Антон Павлович Чехов
Кащанка (7)

Седма глава
Несполучливият дебют

Една прекрасна вечер стопанинът влезе в стаичката с мръсните тапети и като потриваше ръце, каза:

— Да-а…

Той искаше да каже още нещо, но не го каза и излезе. Лелка, която отлично беше изучила лицето и интонацията му по време на уроците, се досети, че е развълнуван, загрижен и сякаш сърдит. Малко след това той се върна и каза:

— Днес ще взема Лелка и Фьодор Тимофеич. В египетската пирамида днес ти, Лелка, ще заместиш покойния Иван Иванич. Дявол да го вземе! Нищо още не е готово, не е научено, малко репетиции направихме! Ще се изложим, ще се провалим!

После пак излезе, но след малко се върна с шуба и цилиндър. Като се приближи до котарака, го хвана за предните лапи, вдигна го и го скри в пазвата си под шубата, а Фьодор Тимофеич изглеждаше съвсем равнодушен и дори не се потруди да си отвори очите. За него, изглежда, бе абсолютно все едно дали ще лежи, или ще го вдигнат за краката, дали ще се търкаля на дюшечето си, или ще стои под шубата в пазвата на стопанина си…

— Лелко, да вървим — каза стопанинът.

Без да разбира нищо, Лелка тръгна подире му, като въртеше опашка. След малко тя вече седеше в шейна в краката на стопанина си и слушаше как той мърмореше, като се свиваше от студ и вълнение:

— Ще се изложим! Ще се провалим!

Шейната спря пред голямо странно здание, което приличаше на обърнат супник. Дългият вход на това здание с три стъклени врати беше осветен от дузина силно светещи фенери. Вратите се отваряха шумно и поглъщаха като уста хората, които сновяха край входа. Имаше много хора, често към входа притичваха и коне, но кучета не се виждаха.

Стопанинът взе Лелка на ръце и я мушна в пазвата си под шубата, където беше Фьодор Тимофеич. Там беше тъмно и задушно, но топло. За миг пламнаха две мътни зелени искрици — котаракът беше отворил очи, обезпокоен от студените твърди лапи на съседката си. Лелка лизна ухото му и в желанието да се намести колкото може по-удобно, замърда неспокойно, изпотъпка го със студените си лапи и без да иска, извади главата си от шубата, но веднага изръмжа сърдито и се мушна вътре. Стори й се, че видя грамадна, слабо осветена стая, пълна с чудовища; зад прегради и решетки, наредени от двете страни на стаята, надничаха страшни муцуни: конски, рогати, дългоухи и някаква си дебела, огромна муцуна с опашка вместо нос и с две дълги оглозгани кости, които стърчаха от устата й.

Под лапите на Лелка котаракът замяука дрезгаво, но в това време шубата на стопанина се разтвори, той каза „Хоп!“ и Фьодор Тимофеич и Лелка скочиха на пода. Вече бяха в малка стая със сиви дъсчени стени; освен ниска масичка с огледало, столче и парцали, накачени по ъглите, тук нямаше никакви други мебели и вместо лампа или свещ гореше ярко пламъче, наподобяващо ветрило и прикачено към тръбичка, забита в стената. Фьодор Тимофеич облиза кожуха си, смачкан от Лелка, мушна се под столчето и легна. Стопанинът, все още развълнуван и потриващ ръце, започна да се съблича… Той се съблече така, както обикновено се събличаше вкъщи, за да легне под пухкавото одеяло, тоест свали всичко освен бельото си, после седна на столчето и като се гледаше в огледалото, започна да върши странни неща със себе си. Най-напред си сложи на главата перука с път и два кичура, които приличаха на рога, после дебело намаза лицето си с нещо бяло, а върху бялата боя взе, че нарисува вежди, мустаци и румени бузи. Но с това не се свършиха чудатостите му. След като изпоплеска лицето и шията си, той започна да навлича някаква необикновена дреха, която на нищо не приличаше и каквато Лелка не беше виждала никога преди нито по къщите, нито на улицата. Представете си едни такива много широки панталони, ушити от басма на едри цветя, която се използва в еснафските къщи за пердета и обличане на мебели, панталони, които се закопчават чак под мишниците; единият крачол е ушит от кафява басма, другият — от светложълта. Като потъна в тях, стопанинът си сложи и басмена блуза с голяма назъбена яка и златна звезда на гърба, пъстри чорапи и зелени обуща…

Шарките се забиха в очите и сърцето на Лелка. Белоликата фигура, която приличаше на чувал, имаше миризмата на стопанина, гласът й беше също познат, на стопанина й, но имаше минути, когато Лелка се измъчваше от съмнения и тогава беше готова да избяга от шарената фигура и да залае. Новото място, пламъчето, наподобяващо ветрило, миризмата, промяната, станала със стопанина й — всичко това всяваше в нея смътен страх и предчувствие, че непременно ще се сблъска с нещо ужасно, подобно на дебелата муцуна с опашка вместо нос. А на това отгоре някъде далеч зад стената свиреше тая омразна музика и от време на време се чуваше необясним рев. Едно нещо само я успокояваше — невъзмутимостта на Фьодор Тимофеич. Той най-спокойно си дремеше под столчето и не отваряше очи дори когато го местеха.

Някакъв човек с фрак и бяла жилетка надникна в стаята и каза:

— Сега е номерът на мис Арабела. След нея сте вие.

Стопанинът не отговори нищо. Той извади изпод масата малък куфар, седна и зачака. По устните и ръцете му личеше, че се вълнува, и Лелка долавяше трескавото му дишане.

— Monsieur Жорж, заповядайте! — извика някой отвън.

Стопанинът стана и се прекръсти три пъти, после измъкна котарака изпод столчето и го пъхна в куфара.

— Ела, Лелко! — каза той тихо.

Без да разбира нищо, Лелка се приближи до ръцете му; той я целуна по главата и я сложи до Фьодор Тимофеич. Сетне настъпи мрак… Лелка газеше котарака, драскаше по стените на куфара и от ужас не можеше да произнесе никакъв звук, а куфарът се люшкаше като върху вълни и се тресеше…

— Ето ме и мен! — извика високо стопанинът. — Ето ме и мен!

Лелка почувства, че след тоя вик куфарът се удари в нещо твърдо и престана да се люшка. Чу се силен дебел рев: някого удряха и този някой, сигурно муцуната с опашка вместо нос, ревеше и се смееше толкова високо, че заключалките на куфара се затресоха. В отговор на тоя рев се разнесе рязък, креслив смях — стопанинът се смееше така, както никога не беше се смял вкъщи.

— Ха! — извика той, като се мъчеше да надвика рева. — Уважаема публика! Току-що идвам от гарата! Помина се баба ми и ми остави наследство! Куфарът ми нещо много тежи — сигурно има злато… Ха-а! Ами ако има милион! Сега ще отворим и ще видим…

Щракна ключалката на куфара. Силна светлина блъсна Лелка в очите; тя изскочи от куфара и зашеметена от рева, затича бързо, с все сила около стопанина си и залая силно.

— Ха! — извика стопанинът. — Чичко Фьодор Тимофеич! Скъпа Леличко! Мили роднини, каква е тая работа?

Той се просна по корем на пясъка, хвана котарака и Лелка и ги запрегръща. Докато я стискаше в обятията си, Лелка огледа набързо тоя свят, в който я беше запратила съдбата, и поразена от грандиозността му, за миг замря от учудване и възторг, после се изтръгна от обятията на стопанина и от силните впечатления започна да се върти като пумпал на едно място. Новият свят беше величествен и изпълнен с ярка светлина; където и да погледнеше, навсякъде, от пода до тавана, се виждаха само лица, лица, лица и нищо друго.

— Леличко, моля ви, седнете! — извика стопанинът.

Лелка помнеше какво значи това, скочи на стола и клекна. Тя погледна стопанина си. Очите му както винаги гледаха сериозно и ласкаво, но лицето му, особено устата и зъбите, бяха обезобразени от широка неподвижна усмивка. Той се кикотеше, подскачаше, гърчеше раменете си и се преструваше, че му е много весело сред тия безброй лица. Лелка повярва на неговата веселост, изведнъж почувства с цялото си тяло, че тия безброй лица я гледат, вирна лисичата си муцуна и радостно зави.

— Леличко, вие поседете — каза й стопанинът, — а ние с чичко ще поиграем камаринска^[1].

Фьодор Тимофеич, докато чакаше кога ще го накарат да върши глупости, стоеше и равнодушно поглеждаше настрани. Сега играеше флегматично, небрежно и непохватно и по движенията, опашката и мустаците му личеше, че презира дълбоко и тълпата, и ярката светлина, и стопанина, та и себе си… Като изигра своето, той се прозя и клекна.

— Хайде сега, Леличко — каза стопанинът, — най-напред двамата ще попеем, а после ще потанцуваме. Нали?

Той извади от джоба си свирчица и засвири. Лелка не можеше да понася музика и затова неспокойно замърда върху стола и зави. Отвсякъде се чуваха викове и аплодисменти. Стопанинът се поклони и щом всичко утихна, продължи да свири… Когато взе една много висока нота, някъде горе сред публиката някой ахна високо.

— Тате! — извика детски глас. — Та това е Кащанка!

— Наистина е Кащанка! — потвърди пиянско дрезгаво тенорче. — Кащанка! Федюшка, Господ да ме убие, ако това не е Кащанка! Фю-фю!

Някой свирна от галерията и два гласа, единият — детски, другият — мъжки, извикаха високо:

— Кащанка! Кащанка!

Лелка трепна и погледна натам, откъдето я извикаха. Две лица: едното космато, пиянско и ухилено, другото — пълно, с червени бузи и уплашено, я блъснаха в очите, както преди я блъсна ярката светлина… Тя си спомни, падна от стола и се завря в пясъка, после скочи и с радостен вой се втурна към тези лица. Разнесе се оглушителен рев, изпълнен със свирки, и рязък детски вик:

— Кащанка! Кащанка!

Лелка прескочи през оградата, после през някакво рамо и се озова в една ложа; за да стигне на по-горния балкон, трябваше да прескочи една висока стена; тя подскочи, но не успя да се прехвърли и се плъзна по стената. След това минаваше от ръце на ръце, ближеше някакви ръце и лица, изкачваше се все по-нагоре и нагоре и най-сетне стигна галерията…

След половин час Кащанка вече вървеше по улицата подир хората, от които миришеше на лепило и лак. Лука Александрич се олюляваше и инстинктивно, от опит, се стараеше да върви по-настрана от канавката.

— В бездне греховней валяюся во утробе моей — мърмореше той. — А ти, Кащанка, си недоумение. Наспоред човека ти си все едно като дюлгерина наспоред дърводелеца.

До него вървеше Федюшка с бащиния си каскет на главата. Кащанка ги гледаше отзад и й се струваше, че отдавна върви така подир тях и се радва, че животът й не беше секвал нито за миг.

Спомни си стаичката с мръсните тапети, гъсока, Фьодор Тимофеич, вкусните обеди, учението, цирка, но всичко сега й се струваше като някакъв продължителен, объркан и тежък сън…