Лиман Франк Баум
Вълшебникът от Оз (6)

Спасяването на Тенекиения дървар

Когато Дороти се събуди, слънцето прозираше през дърветата, а Тото отдавна гонеше птиците и катеричките. Момичето седна и се огледа. Плашилото беше наблизо — стоеше търпеливо в ъгъла и я чакаше.

— Трябва да отидем за вода — каза му тя.

— Защо ви е вода? — учуди се то.

— Да си измия лицето. Толкова сме напрашени от пътя. А трябва и да пия. Иначе сухият хляб ще ми заседне в гърлото.

— Сигурно е много неудобно да си направен от плът — каза замислено Плашилото, — защото трябва да спиш, да ядеш и да пиеш. Все пак си имате мозък и си струва да имате и повечко неприятности, стига само да можете да мислите, както трябва.

Те напуснаха колибата и тръгнаха между дърветата, докато намериха малък бистър извор. Дороти пи, изми се и закуси. Тя забеляза, че не е останал много хляб в кошничката, и беше благодарна, че Плашилото нищо не ядеше, тъй като хлябът едва щеше да стигне за нея и за Тото до края на деня.

Тъкмо беше привършила закуската и се готвеше да се отправи към пътя с жълтите павета, когато трепна, защото чу дълбоко охкане съвсем наблизо.

— Какво беше това? — попита плахо.

— Нямам представа — отвърна Плашилото, — да отидем да видим.

В това време се чу второ охкане и звукът като че ли идеше отзад. Те се върнаха няколко крачки назад през гората и Дороти съзря нещо, което блестеше между дърветата, огряно от слънчев лъч. Тя се затича към това място, но изведнъж спря и извика от учудване.

Едно от големите дървета бе почти отсечено и до него с вдигната брадва в ръка стоеше човек, направен целият от тенекия. Главата, ръцете и краката му бяха скачени с тялото, но той стоеше съвсем неподвижен, като че ли не можеше да се помръдне.

Дороти го гледаше изумена, изумено гледаше и Плашилото, а Тото лаеше силно и дори се опита да захапе тенекиения крак, но едва не си счупи зъбите.

— Вие ли охкахте? — запита Дороти.

— Да — отговори тенекиеният човек, — аз охкам. Цяла година и повече охкам, но никой досега не ме чу, нито дойде да ми помогне.

— Какво трябва да сторя за вас? — кротко попита Дороти, трогната от тъжния му глас.

— Вземете една масльонка и ми смажете ставите. Толкова са ръждясали, че въобще не мога да ги движа. Ако бъдат добре смазани, веднага ще се оправя. Ще намерите масльонката на полицата в колибата ми.

Дороти веднага изтича в колибата, намери масльонката, върна се и загрижено попита:

— Къде са ви ставите?

— Смажете най-първо врата ми — отговори Тенекиеният дървар.

Дороти го намаза. Вратът му беше страшно ръждясал и Плашилото хвана тенекиената глава и почна нежно да я обръща ту на едната, ту на другата страна, докато тя се раздвижи и човекът вече можеше сам да я върти.

— Сега смажете ставите на ръцете ми — помоли ги той.

И Дороти ги смаза, а Плашилото ги поклащаше внимателно, докато съвсем се изчистиха от ръждата и станаха като нови.

Тенекиеният дървар въздъхна радостно, свали брадвата и я опря на едно дърво.

— Отдъхнах си — каза той, — откакто ръждясах, все съм държал във въздуха тази брадва и съм доволен, че най-после мога да я пусна. Сега, ако обичате, да смажете и ставите на краката ми и напълно ще се оправя.

Така те смазаха и краката му, докато той ги раздвижи съвсем свободно. После наново и наново им благодари, задето го бяха спасили. Изглежда, беше много учтиво и признателно същество.

— Можех да си остана така завинаги, ако не бяхте минали оттук. Така че, разбира се, вие ми спасихте живота. Как се случи да минете оттук?

— На път сме за Изумрудения град, за да се срещнем с Великия Оз — обясни момичето. — Отбихме се в колибата ви, за да пренощуваме.

— Защо искате да се срещнете с Оз? — полюбопитства Тенекиеният дървар.

— Аз ще го помоля да ме върне в Канзас, а Плашилото ще иска от него да му сложи малко мозък в главата.

Тенекиеният дървар се замисли. После каза:

— Допускате ли, че Оз би ми дал сърце?

— Ами да, защо не? — рече Дороти. — Ще е толкова лесно, колкото да даде мозък на Плашилото.

— Имате право — зарадва се Тенекиеният дървар, — така че, ако ми позволите да се присъединя към вашата дружина, и аз ще дойда в Изумрудения град и ще помоля Оз да ми помогне.

— Хайде с нас — въодушеви се Плашилото.

Дороти добави, че ще й бъде приятно да вървят заедно. И така, Тенекиеният дървар сложи брадвата на рамо и те заедно прекосиха гората и излязоха на застлания с жълти павета път.

Тенекиеният дървар бе помолил Дороти да сложи масльонката в кошничката.

— Защото — бе казал той, — ако ме навали дъжд и пак ръждясам, масльонката ще ми бъде много необходима.

Цяло щастие беше, че Тенекиеният дървар бе тръгнал с тях. Тъкмо бяха поели на път, когато стигнаха до едно място, където дърветата бяха толкова нагъсто и клоните им така се преплитаха над пътя, че за пътниците беше невъзможно да продължат. Тогава Тенекиеният дървар замахна с брадвата си и отсече толкова много клони, че отвори проход за цялата дружина.

Дороти така се беше замислила, че не забеляза кога кракът на Плашилото хлътна в една дупка и то се търколи в канавката. Трябваше пак да я вика на помощ.

— Защо не заобиколи дупката? — ядоса се Тенекиеният дървар.

— Не зная — усмихна се Плашилото. — Главата ми е пълна със слама и затова отивам при Оз да му поискам малко мозък.

— О, разбирам — каза Тенекиеният дървар, — но във всеки случай мозъкът не е най-важното нещо на този свят.

— А вие имате ли мозък? — полюбопитства Плашилото.

— Не, главата ми е съвсем празна. Но някога имах и мозък, и сърце. Тъй че след като съм имал и двете, предпочитам да имам сърце.

— А защо? — учуди се Плашилото.

— Ще ви разкажа за моя живот и тогава ще разберете.

Докато вървяха през гората, Тенекиеният дървар им разказа следното:

— Аз съм син на дървар, който сечеше дърва в гората и ги продаваше, за да си изкарва прехраната. Когато пораснах, и аз станах секач и след смъртта на баща ми поех грижата за старата ми майка, докато тя почина. Тогава реших, че вместо да живея сам, по-добре е да се оженя, за да не бъда самотен.

Имаше сред дъвчащите едно момиче, толкова красиво, че го обикнах с цялото си сърце. То се съгласи да се оженим, щом като спечеля достатъчно пари, за да построя хубава къща за нея. И аз почнах да работя още по-усърдно. Но момичето живееше с една старица, толкова мързелива, че не даваше на момичето да се омъжи, а го караше да стои при нея, да й готви и да й шета. Старицата отишла при Злата магьосница от Изток и обещала да й даде две овце и една крава, ако попречи на женитбата ни. Тогава злата вещица омагьосала брадвата ми и един ден, когато сечах най-усилено, така много исках да си построя нова къща и да взема годеницата си колкото се може по-скоро, брадвата изведнъж се изплъзна от ръката ми и ми отсече левия крак.

Това беше голямо нещастие. Човек с един крак не може да бъде добър секач. Отидох при един тенекеджия и му поръчах да ми направи нов крак от тенекия. Кракът ми служеше добре, щом свикнах с него. Но Злата магьосница от Изток много се ядоса, тъй като беше обещала на старицата, че няма да допусне да се оженя за хубавото момиче от дъвчащите. И когато отново започнах да сека, брадвата пак се изплъзна и ми отсече десния крак. Пак отидох при тенекеджията и той пак ми направи нов крак от тенекия. След това омагьосаната брадва ми отсече ръцете една подир друга. Аз не се обезсърчавах и ги заместих с тенекиени. Тогава Злата магьосница накара брадвата да ми отсече главата. Помислих, че това е вече краят. Но се случи, че тенекеджията минаваше оттам, видя ме и ми направи нова глава от тенекия.

Мислех си, че вече съм надвил Злата магьосница, и заработих още по-усърдно. Ала не подозирах колко жесток можел да бъде този враг. Тя измисли нещо ново, за да убие любовта ми към красивата девойка от дъвчащите, и направи брадвата ми да се плъзне така, че да разсече тялото ми на две половини. И този път ми дойде на помощ тенекеджията и ми направи тяло от тенекия, прикачи ми тенекиените ръце, крака и глава с тенекиени стави, така че можех да се движа както по-рано. Но, уви, сега нямах сърце и загубих обичта си към момичето. Стана ми безразлично дали ще се оженя за нея или не. Предполагам, че тя все още живее при старицата и ме чака.

Тялото ми така блестеше на слънцето, че се чувствах много горд. Сега нямаше вече никакво значение, дали брадвата ми ще се изплъзва — повече не можеше да ми навреди. Имаше само една опасност — да ми ръждясват ставите. Но си имах масльонка в колибата и винаги се смазвах, щом станеше нужда. Обаче един ден забравих да сторя това и попаднах сред буря с дъжд. И преди да съобразя каква опасност ме заплашва, ставите ми ръждясаха и останах в гората, докато не дойдохте вие и ме спасихте. Беше страшно преживяване. Но през цялата година, докато стоях на едно място, имах време да премисля, че най-голямата загуба, която съм понесъл, е загубата на сърцето. Когато бях влюбен, бях най-щастливият човек на земята. Но никой не може да обича без сърце. Затова съм решил да помоля Оз да ми даде сърце. Получа ли го, ще се върна при момичето от дъвчащите и ще се оженя за нея.

Дороти и Плашилото изслушаха с голям интерес разказа на Тенекиения дървар. Сега разбраха защо той толкова много желаеше да получи сърце.

— И все пак — каза Плашилото — аз ще поискам мозък вместо сърце. Защото глупавият няма да знае какво да прави със сърцето си.

— Аз ще искам сърце — настоя Тенекиеният дървар, — мозъкът няма да те направи щастлив. А щастието е най-хубавото нещо на този свят.

Дороти не каза нищо. Тя беше озадачена, тъй като не знаеше кой от двамата й приятели бе прав. Тя само искаше да се върне в Канзас при леля Ем. А дали Дърварят нямаше мозък, а Плашилото — сърце и дали щяха да получат това, което искаха, за нея нямаше голямо значение.

Тя най-много се тревожеше, че хлябът е почти на свършване, че ще има само за още едно ядене за нея и за Тото и после кошничката напълно ще се опразни. Дърварят и Плашилото не ядяха, но тя не бе направена нито от тенекия, нито от слама и не можеше да живее, без да се храни.