкова мрачно. Вчера погребах детето си“. След като поживя в Крим около година, тя се върна вкъщи.

Пътешества около четири години и, трябва да си призная, през цялото това време аз играех за нея твърде незавидна и странна роля. Когато някога ми заяви, че става актриса, и после ми писа за любовта си, когато периодически я овладяваше прахоснически дух и аз току трябваше да й изпращам по нейно искане ту хиляда, ту две хиляди рубли, когато ми писа за намерението си да умре и после за смъртта на детето си, всеки път се обърквах и цялото ми участие в съдбата й се изразяваше само в това, че много мислех и пишех дълги скучни писма, които изобщо можех да не пиша. А всъщност аз й бях вместо баща и я обичах като дъщеря!

Сега Катя живее на половин верста от мен. Нае петстайна квартира и се обзаведе твърде комфортно и с присъщия й вкус. Ако някой се заеме да нарисува обстановката й, преобладаващото настроение в картината ще бъде леността. За ленивото тяло — меки отоманки, меки табуретки, за ленивите крака — килими, за ленивото зрение — бледи, неясни или матови цветове; за ленивата душа — сума евтини ветрила и банални картини по стените, в които оригиналността на изпълнението преобладава над съдържанието, безброй масички и етажерки, отрупани с непотребни и без никаква цена предмети, безформени парчета материи вместо пердета… Всичко това заедно със страха от ярки цветове, симетрия и простор наред с душевната леност говори и за извращение на естествения вкус. По цял ден Катя лежи на отоманка и чете книги, предимно романи и повести. Излиза от къщи само веднъж през деня, следобед, за да се види с мен.

Аз работя, а Катя седи на дивана, мълчи и се гуши в шала си, сякаш й е студено. Дали затова, че ми е симпатична, или пък съм свикнал с честите й посещения още когато беше малка, присъствието й не ми пречи да се съсредоточа. От време на време й задавам машинално някой въпрос, тя ми отговаря твърде кратко; или пък за да си отдъхна малко, се извръщам към нея и я гледам как замислено разглежда някое медицинско списание или вестник. И тогава забелязвам, че лицето й вече няма предишния израз на доверчивост. Сега то е студено, безразлично, разсеяно като на пътник, който трябва дълго да чака влака. Облечена е както преди красиво и просто, но небрежно; личи си, че роклята и прическата й доста си патят от отоманката и люлеещите се столове, на които лежи по цял ден. И вече не е любопитна както преди. Вече не ми задава въпроси, сякаш всичко е изпитала в живота и не очаква да чуе нещо ново.

Наближава пет часа и в салона и гостната се раздвижват. Върнала се е Лиза от консерваторията и е довела приятелки. Чува се как свирят на рояла, опитват гласовете си и се смеят високо; в трапезарията Егор слага масата и трака със съдовете.

— Сбогом — казва Катя. — Днес няма да се обадя на вашите. Нека ме извинят. Нямам време. Елате у дома.

Когато я изпращам до антрето, тя ме оглежда строго от главата до краката и казва ядосано:

— А вие все слабеете! Защо не се лекувате? Ще прескоча до Сергей Фьодорович и ще го повикам. Нека ви прегледа.

— Не трябва, Катя.

— Не разбирам какво гледат вашите! Бива си ги, няма какво да се каже.

Тя нервно облича кожухчето си и от небрежно направената й прическа непременно ще паднат на пода две-три фиби. Мързи я и няма време да оправи прическата си; нескопосно пъха падналите букли под шапчицата си и си отива.

Когато влизам в трапезарията, жена ми ме пита:

— Катя ли беше при теб? Защо не ни се обади? Толкова е странно…

— Мамо! — казва с укор Лиза. — Щом не иска, остави я. Няма да й паднем на колене я!

— Все пак това е неуважение. Да седи в кабинета три часа и да не се сети за нас. Впрочем нейна работа.

Варя и Лиза мразят Катя. Тази омраза ми е необяснима и вероятно за да я разбера, трябва да бъда жена. Залагам главата си, че от сто и петдесетте младежи, които почти всеки ден виждам в аудиторията си, и от стотината възрастни, с които ми се случва да се срещам всяка седмица, едва ли ще се намери дори един, който би могъл да разбере омразата и отвращението към Катиното минало, тоест към извънбрачната й бременност и незаконното й дете; същевременно не мога да си спомня нито една позната жена или девойка, която съзнателно или инстинктивно да не изпитва тия чувства. И не защото жената е по-добродетелна и чиста от мъжа: та добродетелта и чистотата малко се отличават от порока, ако не са освободени от лошо чувство. Обяснявам си го просто с изостаналостта на жените. Тъжното чувство на състрадание и болката на съвестта, които изпитва съвременният мъж при вида на нещастието, много повече ми говорят за култура и нравственост, отколкото омразата и отвращението. Съвременната жена е също тъй плачлива и груба по душа, както и в средните векове. И според мен напълно благоразумно постъпват ония, които я съветват да се възпитава като мъж.

Жена ми не обича Катя и заради това, че е била актриса, заради неблагодарността й, заради гордостта, ексцентричността и заради всички ония хиляди пороци, които една жена винаги умее да намери в другата.

Освен мен и семейството ми у нас обядват още две-три приятелки на дъщеря ми и Александър Адолфович Хнекер, поклонник на Лиза и претендент за ръката й. Той е млад, около тридесетгодишен рус мъж със среден ръст, много пълен, широкоплещест, с рижи бакенбарди край ушите и с боядисани мустачки, които придават на пълното му, гладко лице такъв израз, сякаш виждаш пред себе си играчка. Облечен е с много късо сако, цветна жилетка, с панталон на едри карета, много широк горе и много тесен долу, и с жълти обувки без токове. Очите му са изпъкнали, рачешки, вратовръзката му прилича на рача опашка и дори ми се струва, че целият този млад човек издава миризма на чорба от раци. Той идва у нас всеки ден, но никой от нас не знае от какво семейство е, какво е учил и с какви средства живее. Не свири и не пее, но има някакво отношение към музиката и пеенето, продава някъде нечии пиана, ходи често в консерваторията, познава се с всички знаменитости и се държи като домакин на концертите; говори за музиката много авторитетно и забелязах, че всички бързо се съгласяват с него.

Богатите хора винаги имат край себе си храненици; науката и изкуството също. Струва ми се, че няма в света такова изкуство или наука, които да са освободени от присъствието на „чужди тела“ като този Хнекер. Не съм музикант и може би греша спрямо Хнекер, когото освен това познавам малко. Но твърде подозрителни ми изглеждат авторитетът му и достойнството, с което той стои до пианото и слуша, когато някой пее или свири.

Нека стократно да сте джентълмен и таен съветник, но щом имате дъщеря, с нищо не сте гарантиран срещу еснафството, което често внася в къщата и в настроението ви ухажванията, сватосването и сватбата. Например никак не мога да се примиря с тържествения израз на жена ми всеки път, когато Хнекер е у нас, не мога да се примиря и с бутилките лафит, портвайн и херес, които се слагат само заради него, за да се убеди с очите си колко нашироко и разкошно живеем. Не понасям и отривистия смях на Лиза, който беше усвоила в консерваторията, навика й да присвива очи, когато у нас има мъже. А главното, съвсем не мога да разбера защо всеки ден ми гостува и обядва с мен същество, съвършено чуждо на навиците ми, на науката ми, на целия ми начин на живот, съвършено различно от хората, които обичам. Жена ми и прислугата тайнствено шепнат, че „това е годеникът“, но аз все пак не разбирам присъствието му; то предизвиква у мен същото недоумение, както ако ме сложеха да обядвам със зулус^[1]. Вижда ми се чудно също, че дъщеря ми, която съм свикнал да смятам за дете, обича тая вратовръзка, тези очи, тези меки бузи…

Преди обичах обяда или бях равнодушен към него, но сега той не предизвиква нищо друго освен досада и раздразнение. Откак станах превъзходителство и бях декан на факултета, семейството ми, кой знае защо, намери за нужно съвсем да промени менюто и обедните традиции. Вместо простите ястия, с които бях свикнал като студент и лекар, сега ме хранят с крем супа, в която плуват някакви бели шушулки, и с бъбреци с мадейра. Генералският чин и известността ми отнеха завинаги и зелевата супа, и вкусните пироги, и гъската с ябълки, и платиката с каша. Отнеха ми и прислужницата Агаша, приказлива и весела старица, вместо която сега поднася обяда Егор, тъп и надменен момък с бяла ръкавица на дясната ръка. Паузите са къси, но изглеждат извънредно дълги, защото няма с какво да се запълнят. Няма ги вече предишната веселост, непринудените разговори, шегите, смеха, няма ги взаимната нежност и радостта, която вълнуваше децата, жена ми и мен, когато някога се събирахме в трапезарията; за мен, заетия човек, обядът беше време за почивка и среща с домашните, а за жена ми и децата — празник, наистина кратък, но светъл и радостен, защото знаеха, че за половин час принадлежа не на науката, не на студентите, а само на тях и на никого другиго. Не мога вече да се опивам от една чашка, няма я Агаша, няма я платиката с каша, няма го оня шум, с който винаги се посрещаха малките обедни истории, като сборичкването на котката и кучето под масата или падането на превръзката от Катината буза в чинията със супа.

Описването на сегашния обяд е също тъй безвкусно, както и самият той. Лицето на жена ми е тържествено, неестествено важно и както винаги угрижено. Тя неспокойно оглежда чиниите и казва: „Виждам, че печеното не ви харесва… Кажете: не ви харесва, нали?“ И аз трябва да отговоря: „Напразно се безпокоиш, мила, печеното е много вкусно“. А тя: „Ти винаги вземаш моята страна, Николай Степанич, и никога няма да кажеш истината. А защо Александър Адолфович яде толкова малко?“ — и все в тоя дух по време на целия обяд. Лиза отривисто се смее и присвива очи. Гледам и двете и едва сега, по време на обяда, ми става ясно, че вътрешният им живот отдавна вече се е изплъзнал от погледа ми. Имам чувството, че сякаш едно време съм живял вкъщи със свое семейство, а сега съм на гости, обядвам при друга жена и виждам друга Лиза. И у двете е настъпила рязка промяна, а аз съм изпуснал тоя дълъг процес и не е чудно, че нищо не разбирам. Защо е настъпила тая промяна? Не зная. Може би цялото нещастие е там, че Бог не е дал на жена ми и дъщеря ми такава сила, каквато на мен. От дете съм свикнал да противостоя на външните влияния и съм се калил достатъчно: такива житейски катастрофи, като известност, генералски чин^[2], преминаване от умерено задоволен живот към разкош, неотговарящ на средствата, познанствата с големци и прочие, всичко това едва ме засегна и аз си останах цял и невредим; но върху жена ми и Лиза, слаби и некалени, то се стовари като лавина и ги смаза.

Госпожиците и Хнекер приказват за фуги, контрапункти, за певци и пианисти, за Бах и Брамс, а жена ми, от страх да не я заподозрат в музикално невежество, разбиращо им се усмихва и бърбори: „Това е прелестно… Нали? Кажете…“ Хнекер яде много, много се шегува и снизходително изслушва забележките на госпожиците. Понякога изпитва желание да поговори на лош френски език и тогава, кой знае защо, намира за нужно да ме нарича votre excellence^[3].

А аз съм мрачен. Изглежда, смущавам всички, а те — мен. Никога по-рано не съм изпадал в съсловен антагонизъм, но сега ме измъчва именно нещо подобно. Опитвам се да намеря в Хнекер само лоши черти, намирам ги бързо и страдам, че на мястото на кандидата на дъщеря ми не седи човек от моята среда. Присъствието му ми влияе лошо и по друга причина. Обикновено когато съм сам или сред хора, които обичам, никога не мисля за заслугите си, а ако се замисля, те ми се струват толкова нищожни, сякаш съм станал учен едва от вчера; но в присъствие на хора, подобни на Хнекер, моите заслуги ми се виждат като много висока планина, чийто връх се губи в облаците, а в подножието й се мяркат едва забележими за погледа хнекеровци.

След обяда се оттеглям в кабинета си и запушвам луличката, една за през целия ден, останала от някогашния ми лош навик да димя от сутрин до вечер. Докато пуша, влиза жена ми и сяда, за да поговори с мен. Както и сутринта, предварително зная за какво ще разговаряме.

— Трябва да поговорим сериозно, Николай Степанич — започва тя. — За Лиза… Защо не обърнеш внимание?

— Тоест?

— Правиш се, че не забелязваш нищо, но не е хубаво. Не бива да бъдеш безучастен… Хнекер има намерения към Лиза… Какво ще кажеш?

— Че е лош човек, не мога да кажа, понеже не го познавам, но че не ми харесва, съм ти казвал хиляда пъти вече.

— Но така не може… не може…

Тя става и се разхожда развълнувана.

— Не можеш да се отнасяш така към една сериозна стъпка… Когато става дума за щастието на дъщеря ни, трябва да оставим всичко лично. Зная, че той не ти харесва… Добре… Но ако сега му откажем, развалим всичко, кое ти гарантира, че през целия си живот Лиза няма да ни обвинява? Днес кандидатите не са кой знае колко и може да се случи да не я поиска друг… Той много обича Лиза, а, изглежда, и тя го харесва… Разбира се, няма определено положение, но какво да се прави? Дано пък след време се нареди някак. Той е от добро семейство и богат.

— Откъде знаеш?

— Той казваше. Баща му имал голяма къща в Харков и имение в околността. С една дума, Николай Степанич, непременно трябва да прескочиш до Харков.

— Защо?

— Ще разучиш… Там имаш познати професори, ще ти помогнат. Бях отишла сама, но съм жена. Не мога…

— Няма да отида в Харков — казвам мрачно.

Жена ми се уплашва и на лицето й се изписва мъчителна болка.

— За Бога, Николай Степанич! — моли ме тя и хълца. — За Бога, освободи ме от тая тежест! Страдам.

Става ми мъчно, като я гледам.

— Добре, Варя — казвам й ласкаво. — Щом искаш, ще отида в Харков и ще направя всичко, каквото желаеш.

Тя притиска кърпичка към очите си и се прибира в стаята си да плаче. Оставам сам.

След малко донасят лампата. От креслата и абажура на лампата върху стените и пода падат познатите, отдавна омръзнали ми сенки и когато ги гледам, струва ми се, че вече е нощ и започва проклетото ми безсъние. Лягам на леглото, после ставам и се разхождам из стаята, после пак лягам… Обикновено следобед, по-късничко, нервната ми възбуда достига предела си. Започвам без причина да плача и да крия главата си във възглавницата. В тоя момент се страхувам да не влезе някой, страхувам се да не умра внезапно, срамувам се от сълзите си и изобщо в душата ми става нещо нетърпимо. Чувствам, че повече не мога да гледам нито лампата, нито книгите, нито сенките на пода, не мога да слушам гласовете, които идват от гостната. Някаква невидима и необяснима сила грубо ме тласка вън от къщи. Скачам, обличам се бързо и предпазливо, за да не ме усетят домашните, излизам навън. Къде да ида?

Отговорът на въпроса отдавна вече е готов в главата ми: у Катя.